(in Bulgarian)
I. За разбирането на концепта пространство
(място)
II. За обема на пространствения
фрагмент и за образуващите го ситуации, изразени с творителни падежни
модели, в горнолужишкия език
1.
Видове ситуации според локализацията на агенса в пространството в
горнолужишкия език
|
I.
За
разбирането на концепта
пространство (място)
В
тази глава от нашето изследване ще се опитаме да представим основните тенденции
в интерпретирането на философската категория пространство; да очертаем обема на
фрагмента за пространство-място (изразяван с творителни падежни модели), като
част от общата картина на света; ще потърсим и адекватен езиков материал от
творителните падежни модели в горнолужишкия език, който би могъл да запълни
ситуациите за място, изграждащи пространствения фрагмент. Изходната точка, обща
за всички ситуации, ще бъде свързана с общата за цялото изследване тенденция
към антропоцентризъм при описанието на падежната семантика, т. е. гледната
точка на агенса като основна движеща сила в ситуациите и като сила, заради
която се осъществява действието. В такъв смисъл ще класифицираме и ситуациите
за място в пространствения фрагмент, изразени с творителни падежни модели. Това
са ситуации, в които агенсът заема определена позиция (пред, над, между, под и
др.) спрямо друг ко-агенс в ситуацията или спрямо друг обект (за позицията,
която заема агенсът спрямо действието, извършвано от него самия или от друг
агенс, ще се спрем в следващата глава, посветена на другата обща за всички
ситуации философска категория - време).
Времето
и мястото се определят като общи и императивни форми на съществуване на материята въобще.
Дълбоката обвързаност на времето с пространството (“тук” и “сега” взаимно се
предполагат) идва от наблюдението, че те се явяват измерения и форми на
различните прояви на живота, в които той се разгръща. Тази констатация не се
нуждае от особени илюстрации и аргументации - това може да се види с “просто
око”, дадено ни е интуитивно. В същото време пространството и времето са и
философски категории, т.е . превърнали са се в обект на изследване (наблюдение
и описание) в различни науки, за които тези две форми на живота са особено
важни – философията, физиката, географията, естествените науки въобще.
Интересът на езикознанието към философските категории пространство и време е
подплатен и произтича от естествената способност на езика да отразява, описва и попива жизненото пространство на
човека. Езикът като строго йерархизирана и структурирана знакова система се
явява основна възможност на човека, с
чиято помощ той може да взаимодейства със света извън него. Чрез езика се
концептуализират, вербализират и категоризират понятия от най-различен характер
и с различна за човека полезност. В езика обаче не намират място и отражение
изцяло всички съществуващи извънезикови концептосфери, познати на човека. Това
се отнася с пълна сила и за онзи фрагмент от картината на света, в който
агенсът намира своето място спрямо други участници в ситуацията. Т. е. и чрез
творителните падежни модели не се описва и отразява изцяло всичко, свързано с
пространствената локализация на агенса, а само някои негови позиции спрямо
други участници. И в този случай актуален и действащ се оказва “принципът на
матрьошката”, според който дескриптивните конструкти – картина на света,
фрагмент и ситуация (като конкретен, видим, материален израз на първите две) се
подреждат в споменатия ред. Парцелацията на пространството и времето се
осъществява от гледна точка на агенса, на неговата потребност да действа и
променя картината на света или просто да се впише в нея. Ситуациите се
определят и зависят от точката, в която се намира агенсът в момента на
извършване на действието от него самия или от друг
агенс.
В ежедневния си живот ние постоянно се срещаме с понятията пространство и време; за нас те са нещо привично, познато и даже очевидно (вж. Матюхина 2000). Но не толкова очевидни и ясни са тези понятия, погледнати през призмата на историята на философията и естествознанието, къде дискусиите около характера и природата на тези две вездесъщи прояви на космоса не престават и до днес. Според И. А. Матюхина (вж. Матюхина 2000) въпросите за изясняването същността на понятията пространство и време са постоянен предмет на дискусии и в географията, която може да се определи и като наука за изучаване и изследване на видимото пространство. Изходните представи за географията при нейното зараждане са общи с тези на философията. Философските възгледи на древния свят тясно се преплитат с естествено-научните и политическите възгледи – за това свидетелстват великите географски открития. Първите представи за пространството са свързани и предизвикани от тяхното обикновено, битово възприемане на пространството като територия и като разполагането на различни обекти на тази територия. Това е свързано със земеделската работа, лова и риболова. Подобно разбиране за пространството продължава да съществува и до днес. Местейки се от едно място на друго, разсъждавайки за съотношението на обектите и явленията на земната повърхност, хората започват да възприемат това като преместване в пространството или като пространствено съотношение. Постепенно разбирането за пространството само като плоскост се усложнява с разбирането му като вместилище – обемна представа, появява се и представата за триизмерността. Пространството като форма на съществуване на материалните обекти и процеси се характеризира с изявена структурност.
