Опит за изработване на теория за формално моделиране на лексикалната омонимия в българския, руския и чешкия език

           

(in Bulgarian)

            В тази част от нашата работа си поставяме за цел да анализираме проблема от гледна точка на структурната типология. Основа на нашите разсъждения е комбинаторната матрица на Л. В. Малаховски (Малаховски, 1974, стр.275), в която авторът на базата на универсални критерии - признаци се е опитал да покаже и докаже, че лексикално-семантичното явление омонимия е езиков факт, който може да бъде причислен към езиковите универсалии. Матрицата му представлява потенциален модел, който той не изпълва с конкретен материал. Опитваме се да проверим истинността на гледната точка на автора относно универсалността на явлението върху материал от български, руски и чешки език (представители на трите групи славянски езици). Проследяваме дали за трите избрани от нас славянски езика е релевантен сходен матричен модел, или всеки език си изработва свои модели на поведение на омонимните двойки. Освен споменатата комбинаторна матрица на Л. В. Малаховски изграждаме своя хипотеза за лексикалната омонимия. Тя включва създаването на аксиоми, правила, произтичащи от четирите релевантни спецификатора, които конституират същността на лексикалното явление. Всеки омонимен модел се проверява (тества) с помощта на определен набор от твърдения (аксиоми) и правила (с възможни и допустими изключения). Изработените от нас забрани не позволяват на определени "гранични" омонимни двойки да "мигрират" в друг модел (ядрен или периферен). Въвеждаме също така и нови понятия: омонимен конституент, омонимна опозиция (омонимна двойка, омонимно противопоставяне), омонимна верига, омонимен модел (повърхнинен; дълбочинен), омонимна матрица.

            ***            ***            ***

            При опита си да детерминираме явлението не трябва да забравяме и факта, че омонимите и омонимията се отнасят към онези лингвистични понятия, които се конституират с наличието на определени отношения между членовете им. С други думи, не може да се говори въобще за омоним, т.е. да се характеризира една или друга лексема сама за себе си като омоним. Може да се говори за омонимите като за различни лексикални единици, съвпаднали по своя външен (формален) облик. Омонимията като лексикално-семантична категория представлява семантично отношение на несвързани по лексикално значение лексеми, адекватни в своя облик (графичен, фонетичен) и диференциращи се в текста благодарение на различните си, взаимно изключващи се позиции. В такъв случай семантичното отношение тук има смисъл на негация на смисловата връзка между лексемите. Като приема условно, че Х1 и Х2 са лексеми-омоними, В. А. Белошапкова (Белошапкова, 1989,стр. 205) получава следната омонимна формула: [¬Х1 Х2 ], където знакът /¬/ е знак за негация. Формулата се чете по следния начин: не е вярно, че еднаквите по форма лексеми Х1 и Х2 са семантично свързани. В такъв случай омонимията е негация на полисемията, при която Х1 и Х2 са лексикално-семантични варианти на инварианта Х, т.е. Х=Х1+Х2+Хn, а знакът // показва вътрешната връзка между отделните значения. Между лексемите в лексикалната система съществуват формални и семантични отношения. Основна предпоставка за осъществяването на езиковите единици на всички равнища е те да се диференцират и противопоставят помежду си (Вътов, 1995, стр. 250), като на лексикално равнище езиковите единици се осъществяват по пътя на конфронтацията. При тях тя върви по две линии: по линия на формата и по линия на семантиката им; всяка лексема реално съществува във вид на различни формални алолекси (Вътов, 1995, стр. 250). Според В. Вътов (стр. 250), лексикалните категории се пораждат и конкретно произтичат от формалните и семантични отношения на тъждество, на близост или полярност. Омонимията се поражда при достатъчно ярко изразени отношения на тъждество по форма между лексемите. Лексикалната омонимия се поражда от дублирането на материалните форми на различни лексеми и по същество е неутрализация на формалните различия между тях. Функцията на коректор се поема от контекста.

