"Приказки за едно пътуване към себе си" 33

(Откъс 33 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Малкото тяло тръпнеше в очакване за срещата със света отвъд утробата на Ема. В тази неудобна поза, която беше заело, то продължаваше да упражнява основните движения, които щяха да му бъдат нужни като начало, за да прегърне Ема, гласът, който го беше съпровождал през всичките тези девет месеца и който за него се беше превърнал в най-красивата музика. Малката душа вече беше се заела с основните си задължения и отправяше постоянни внушения към тялото си, за да му вдъхне сила и увереност, че всичко тепърва започваше за него отвъд утробата. Дали тя вярваше във всичко това? Това нямаше значение, защото естеството и беше да служи на тялото си, независимо от това какво на нея и харесва, и какво не.

Времето за срещата беше дошло. Това вече го усещаше и Ема с инстинкта си на новата си роля на майка, с която в щедростта и милостта си я беше дарила Великата Енергия.

Това беше най-големият дар, който можеше да получи една жена. И Ема оценяваше, че е благословена.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 32

(Откъс 32 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Малкото тяло се обърна за последен път и зае положение, в което щеше да изчака времето си, за да се роди. Време му беше. На малката душа не и оставаше нищо друго освен да го последва, защото те вече се  оформяха като тим. Предстоеше и още един преход, в който този път тя трябваше да бъде в помощ и подкрепа на малкото тяло, което вече беше нейното почти пораснало тяло. Преходът ги плашеше малко и двамата. Тялото вършеше всичко по инстинкт, заложен му от Великата Енергия, и не разсъждаваше толкова много върху евентуалните проблеми, свързани с прехода. Способността му да мисли и разсъждава щеше да се появи и развие на един доста по-късен етап от развитието му и затова водеща роля щяха да имат Ема и Любимия. При някои хора тази способност така и не се проявява през целия им живот – къде поради собствено удобство, къде поради леност. Малката душа обаче си задавеше някои въпроси, като какво ги очакваше оттатък утробата на Ема; има ли живот и там и по-добър, ли е той от този вътре в утробата. Както вече знаем, повечето от нейните спомени бяха изтрити и тя също беше почти в неведение за предстоящото. Макар че за разлика от малкото тяло, тя имаше повече свръхинтуиция и възможност за директна връзка с Великата Енергия, която щеше да я напътства през целия и предстоящ земен път.

На пътеките в парка Ема се беше запознала с една доста възрастна жена, която всеки ден разхождаше на същото място своето куче. След няколко поредни случайни срещи, съпроводени с любезна усмивка, един ден старата жена заговори Ема. Започна с коментари за времето, знаете, че това е любимата спасителна тема за британците. Когато се затрудняват да измислят тема за разговор, или когато се стесняват от непознатия човек отсреща, то прогнозата за времето винаги с готовност  се притичва на помощ и винаги от нея нишката на разговора повеждаше и до други теми. Така че, ако се затрунявате да измислите нещо остроумно и интересно, с което да започнете разговора, то коментарите, свързани с прогнозата за времето, винаги се оказват  подходящи. Още повече, че самите прогнози почти никога не се сбъдваха и времето така или иначе винаги изненадваше с нещо хората. Тази тема се оказа подходяща и този път. След няколко минутен разговор Ема беше изненадана да чуе, че старата жена на име Хенриета я кани на чай. Живеела до самия парк и нямаше да има нищо против да се опознаят по-добре на чаша чай, а и искаше да покаже на Ема своето голямо семейство, също така обеща да и подари книги за отглеждането на деца, стари издания, които вече не се намираха лесно. Ема прие поканата, още повече, че старата жена имаше благ и добродушен вид и с нищо не подсказваше, че можеше да е опасна с нещо за Ема.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 31

(Откъс 31 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Малкото тяло отвори очи за първи път. През изминалите седмици то беше укрепнало дотолкова, че да е в състояние да започне да използва това си благо – зрението, дадено му от Великата Енергия. Това, което малкото тяло видя, не беше много. Една почти космическа тъмнина го обкръжаваше, а и беше доста водно наоколо, но това то като че ли го знаеше вече. То все още не знаеше какво е да няма вода около него, та приемаше средата си за нещо естествено. Малката душа, от своя страна, се  стрестна от двете втренчени в тъмното и нищото прозорчета. Очите тепърва щяха да се учат и упражняват  да виждат и разпознават. Това като че ли изплаши малката душа. Тя може би се изненада повече, че малкото тяло ще я види и види ли веднъж то своята душа, тя вече нямаше да може да се крие от него, не и през цялото време. Беше дошло време на тяхната съвместна работата в тийм. Предстоеше им началото на тяхното опознаване. Тя трябваше да бъде бдителна и внимателна по отношение на тялото си. То, макар че беше все още твърде малко, притежаваше инстинкти, които го превръщаха в съвършено творение на Великата Енергия.

Това ми напомня за исторята на стария самотен човек, покрай чийто двор минаваме всеки ден на път за разходката на Ема, който живее изолирано и съзерцава света през няколкото видео камери, разположени в двора му.