И според Л. Г. Панова (вж. Панова 2001) практическата дейност на човека налага съществен отпечатък върху езиковата концептуализация на пространството. В историята на културата и философията пространството и времето се осмислят и разбират по различен начин. Метафизичното пространство – това е пространството като първофеномен, предшестващ материята. Физичното пространство – това е или пространство-вместилище, равно по своя обем на света, универсума, или три измерения. И времето, и пространството се отнасят към числото на “непостижимите” феномени, тайни без отговор. В отделните изследвания по културология и философия се прокрадва мисълта за приоритетността на пространството по отношение на времето. Според тези теории концептуалното поле на времето се метафоризира по аналогия с концептуалното поле на пространството. Нещата обаче не са толкова прости, защото пространството не се отнася към самоочевидните понятия. Освен това самото понятие “пространство” се появява през Новото време, а дотогава в индоевропейските езици отсъства езиков еквивалент на това понятие. Например средновековният латински език притежава три лексеми за означаване на три различни представи за пространствеността: locus, situs и spatium. Последната лексема дава началото на развитието на различни нейни фонетични варианти в различните езици, срв напр.: френското espace, английското space, испанското espacio, португалското espaco, италианското spazio. Фактът, че тези лексеми освен времева сфера на приложение притежават и пространствена, свидетелства за античното разбиране на пространството като интервал от текущото време. Л. Г. Панова споделя гледната точка на П. А. Флоренски, който разделя цялата категориална пространствена сфера на пространство и пространственост (форма, размери, място). Пространството за разлика от вселената и космоса не имплицира представата за граници и ред. То може да се свързва с представата за пустота и незапълненост, но също така и с представата за безкрайност, необятност и всеобхватност.
Ще
представим някои най-разпространени схващания за понятието пространство,
разработвани главно от физици и философи, давайки си сметка за огромното
количество концептуално многообразие, което е практически неизчерпаемо като
поднесена информация. Смятаме, че за целите на нашето изследване подобна
пълнота при поднасянето на съществуващите проблеми не е необходима.
Категориите пространство и време са
едни от най-сложните и непостижими категории поради своята абстрактност и
смазващата за ограничения човешки мозък алюзия с нещо огромно и превъзхождащо
ни многократно. За разлика от останалите обекти за изследване, които притежават
материални измерения, които могат да се възприемат от човешкото съзнание,
пространството и времето като цяло
излизат извън възможностите на човешкото съзнание и остава само
утешението, че можем да ги изследваме и описваме, съзерцавайки ги не пряко, а
мислено. Пространството и времето са и най-загадъчните прояви на Природата
въобще. Понятието за време възниква на основата на постоянната смяна на
събитията и на цикличната смяна на сезоните (вж. Петросян 2002). Според А. А.
Петросян естественонаучните представи за пространството и времето изминават
много дълъг път на осъзнаване и развитие. Най-първите впечатления за
пространството и времето започват да се появяват от очевидното съществуване в
природата и в макросвета на твърди физични тела, заемащи определен обем.
Рационални идеи, кореспондиращи с днешната представа за тези две категории
могат да се намерят в ученията на почти всички антични мислители. Повечето от античните философи не са се
интересували от пространството в чист вид, а обсъждането му е имало
спомагателен характер при анализа на покоя и движението в метафизиката. Във
връзка с това актуален е бил въпросът за “пустото, празното пространство”,
незапълнено от никакви тела. Показателна за времето си е гледната точка на
“атомиста” Демокрит, според когото
пространството е дискретно и за тялото е възможно неопределено множество
от положения. За Демокрит пространството е било резчленено на клетки и атомът
може да се премества от едно място на друго скокообразно. Тази мисъл привлича
вниманието на учените и в по-ново време във връзка с хипотезите за теорията на
квантовата гравитация. Според атомистичната доктрина цялото природно
многообразие се състои от малки частици материя (атоми), които се движат,
срещат се и се съчетават в пустото пространство. Атомите (битието) и пустотата
(небитието) са първоначалото на света. Атомите не възникват и не се унищожават,
тяхната вечност произтича от отсъствието на начало у времето. Според Демокрит
атомите са физически неделими. От своя страна, Аристотел разглежда пространството
като своеобразно отношение на предметите от материалния свят, то е обективна
категория, свойство на природните неща. Според космогоничната представа на
Аристотел светът се разделя на две
части: земен и небесен. Земната част на космоса се състои от четири стихии –
земя, вода, въздух и огът. Небесната част на космоса се състои от ефирни тела,
които се намират в непрекъснато кръгово движение. Тази идея на Аристотел
просъществува повече от 2000 г. При Аристотел се наблюдава разделянето на матерята
и пространството, като вместилище на всички вещи. Понятието пространство намира
подобаващо място и в геометрията на Евклид, която се приема за първата строго
научна последователна теория, построена по индуктивен път на основата на пет
аксиоми. По времето на Евклид се появяват и абстрактните представи за
пространството, независимо от запълващата го материя. За Декарт идеята за
пустото, празното пространство без материя е толкова абсурдна, колкото и идеята
за щастието, изолирано от субекта, който
изпитва щастие. Според Декарт пространството е запълнено с материя,
която той нарича “тънка материя”, която практически е невидима за нашите очи –
своеобразен ефир, среда, в която се разпространяват електромагнитните вълни.
