Проблемите на омонимията в лингвистичната литература, посветена на българския език

(in Bulgarian)

            Сравнително малко са българските езиковедски изследвания, в които намират място въпросите на омонимията. За разлика от руската езиковедска литература, където проблемът е поставен за разрешаване хронологично по-рано, а след това всеобхватно експлоатиран и интерпретиран, в българската лингвистична литература липсват монографични изследвания, посветени на проблема, а и публикациите в специализирания печат са сравнително малко. Освен няколкото статии (Чолакова, 1959; Пашов, 1979; Балкански, 1979), специално посветени на въпросите на омонимията, трябва да се споменат и няколкото учебника по лексикология (Зидарова, 1998, Георгиев, Русинов, 1979; Бояджиев, 1986; Георгиев, 1993; Вътов, 1995), в които поради характера на трудовете, омонимите се разглеждат наред с останалите лексикално-семантични явления. Макар и малко на брой, в посочените трудове се забелязва стремеж да се използват теоретичните постижения на руската лингвистична мисъл. Всичко това се обвързва с материал от българската лексикална система и се допълва със собствени теоретични наблюдения и модификации, съобразени със спецификата на българския фактически материал. По този начин универсалното се преплита с националното, в търсенето на теоретични решения.

            Първата работа, която с право може да бъде определена като програмна, е статията на К. Чолакова (Чолакова, 1959). В изследването е налице стремеж за тематична всеобхватност. В работите, които се появяват след нея, се наблюдава по-тясно профилиране на въпросите на омонимията, като изключваме, разбира се, учебниците по лексикология, където всеобхватно–стта е с императивна тоналност. Статията на К. Чолакова се отличава с актуалност на поставените въпроси. Още в самото начало се приема твърде широко схващане за омонимията, изразено в дефиницията: "Омонимите са думи, еднакви по форма, но различни по значение" (стр.65). Не се уточнява обаче какво точно се има предвид под форма и какво под значение. Авторката признава системността в появата на омонимията и я свързва с естественото развитие и обогатяване на речника на даден език. Посочва се също така, че въпросът за детерминирането на омонимите е въпрос номер едно и в лексикографската практика, а за да бъдат правилно разграничени омонимите при съставянето на тълковен речник, трябва да се знаят пътищата, по които те възникват в езика. Затова е необходимо въпросите, свързани с появата и развитието на омонимите в езика, да се решават най-напред теоретично. Преди да се спре конкретно на българския материал, К. Чолакова прави преглед на основните битуващи дефиниции и интерпретации на проблема в руското езикознание. Не смятаме да се спираме на това поради направения вече от нас по-обстоен преглед. Преминавайки конкретно към българския материал, авторката изтъква, че в българското езикознание въпросите, свързани с възникването на омонимията, дотогава не са били проучвани основно (стр. 69) - твърдение, с което сме съгласни. Според К.Чолакова за начина, по който се възприема това езиково явление, може да се съди по излезлите от печат до този момент тълковни речници. Представени са пет речника.

            1. Словарь болгарского языка, А.Дювернуа. 1889.

            2. Речникъ на блъгарский языкъ, Н.Геров. 1895-1908.

            3. Български тълковен речник, Ст. Младенов. т.I, А-К. 1927-1951.

            4. Български тълковен речник, Л.Андрейчин и кол. 1955.

            5. Речник на съвременния български книжовен език, изд. на БАН, т.I,II, 1955-1958 (т. III излиза през 1959 г. - Е. Л.).

            Според К. Чолакова голямо различие по отношение на разработката на омонимите в първите три речника няма, защото авторите на тези речници посочват преди всичко омоними от различен етимологичен произход. Освен тях в трите речника са представени, макар и много рядко (почти като спорадични случаи), и такива омоними, които са възникнали по семантичен път вследствие на загубването на смисловата връзка между отделните лексикално-семантични варианти:

            бърдо1 (хълм);

            бърдо2 (част от тъкачния стан).