Преди да изложим нашата омонимна хипотеза, ще се спрем на основните понятия, с които ще боравим: понятия, фигуриращи както в традиционната интерпретация на омонимията, така и нови, изработени от нас за нуждите на хипотезата ни. Известно е (вж. първа глава) колко многобройни и често противоречиви опити са правени, за да се детерминира омонимията. Общото при всички автори е, че в дефинициите си включват два основни елемента, произтичащи от бинарната същност на езиковата единица: форма - съдържание. Някои от тях обаче твърде стесняват обема на омонимията, като и придават само фонетична (съответно графична) форма или пък само лексикално (съответно граматично) значение. За други е характерно по-широкото схващане, според което за омоними се признават лексемите, които притежават и еднаква фонетична (и графична) форма, и еднакво граматично значение при липса на общо лексикално значение. За да избегнем липсата на единни и консолидиращи индикатори, върху които се изграждат омонимните постройки при традиционните интерпретации (класификационно- описателни), получени на базата на индуктивния метод, ние се придържаме към дедуктивния метод. А за да се преодолее в известна степен омонимният класификационен хаос, ние предлагаме моделна хипотеза, която представлява само едно възможно решение на омонимните проблеми.

            Работната ни хипотеза се основава на комбинаторните възможности и дистрибуцията на четири релевантни признака (спецификатора):

            [+А], [+В], [+С], [+D];

            [-A ], [-B], [-C], [-D ].

            Диференциалните спецификатори са съставни части на двата основни члена в бинарната опозиция: форма - съдържание.

            1. Форма:

            1.1. Фонетична [±А];

            1.2. Графична [±B].

            2. Съдържание:

            2.1. Лексикално значение [±C];

            2.2. Граматично значение [±D].

            Работни понятия

            Образуват йерархия, в която всеки следващ член обхваща предходния.

            1. Лексема. Лексемата е основната лексикална единица, която в речта функционира и се реализира под формата на лексикално-семантичните варианти (нататък ЛСВ) или алолекси.

Различните автори предлагат нееднозначни дефиниции на понятието. Много често то се смесва с понятието "дума" или "семема". Р. Русинов смята, че "като единица от речниковата система на езика думата обикновено се нарича лексема" (Р. Русинов, 1979, стр. 70). За Т. Бояджиев "съвкупността от форми и значения, които са свойствени на една и съща дума във всички нейни употреби и реализации се нарича лексема" (Бояджиев, 1986, стр. 26). П. Хаусер отбелязва, че "думата е бинарна единица със самостоятелно значение. Думата, като единица от лексикалната система, се нарича лексема" (П. Хаусер, 1980, стр. 10).

            Точното дефиниране на понятието лексема ще остане встрани от вниманието ни. За целите на изследването приемаме становището на Т. Бояджиев (Бояджиев, 1986). Подобна гледна точка споделят И. Бурханов (Бурханов, 1995), Ж. П. Соколовска (Соколовска, 1979), В. Белошапкова (Белошапкова, 1989).

            2. Омонимен конституент. За нас това понятие е еднозначно с "омонимна единица" или "лексема-омоним". Терминът омонимен конституент е условен, защото, за да бъде една лексема определяна като омонимна, тя трябва да се съотнася с друга подобна и идентична на нея. Сама за себе си никоя лексема не може да бъде детерминирана като омоним. Трансформира се в омоним, благодарение на участието си в дадена омонимна опозиция. Условно означаваме омонимните конституенти със символите: S, V, Ad, Pro, Num, Adv, Praep, Part, Con, In.

            3. Омонимна опозиция. За да съществува омонимна опозиция (омонимна двойка, омонимно противопоставяне), тя трябва да включва в себе си най-малко два омонимни конституента. Опозицията, според нас, може да бъде хомогенна /S1-S2; V1-V2; Pro1-Pro2/ и нехомогенна /S-V; V-Pro/. Под хомогенна разбираме такава омонимна опозиция, която включва еднородни омонимни конституенти. Ядрената омонимна опозиция е задължително хомогенна, докато периферните омонимни опозиции могат да бъдат както хомогенни, така и нехомогенни.

            4. Омонимна верига. Омонимната опозиция може да прерасне в омонимна верига, което означава, че опозицията от най-малко двучленна е в състояние да се превърне в безпределна. Подобно на омонимната опозиция, омонимната верига може да бъде както хомогенна /S1-S2-S3-...-Sn; Ad1-Ad2-...-Adn/, така и нехомогенна /S-V-Ad/.

            5. Омонимната полева структура включва:

            5.1. Ядрени клетки;

            5.2. Периферни клетки (или периферни пояси).

            Около ядрото ще се консолидира същинският омонимен модел, който ще назовем ядрен. На отделните периферни пояси (четири задължителни и два факултативни) ще се локализират несъщинските омонимни модели.