След Декарт пространството започва да се разглежда като многообразие, множество
от елементи (точки).
Следващата значителна крачка в
развитието на идеите за пространството и времето принадлежи на представителите
на класическата физика. И тук се изхожда от общите представи за пространството
и времето като външни условия на битието, в които се намира материята и които
ще се запазят даже и ако материята изчезне. Подобен възглед позволява да се
сформулира концепцията за абсолютното пространство и време, разработвана
активно от И. Нютон в работата му “Математически начала на натуралната
философия” (вж. Петросян 2002). Този труд определя за два века напред
развитието на цялостната естественонаучна картина на света. В него са
сформулирани основните закони на движението, дадени са дефиниции на пространството
и времето, мястото и движението. Разкривайки същността пространството и
времето, Нютон предлага да се разграничават два вида понятия: абсолютни и
относителни. Абсолютното пространство според него по своята същност не е
свързано с обектите, които са разположени в него и не се отнася към нищо външно
– то е винаги непроменливо и неподвижно. Относителното пространство е мярка или
пък някаква ограничена подвижна част, която се определя от нашите чувства.
Времето и пространството са един вид вместилища на самите себе си и на всичко
съществуващо. При подобно разбиране абсолютното пространство и време се
възприемат като съществуващи извън и независимо от каквито и да е материални
процеси, като универсални условия, в които се разполага материята. Т. е. според
Нютон абсолютните пространство и време са своеобразна арена на движение на
физичните обекти.
Споровете
около същината на пространството продължават и през следващите векове. При
Лейбниц например е налице субективен поглед към пространството, който намира своето
развитие във философията на Кант. Лейбниц смята, че пространството, така както
си го представя физиката не съществува, но то има реален двойник, а именно
поредица от монади. Всяка монада вижда света в определена перспектива, присъща
само на нея. Според Кант пък пространството и времето са априорни форми. В
по-ново време следват възгледите на немския математик Риман за многоизмерното
пространство (съществували са хипотези за четириизмерно и триизмерно
пространство). Тази хипотеза бива доразвита и активно разработвана от А.
Айнщайн под формата на теория за относителността. Налага се идеята за
единството на пространството и времето, за това, че те са прояви на една
същност. Принос в обогатяването представата за пространството и времето донасят гравитационната теория и квантовата механика.
Според квантовата механика съществуват т. нар. виртуални частици. И даже в празното пространство постоянно се
осъществява процес на раждане и умиране на виртуалните двойки – частица-античастица,
протича т. нар. кипене на вакуума. Пространството се оказва постоянно запълнено от нещо – празно пространство не съществува.
Съвременното разбиране на пространството и времето е сформулирано от А. Айнщайн в теорията на относителността (1905 г.), която по нов начин интерпретира релационната концепция за пространството и времето (класическият принцип на относителността е сформулиран още от Г. Галилей), давайки и естественонаучна обосновка. Тъй като пространството и времето са неотделими от материята, за по-правилно се счита да се говори за пространствено-времеви свойства и отношения на материалните системи. Редица учени обаче все още продължават да ги разглеждат и като самостоятелни, независими форми на битието. Също така се изследват особеностите на пространството и времето в микро и макро света.
От общите свойства за пространството и времето обикновено се отделят следните характеристики:
1) Те са обективно съществуващи и незивисими от човешкото съзнание и от съзнанието на каквито и да е други разумни същества;
2) Те са абсолютно дадени – явяват се универсални форми на материята, проявяват се на всички структурни равнища на нейното съществуване;
3) Те са взаимно неразривно свързани;
4) Те са безкрайни в количествен и качествен аспект – не е известно да съществува място, което да е извън пространството и времето;
5) Навсякъде, където има каквото и да е взаимодействие и движение на материята, съсъществуване и връзка между елементите и – задължително е налице и пространството, и времето.