 И понеже малката душа в момента е изцяло погълната от двете очи, които не спират да се упражняват да се отварят и затварят, което засега само по себе си им изглежда като велико постижение, то аз имам достатъчно време и за себе си. И малката душа не смее да мръдне да не би да бъде забелязана, може би и харесва да остане още малко невидима за малкото тяло, но не твърде дълго, защото съвсем скоро то щеше да започне да изпитва нужда от нейното присъствие. И тогава тя с удоволствие щеше да започне да изпълнява задълженията си, за които беше предназначена. Но засега и беше по-удобно да се спотайва, за да опознае и да наблюдава света на малкото тяло през неговите две очи. За мен това е също толкова удобно и аз си спомням историята на стария човек с камерите в двора.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 29

(Откъс 29 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

             *                *                 *

Ема периодично посещаваше акушерката, която не правеше кой знае какво за нея, но поне ежемесечно и даваше съвети за кратки разходки, които беше препоръчително Ема да прави, за да има по-добро кръвообръщение, а и за да разхожда енергията си, т.е. мен. Английското здравеопазване упорито следваше правилото, че  бременната жена не трябва да се стресира с много прегледи, за да не се пречи на естественото развитие на бременността, което пък според тях, също толкова логично и здравомислещо, беше в ръцете на Великата Енергия. Ема вече знаеше за тази основна грижа, която хората получаваха от Великата Енергия, но си въобразяваше, че здравната система я подпомага със своите си методи и средства. Това е всеобщата заблуда на хората за здравната система, че първата грижа на представителите и, след като положат Хипократовата клетва, е да хукнат да спасяват  човечеството, даже и с цената да жертват от съня си. Това се случваше твърде рядко, или почти никога. Но те никога не  си признаваха открито за това, а винаги го маскираха под формата на различни бюрократични извинения, които доста често се свеждаха само до това, че има недостиг на персонал и свръхизлишък от пациенти. Пациентите протестираха пък, че те са толкова много, защото онези не си вършеха качествено работата. Това отдавна се беше превърнало в омагьосан крът, от който трудно се излизаше, но в който обвиненията и добронамерените препоръки прелитаха хаотично и периодично от едните към другите.

Ема беше подочула нещо вече за тази стара вражда и обикновено избягваше да взема страна, но сега като бременна, тя смяташе, че ще има повече права и че няма да се нареди във всеобщата редица на обикновен пациент. Защото тя не  беше обикновен пациент, а жена, която беше на път да дари живот и да помогне на една малка душа да се сдобие отново с тяло. Здравната система обаче и този път беше непоклатима в праволинейността си и в тесногръдието си и не отстъпи нито за един преглед повече. Извън желязната хватка на здравната система оставаха чистият въздух, разходките, положителните емоции, които бяха по желание и безплатни, защото здравната система все още не беше  обложила и тях с данък и приемно време. Ако имаше поне капка здрав разум, Ема трябваше да се възползва от цялото това безплатно богатство незабавно, и да гребе с пълни шепи от безплатния позитивизъм.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 28

(Откъс 28 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Спомените на хората са разположени радиално около тях. Не хоризонтално или вертикално само на една плоскост. А точно радиално като една невидима окръжност, която преминава като обръч около тялото. Достатъчно е само да протегнат ръка и ще хванат някоя случка, събитие от който и период на живота си да си изберат. Протягат ръка и се озовават в детството си например. На сантиметър от него се намира юношеството и всичко останало. Там е всичко онова, което съзнанието пази като доказателство за идентификация на конкретната личност. Вторият пласт на окръжността заема подсъзнанието. Там е складирано всичко повече или по-малко съзнавано, съзнателно подтискано и забравено, но не изтрито от Великата Енергия. На тези два радиални пластта се намира цялата информация за човека. Така го е разположила Великата Енергия за тяхно удобство. Но хората понякога погрешно си мислят, че детството им е останало назад-назад във времето, много далеч от тяхното сегашно Аз и че трябва да изминат мислено дълъг път, за да си спомнят нещо от този период. Не, то е тук, до тях, на сантиметър може би от ръката, като  достатъчно е само да я протегнеш и да извадиш всички спомени, свързани с него.

Хората често са склонни да живеят с мислите си в миналото. Идеализират го, опоетизират го, романтизират го и го преживяват безброй пъти. Всичко, което се е случило в миналото, след време започва да се възприема по-снизходително и хората започват да гледат на него по-благосклонно. Това е загадка, която аз не разбирах. Трудно ми беше да разбера това желание да избягаш от настоящето и да търсиш пристан за себе си в минали, вече преживяни многократно, събития. Илюзия, която се превръщаше в капан и оплиташе хората в нещо сладко-горчиво на вкус, като с времето трудно можеше да се каже коя от съставките надделява.

Другият капан беше бъдещето. Мечтата за него понякога можеше да попречи и на най-перфектното настояще да отстоява правото си да бъде изживяно качествено и пълноценно. Хората никога не са тук и сега мислено. Те като че ли умишлено се отказват да изживяват настоящето, защото е прекалено истинско и изисква тяхната активност. Миналото и бъдещето са удобен пристан, защото там нищо не можеш да коригираш или пък да предвидиш. И ти си един пасивен мечтател-пътешественик, на когото не е нужно да се старае и да бъде активен участник в нещата, които се случват, защото те вече са се случили или пък ще се случат може би и без твое участие в бъдеще. Но днес, настоящето колко им е трудно на хората да го приемат, както с радостите и тревогите, така и с риска и отговорността да са в състояние активно да променят нещата. Полусънят, полублянът е онова типично човешко състояние, в чийто плен  те  попадат доброволно, забравяйки, че са смъртни и че техният престой на земята е строго ограничен от Великата Енергия. Не, не защото тя е несправедлива, а защото и се иска да ги научи да са творци на живота си днес. Да, пак до свободната воля опираме. Хората могат да бъдат творци на живота си днес, но те твърде често доброволно се отказват от това си право, заблуждавайки се, че Великата Енергия ги е лишила от него. И изразходват цялата си енергия да пътуват многократно до детството си. Което всъщност е на една ръка разстояние, то е тук, до тях, а не там някъде. Детството е особено важен период на формиране на хората, защото тогава те получават онзи образ, представа за света, който ще ги съпровожда цял живот. Понякога този образ е спокоен, положителен и добър, но понякога е тревожен, труден, отчайващ и неспокоен. Това белязва хората завинаги и определя до голяма степен поведението им по-нататък в живота. Понякога е много трудно да се коригира изкривения образ за света, което детето е получило, защото той е наложил траен отпечатък в съзнанието му и неговата душа е изстрадала трудното детство заедно с него, неотлъчно до него, но неспособна да му помогне. Колко хубаво, че ние, душите, нямаме  отделни периоди, защото ние сме една енергия без начало и край, която попива и заема формата на тялото, в което се намира. Но ние “знаем” за нещата от живота преди хората да съзреят и да достигнат до своята зрялост и да помъдреят, което много често така и не се случва при всички.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 27