            Повечето омоними от този вид в речниците са посочени като отделни лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема. Според авторката е ясно, че въпросите, свързани с появата на омоними в резултат на разпадането на полисемантичните лексеми на отделни лексеми-омоними, не са стояли пред съставителите на тези речници. Схващането на руските езиковеди, че омонимията се развива не само при случайно звуково съвпадение на лексемите от различен етимологичен произход, но и в процеса на обогатяването на полисемните лексеми с нови значения и на разпадането им на отделни речникови единици вследствие на диференциацията на значенията, се приема и поддържа и от К. Чолакова, която участва в съставянето на "Речник на съвременния български книжовен език". И в двата речника - "Речник на съвременния български книжовен език" и "Български тълковен речник", се срещат редица непоследователности и противоречия, които според авторката се дължат на обстоятелството , че въпросът за семантичната деривация не е изяснен изцяло теоретично. Преди да разгледа различните видове омоними и пътищата, по които те се получават в езика, К. Чолакова обръща внимание на един друг въпрос - дали при всички случаи на звуково съвпадение имаме омонимия. Така наречията на -ски съвпадат звуково със съответните прилагателни на -ски, от които са образувани, например: постъпва бащински - бащински грижи. Също така съвпадат звуково наречията на -о, с формата за среден род на съответните прилагателни, от които са произлезли, сравни: прекарахме весело - весело дете. При лексеми от този вид различието се състои в граматичното им значение, докато семантично те се различават само дотолкова, доколкото тяхното граматично значение ока–зва влияние. Според К. Чолакова тук би могло да се говори за омонимия в граматично отношение, но не и в семантично (стр. 71), от което пък следва, че не при всяко звуково съвпадение може да се говори за лексикална омонимия.

            В тази част К. Чолакова достига до извода, че "омоними–те са лексеми, които имат еднакъв звуков състав, еднакво произношение и ударение, но съвършено различно смислово съдържание" (стр. 72). Приема се също така и становището, че класификацията на омонимите би могла да бъде направена както с оглед на степента на звуково съвпадане на лексемите-омоними, така и с оглед на техния произход (стр. 74).

            А. В зависимост от това, в каква степен съвпадат звуково лексемите-омоними, омонимията е разделена на пълна и частична (или пълна и непълна).

            1. Пълните омоними са лексеми от една и съща част на речта, които са съвпаднали звуково във всичките си форми:

            бавя1 (гл.,несв.вид, задържам да се извърши нещо навреме);

            бавя2 (гл.,несв.вид, занимавам, гледам дете).

            2. Частичните омоними са лексеми от различни части на речта, които съвпадат само в някои свои форми:

            къс1 (същ.,м.р. част от нещо, мн.ч. късове);

            къс2 (прил.,м.р. неголям на дължина, мн.ч. къси).

            Могат да съвпаднат звуково и отделни граматични форми, които не са основни:

            прах1 (1.л.,ед.ч.,мин.св.вр. от гл. пера);

            прах2 (същ. име).

            На края на тази класификация К. Чолакова заключава, че "случаите на частична омонимия в основните форми не могат да не бъдат отбелязани в речника" (стр. 74) - нещо, което според нас засяга спорния въпрос за речниковото представяне на омонимите.

            Б. Омонимна класификация от гледна точка на техния произход.

            В рамките на тази класификация К. Чолакова разглежда основно два вида омоними:

            1. Омоними от различен етимологичен произход.

            2. Омоними от общ произход, образувани във връзка с историческото развитие на речника на езика.

            Всяка от тези категории омоними се разделя на подгрупи в зависимост от начините, по които се образуват.

            Една част от омонимите възникват случайно, вследствие на различни звукови промени, а друга част се появяват в тясна връзка с развитието на речника на езика на базата на основния речников фонд. И както твърди К. Чолакова, омонимите, които възникват случайно, са сравнително по-малко на брой, отколкото омонимите, развили се по деривационен (семантичен или морфологичен) път.