Но пространството и времето наред с общите си характеристики притежават и
специфични само за тях самите, взети поотделно, което пък дава основания да се
разглеждат като отделни атрибути на материята. Ето някои от специфичните само
за пространството особености:
1)
Разтегливост – близка разположенност един до
друг, съсъществуване и връзка на различни елементи (точки, отрязъци и др.),
възможност за увеличаване или намаляване на числото на елементите;
2)
Свързаност и непрекъснатост – проявяват
се при преместването на телата от една
точка към друга, свързаността означава отсъствие на каквито и да било разриви в
пространството;
3)
Триизмерност – общо свойство на
пространството, проявяващо се на всички известни структурни равнища, органично
свързано със структурността на системите и тяхното движение; всички материални
процеси и взаимодействия се реализират в пространството чрез три измерения –
дължина, широчина, височина; трите измерения са необходимият и достатъчен
минимум, в рамките на който могат да се осъществяват всички типове
взаимодействие на материалните обекти;
4)
Безкрайност, единство с времето и движението.
Проблемът за времето и пространството винаги е интересувал хората не само в рационален, но и в емоционален план. Пространството и времето лежат и в основата на нашето виждане на света, влияят на начина, по който оформяме картината си за света. Независимо от множеството съществуващи (понякога противоречащи се и отричащи се една друга) хипотези и теории за пространството и времето от античността до днес въпросът остава открит. Или както казва самият А. Айнщайн, “пространството и времето са форми и на мисълта, а не само условия, в които живеем физически”. Философията определя пространството и времето като всеобщи и задължителни форми за съществуването на материята. И от друга страна – пространството и времето не съществуват извън материята и независимо от нея. Според теологията материята е вторична субстанция след Бога, който сътворява света, пространството и времето и ги привежда в действие, подходящо за битуването на материята. Самият Бог е същество неподвластно на пространството и времето, той е над тях. Той е вечен в своето безкрайно съвършенство и всемогъщество. Към Бога са неприложими категориите пространство и време. Бог съществува във вечността, която е негов атрибут. Съществуват обаче и концепции, които поставят пространството и времето в зависимост от човешкото съзнание, извеждайки ги от способността на човек да преживява и подрежда събитията.
II.
За обема
на пространствения фрагмент и за образуващите го ситуации, изразени с творителни
падежни модели, в горнолужишкия език
Всички съществуващи в природата системи притежават определена вътрешна организация: структурна, веществена, енергетична, информационна, пространствена и времева. Това се отнася с пълна сила и за езиковата система. В езикознанието разбирането за пространство се стеснява до представата за конкретното място, което заема субектът. В този смисъл проблемът също има своята история и развитие. Съществуват и различни хипотези, опитващи се да интерпретират идеята за място в обобщен, абстрахиран вид под формата на семантични роли. Преди да преминем към анализа на езиковия материал от горнолужишкия език ще представим гледните точки на някои автори, които се занимават в своите изследвания и с езиковите проблеми на понятието място. Становищата на езиковедите са силно повлияни, разбира се, от съществуващите теории за пространство във философията и естествените науки. Но езиковедите се опитват и да стеснят кръга на актуалните проблеми за това понятие до търсене на езиковата актуалност, а тя се състои в това, че езикът на основата на своеобразен избирателен принцип концептуализира определени страни от извънезиковото пространство. Всяка граматична категория (морфологична и синтактича), всяко лексико-семантично и фразеологично поле по свой начин предават определени аспекти от сложната, многопланова и многопластова природа на пространството. Ето някои от битуващите мнения относно това как се определя мястото и допирните с него точки от пространството в езикознанието.
Според Ст. Георгиев (вж.
Георгиев 1993: 162) значението за място произтича от предметното измерение на
действието, което се локализира като налично или насочено в определено
пространство. Или това е пространствена локализация, която го конкретизира като
реално действие в неговото осъществяване. В зависимост от измеренията на самото
пространство, което може да бъде повърхност (ограничена или неограничена),
обемност, посока, ориентация и др., се оформят и синтагматичните отношения със
съответно лексикално попълване и семантика.
Граматика на СБКЕ (1994: 193) определя значението за
място като пространство, свързано с
протичането на действието. Пространствената измеримост е многостранна и се
разкрива чрез признаците за повърхност, насочване, достигане, приближаване или отдалечаване.
