За консуматорското общество, неговите капани и вредите, които нанася върху възпитанието на малки и големи, мога да пиша много. Но няма да ви досаждам с всичко наведнъж. Ще споделя само някои предпразнични тревоги – за подаръците, които възрастните купуват на децата.
Разбира се, не е моя работа кой какво и колко пластмаса купува на детето си. Но понякога възрастните забравят, че всичко възпитава и че от техните избори зависи какъв човек ще стане детето им.
Честно казано, понякога ми се плаче, когато видя снимки на деца, заобиколени от купчини и цели планини подаръци за рожден ден или празник. За родителите това често е състезание – със съседи, роднини и голямата публика в социалните мрежи. Всичко е режисирано, подредено и заснето. Детето, в екстаз, дори не може да говори – рови, вади, къса опаковки, тъпче подаръци като варварин победител. Те са толкова много, че то дори не знае какво да прави с тях.
А истината е, че всички тези така наречени подаръци изобщо не са нужни за неговия семпъл емоционален и интелектуален живот.
Детето, разбира се, още не знае, че има родители, които компенсират собствените си липси – бедност, лишения, комплекси от миналото. Те си въобразяват, че като отрупват детето с вещи, му дават повече, отколкото самите те са имали. Това е тотална грешка.
Така в главата на детето постепенно се насажда мисълта, че материалното е най-ценното, че то му се полага, че именно то го определя като личност. И идва моментът, в който незрелите родители попадат в собствения си „възпитателен“ капан. Те не знаят кога да спрат. Подаръците се превръщат в съревнование по престиж – кой колко печели, кой какво може да си позволи, кой какво ще покаже.
А какво следва, когато детето свикне за всеки празник да получава огромна планина от ненужни вещи?
То също не знае кога да спре да иска. Започва да иска все повече и все по-скъпи неща. Тропа с крак, изпада в истерии. Обгражда се с кухи и фалшиви заместители на собствената си същност.