            Втората, специално посветена на омонимията работа, е статията на П. Пашов (1979). Според автора омонимията е широко понятие, което обхваща в себе си омофоните и омографите. Направена е и уговорката, че за да е възможно по-подроб–но да бъдат разгледани омонимите, необходимо е да се уточнят основните понятия: форма и значение. Формата на лексемата бива звукова и графична. Приема се също така, че когато се говори за еднакви по форма лексеми, трябва да се разбира предимно звуковата форма - лексеми, които звучат еднакво; за тези случаи авторът използва термина омофони, а за лексемите, които се пишат еднакво - омографи. Когато лексемите се изговарят и пишат еднакво, е по-добре, според автора, да се използва общият термин "омоними" (стр.7 6), например:

            росен1 ( покрит с роса);

            росен2 (растение);

            вила1 (земед. сечиво);

            вила2 (митическо същество);

            вила3 (извънградска къща);

            вила4 (издавала вой);

            вила5 (извивала).

            Според нас, четвъртият и петият член от тази омонимна верига нямат място в нея, защото по този начин се нарушава хомогенният състав на веригата. Също така нееднородни са и примерите за омографите, защото при тях въобще се изпуска вторият компонент - значение (лексикално):        крака [кракъ] - крака [крака] - два крака [крака]. В този случай е пропуснат най-същественият индикатор за наличието на омоними (или на нейни периферни прояви) - полюсност в лексикалното значение. Ако за формата се допускат, особено при периферните случаи, и известни вариации, то лексикално-семантичната нетърпимост е маркирана с императивна тоналност. Авторът привежда и кратки дефиниции на ядрените и периферните прояви, като в тях включва и втората съставка - лексикалното значение.

            Като се обръща към произхода на споменатите явления П. Пашов (стр. 78) констатира, че доста често при фонетичния развой два различни звука се изравняват, други звукове изпадат или пак се появяват нови звукове, така че в резултат на тези процеси някои лексеми, различаващи се преди това по форма, съвпадат:

            мед (пчелен) < медъ;

            мед (бакър) < мэдь;

            син (мъжка рожба) < сынъ;

            син (прил. име) < синь.

            От друга страна, някои чужди лексеми са съвпаднали със съществуващи вече домашни или чужди лексеми:

            як (животно);

            як (силен).

Илюстративният материал, който привежда П. Пашов за отделните омонимни прояви, е обширен и всеобхватен. Статията е ценна и с това, че е една от малкото (ако не и единствената), които се занимават специално с различните омонимни проявления.

            Друг автор, който също така подробно се занимава с омонимната проблематика, е Т. Балкански. В неговите статии намира място преди всичко т. нар. "словообразувателна омонимия", назована така поради това, че се е появила благодарение на различните деривационни начини. Ще се спрем върху основните моменти от неговите статии, посветени на словообразувателния начин за получаване на омоними (вж. Балкански 1979а, б, в; 1986).

            В изследването си от 1979 (а) Т. Балкански прави кратък преглед на омонимните класификации:

            1. Омоними с пълно съответствие в парадигмата;

            2. Омоними с непълно съответствие в парадигмата, нар. още частични омоними.

            В други свои изследвания Т. Балкански (Балкански, 1979б) се спира специално на омонимите, получени по словообразувателен път. На този вид омоними е посветена и кандидатската му дисертация (Балкански, 1979, в). Авторът посочва, че "уточнява–нето на лексикалния тип словообразувателни омоними допринася и за изясняването на асиметрията между езиковия знак и неговото значение, както и за изясняването на структурно-се–мантичната страна на лексемите (стр. 1). Важността на проблема за омонимията се определя най-вече от трудностите, свързани с въвеждането на омонимите в лексикографските справочници, където твърде често факти на омонимията се представят като факти на полисемията и обратно. В подкрепа на това твърдение се привежда примерът:

            китка (в БТР - 1955г.);

            китка1 – китка2 (в РСБКЕ).

            Когато се говори за природата на словообразувателните омоними, се подчертава, че тя е синхронна в рамките на диахронията (стр. 6). Синхронизацията се осъществява от обединението на два омонима в лингвистична опозиция. Авторът пояснява, че опозициите от словообразувателни омоними противопоставят лексеми с интегрирана форма и различни несъвместими значения, лексеми (получени по моделите на морфологичното словообразуване) с тъждество, омонимност или различие на съставящите ги словообразувателни форманти. От това следва, че омонимната верига противопоставя опозиционно всеки омоним на всеки. Т. Балкански (стр. 6) е категоричен, че именно "чрез опозицията подсистемата на словообразувателните омоними се развива откъм изпадане и генериране на омонимните единици", т.е. отворената опозиция е начин на съществуване на словообразувателните омоними.