            6. Релевантните омонимни признаци (спецификатори) произтичат от двуплановата същност на езиковата единица:

            6.1. Форма:

            6.1.1. Фонетична /±А/;

            6.1.2. Графична /±В/.

            6.2. Съдържание:

            6.2.1. Лексикално значение /±C/;

            6.2.2. Граматично значение /±D/.

            7. Омонимен модел. Представлява конкретна реализация на комбинаторните възможности и дистрибуции на четирите релевантни спецификатора. В зависимост от конфигурацията на спецификаторите си той се локализира в ядрото или в някой от периферните пояси.

            8. Омонимната матрица включва всички комбинаторни възможности и дистрибуции на релевантните спецификатори, които конструират омонимните модели. Тя е най-висшето структурно цяло в йерархията на омонимните понятия.

            Част от изброените понятия фигурират в традиционната интерпретация на омонимията (но под друго име), но повечето от тях са нови, изработени за нуждите на работната ни хипотеза.

По-нататък в изложението заместваме традиционните наименования на ядрените и периферните лексикални омоними (вж.първа глава) със съответните модели от комбинаторната матрица на Л. В. Малаховски. Споделяме становището на И. И. Ревзин , че "обектът на изследване на традиционната и структурната лингвистика е един и същ - естественият език", освен това "противопоставянето по цел на изследване означава, че структурната лингвистика е теория на абстрактните модели, а традиционната - на класификациите" (Ревзин, 1977, стр. 45). Подобна гледна точка изповядва и Н. Чомски, според когото "главният недостатък на класификационната лингвистика е, че тя се уповава на езиковата интуиция на лингвиста и реципиента" (Чомски, 1965, стр. 245).

            Според Чжао Юан-Жен (Юан-Жен, 1965, стр. 281), И. И. Ревзин (Ревзин, 1966, 67, 77, 78) и Ю. Шрейдер (Шрейдер, 1973, стр. 64), И. А. Мелчук (Мелчук, 1974, стр. 13) терминът "модел" в лингвистиката е изпълнен с по-абстрактно съдържание, отколкото в математиката, а възможността дадено езиково явление да бъде моделирано, т.е. да бъде интерпретирано от гледна точка на някоя моделна хипотеза, е вече доказателство, че ни е ясен както механизмът му на действие, така и конфигурацията на конституентите му. Смятаме, че структурното представяне на дадено езиково явление е по-организирано и хомогенно.

             И така, както вече не веднъж подчертахме, за основа на моделната си хипотеза приемаме успешния, според нас, опит на Л. В .Малаховски да потърси мястото на омонимията сред семантичните универсалии. Той смята, че само сравнително-типологичното изследване на омонимията върху материал от различни езици е в състояние да допринесе за разрешаване на проблемите и. Основната цел на автора е да разработи универсална омонимна матрица, която да бъде общовалидна за всеки език, в чиято лексикално-семантична субсистема съществува споменатото явление. Подобна матрица може да бъде изработена само ако са налице признаци, общовалидни за всички разглеждани езици. На основата на билатералната природа на лексемата Л. В. Малаховски отделя четири релевантни признака:

            [+A, -A; +B, -B; +C, -C; +D, -D].

            Знаците /+/ и /-/ са съответно двете полюсни стойности на признака:

            / + / има стойност на еднакво, тъждествено;

            / - / има стойност на нееднакво, нетъждествено.

            Съответно прочитът на споменатите спецификатори е следният:

            1. [+A] - тъждествена звукова форма;

            2. [-A] - нетъждествена звукова форма;

            3. [+B] - тъждествена графична форма;

            4. [-В] - нетъждествена графична форма;

            5. [+C] - тъждествено лексикално значение;        

            6. [-C] - нетъждествено лексикално значение;

            7. [+D] - тъждествено граматично значение;

            8. [-D] - нетъждествено граматично значение.

