(Някои педагогически наблюдения, които може да са полезни на някого)
Има една категория възрастни, които избиват собствените си комплекси върху децата. За да се покажат доминиращи, оценяващи, винаги прави. На такива възрастни все за нещо не можеш да им угодиш. Те никога няма да приемат детето такова, каквото е – най-вече със слабостите му, с грешките в процеса на израстване.
Не. Те ще направят от това шоу – понякога публично – за да унизят детето и да възвисят себе си. Чували сме: „то е с две леви ръце“, „с два леви крака“, „все нещо не му достига“, „все иска да пишка, когато не трябва“, „то е просто едно малко недоразумение“.
А ние – ние, възрастните – сме големите герои, готови веднага да го стъпчем, да го унижим, да му се подиграем публично.
Тези деца сякаш никога не са достойни за абсолютната родителска любов – за онази безусловната. За тях винаги се говори от позицията на липсата: какво не си успял, какво не можеш, в сравнение с „мен – възрастния“.
Когато възрастният се смее, детето го чува преведено като: „нещо не ми е наред“, „такъв, какъвто съм, не правя родителите си доволни“, “трябва да ме е срам от себе си”.
Такива възрастни отварят вратата към ада за тези деца. Защото те цял живот ще се опитват да им се доказват, да спечелят тяхната похвала и любов. Но тази любов винаги е условна – все нещо трябва да се направи, все някакво формално постижение е нужно. Иначе родителят-тиран е готов да иронизира, да омаловажи, да види единствено онова, което „не достига“.
Тези деца израстват с усещането, че винаги са недостойни. И тогава започват да заместват всичко с лъжа, показност, шум, игра, преструвка, имитация, манипулация, внушение.
Позицията на възрастния в очите на детето е равна на позицията на божество. И когато това божество системно те представя пред света в ироничен план, детето тихо и постепенно започва да ненавижда това божество.