            Признавайки цялата условност на термина словообразувателна омонимия, Т. Балкански приема следната работна дефиниция (стр. 8): "Лексикален тип словообразувателни омоними са тези равноименни, равноударени и равнозначни в лингвистични опозиции (двойки или вериги) лексеми с ясна или прозрачна структура, получени с помощта на морфологическия начин на словообразуване, при който словообразувателният или словообразувателно-етимологическият анализ разкрива несъвместими по словообразувателна семантика форманти или специфичен вътрешен развой на значенията при евентуално тъждество на всички части от структурата". Очертани са и непосредствените източници на словообразувателните омоними:

            1. Пряка деривация;

            2. Образуване на сложни лексеми-омоними;

            3. Абревиацията;

            4. Паралелна и следователно отразена омонимия;

            5. Заемането на словообразувателни модели, с които се създават словообразувателни омоними - калки: ударен1 (труд), от рус. ударный и ударен2 (инструмент).

            В друга своя статия, излязла от печат също през 1979 г. (Балкански, 1979б), Т. Балкански се спира конкретно на различните типове словообразувателни омоними. Типът словообразувателни омоними включва в себе си несъвместими по лексическа семантика производни лексеми, като несъвместимостта на значенията при единиците от опозицията най-често се свързва с несъвместимостта на съставящите ги словообразувателни форманти. Т. Балкански пояснява (стр. 147), че "ако не е налице несъвместимост на семантиката на формантите, зад тяхното семантично тъждество трябва да се търсят вътрешни смислови процеси, които са довели до словообразувателния парадокс - еднаквите по структура и значение на частите лексеми се сблъскват в омонимична среща".

            Към формалните и семантични отношения между лексемите в речниковия състав на българския език се обръща и Р. Русинов (Ст. Георгиев, Р. Русинов, 1979), Разглеждат се следните въпроси на омонимията:

            1.Детерминиране на понятието "омонимия";

            2.Класификация според степента на звуковото им съвпадане;

            3.Класификация според пътищата за образуване на омонимите;

            4. Омонимно-полисемни отношения.

            Смятаме, че тук липсва единен критерий, въз основа на който да се отделят омонимите от неомонимите, или ако има такъв, то той не е прокаран изцяло последователно. На какво основание т. нар. омоформи (морфологични омоними) се причисляват към омонимите (следи - следи, прах - прах), а омофоните (фонетичните омоними) и омографите (графичните омоними) не се признават за такива? Няма причина, според нас, омоформите да бъдат омоними (същински), а останалите - не, защото и в трите случая става въпрос за съвпадане на неречникови (т.е. неосновни) форми, а това са случаите, които не се фиксират с омонимни индекси в лексикографските справочници. Смятаме, че и в трите случая става въпрос за прояви на омонимията, които ние локализираме на периферията на лексикално-се–мантичното явление и няма причина някое от тях да бъде предпочетено пред другите и признато за ядрено. Основен и водещ критерий трябва да е речниковото представяне на лексемите-омоними.

            Същата непоследователност проявява Р. Русинов и когато отказва правото на принадлежност към омонимите на т. нар. лексикално-граматични омоними ("функционални омоними" според Ахманова, 1986, стр. 374), след като малко преди това са признати за такива. "Не се причисляват към омонимите и онези еднакви по форма лексеми, които макар и да принадлежат към различни части на речта, не се различават по значение. Такъв характер имат някои наречия, производни от прилагателни имена" (стр. 98):

            удобно (наречие);

            удîбно (прил., ср.р.);

            юнашки (наречие);

            юнашки (прил.).

            Убедени сме, че няма разлика между примерите чак - чак и удобно - удобно. И в двата случая става въпрос за периферни прояви на несъщинската омонимия, които са дистанцирани от ядрото (същинската омонимия) и са локализирани в един от периферните пояси; омонимната периферия се характеризира с отсъствие на признака "съвпадане в основните речникови форми", който е релевантен за ядрената част от полевата структура на лексикално-семантичното явление омонимия.