Значението за място се определя от типа на ориентация и зависи от различните
признаци за пространство, напр.: съвпадение или несъвпадение, линейност,
обемност, фиксираност, ограниченост и др., намиращи се в определени опозиционни
отношения като семантични признаци. Доколкото абстрактното значение преобладава
в дадено съчетание, признакът място става недействителен, запазва се само като
вътрешна форма на значението (стр. 194). Според синтактичното си съдържание и
изразяващите го наречия и предложни съчетания обстоятелствените пояснения за
място се разчленяват на две големи групи по характера на самата ориентация, по
мястото на ориентиране и по характера на означеното място. Тези две страни от
значението за място се пресичат и съчетават в съдържанието на обстоятелствените
пояснения, които в различните случаи се
разграничават според едната от тях, водещата като обект на внимание.
Значенията за движение, положение, статичност, състояние, насоченост и др. по различен
начин се съчетават с тези две основни значения за място и намират израз в
многообразието на самите обстоятелствени пояснения, както и в лексемите, от
които се образуват.
Според
характера на означеното място обстоятелствените пояснения биват за предметна
определеност, за пространствена ограниченост, за повърхностност, обемност,
линейност.
1.
Значението за
предметна определеност се свързва с представата за конкретен предмет и
ориентация, назован със съществително име. Употребяват се предложни съчетания,
напр.: бълг. ез.: Всички устремиха погледи към кладата.
2.
Ограничено
пространство се изразява с предложни съчетания, чието съществително име
означава площи от земната повърхност, възвишения, населени места и техни
участъци, небесни пространства и др.: бълг. ез.: В един дол
се показаха къщи. В небето наизскачаха звезди. От всички маси ги гледаха
враждебни погледи.
3.
Със значението за
повърхност са съчетания, образувани с предлозите по, на, върху, които означават съприкосновение с предмет или
пространство: бълг. ез.: Той сложи писмото на масата.
4.
Обемност се изразява
със съчетания на предлозите в, из, от и конкретни същ. Имена: из стаята, в печката.
5.
При линейността
мястото се ограничава според дадена площ, определена като средство за движение.
Бълг. ез.: Чуха се стъпки по стълбите.
Според характера на ориентацията спрямо определено място
обстоятелствените пояснения за място биват за съвпадение, близост, отдалеченост
и посока (стр. 195):
-
Съвпадение се
изразява с наречията вътре, извътре, насред;
-
Обстоятелствените
пояснения за близост изразяват разнопосочна и непосредствена ориентация спрямо
даден предмет в хоризонтална или вертикална плоскост, която лежи извън него,
като хоризонталната ориентация се свързва с предно пространство и обратно
пространство и една тяхна разновидност – странично пространство, а вертикалната
– с горно и ниско пространство: срв. напр. в бълг. ез.: Пред балкона
до фонтана свири музика. Той застана срещу Христина. Зад градината се
простираше ливада. Над градината профуча вятър.
-
Противоположно на
значението за близост е значението за отдалеченост: бълг. ез.: Той
отминава нататък.
-
Посока и достигане
(финалност) се изразява с наречия и предложни съчетания, които означават
приближаване или отдалечаване
М.
В. Всеволодова и Е. Ю. Владимирский (вж. Всеволодова, Владимирский 1982: 6) са
категорични, че пространствените отношения в най-общ вид представляват
съполагане в пространството на дадено тяло, действие (събитие), признак и на
някакъв пространствен ориентир – локум (да си припомним, че и други автори – Дж.
Баруайс, Дж. Пери, 1987: 264 говорят за общ пространствен ориентир, който те
наричат локус). Локумът се определя като пространство или предмет, относително
който се определя местонахождението на даден предмет (действие, признак) и
характера на взаимоотношенията им (статичен, динамичен). А логическата операция
на съотнасяне на предмета с локума – авторите наричат локализация. В такъв случай, локумът – това е
пространство, назовано с лексеми (лес, город, километр). Формата на името може да назовава пространството като
съвпадащо (в лесу, на лугу), или като
несъвпадащо с него (у леса, за плугом).
О. Н.
Селиверстова споделя своите съмнения, че липсва яснота относно обема и
дефинирането на термина пространство, което затруднява семантичния анализ (вж.
