(in Bulgarian)
Предмет на настоящето изследване е
вътрешносистемната лексикална омонимия в българския, руския и чешкия език.
В българското езикознание липсва
самостоятелно проучване, посветено на тази проблематика, поради което смеем да
се надяваме, че това изследване в някаква степен ще запълни една празнота в
трудовете по лексикална семантика. В работата си изхождаме от схващането за
естествения език като система от комуникативни средства с конвенционален знаков
характер. Придържаме се също така и към разбирането за ситемния характер и
закономерност на лексикално-семантични–те явления, обусловени както от
синхронното им функциониране, така и от диахронния им развой.
Езиковото явление лексикална омонимия
отдавна е обект на вниманието на лингвистите. Още древните философи в своите
трактати за естествения език са се спирали и разсъждавали върху
"равноименността", т.е. когато с един знак се номинрат различни
денотати и сигнификати. В по-ново време, едва през двадесетте години на ХХ в.,
този въпрос с цялата си сложна проблематика се поставя в работите на руските лингвисти. Учени като Л. В.
Булаховски, Л. В. Шчерба, В. В. Виноградов, съзнавайки комплицирания характер
на явлението, се обръщат към различните проблеми и аспекти, свързани с него.
Още през 1940г. В. В. Виноградов се занимава с въпросите на омонимията не само
в общотеоретичен план, но и във връзка с лексикографската практика. Именно по
това време се появяват и различните дискусии сред лексикографите, които малко
по-късно предизвикват полемичната статия на В. И. Абаев "О подаче омонимов
в словаре" (ВЯ, 1957, N 3, стр.3), която се явява като техен отзвук. От
своя страна тази статия става повод за организираната дискусия по проблемите но
омонимията, материалите от която са публикувани в "Лексикографический
сборник" (вып. IV, Москва, 1960 г.). Вниманието на участниците е насочено
преди всичко към общите теоретични въпроси: какво е лексема, лексикално
значение, лексикално-семантичен вариант, семантична парадигматика и
синтагматика и др. Особено място заема и въпросът за детерминирането и
конституирането на омонимно-полисемните отношения. Проблемите на омонимията
присъстват в лексикалните изследвания на руските учени и през 50-те, 60-те,
70-те, 80-те и 90-те години - А. Аникин (1983), Д. Армстронг (1981), И. Арнолд
(1959), С. Бережан (1988), О. Благовещенски (1973), В. Григорев (1958), О.
Косинева (1967). Макар и не в такъв обем, но лексикалната омонимия се
интерпретира от българските и чешките лексиколози, като забележим е стремежът
да се изследват теоретичните постижения на руските им колеги. От българските
учени задължително трябва да се споменат Кр. Чолакова (1959), Т. Балкански
(1979; 1985; 1986), П. Пашов (1979), Ст. Георгиев (1979; 1993), Ст. Александров
(1974), М. Парзулова (1992, 1993, 1994), В. Зидарова (1998), а от чешките
лексиколози Пр. Хаусер (1980), Й. Филипец, Фр. Чермак (1985), Й. Мистрик
(1988), Й. Бечка (1970), Пр. Хаусер (1970), Л. Климеш(1958), Вл.
Шмилауер(1953), П. Ондрус, Й. Хорецки, Й. Фурдик (1980), Е. Бураньова (1987),
Й. Хорецки (1978), А. Ерхарт (1990), Й. Немец (1975), П. Ондрус (1972), Щ.
Пецяр (1980), Й. Филипец (1985) и др. Обаче въпреки многообразието на омонимни
дефиниции и интерпретации, традицията е легитимирала убеждението, че
лексикалната омонимия е ясно и почти безпроблемно лексико-семантично явление, а
еднотипното му представяне в традиционните по характер лексикологии само
засилва това предубеждение. Подобно представяне изхожда от презумпцията за
традиционната, предимно класификационно-описателна по характер методика.
В работата си се придържаме към
схващането, че структурата на омонимията притежава както повърхнинни (т.е. хоризонтални),
така и дълбочинни (т.е. вертикални) параметри, кореспондиращи си със
синхронията и диахронията, и поради това погледът ни е едновременно синхронен и
диахронен (по-нататък в изложението “повърхнинен” и “синхронен”, от една
страна, и “дълбочинен” и “диахронен”, от друга, се употребяват като синонимни
термини).