            Авторът признава основно шест пътя, по които се образуват омоними, като очевиден е стремежът да се следва класификацията на К. Чолакова за техния произход. Като спорен се посочва семантичният начин за образуване на омоними. Според Р. Русинов, този начин може да бъде признат окончателно, само когато окончателно се решат споровете за омонимно-полисем–ните граници и се намерят достатъчно сигурни критерии, по които те да се очертаят.

            Смятаме, че възможностите на отделните критерии не трябва да се абсолютизират, защото и отделните лексикално-семантични варианти на полисемантичната лексема също имат голяма автономност, включително и до образуване на различни синонимни редове и до образуване на различни деривационни вериги.

            Ст. Георгиев (Георгиев, 1993) разглежда прояви на омонимията паралелно с полисемните проблеми. Той признава, че "наличието на обща семантична площ, изразена в еднакви или аналогични семантични признаци в компонентния състав, е решаващ фактор за полисемията и за нейното диференцране от омонимията” (стр. 65). Връзката между отделните лексикално-семантични варианти - това са “семите (диференциални и интегрални), които се определят като смислови атоми" (стр.48). За омонимите се казва, че "те не могат да влизат в опозитивни отношения по своето лексикално значение, а са просто лексеми, които съвпадат по форма". Приема се, че "въпросът за тяхното външно, формално съвпадение е основен при тяхното проучване и изучаване в синхронен и диахронен план" (стр.65).

            И Т. Бояджиев (1986) разглежда някои въъпроси, свързани с омонимията:

            1. Лексикални омоними и омонимия. За Т. Бояджиев "Лексемите, които са еднакви по звуков и буквен строеж, но различни и независими по значение, се наричат омоними, а създаването на условия за звуков или графичен съвпадеж и изравняване е явление, което се определя като омонимия" (стр. 73). Макар че не се уточнява за какво значение става въпрос, от нагледния материал е ясно, че авторът има предвид лексикалното значение:

            коса1 (космите на главата на човека);

            коса2 (земеделско сечиво).

            Като задължително условие за съществуването на омоними се посочва еднаквият звуков състав, а в зависимост от принадлежността им към една или друга част на речта те се разделят на лексикални и лексикално-граматични. За автора е безспорно, че омонимите се възприемат от реципиентите като самостоятелни лексеми, които не са свързани помежду си с асоциативни връзки, имат винаги различно лексикално значение и се съотнасят с отделните денотати (сигнификати) независимо една от друга. Изтъква се много точно, че създаваната в някои случаи възможност за двусмислие от лексемите-омоними не трябва да се преувеличава, защото те не се употребяват изолирано, а в контекста, където всеки омоним има винаги едно определено значение:

            тон1 (мярка за тегло);

            тон2 (звук с определена височина);          

            тон3 (едра морска риба).    

            Освен това е важно да се знае, че "омонимите нямат общи семантични опорни точки" (стр. 73), макар че лексемите, които се намират в омонимни отношения, могат да бъдат и полисемантични:

            спор1 (1. изобилие, плодородие, добив; 2. успех в работа);

            спор2 (препирни, разпра).

            2. Видове омоними.

            Омонимите, според Т. Бояджиев, се делят на три групи:

            2.1. Лексикални омоними.

            2.1.1. Пълни (абсолютни) лексикални омоними.

            Принадлежат към една и съща част на речта и съвпадат по произношение и графика във всичките си граматични форми:

            брак1 – брак2;

            кран1 – кран2.

            2.1.2. Непълни (частични) лексикални омоними.

            Принадлежат към една и съща част на речта, но словоизменителните им парадигми се различават:                        

            мед1, медът;

            мед2, медта;

            дроб1, дробът;

            дроб2, дробта.

            2.2. Относителни омоними. Т. Бояджиев ги отделя от лексикалните, защото не отговарят на императивното условие лексемите да имат пълен съвпадение при изговор и графика.

            2.2.1. Фонетични омоними (омофони). Такива са лексемите с различно лексикално значение, които съвпадат само по изговор и в писмената реч не са омоними, например: ад - ат; маг - мак; смог - смок; сноб - сноп; коз - кос. Омофоните възникват в резултат на някои фонетични закономерности в езика и правописни условности. Т. Бояджиев посочва следните причини:

            а) в резултат на обеззвучаване на звучни съгласни в краесловието:

            атлаз - атлас; бридж - брич; яд - ят.