Селиверстова 2004: 18). Според авторката понятието пространство най-често и
обикновено се определя според функцията си – да включва в себе си, да
локализира други обекти (вж. също така и Н. Ю. Шведова 2001 с идеята за микро и
макробитие на човека). В различните езиковедски изследвания пространството и
времето са определяни по различен начин като “пространствено-времеви фон”,
“пространствено-времеви условия”, “пространствено-времеви форми на материята” и
други (вж. напр.: А. М. Жаров 1975). Общо положение за
съвременната лингвистика е, че езиковата природа може да се разбере едва на
основата на изучаването на човека като цяло и на неговата картина на света
изцяло (вж. напр. И. Г. Рузин 1996: 39). В редица най-нови езиковедски
изследвания езиковите проблеми се разглеждат комплексно, и то в най-тясна
връзка със съзнанието, мисленето и практическата дейност. Все повече
популярност добива мисълта, че не може да се намери обяснение за формирането на
езиковите структури изключително на основата на вътрешно-езикови фактори. Т. е.
не е възможно да разберем природата на езика само и единствено с помощта на
езика. Голямо и понякога решаващо значение имат екстралингвистичните и
когнитивните фактори.
И
М. А. Кунижев (вж. Кунижев 2002) се занимава с описание на пространствените отношения
и средствата за тяхната вербализация в съвременния английски език от гледна
точка на понятийния апарат на когнитивната наука. Според него в най-общ вид
пространството – това е една от формите (наред с времето) на съществуването на
безкрайно развиващата се материя, което се характеризира с протяжност и обем
(стр. 164). Лексемата пространство в широк смисъл се отнася не само към
физическото пространство, но и към пространството на множеството, на
ситуацията. Широко се използва и в метафоричен смисъл. Макар че на езиковата
представа за пространство съответства на неговото геометрично изображение, тъй
като всяко пространство, описвано в езика, може да се представи във вида на
многоизмерна структура, то такава представа не противоречи на определението на
пространството чрез множество. Пространството може да се изобрази като
дискретно или недискретно множество от графични точки, образуващи една или
друга структура. При определянето на лингвистичното пространство трябва да се
отчита и способността на пространството да помещава в себе си неща. И в такъв
смисъл пространството, представено в езика, може да се определи като
структура, в пределите на която може да се намира даден обект или може да
протича действие, събитие. Това означава, че под пространство се разбира цялата
съвкупност от физични, психични, социални, биологични или други реалии, в чиито
измерения се намира или може да се намира даден обект, може да протича
действие, процес, или да се случва събитие. Лингвистиката, както и
психологията, има отношение към пространството не като към система от отношения
между материалните обекти, а комуникира с пространството като с характерна
особеност на нашето възприятие на света. Отношенията ляво-дясно, горе-долу с
право се наричат пространствени, но те не могат да бъдат определени като
физични. Защото местоположението на даден обект отляво, отдясно, отпред или
отзад зависи не от физическото взаиморазполагане на тези обекти, а от това от
коя страна ги наблюдаваме. Ако ги наблюдаваме от друга гледна точка, ще се промени
нашето възприятие на тези обекти, но няма да се промени тяхната пространствена
ориентация и местоположение. Така че това, което наричаме ляво или дясно, може
и да не е точно такова, но пространствени отношения от подобен род са реални,
тъй като те се отразяват в съзнанието и езика. Изучаването на смисловата
структура на езиковата категория пространство предполага анализ на различни
типове пространствени отношения, и то в репертуара на средствата, вербализиращи
тази категория. Понеже езикът отразява действителността, то той съдържа и
определен набор от лексикално-семантични, морфологични, фразеологични,
синтактични средства, концептуализиращи и вербализиращи понятийната категория
пространство (вж. Е. В. Урысон 1999 за национално специфичното езиково съзнание
и оттам за националната езикова картина на света; за пространствено-времеви
срез на обектите говорят и Т. В. Булыгина, А. Д. Шмелев 1989).
Някои лингвисти
интерпретират пространствените отношения като разновидност на семантичните
отношения, при които се остановява връзка между предметите, явленията и техните
свойства. Единственото съдържание на подобна връзка е тяхната взаимна
координация в пространството. Но подобен възглед противоречи на атомисткото
разбиране за пространството като пустота, в която се разполагат тела и което е
характерно за наивната представа на пространството в съзнанието.
В
естествения език пространствените отношения се изразяват с такива
семантико-синтакични роли като битуващ предмет, пространствен локализатор,
пространствен ориентир, локус, локум. семантичен предикат, ситуация, описваща
разполагането на участниците в пространството. Общо взето няма големи
разногласия, относно съдържанието, което влагат отделните автори в
конструираните от тях семантични роли. Различни са само в повечето случаи
наименованията на семантичните роли за пространство, защото те са получени като
синтез в резултат на изследването на различни езиковедски проблеми и в такъв
смисъл отразяват различни страни на пространството като цяло. Ще посочим някои от
битуващите семантични роли за пространствените отношения.