(Откъс 27 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Пролетният дъжд барабанеше закачливо по прозорците и като че ли напомняше на хората, че Великден наближава. Не е изненадващо да се чуе, че в Англия вали, нали? Такъв е стереотипът за нея – дъждовна и мъглива. Колко тайнствено и романтично звучи! Тъжната истина е, че с промяната на климата нещата никъде по света не са такива, каквито са били някога, преди да се роди капитализмът.

Ема обичаше дъжда много, защото чрез дъжда Великата Енергия като че ли си общуваше с хората по един особено красив начин. Но не по-малко обичаше и великденския период на пролетта, който беше най-красивото време през годината. Да, дъждът май на всякъде е еднакъв, но на различни точки по земята беше очакван от хората с различна сила. Пролетният дъжд в България беше чакан с особена надежда и вяра, защото беше важен за житата и реколтата. Беше важно по Великден и Гергьовден да има обилен дъжд, за да бъде реколтата добра и да не е хлябът за хората толкова скъп. Великден е времето, когато Великата Енергия възражда всичко отново за живот след дългия зимен сън. И хора, и природа полудяваха от пролетния злетен прашец, който Великата Енергия разпръскваше щедро през това време от годината. Златният прашец беше всъщност живата сила, живата енергия, която Великата Енергия откъсваше от себе си и посипваше с нея земята и хората. Тогава всичко полудяваше, природата започваше да се разлиства с неудържима скорост, за да достигне до състояние на едно цъфнало пиршество, изобилие от аромати, цветове и краски. Великата Енергия беше съвършеният художник, който рисуваше всичко в неподражаемо за хората великолепие. А хората, да, хората, те бяха просто имитатори, понякога добри имитатори, защото носеха в себе си късче енергия от Великата Енергия. 

Пролетта по Великден за Ема носеше със себе си и спомена за други аромати, с които детството и като че ли изглеждаше по-вкусно и приятно. И тя се унасяше на крилете на спомена към ароматните великденски козунаци – обредните сладки хлябове, които хората старателно приготвяха в чест на възраждащата се енергия. И тя оценяваше това старание, наистина. Но като че ли някога хората се стараеха повече да показват и доказват своята благодарност към Великата Енергия. Някога, когато все още животът им беше твърде оскъден и беден и материята не беше завладяла напълно мисълта им,  тогава те бяха все още чисти и непокварени и Великата Енергия вярваше в тях и ги възнаграждаваше. Това беше времето и на шарените, изписани с безброй краски символи на Великата Енергия,  боядисаните яйца. Всичко това привнасяше в сивото  ежедневие на хората повече цвят, багри, озвучавани от музиката на пролетните птици, които полудяваха от златния прашец и които го приемаха като покана да започнат любовните си танци. Няма по-красиво и вдъхновяващо нещо от любовните танци и песни на влюбените птици. Те са чисти в съвършенството, с което ги е надарила Великата Енергия. Те са перфектните актьори – изпълнители, които следваха перфектно сценария на Великата Енергия и които не се отклоняваха нито за миг от съвършената режисура, с която тя подреждаше живота им. А и нямаше смисъл да се противят на нещо толкова естествено и красиво, каквото беше любовният им инстинкт. Защо и хората не бяха като птиците и природата? Уж бяха надарени с повече неща от инстинкти, но вместо това да правеше живота им по-богат и щастлив, то напротив, за някои от тях той беше далеч по-незавиден от живота на щастливо влюбената птица напролет. Защото тя знаеше само това и  с това запълваше битието си. Съмнявам се, че даже и на най-умната птица някога и е хрумвало да се пита има ли право да е щастлива и защо точно сега, на пролет тя просто трябваше да се включи в хора на общата щастлива тълпа. Тя само следваше заложените в нея инструкции и, следвайки ги,  никога не грешеше.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 26

(Откъс 26 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Оставих за малко Ема, за да и дам възможност да разбере какво се случва с нея. Докато тя научеше новината, тялото и вече се беше превърнало в лаборатория на Великата Енергия, в която от двете клетки се получи трета, която започваше с бясна скорост да се мултиплицира, за да се създаде след девет месеца най-великото земно чудо на Великата Енергия – човешкото тяло. Малката душа също участваше в градежа на тялото си, като с присъствието си му беше вдъхнала живот. Беше удивително и магическо да се наблюдава как от една съвсем малка форма започва да се оформя нещо голямо и велико, по-велико от най-развихреното човешко въображение. 