            б) в резултат на асимилацията:

            кубче - купче

            в) в резултат на елизия на съгласни:

            местна - месна; прелез - прелест; свещ - свеж; нощ - нож.

            2.2.2. Графични омоними (омографи). Такива са лексемите с различно значение, които се изписват по един и същи начин, но се изговарят с различно по място ударение, в резултат на което имат и различно произношение:

            вълна - вълна;

            камара - камара.

            2.2.3. Граматични омоними (омоформи). Тук авторът отнася лексемите, които съвпадат по звучене и графика само в отделни свои словоформи.

            2.3. Лексикално-граматични омоними. В изследването на Т. Бояджиев са отделени като по-особен случай, получен в резултат на т.нар. конверсия, т.е. когато една лексема преминава от една част на речта в друга, без да променя морфологичния си състав:

            весело (прил., ср.р.);

            весело (наречие);

            зло (прил., ср.р.);

            зло (същ. име).

            В основни линии делитбата, която прави Т. Бояджиев на лексикални и относителни омоними, съвпада с нашата опозиция: ядрени (същински) - периферни (несъщински) (вж. втора глава). Ние обаче локализираме и т.нар. лексикално-граматични омоними в един от периферните пояси. Напълно споделяме констатацията на Т. Бояджиев (за разлика от Ст. Георгиев), че омоформите не са същински омоними.

            3.Възникване на омонимите. Авторът се придържа основно към пътищата, маркирани още от К. Чолакова (вж. Чолакова,1 959, стр. 75).

            4.В раздела за омонимно-полисемните отношения (стр. 74) Т. Бояджиев се спира на така важните критерии за диференцирането на двете явления. Като отбелязва, че съществуват и много спорни, гранични случаи, авторът заявява, че най-важ–ният критерий за омонимите е семантичният - в основата на лексикалните им значения да стоят различни денотати (сигни–фикати). Важно е и направеното уточнение (стр.7 5), че "омо–нимите за разлика от полисемантичните лексеми образуват производни с различна структура и семантика". Т.Бояджиев споменава също така и за граматичния и синонимния критерий, които са описани вече и затова на тях няма да се спираме.

            В учебниците по лексикология на В. Вътов (Вътов, 1995) и на В. Зидарова (Зидарова, 1998), въпросите на лексикалната омонимия са представени по традиционния (в добрия смисъл на думата) начин и затова тя ще остане извън обсега на нашето внимание.

            От направения досега преглед стана ясно, че почти всички автори са единни, че омонимите се състоят от тъждествени фонемни редове, но с различна семантична структура, много често с различен произход и различна дистрибуция. При омонимията се говори главно за разграничаване на две различни семантични структури на еднакво звучащи лексеми, когато не става въпрос за омографи, а за разграничение на различни значения в рамките на една лексема. Констатира се също така, че омонимията в една или друга своя разновидност е застъпена в почти всички езици. Смята се, че в езици, изобилстващи от кратки лексеми, има повече омоними, отколкото в такива, където преобладават по-дълги лексеми (Батембергски, 1985, стр. 3). Приоритетен в различните изследвания по въпросите на омонимията става и проблемът за омонимно-полисемните отношения. От дотук приведените руски и български омонимни изследвания изпъкнаха и се оформиха различни гледни точки, които концентрираха в себе си опити за известно разрешаване на проблема. Очертаха се и няколко основни критерии, свързани с диференцирането на двете семантични явления. Окончателно и единно разрешаване на проблема все още не е постигнато. Приносна в това отношение е статията на двамата румънски езиковеди Б. Испас и В. Молдован (Испас, Молдован, 1979), появила се на страниците на българския специализиран печат. Вниманието на авторите е насочено към омонимно-полисемната проблематика и по-точно към критериите за тяхното диференциране, като са потърсени нови, различни от досега съществуващите (вж. трета глава.).

Source: Елена Любенова. Формално моделиране на лексикалната омонимия   (върху материал от български, руски и чешки език). Пловдив. 2001.