Наричани са “локатив” (Ч. Филмор; И. М. Кобозева 2000: локатив (L) –
местоположение или пространствена ориентация на действието; И. В. Алтман 1978),
“локативно състояние” (Чейф), “локус” (Дж. Баруайс, Дж. Пери, 1987 ), “локативна релятема” (Сусов), “източник” – точката, откъдето нещо се придвижва в резултат на
действието; “локация” (топус, локус) – мястото на
действието или състоянието (Й. Пенчев 1998), “локативни аргументи” (Жолобов), “място” (Г. И. Кустова 2000; Е. Георгиев
1987) и други (вж. още у Ф. Данеш, Зд. Хлавса 1978). Ю. Д. Апресян (1995, т. 1)
определя следните пространствени семантични роли: “източник”, “място”, “начална точка”, “крайна точка”,
“маршрут”. Според
автора понятието за крайна и начална точка са свързани и са производни от
по-общото понятие за място (стр. 128). В съдържателно отношение крайната точка
– това е мястото, където даден предмет започва да се намира, докато крайната
точка – това е мястото, където предметът престава да се намира. Свързани с
понятието място са и понятията маршрут и източник. Лужишкият автор Ф. Михалк (1977: 39)
определя семантичната роля “циркумстанца” (Cirkumstanca), изхождайки
от факта, че в повечето случаи параметрите за време и място в творителната
падежна семантика се определят като обстоятелства. Според него това не е
участник в действието, а информация за времето и мястото, в които се развива
ситуацията – нещо, което едва ли някой ще оспори. Особеното в случая е, че той
посочва една обща семантична роля и за
времето, и за мястото като
характеристики на действието.
Семантичното значение за място в
творителния падеж на славянските езици традиционно се определя като периферно и
обстоятелствено, спрямо централните значения – социативност и инструменталност. Това произтича от разбирането и
интерпретирането на мястото не като активен участник в езиковата ситуация, а
като условие и обстоятелство нужно, за
да протече дадено действие. И в този случай съществува множество изследвания
конкретно вече за творителната падежна семантика за място. Като изключим лужишките езици, за които почти не
съществуват отделни падежни семантични изследвания, то за останалите славянски
езици, макар и не за всички, може да се
открият подобни трудове. Ще се спрем на някои от тях, за да очертаем кръга от
проблемните въпроси, които стоят в основата на теоретичните дискусии.
Според А. М. Булигина (вж.
Творительный падеж... 1958: 246) славянският творителен падеж за място означава
пътя, по който се придвижва предметът (най-общо казано). Предметът може да
пресича пространството, излизайки извън неговите предели, но може да се движи и
в пределите на означеното пространство (на руски език: прошел лесом,
пошел лесом). Самият творителен за място не е в
състояние да определи вида пространство. Например в изречението Пошел
подземным ходом не може да се каже дали това
пространство се мисли като пресекаемо, или като място без край, т. е. което не
се пресича. Творителен със значение на пресекаемо пространство исторически има
различна съдба от творителен за непресекаемо пространство. Творителен падеж със
значение на непресекаемо пространство в славянските езици е означавал мястото,
на което или по повърхността на което се извършва целенасочено действие (стр.
249). В лужишките езици този вид значение не е бил регистриран в старите
писмени паметници, а вместо него се среща конструкцията с предлога po + местен падеж (+ дателен падеж в останалите славянски
езици като синонимна конструкция, която измества в повечето случаи творителен
за място). В чешкия език конструкциите на творител за място са често фрекветни,
срв. напр.: Náhle
proběhl pohyb shromážděním. Lepší budete jet toudle vozovou cestou, pak chvilku
lesem.
Среща се и при глаголите за нецеленасочено движение (Brodili se vysokou travou a kvítím). Широко се използват в чешкия език и
разновидностите на творителен падеж за място при глаголи със значение за
разпространение и други (Slunce
zatím vzešlo a zlaté jeho světlo rozlilo se pokojem. Pak zazvučely všechny zvony a zvuky jich roznášely se
údolím. Stanislav se rozhlédl pokojem zpod čela). Творителен падеж със значение на
пресекаемо пространство се среща често след глаголи за движение (прошел
лесом), но и при предикати с друга семантика (смотрел,
беседовал, выбросил). След предикатите за движение
съществителното обикновено означава място (поле, лес,
дверь, окно). При останалите семантични предикати
съществителното означава отверстие (окно, дверь, горло, рот). Творителен падеж за пресекаемо пространство исторически
започва рано да се заменя в славянските езици със синонимната конструкция через
+ винителен падеж. В съвременните славянски езици тази семантична разновидност
на творителния падеж се среща най-често в чешкия език. В останалите славянски
езици се развива в по-голяма степен синонимната конструкция, което е вследствие
на ограничението, което налага на това значение префигираният предикат –
ограничен кръг от префикси (про-, пере-, вы-, в-).