Само че все още малката душа нямаше това влияние и власт над човешкото тяло, защото то все още беше твърде незавършено и несъвършено. Но тя беше търпелива – така, както само една душа може да бъде търпелива, защото притежаваше цялото търпение на вечността. Засега и беше интересно да наблюдава какво се случва с бъдещето и тяло и не и беше никак тясно в него, макар че то в началото се състоеше само от няколко клетки. На нас, душите, не ни трябва много място, за да присъстваме някъде, всъщност ние не заемаме въобще място, така както си го представят мястото и пространството хората. Така че малката душа се чувстваше комфортно и в няколкото клетки, от които обаче вече беше започнало да се оформя бъдещето човешко тяло. Но докато достигне до физическото си съвършенство, щеше да измине много време, измерено по човешките представи за време. Толкова време, колкото на други земни видове и форми, в които ние, душите, понякога пребиваваме, им беше предостатъчно да изживеят по няколко земни живота.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 25

(Откъс 25 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                                        *                *                 *

Манифест на душите

В деня преди раждането на Великата Енергия ние, душите, се събрахме да отчетем крайния резултат от нашата акция за спасяване на хората, преминала под девиза: “Да спасим поне един човек, като му помогнем да намери пътя към себе си!”  Със задоволство отбелязахме, че акцията ни се беше увенчала с успех. Преди да изпълним ритуалния танц, предназначен само за тържествени случаи и церемонии, ние решихме да превърнем тази акция в традиция, която да се случва не само преди Коледа, но по всяко време на годината и във всяка точка на земята, където имаше хора. Грешката ни досега беше, че бяхме повече пасивни за съдбата на тялото, в което се намирахме. Всички души сме чували изрази от типа на: “Той продаде душата си”, “Той е заключил душата си”, “Душата му е мъртва”, “Не се грижи добре за душата си”, “Той спаси душата си” и други подобни. Голяма част от тези изрази доказват само, че на душите се пада една много пасивна роля, те като че ли са жертвата в това съвместно пътешествие. И май те никога не носят отговорност за липсата си на дейност, те винаги са прави, защото са от друг свят и друга материя. Хората понякога са излишно критични към себе си. Нещо, което ние умеем добре да прикриваме с измислици от рода на колко ограничени са на практика правомощията ни. Тази наша акция преобърна представите ни за нашето съвместно пътуване – хора и души, осъдени да живеят в едно тяло.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 24

(Откъс 24 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

            *                *                 *

Малко преди човешката Коледа се случи нещо странно.  Имах една необикновена среща. Посети ме душата на бащата на Ема. Отдавна не го бях виждала, защото при последната ни среща той сподели, че се подготвя за нещо и за това няма да се виждаме известно време. Разбира се, не протестирах, защото не беше никакъв проблем да го извикам в случай на нужда. Обикновено се виждахме редовно и тогава нощем Ема сънуваше баща си – понякога тъжен, понякога радостен. Винаги на сутринта я обливаше вълна от нежност при спомена за баща и. Той беше нейна сродна душа и затова споменът за него топлеше сърцето и. Понякога баща и имаше молба към мен да и предам някакъв съвет, новина. И тогава аз се заемах със задачата да предам посланието под формата на внушение или знак. Ема беше отворена към света на тайните знаци, които ръководеха живота и обикновено се вслушваше в посланието, което те носеха така, както се вслушваше и във вътрешния си глас.

Този път срещата с бащата на Ема ме развълнува и мен особено силно. Той ми сподели, че е чакал достатъчно дълго от деня на смъртта на последното си тяло и вече е готов да се върне обратно като малка душа. Бяха изминали точно шестнадесет земни човешки години от този нещастен за семейството му ден. Беше преминал един болезнен и сравнително продължителен престой в изолатора на душите, където Великата Енергия се беше постарала да изтрие всичко вредно, неподходящо и неуместно в неговото поведение, мисли, чувста, емоции, навици. Всичко онова, което можеше да поведе новото тяло по грешен път и да се провалят заедно. Затова изолаторът не оставяше почти нищо от старото тяло, което можеше да провали перфектната енергийна система на Великата Енергия. По този начин тя се стараеше и за своята сигурност и безопасност.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 23

(Откъс 23 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Два дена преди Коледа се събрахме, за да изслушаме историята на четвъртата група. И този път с помощта на Великата Енергия историята се беше развила по най-добрия начин. Четвъртата  работна група от души беше положила много старание и мисъл, за да измоли от Великата Енергия намеса в тази история. Каролина трябваше да получи урок за своето неверие, и то с нагледен пример, че чудесата се случват, когато самата Велика Енергия пожелае. Тази история е чудесен пример за разликите между начина на живот и мислене на съвременните, модерни хора, които вярват само и единствено на видимите, материалните неща, и потомците на коренното индианско население, запазило се  все още в източната част на Перу. Сблъскваха се  два мирогледа за света, два образа на света.

