Беше Бъдни вечер. Мама готвеше в кухнята, опитвайки се да спаси няколко загорели печени картофа. В същото това време татко паркираше колата в гаража. Бяхме ходили заедно с него да купим коледната елха.
Коледното дърво стоеше вече във всекидневната и се поклащаше леко при всеки наш допир да го украсим с блестящи гирлянди и играчки, а от вълнението му клоните докосваха подаръците, които вече бяхме оставили под него. Купчината с подаръци тази година беше по-малка от обикновено. Тъжната причина беше, че баба я нямаше вече между нас и нямаше кой да ни обсипва с подаръци.
Старата подаръчна торба, в която бяха играчките за елхата, постепенно се изпразни. Посегнах за последната украса и пръстите ми напипаха нещо, което ме накара да се усмихна. Това беше малко хартиено ангелче, смачкано от дългото чакане на дъното на чантата. Едно изречение, надраскано с черен маркер на гърба на ангелчето, спря дъха ми. Там стоеше посвещението: “На баба”.
Преди влагата в очите ми да успее да се превърне в истински сълзи, бързо го закачих на дървото. Украсяването на коледната елха приключи за тази година. Да, къщата беше готова за Коледа, пълна с украса и миризма на домашно приготвени ястия, но нищо не можеше да запълни празнината, която баба остави, когато почина. Фотьойлът й стоеше тихо до огнището, болезнено празен. Преди баба топлеше фотьойла, а аз седях сгушена в скута й. Нотите от нейната цигулка танцуваха във въздуха, изпълвайки стаята и конкурирайки успешно коледните песни по телевизията.
О, колко баба обичаше тази цигулка, колко красиво и се получаваха мелодиите. Тя беше спряла да свири през последните години, тъй като артритът сковаваше пръстите й, но все още държеше цигулката близо до себе си. А аз понякога се опитвах да изсвиря някоя кратка мелодия, която бях чувала от нея. След смъртта й цигулката мистериозно изчезна някъде из къщата, която беше празна без нея. Фотьойлът беше празен, мястото й на масата за хранене беше празно, а във въздуха не се чуваха нейната музика и смях. Никое коледно желание не можеше да я върне или да запълни празнотата. Тя си отиде завинаги. Това обаче не ме спря да си пожелая да се върне, докато лежах в леглото си тази нощ.
Утрото и снежните облаци бавно завладяха уморената нощ. Снежинките грациозно падаха на земята, а студените им целувки стопляха земята. Бяла Коледа, помислих си. Можех да си представя присъствието на баба толкова ярко, сякаш беше там в стаята с мен. Въздъхнах и слязох долу.
Закуската беше изгълтана набързо, преди да се отправим към всекидневната. Нещо в мен очакваше да види баба да седи на фотьойла, да се смее и да ми казва, че всичко е било една голяма шега. Но, не, нямаше я там. Креслото беше все още празно, Дядо Коледа не я беше върнал. За моя изненада обаче под елхата се появи нов подарък, нещо, което го нямаше, когато украсявах елхата снощи. Името ми беше написано върху лъскавата опаковъчна хартия. Мама и татко ме гледаха с очакване, докато колебливо късах хартията, спрях, когато изненадата блесна.
Това беше цигулката на баба ми. Красивото и смърчово дърво сякаш блестеше при допира ми. Лъкът лежеше идеално под ръката ми и едва успях да чуя обяснението на баща ми как са го намерили. Вдигнах го, опънах лъка по струните и баба ми отново оживя. Нейната усмивка, нейната мелодия изпълниха въздуха, изпълниха къщата и напълниха сърцето ми отново с любов и вълшебство.
(Емма Димитрова, на 14 години)
No comments:
Post a Comment