Основните
изследователски задачи, които си
поставяме, целят да се представи възможно по-пълно и чрез различна методика
омонимната проблематика:
1. Точно и обективно да се представи
как през десетилетията търпи развитие разбирането за омонимията;
2. Да се проследи в типологичен план
общото и различното при лексикалната омонимия в трите, избрани от нас, езика, с
цел да се докаже принадлежността на лексикалната омонимия към
лексикално-семантичните универсалии;
3. Да се изработят повърхнинни
омонимни модели на основата на единни спецификатори, да се установят
структурните зависимости между тях, както и дистрибуцията им;
4. Да се изработят отделни
повърхнинни омонимни матрици за българския, руския и чешкия език;
5. В изработените дълбочинни матрици
да се покаже генерирането на дълбочинните модели като резултат от дистрибуцията
на специфичните дълбочинни спецификатори;
6. Да се разкрие пораждането на
повърхнинните модели от дълбочинните.
Не си поставяме за цел пълното
представяне на емпиричния материал, а само неговото типологично разглеждане.
В работата си използваме следните
символни означения на частите на речта:
1. Substantivum /S/;
2. Adiectivum /Ad/;
3. Pronomen /Pro/;
4. Numerale /Num/;
5. Verbum /V/;
6. Adverbium /Adv/;
7. Praepositio /Praep/;
8. Particula /Part/;
9. Coniunctio /Con/;
10. Interiectio /In/.
Основните процедурни методи, които използваме, са следните:
1. Опозитивен метод;
2. Трансформационен метод;
3. Диахронен метод - основен при
дълбочинните модели;
4. Метод на формалното моделиране.
Посочените процедурни методи, без
третия, са присъщи на синхронната лексикална семантика, на общия повърхнинен
лингвистичен анализ на лексиката като субординирана система в структурата на
езика. Диахронната лексикология се опира на методологическите постижения на
синхронната, като не остава чужда на стремежа към структурно описание на
лексикалните явления при застъпване на съпоставителния метод. Ако в първа глава
водеща за нас е традиционната описателно-класи–фикационна методика, във втора и
трета глава се опитваме да погледнем на лексико-семантичното явление омонимия
от позицията на друга методика. Всеобщо е предубеждението за всеобщата
лексикална недисциплинираност и хаотичност, че само такива структури като
лексикално-семантичното поле, тематичната група (всъщност с неясни параметри),
а донякъде и лексикографските справочници са в състояние да обуздаят априорната
им неподвластност на организиране. Ще се опитаме да опровергаем такава нагласа
на мислене, като интерпретираме лексикално-семантичното явление омонимия от
структурна гледна точка (най-общо казано) - от гледна точка на структурализма,
разбиран като универсализиращ начин на мислене. Методиката, която използваме, е
на формалното моделиране (И. Ревзин 1967; 1977; 1978 ).
Смятаме, че от всички
лексикално-семантични явления омонимията е може би най-подходяща за формално
разглеждане поради консолидиралото се убеждение, че при нея лексикалното
значение не играе решаваща роля за детерминирането и, или ако играе, то е
доколкото положителната стойност на този спецификатор задължително трябва да
отсъства. Релевантна е формата.
За да се преодолее в известна степен
хаосът при класификацията на омонимите, предлагаме моделна хипотеза, която,
разбира се, в никакъв случай няма претенциите за последна дума по проблема, а
напротив, представлява донякъде само възможно решение на проблемите на
омонимията. Работната ни хипотеза се основава на комбинаторните възможности и
на дистрибуцията на четири релевантни спецификатора ( ± А, ± В, ± С, ± D).
Диференциалните признаци са компоненти на двата основни члена в дихотомията
форма - съдържание. Като се опираме на повърхнинните и дълбочинните параметри
на омонимната структура, проследяваме как се конструира конфигурацията на повърхнинните
и на дълбочинните модели.
В композиционно отношение работата
ни се състои от три глави, речник на ексцерпираните примери и списък на
използваната литература, от които е извлечен емпиричният материал. Преводът на
заглавията и текстовете от научни изследвания, публикувани на чужди езици, е
мой. При превода на отделните руски и чешки лексеми се привежда както
еднословен семантичен еквивалент, така и тълковно описание.
В Речника броят на българските
примери е 226, на руските - 186, на чешките - 172.
***
*** ***
Разглеждането на езиковите явления в светлината на една формална теория и опитите за тяхната формализация съвсем не означава, че
подхождаме към тях “формално”, несериозно или пък “повърхностно”. Чрез формализацията “разговорът” за
дадено езиково явление се изнася на друго, по-абстрактно равнище, което обаче е огледално отражение на езиковата
действителност. На това по-високо равнище
се построява символен аналог на
реалния езиков материал. Процесът на формализацията прилича на игра, в която
изследователят, подобно на опитен актьор, от една страна, следва строгите
предписания на първоначалния сценарий (т. е. вътрешната логика на развой на
езиковия материал), а, от друга страна, е постоянно изкушен от възможността за
импровизация. Тя обаче не трябва никога
да излиза извън рамките на научната обективност.
Source: Елена Любенова.
Формално моделиране на лексикалната омонимия (върху
материал от български, руски и чешки език). Пловдив. 2001.
No comments:
Post a Comment