Историята се отнася за семейството на Каролина. Голяма роля в живота и беше изиграла нейната баба по бащина линия, която беше истинска индианка, запазила тайното знание за общуване на човека с природата и космоса, за връзките на човека с видимото и невидимото и със силите, които населяваха тези две пространства. Бабата на Каролина имаше очи за тези неща, тя умееше да предсказва бъдещето, да общува с духовете около нея, духове на мъртвите и духовете на живата енергия. Тя беше от онези малцина, които Великата Енергия беше надарила и с друго виждане и слух. По какви заслуги не е ясно, най-вероятно, защото тя водеше обикновен, семпъл живот и спазваше простите морални правила при общуването с хората. Минаваше за странен, но добър човек, който винаги ще ти помогне или с рецепта за билкова смес, или с предсказание за бъдещето. Природата, сред която тя живееше, и беше най-добрият учител.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 22

(Откъс 22 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Коледа приближаваше с бързи стъпки. Наближаваше  и нашият рожден ден, защото с честването на символичното раждане на Великата Енергия символично се раждахме и ние, душите, защото сме късчета от нейната живототворяща енергия. Оставаха две седмици до човешката Коледа и ние дадохме думата на третата работна група да разкаже за своя случай. За наша най-голяма изненада обаче в оставащите две истории се намеси и самата Велика Енергия. Понеже тук ставаше въпрос за това да се даде нагледен пример на хората и на душите, че всичко е възможно, когато се върви по пътя на Великата Енергия, то тя се намеси след настойчива молба от страна на работните групи. Душите се оказаха в нещо като затруднено положение, защото при всичкото си добро желание да помогнат, не можаха да измислят по какъв начин да подтикнат хората да намерят решение за своя живот и да се справят с трудните обстоятелства, в които бяха попаднали. Ситуациите им изглеждаха неразрешими, поне за нас. И тогава тези  работни групи се обърнаха директно за помощ към Великата Енергия, като се молиха горещо и искрено за помощ. Отговор нямаше, но по това как се развиха нещата в тези истории, трябва да сме повече от сигурни, че молбите ни са били чути. Защото всичко, което се случва около нас, се случва по волята на Великата Енергия и не всички процеси и събития можеха да бъдат регистрирани със зрението и слуха ни, достъпни само за видимите неща. Тези хора трябваше да се смятат за благословени, защото самата Велика Енергия се беше намесила този път, а не беше оставила случаите за нас, душите, нейните помощници, които с лекота се спрявахме в нетолкова заплетените ситуации.

Първото чудо, което се случи по волята на Великата Енергия, се отнася за историята на Ана и Иван. Те живееха в малкото странджанско селце Българи, забравено от хората и държавата, но не и от Великата Енергия, защото тя никога и никого не забравя. Всяка жива твар е обект на нейната постоянна грижа. Ана от страна на майка си беше рускиня. Някога баща и е работил в Русия и там се е запознал с майка и.  В нея бяха живи разказите на майка и за тази огромна славянска страна, в която тя все още не е ходила, поради липса на средства. Младите българи в последните двадесет години вече израстват без усещането за някаква приобщеност към нещо по-голямо, каквото е  например славянското семейство. Но в Русия славянската идея е все още много жива и Русия гледа на себе си като на обединител на всички славяни. В България, за съжаление, през тези бурни години на прехода се загуби красивата идея за връзка с останалите родствени по език и етнос народи, каквито са всички останали славянски народи. Това е част от бездуховността и бунта на душите на българите. Душите им масово отказват да живеят само по законите на материалното, което убива всяка връзка с родното, с корените – близки и далечни. В Русия обаче романтичната идея за общото задружно славянско минало не е загубила блясъка си и е обединителна идея за руския народ.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 21

(Откъс 21 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Втората ни работна сесия започна с оптимизъм, който не ни напускаше, след успешно проведената кампания за спасяването на Лили. Този път обаче ни предстоеше по-заплетен случай и затова дадохме думата на втората работна група. Работата и беше затруднена и от това, че трябваше да се движи почти на ръба на човешкия закон. Душите бяха поставени в много деликатна ситуация, в която формалното човешко право и правото на сърцето се разминаваха почти напълно. След по-продължително дискутиране и консултиране с наши посестрими, запознати с човешките юридически правила, стана ясно, че на душите не им оставаше нищо друго освен да подкрепят правото на сърцето, защото то най-много се доближаваше до идеологическата платформа на душите, основната съставка на която беше – любовта.  Всички ние, душите, горещо се надяваме, че човешката полиция и съдът ще проявят разбиране към правото на сърцето. Не че това някога се беше случвало в света на хората, но ето ние сега им давахме този шанс. В тази история става въпрос за два различни интереса, преплетени по един много странен и интересен начин. Интересите на Джейн и Ева, двете майки на Питър. Ние подкрепихме Ева, като в този случай даже и душата на Джейн не протестираше, че не сътрудничим на нейното тяло, защото то отдавна не беше толкова гостоприемно и уютно за нея. А и Джейн по никакъв начин не се грижеше за душата си, така че изборът на душата и не беше случаен. Надяваше се, че по този начин ще даде урок на Джейн.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 20

(Откъс 20 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Времето през тези два месеца отлетя бързо и безвъзвратно като златния прашец, който разпиляваше Великата Енергия в пристъп на внезапно обхванало я добро настроение и ведър дух. Тогава златният прашец се разстилаше и над земята. Хората, върху които той паднеше, биваха обхванати от моменти на прозрение за непознати неща. Това бяха моментни състояния на докосването с божествената същност на Великата Енергия. След това Великата Енергия отново си възвръщеше деловото изражение и поведение и оттегляше обратно златния прашец, който беше разпиляла на земята. До следващия път. Така на периоди, хората биваха осенявани и докосвани от божественото, което никога не ги изоставяше. А на нас, душите, златният прашец ни действаше като опиум, от който изпадахме в безпричинно блажено състояние. То ни понасяше на крилете си и така, танцувайки под дъжда от златния прашец, ние забравяхме колко трудно понякога понасяхме тежестта на човешкото тяло. До следващия път, когато от златния прашец отново полудявахме и души, и хора – в една обща хармония.