            На базата на възможните комбинации между четирите спецификатора и тяхната дистрибуция са предложени 16 модела, които са локализирани в четиримерна матрица, състояща се от четири входа. Входове на матрицата са четирите признака. Получените 16 модела представят 16 лексемни комбинации, които отговарят на различни явления от лексикалната семантика. Графичният облик на идеята на Л. В. Малаховски, представена в комбинаторна матрица, изглежда така (вж. Малаховски, 1974, стр. 275):

	+ A		- A
- C	+--+ ABCD	++-+ ABCD	-+-+ ABCD	---+ ABCD	+ D
	1	5	9	13
	+--- ABCD	++-- ABCD	-+-- ABCD	---- ABCD	- D
	2	6	10	14
+ C	+-+- ABCD	+++- ABCD	-++- ABCD	--+- ABCD
	3	7	11	15
	+-++ ABCD	++++ ABCD	-+++ ABCD	--++ ABCD	+ D
	4	8	12	16
	- B	+ B		- B

            Всеки един от 16-те модела включва или не включва по един от четирите спецификатора, съответно маркиран със знака /+/ или /-/. В двете леви вертикални колони са локализирани моделите (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8), които се характеризират с наличието на спецификатор [+A] (в случая това е тъждествена звукова форма), а в двете десни вертикални колони се намират моделите (9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16), у които този  спецификатор отсъства, т.е. при тях е налице спецификаторът [-A] (не–тъждествена звукова форма). В двете средни колони са локализирани моделите (5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12), които се характеризират с наличието на спецификатор [+B] (тъждествена графична форма). В двете крайни (съответно дясна и лява) вертикални колони са локализирани моделите (1, 2, 3, 4, 13, 14, 15, 16), които се характеризират с отсъствието на спецификатор [+B], т.е. притежават го с обратен знак [-В]. По същия начин в първия и втория хоризонтален ред са локализирани моделите (1, 2, 5, 6, 9, 10, 13, 14), у които е налице спецификатор [-C] (нетъждествено лексикално значение). В третия и четвъртия хоризонтален ред са локализирани моделите (3, 4, 7, 8, 11, 12, 15, 16), които се характеризират с наличието на спецификатор [+C] (тъждествено лексикално значение). Според наличието на спецификатор [+D] (тъждествено граматично значение) се групират първи и четвърти хоризонтален ред с модели 1, 4, 5, 8, 9, 12, 13, 16. Според отсъствието на спецификатор [+D] се групират втори и трети хоризонтален ред с модели 2, 3, 6, 7, 10, 11, 14, 15, които притежават спецификатора [+D] с обратен знак, т.е. като [-D] (нетъждествено граматично значение). При едно подобно устройство на матрицата в нейните 16 клетки се оказват представени всичките възможни комбинации на посочените четири спецификатора, като в клетките, които са съседни една на друга, се локализират модели, които съдържателно са най-близо един на друг, т.е. различават се само по един спецификатор. Чрез матрицата цялото множество от лексикални двойки може да бъде разделено на 16 подмножества, които съответстват на всички възможни формално-семантични отношения в лексикално-семантичната субсистема. Според Л. В. Малаховски, с чисто омонимните отношения кореспондират само онези подмножества, които съгласно омонимната дефиниция съдържат едно от следващите съчетания от признаци: [+A -C, +B  -C, +A -B или -В -D]. До този резултат се достига, като се използва логическата формула, с чиято помощ се описват формално-семантичните отношения при омонимията:

                       

            Такива комбинации от признаци са представени от подмножествата 1, 2, 3, 5, 6, 7, 9, 10, 11. Именно тези девет подмножества съответстват на деветте модела омоними, потенциални за всеки език, чиято лексикално-семантична система притежава явлението омонимия. Ще ги разгледаме по-подробно, като отделим получените девет модела в отделна матрица:

            В клетките на лявата и средната вертикална колона са представени фонетичните омоними, т.е. тези модели, които притежават спецификатора [+A] (тъждествена звукова форма). В клетките на средната и дясната вертикална колона са представени графичните омоними, т.е. тези модели, които притежават спецификатора [+B] (тъждествена графична форма). По такъв начин моделите от средната вертикална колона притежават едновременно и двата спецификатора [+A] и [+B] и са както фонетични, така и графични, т.е. фонетико-графични. Омонимните модели от лявата вертикална колона са представени от омофоните, а от дясната вертикална колона - от омографите. По същия начин се разпределят моделите и в хоризонталната плоскост, имайки предвид плана на съдържанието. В първия хоризонтален ред са моделите, които не притежават спецификатора [+С], т.е. притежават го с обратен знак [-С] и притежават спецификатора [+D] - това са чисто лексикалните омонимни модели. Във втория хоризонтален ред липсват спецификаторите [+C] и [+D], което е предпоставка за лексикално-граматични омонимни модели със спецификаторите [-C], [-D]. В третия хоризонтален ред са чисто граматичните омонимни модели, за които е релевантно отсъствието на спецификатора [+D], т.е. имаме [-D] и [+C]. Получените девет омонимни модела представляват омонимна езикова възможност в абстрактен вид, която за отделните езици ще бъде тествана, за да се провери дали се реализира по различен или еднакъв начин. Възможно е да съществуват езици, които да притежават в омонимния си арсенал и деветте омонимни модела, възможно е обаче повечето моделни клетки да останат празни, т.е. езикът да не притежава адекватен материал, с който да ги запълни. Смятаме, че изработената от Л. В. Малаховски омонимна матрица е напълно подходяща за едно сравнително-типологично изследване на омонимията в славянските езици. За основа ще ни послужи втората омонимна матрица, която е резултат от приложената логическа омонимна формула на Л. В. Малаховски. Проявата на омонимните модели ще изследваме върху материал от български, руски и чешки език. Ще проследим доколко универсални са моделите и кои от тях могат да бъдат запълнени от езиковия материал или пък точно обратното - кои омонимни моделни клетки ще останат празни.

            Както всяка система, така и лексикално-семантичната субсистема има свои структурни свойства. Някои от тях са следствие от действието на общи принципи, а други са резултат от специфичен езиков развой. Общите принципи имат форма на хипотези, за които може да се окаже, че не винаги действат, въпреки тяхната универсалност (Пенчев, 1993,стр.11). Ако е в сила твърдението на Й. Пенчев, че "езиковите подсистеми са всъщност теории, обясняващи съответните явления" (Пенчев, 1993, стр. 11), то ще можем да приемем, че лексикално-се–мантичната субсистема представлява също една такава теория, която се състои от твърдения (аксиоми) и принципи. Перифразирайки Й. Пенчев (стр.1 2), ще отбележим, че теориите не могат да бъдат изграждани за отделни езици, а отвеждат неизбежно към лингвистичните факти. "Всяка от тия теории е дял от езикознанието или негов "модул", като всяка теория се състои от основни аксиоми" (стр. 12). Съобразно с нашата цел заслужава внимание и мисълта на Й. Пенчев, че "тъй като все пак езиците по света се различават, някое универсално положение (принцип) може да има варианти, отразяващи различията между езиците. Тия варианти се наричат "параметри на модула" (стр.12). Следователно, ако за някоя от омонимните моделни клетки в един от трите езика няма да има материал, с който да бъде запълнена (или пък моделът ще бъде запълнен на друг принцип), то този модел ще бъде частен параметър на модула. Моделите за нас представляват също едни такива хипотези, които ние наричаме моделни хипотези и които ще тестваме върху различен езиков материал чрез допускане на определени твърдения. Използваме принципа на субституирането, чрез който ще изпълваме моделите със съдържание, първоначално символно. Характерът на отношенията между символите в модела носи характера на принадлежност към дадената част на речта. Условно приемаме следните символи, които ще представляват и омонимните конституенти в една омонимна опозиция, но в най-общ вид. Съобразно с десетте основни части на речта и за трите езика приемаме условно десет символа, които ще бъдат представени чрез латинските си названия и съкращенията от тях. Това са и основните конституенти на омонимните модели.

            Отношенията между конституентите биват хомогенни (когато са от една и съща част на речта) и нехомогенни (когато са от различни части на речта):

            1. Substantivum  /S/;

            2. Adiectivum  /Ad/;

            3. Pronomen  /Pro/;

            4. Numerale  /Num/;

            5. Verbum  /V/;

            6. Adverbium  /Adv/;

            7. Praepositio  /Praep/;

            8. Particula  /Part/;

            9. Coniunctio  /Con/;

            10. Interiectio  /In/.

            Символът може да бъде придружен и от числов индекс (1, 2, 3, 4, ...n), което означава, че съответният омонимен модел е ядрен, т.е. лексикографски експониран. Освен от числов индекс символът може да бъде придружен и от буквен индекс (ф). Поставен след символа, той означава, че става въпрос за негов парадигматичен вариант. Например бълг. V/ф/ може да бъде запълнен с глаголната словоформа каза (3л. ед.ч., сег. вр.). За български, руски и чешки език валидност добиват само някои от всичките потенциални омонимни модели. Конфигурацията на действителните омонимни модели за трите езика получаваме на базата на емпиричния материал.