В
изследванията по творителна падежна семантика обикновено се говори за
семантичните разновидности на пространството в най-общ вид просто като за
обстоятелствено значение, без да се анализират подробно с оглед на участниците
в ситуациите; по-скоро е налице регистрация на очевидните творителни значения
за място. Например Д. Митев и Ц. Митева
(вж. Митев, Митева 1996) отделят две разновидности: творителн падеж, означаващ
пътя и творителен падеж, означаващ пространството (вж. за това и Г. Тагамлицка
1983; Русская грамматика 1982: 482; А. Вежбицка 1985) – и в двата случая след
предикати за движение (Я долго шел лесом, Ехать берегом, Возвращаться полем,
Проезд берегом, Езда полем, степью). Лужишкият автор
Х. Шевц-Шустер (вж. Шевц-Шустер 1984: 67) споменава съвсем бегло за това
значение на творителния падеж, като го подрежда в групата на обстоятелствените значения
(срв. напр.: z durjemi do jstwy zastupić, z woknom won hladać, z hunami do dwora přińć).
1.
Видове ситуации според локализацията на
агенса в пространството в горнолужишкия
език
За
горнолужишкия език е характерно, че творителните падежни модели описващи
ситуациите за място са винаги с формална връзка от различен характер (срв.
напр.: z, za, pod, nad, mjezy, před). Водеща за нас и тук ще е гледната точка на агенса, като
основна движеща сила в ситуациите. В такъв смисъл ще класифицираме и ситуациите
за място в пространствения фрагмент. Това са ситуации, в които агенсът заема
определена позиция (z, za, pod, nad, mjezy, před) спрямо друг ко-агенс в
ситуацията или спрямо друг обект. Т. е. и чрез творителните падежни модели не
се описва и отразява изцяло всичко, свързано с пространствената локализация на
агенса, а само някои негови позиции спрямо други участници. Затова
класификацията на
ситуациите в пространствения фрагмент ще е по формален признак – вида на формалната връзка в
падежния модел, като най-сигурен белег за различната пространствена парцелация.
Пространственият фрагмент в горнолужишкия
език се изгражда от следните ситуации:
Пространствена
ситуация с формална връзка
z: [езикова
ситуация, която описва началната точка, мястото, откъдето стартира действието във физически план]:
Doběžeć z
dworom won. Chwatach z wotewrjenej bróžnju do dwora. Swěćachu jemu z
woknom nutř.
Пространствена
ситуация с формална връзка za: [езикова
ситуация, в която се описва как агенсът заема временно позиция зад друг обект / субект във физически план, временно не са
на преден план, но действието не спира]:
W
jednym wšak dyrbja so ludźo za płotom derje stać ze swojim susodstwom –
dla wody. Bě naš nan připadnje něhdźe z nim za blidom sedźał.
Пространствена
ситуация с формална връзка
pod: [езикова
ситуация, в която се описва как агенсът заема временно (или за постоянно) позиция по-ниска във физически план в сравнение с
друти обекти]:
Ale holcy su jeno wokoło chěže běžałe, z
druhimi durčkami do zahrody a sedźa hižo zaso pod starej krušwinu.
Пространствена
ситуация с формална връзка nad: [езикова
ситуация, в която се описва как агенсът заема временно (или за постоянно)
позиция по-висока във физически план в сравнение с други обекти]:
Wóčko
z radosću wopočowaše nad něžnymi holankami wot Wojerec, nad jaknymi
Slepjankami.
Пространствена
ситуация с формална
връзка před: [езикова ситуация, в която се описва как агенсът се оказва временно (или за постоянно) във физически план в позиция пред други обекти].
Bruni
mužojo z psami chodźachu před ćahom tam a sem. Doma ze žonu a dźěćimi,
před chěžu sedźi.
Пространствена
ситуация с формална връзка mjezy: [езикова ситуация, в която се описва как агенсът се оказва временно (или за постоянно)
във физически план в позиция сред
множество от еднородни или нееднородни
обекти]:
Tajkich
wjednikow njetrjebamy – preč z nimi, mamy mjez sprawnymi dźěłaćerjemi lěpšich.
Source: Елена Любенова.
Семантика на творителния падеж в горнолужишкия език. Пловдив. 2006.
No comments:
Post a Comment