Днес всички души се събрахме на нашата първа сесия преди човешката Коледа. Предстоеше на първата работна група да направи презентация на своя случай. Това беше групата, която беше се запознала със случая на Лили и нейната душа. Един твърде интересен случай, който, за наше щастие, се беше развил по един доста благоприятен и положителен за замесените хора и души начин. Можеше само да похвалим първата група с успешното представяне на случая и да ги поздравим за навреме протегнатата ръка към Лили и нейната душа. Душата на Лили ни сътрудничи най-отговорно, заради което всъщност и са налице положителните резултати. Ето за какво става въпрос.

Семейството на Лили бяха емигранти от бившата британска колония Ямайка. В Англия имаше доста преселници от бившите британски колонии, които след като британците се оттеглят от управлението на страната, започват да западат икономически. Не всички, но с повечето бивши колонии се случваше точно това. Британската империя изстискваше до последно всичко, което можеше да се вземе, и когато вече страната не им беше нужна, отпускаше от хватката си тялото и, което оставаше почти бездиханно. В тези бивши колонии животът по правило беше доста труден и беден. Истински щастливи бяха онези семейства, които успяваха по някакъв начин да дойдат в Англия, където имаше повече възможности за развитие.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 19

 (Откъс 19 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Предколедно Общо събрание

 на душите

 На една от месечните ни срещи се проведе Предколедно Общо събрание на душите. С една единствена точка от дневния ред:  да се вземат спешни мерки за увеличаване на успеваемоста сред нас, душите. С една едничка егоистична цел – да стоим по-малко дни в изолатора след смъртта на тялото ни. За целта трябва всяка от нас да направи поне по една излишна добрина до края на годината. Сформирахме четири работни групи и избрахме четири души отговорници за тях. Трябваше да се проведе засилена кампания за спасяване на хората, но не само на нашите тела, а поне на още едно чуждо тяло. На коледната ни среща щеше да се търси отговорност  от ръководните души, и то с оглед на това колко хора е спасила всяка група. Дали сме успели да помогнем и на други освен на собственото си тяло, което всъщност ни е ежедневна  грижа. Колкото повече хора спасим, толкова дни ще ни се опростят за задължителния изолатор, който ни предстои. Трябваше да се погрижим за бъдещето си. Нашата помощ към хората е по посока на активно внушение и засилване на вътрешния им глас, който е живата и непресъхваща връзка с Великата Енергия. Внушението към хората и вътрешният глас трябва да им нашепват за любов между тях, доброта и милосърдие. Нашето внушение трябваше да ги накара да се активират и да вършат добри дела, да намерят начин да открият и спасят себе си, като така директно помагат и на нас, душите. На Коледната ни среща всяка група щеше да разкаже за своята проведена акция – “Да спасим поне един човек, като му помогнем да намери пътя към себе си!” 

"Приказки за едно пътуване към себе си" 18

(Откъс 18 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

 Аз като една стара и мъдра душа не съм изненадана, че почти всеки пети човек на земята е китаец. Но другите хора, не китайците, са доста шокирани да го чуят това, защото все едно китайците са се наговорили да се множат нарочно, за да изземат всичкото място на земята и да не остане за другите хора. Истината е обаче, че на земята винаги е имало малки и големи народи и по силата на естествения подбор, политическата хитрост и военната мощ, по-слабите са изчезвали, като или са се претопявали в по-големите етноси, или са изчезвали изобщо като цивилизации. А по-големите народи са ставали още по-големи. В това отношение на земята нищо не се е променило, това го знам със сигурност, защото съм била свидетелка на зараждането на първите държави от човешки тип. На нас, душите, държави не ни трябват, защото ние се подчиняваме единствено и само на Великата Енергия. Докато хората се поддават и попадат в плен и на тъмните сили и енергии. Тогава те започват да мислят и действат не по законите на вътрешния си глас, който идва от Великата Енергия, но и по законите на честолюбието, суетността, горделивостта. Все пагубни  тъмни енергии, които ако завладеят (както се случва в повечето случаи)  ръководителя на дадена държава, то си пати за това народът. Спохождат го войни, робство, чума ги мори. Това при нас, душите, не може да се случи, защото ние, с малки изключения, сме подвластни само и предимно на Великата Енергия. А тя е вечен и безсмъртен, неизчерпаем извор на жива енергия за всичко живо на планетата земя. А в енергийния свят нищо не се губи, няма такова нещо като загубена енергия, защото тя преминава от една форма в друга – човешка и не само. Енергията винаги си намира форма, дом, в който да се подслони.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 17

(Откъс 17 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Никога няма да забравя една от ежемесечните ни срещи на нас, душите. На тази точно среща се запознах с една душа на име Стив. Като цяло мъжка душа, но с цялата условност по въпроса за  половата ни идентификация. Душата на Стив много често си търсеше поводи, за да избяга от вкъщи и даже съм я виждала да обикаля мястото за среща и когато никоя друга душа няма там. Но душата му изпитваше  паническа нужда да бяга от семейството си, защото то постепенно се беше  превърнало в едно пренаселено място, в което трудно издържаха  хората, та какво остава за душите, те поне могат да избягат, без да бъдат забелязани. Нали са невидими, какво неподозирано удобство! Всичко това ми навява размисли за решенията, които трябва да вземе човек и за възможността после да живееш с последиците от тези решения. Ема и Любимия бяха отлагали родителството години наред, къде по обективни, къде по субективни причини. И сега си носеха последиците от това, да имат по-труден път към родителството. Налага им се даже да живеят с риска, че това чисто човешко преживяване може и да им се размине. На  Стив и жена му Сю също им се налагаше да живеят с последиците от безумното решение, което бяха взели. Къде беше истината, на коя страна? Или няма нещо такова като извечна истина, валидна за всички. Има моментни състояния на пожелаване, но след които трябваше да можеш да живееш с всичко, което се случваше като последица. Понякога последствията биваха по-неподозирани и от предположенията на най-развихреното въображение.