            От възможните девет омонимни модела за трите славянски езика стават действителни пет задължителни и два факултативни модела.

            1. Задължителни омонимни модели:

            1.1. Модел  N 5;

            1.2. Модел  N 2;

            1.3. Модел  N 6;

            1.4. Модел  N 7;

            1.5. *Модел  N 10.

            Звездичката на модел 10 показва неговата неимперативност за чешкия език. В случай, че чешкият език допусне и този омонимен модел, то това ще бъде вече "параметър на модула" (Пенчев, 1993, стр. 12). Това означава, че тази моделна хипотеза ще има едно частно решение за чешкия език, получено не по общите за български и руски език принципи на конструиране и запълване на модел 10.

            2. Факултативни омонимни модели:

            2.1. Модел *N 1 - факултативен на модел N 2;

            2.2. Модел *N 9 - факултативен на модел N 10.

            Тяхната факултативност, маркирана със звезда, произтича от наличието на спецификатора [+D]. Това е мотивирано от мобилната граница, съответно между моделите 1-2 и моделите 9-10, което пък е предпоставка за миграция на омоними в указаната от стрелката посока.

            За да проследим кои от задължителните и кои от факултативните модели представят същинската омонимия, т.е. тази, която се фиксира и в лексикографските справочници, използваме модела на полевата структура. За полевата структура на дадено лексикално-семантично явление пише В. В. Виноградов: "...при систематизацията на единиците от дадена лексикално-семантична категория целесъобразно е да се отделят ядро и периферия. Характерните особености и закономерности на отношенията в лексикалната категория най-ярко се проявяват в ядрената част на полето и заглъхват по посока на неговата периферия" (вж. у Белошапкова, 1989, стр. 206). Използвайки традиционната класификация, В. В. Виноградов локализира в ядрото т. нар. пълна и частична лексикална омонимия, а на периферията - несъщинските омонимни проявления: омофони, омографи, омоформи, лексикално-граматични омоними. Като се придържаме към хипотезата за омонимна универсалност, ние не използваме названията на отделните омонимни проявления от традиционната класификация (която, според нас, страда от липса на единни критерии) и ги заместваме със съответните омонимни модели, към които ще принадлежат. Приемаме, че омонимията притежава полева структура, която се характеризира с наличието на ядро и периферия. Преди да проследим подробно как полето се изпълва с конкретно съдържание, ще маркираме накратко подялбата на омонимните модели в ядрото и периферията (или на отделните периферни пояси), които от своя страна са белязани с различна степен на близост или отдалеченост от ядрото.

            I. Ядрени омонимни модели:

             Модел N 5 .

            II. Периферни омонимни модели:

            1. Модел N 2 ;

            2. Модел N 6 ;

            3. Модел N 7 ;

            4. Модел N 10 ;

            5. Модел N 2  е с факултативен вариант като модел N 1 ;

            6. Модел N 10   е с факултативен вариант като модел N 9 .

            За ядрен приемаме модел 5 (), в който са изпълнени изискванията на различните автори същинската омонимия да притежава спецификаторите (+тъждествена звукова форма, +тъждествена графична форма, +тъждествено граматично значение, -тъждествено лексикално значение). Ядрената клетка се оказва едноместна и тя тотално се запълва от посочения модел. Що се отнася до периферните пояси, то спорен е въпросът как да бъдат локализирани те спрямо ядрото. Явно е, че първия периферен пояс няма да изпълнят модел 2 и модел 10. За това място претендент е модел 7, който много често, подобно на ядрения модел 5, е представен в лексикографските справочници, но пък при него е налице спецификаторът [+C], чието отсъствие е главният индикатор за лексикални омоними. В първия периферен пояс могат да попаднат и онези ядрени омонимни вериги, които се характеризират с парадигматична неадекватност, но те се включват в модел 6. И така, подредени по степен на близост или отдалеченост от ядрото, омонимните пояси се запълват от моделите:

            Първи периферен пояс - модел 6.

            Втори периферен пояс - модел 7.

            Трети периферен пояс - модел 2.

            Четвърти периферен пояс - модел 10.

           

Source: Елена Любенова. Формално моделиране на лексикалната омонимия   (върху материал от български, руски и чешки език). Пловдив. 2001.