Сю и Стив бяха семейство с единадесет деца вече, като в актива им влизаха и няколко спонтанни аборта, които обаче не бяха разколебали смелото семейство да увеличава периодично състава си. Сю и Стив бяха от онези семейства, които живееха на гърба на децата си.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 16

(Откъс 16 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Оставям Ема да се труди над дневника си и се впускам в следващата история.

Луната тази вечер е като сърп, който е провесил единия си край и прилича на люлка. Сядам на единия и край и се олюлявам в приятен унес, наблюдавайки звездите и слушайки музиката на вятъра. Когато вятърът позатихна и всичко около мен се смълча в свещена тишина, почвам да се моля мълчаливо. Изричам думи на благодарност към Великата Енергия за мир, любов и доброта. Моля се за моето опрощение, защото не проявих цялото си старание и възможности, за да помогна на една объркана приятелка.

Моля се и за Ема, да има правилното виждане за трайните неща в живота, да има вътрешно зрение, а не външни очи, които се подвеждат по преходния блясък на  тленните неща в живота. Моля се да е достатъчно силна, за да не се подвежда по формата, а да търси стойностните неща, непреходните. Моля се,  да има достъчно развит слух за вътрешния си глас, да може да чува шепота на Великата Енергия, която никога не прекъсва връзката с хората.

Молитвата е връзката на хората с Великата Енергия. Понеже тя е достатъчно милостива е позволила на хората да си имат своя представа за нея. Затова тя има толкова различни образи и имена в света на хората: Бог, Исус Христос, Аллах, Буда и един куп други названия за Великата Енергия съществуват. Светът на Великата Енергия е магически свят, в който ако подхождаш със сърцето си, с много вяра и с много молитви към нея – нещата се случват. Не съществува такова нещо като “случаен късмет” – всичко идва от Великата Енергия и всичко отива при нея; както за хората, така и за нас, душите. Нашите постъпки, мисли, думи – всичко това се отразява в енергията на космическия безкрай и като бумеранг се връща върху нас. Великата Енергия  усеща и вижда излъчените ни мисли и чувства. Когато се обръщаме към Великата Енергия с молба или молитва, трябва да се подготвим все едно отиваме в Храм. Това е мястото, което Великата Енергия е позволила на хората да си представят, че е нейното убежище и дом. Хората по-добре осъзнават спецификата на Великата Енергия, като си ги материализират и опредметяват нещата.

 В живота на хората и на нас, душите, няма нищо случайно, така както няма и случайни срещи. С всяка среща Великата Енергия иска да ни научи на нещо и чрез  срещата с различни хора и различни наши души посестрими ни показва различните си лица. Смятам се за късметлийка, че по нейно  благоволение успях да видя и да се докосна до едни от най-прекрасните и и духовно извисени образи – в лицата на различни хора и души.  Затова трябва да се молим, трябва да не прекъсваме връзката си с Великата Енергия, да не прекъсваме енергийния поток, който протича от нея през нас и се връща обратно при вечния Извор на Енергия. Защото в енергийния безкрай на космоса ние имаме толкова сила и енергия, с колкото ние самите успеем да се  заредим. Важно е да не се прекъсва енергийната верига. Затова хората и ние, душите, трябва да се молим – важно е чрез думите да призоваваме енергията на символите за добрите неща – винаги  и само за добрите неща. Това е, като когато батериите на радиото се изтощат, и се включват да се заредят. За да се чувстват живи хората, трябва постоянно да се зареждат чрез молитва към Великата Енергия, защото нищо не свършва с физическия им край и те са само една малка частица от енергийни процеси без начало и без край. За нас, душите, е важно на края на земния си образ да имаме силата да изтръскаме от себе си бремето на земните, физически  страдания, които сме получили чрез нашето тяло, и да полетим към безкрая с криле широко разтворени и освободени от товара на земната болка. Напред към Създателя и към следващата ни среща със следващото тяло.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 15

(Откъс 15 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Снощи и тук валя сняг. Ние, душите понеже не изпитваме студ, много обичаме снега. Снегът не беше много, но му се радвах от сърце. Бързо, бързо излязох навън и танцувах цяла вечер валс със снежинките. Малки, фини, прозрачни приказни създания са те. Създадени да живеят един миг само. Този миг обаче е изпълнен с много красота и виталност. Животът им е един кратък, красив танц, който те изживяват с много вдъхновение и грация. Обичам да наблюдавам как се раждат и умират една по една във вечен кръговрат, предопределен от тяхната съдба. Снежинките светят с една неземна, студена, ледена красота. Тази вечер танцувах на воля. Танцувах като малка душа, която едва, едва прохожда в първите танцови стъпки. Носих се във вихъра на снежния танц, докато на Ема не започна да и става студено. Тогава реших, че не бива да рискувам повече, защото не обичах вкуса на парацетамола, който Ема понякога гълташе съвсем безотговорно като превенция за настинка. Потанцувах още малко и когато започнах да усещам горчивия парацетамолен вкус, разбрах, че Ема ме беше изпреварила. Прибрах се, за да я стопля. Жалко, че в Англия не вали много често сняг и не се задържа за дълго. Ще го преживея обаче и това, нали съм безсмъртна.

Днес надникнах в дневника на Ема. Много се изненадах, като прочетох, че тя усеща липсата ми няколко дена  месечно. Мислех си, че дезертьорството ми няма да бъде разкрито, защото тя е твърде заета да се самосъжалява от свое име и от името на целия женски род по света. За съжаление, нищо не мога да направя, защото и аз следвам линията на своя живот и тя включва и програми за справяне в критични ситуации, каквито са няколкото женски дни в месеца. Тогава съм длъжна да се спасявам. Все пак, старая се да компенсирам през останалото време и да повдигам бойния и дух. 

Напоследък Ема си мисли за новата си съседка Пана и  за нейната нелека съдба да се принуди да изостави  частица от себе си за обещаното щастие. Ще продължа историята, която започна Ема. Работата и на мен ми се видя малко съмнителна, най-малко заради разликата във възрастта, която имаха Пана и нейният английски съпруг Джон. Тя беше на двадесет и осем  години, а той на четиридесет и осем навършени. Бяха женени от вече три години. Запознали се по традиционния начин за всички застаряващи английски ергени. Чрез сайт за запознанства с чужденки. Подбираха жени най-вече от Тайланд, Филипините и други страни, в които хората бяха бедни и отчаяни от живота. Това беше достатъчно условие да нямат повече претенции за по-нататък. Самият факт, че се озоваваха в по-богата страна, ги стряскаше толкова силно, че горките млади булки, наистина възприемаха това като висше щастие и негласно условие да си знаят мястото. А ролята им беше най-вече в това да родят наследник на позастаряващия ергенин.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 14

(Откъс 14 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

Колко много обичаме живота ние, душите! Обичаме го повече от хората. Те много често са готови да се откажат от него  и да го напуснат доброволно. Глупави, слаби създания! Те даже и не подозират, че за нас са само поредното тяло, обвивка, дом. Нищо повече. Ние носим в себе си живот вечен и безсмъртен. Когато тялото на някоя наша посестрима спре да функционира, ние и оказваме всяческа подкрепа. Всяка друга душа, която е наоколо, и помага да премине по-безболезнено през тялото. Тогава тя се озовава в малко по-тъмна сфера от нашата на нас, душите с живите тела все още. Ние светим, блестим, излъчваме светла енергия. Душите на мъртвите хора са малко по-тъмни на цвят. Те преминават в нещо като изолатор и там започва тяхната по-продължителна подготовка за връщането им в живо човешко тяло. Изтриват им се някои неподходящи мисли и чувства, погрешни навици и поведение, наследени от старото си вече тяло. И така, почти като нови, те се завръщат след време като малка душа в нечие малко, детско тяло. Във вселената нищо не се губи. Всичко е във вечен и непрестанен кръговрат. Ние, душите, сме като предметите за многократна употреба, както биха ни оприличили хората. Но сме и нещо повече – вечни и безсмъртни, постоянно циркулиращи късчета енергия от извора на Великата Енергия. Енергия за живот, която носим винаги със себе си. Смисълът на нашето безсмъртно състояние е да носим посланието на любовта и добротата. В това отношение ние никога не се променяме.

            Последните слънчеви лъчи за деня се отразяваха тържествено в червените плодчета на коледното дърво холи и ги правеха да изглеждат като рубинени. Минавам забързано оттам, погалвам ги с топлия си дъх и продължавам. Бързам за нашата ежемесечна среща на душите. Този път една приятелска душа обеща да доведе и нова душа. Имала проблем и ние, останалите, ще трябва да измислим как да и помогнем. Новата душа, която се присъедини към нашата приятна компания, живееше в тялото на Дара.

"Приказки за едно пътуване към себе си" 13

(Откъс 13 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Новата болест на модерното общество е самотата. Не стресът, не депресията, а самотата. Хората са толкова забързани да се грижат за материалното си благополучие, че доста често не им остава време да се погрижат за нас, душите, да им намерят сродна душа, която да запълни самотата им и да осмисли живота им. Нещо повече, с популяризирането на интернет общуването, нещата като че ли се задълбочиха. Интернет се превърна в алтернатива на реалното общуване.  Компенсаторен характер има това общуване.  Наложиха се и нови форми на комуникация – като форумите например, които са нещо като разновидност на социалните групи. Форумите, профилирани по интереси и професии, са новите кръчми. Виртуалните клубове заместиха площада и кръчмата, местата, където хората можеха да се срещнат, да се видят очи в очи и да се преценят. Хората като че ли изпитват вече известно неудобство да се гледат очи в очи. Трябва да призная обаче, че виртуалното общуване си има своите неудобства, но  и предимства. Анонимността е едно от широко рекламираните предимства. Да имаш правото да си анонимен, неизвестен, невидян, нечут. Къде остава моралът обаче и нравствените задръжки? Този начин на общуване се превръща във втория, тайния живот за някои хора. Живот, който понякога е по-пълнокръвен и изпълнен с приключения от истинския, видимия, физическия. Какво стана с хората? Нима се преситиха вече на физическото, на телата си и започват да обръщат внимание на нас, душите. Де, да беше така.