"Приказки за едно пътуване към себе си" 20

(Откъс 20 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Времето през тези два месеца отлетя бързо и безвъзвратно като златния прашец, който разпиляваше Великата Енергия в пристъп на внезапно обхванало я добро настроение и ведър дух. Тогава златният прашец се разстилаше и над земята. Хората, върху които той паднеше, биваха обхванати от моменти на прозрение за непознати неща. Това бяха моментни състояния на докосването с божествената същност на Великата Енергия. След това Великата Енергия отново си възвръщеше деловото изражение и поведение и оттегляше обратно златния прашец, който беше разпиляла на земята. До следващия път. Така на периоди, хората биваха осенявани и докосвани от божественото, което никога не ги изоставяше. А на нас, душите, златният прашец ни действаше като опиум, от който изпадахме в безпричинно блажено състояние. То ни понасяше на крилете си и така, танцувайки под дъжда от златния прашец, ние забравяхме колко трудно понякога понасяхме тежестта на човешкото тяло. До следващия път, когато от златния прашец отново полудявахме и души, и хора – в една обща хармония.

Днес всички души се събрахме на нашата първа сесия преди човешката Коледа. Предстоеше на първата работна група да направи презентация на своя случай. Това беше групата, която беше се запознала със случая на Лили и нейната душа. Един твърде интересен случай, който, за наше щастие, се беше развил по един доста благоприятен и положителен за замесените хора и души начин. Можеше само да похвалим първата група с успешното представяне на случая и да ги поздравим за навреме протегнатата ръка към Лили и нейната душа. Душата на Лили ни сътрудничи най-отговорно, заради което всъщност и са налице положителните резултати. Ето за какво става въпрос.

Семейството на Лили бяха емигранти от бившата британска колония Ямайка. В Англия имаше доста преселници от бившите британски колонии, които след като британците се оттеглят от управлението на страната, започват да западат икономически. Не всички, но с повечето бивши колонии се случваше точно това. Британската империя изстискваше до последно всичко, което можеше да се вземе, и когато вече страната не им беше нужна, отпускаше от хватката си тялото и, което оставаше почти бездиханно. В тези бивши колонии животът по правило беше доста труден и беден. Истински щастливи бяха онези семейства, които успяваха по някакъв начин да дойдат в Англия, където имаше повече възможности за развитие.

Животът в Ямайка беше вълнуващ и екзочитен само за туристите, които откриваха тук един непознат островен колорит, смесица от испанското и британското влияние, подсилена с африкански и азиатски мотиви и ритми.  Безспорно британско влияние бяха  множеството голф игрища към курортите. Тенисът и голфът – винаги са се смятали за забавления на богатите. Ямайка е островна държава в Централна Америка, Карибския регион. Коренното население на острова са били индианците, които обаче след идването на острофа на Христофор Колумб са почти унищожени. Вместо тях испанците докарват с кораби на острова хора от Африка, за да работят на захарните плантации и на плантациите за банани, кафе и тютюн. Спомени за пирати и славни моряшки истории се носят във въздуха на Ямайка, подсилвани от свидетелства за отчаяните въстания на робите, жестоко потушавани от благодетелните европейци.

Ето защо Лили носеше във вените си интересна гореща смес от индианска, африканска, испанка и британска кръв, като не се знаеше коя съставка точно надделява. От тази културна кръстоска на човешкия генофонд не му остава нищо друго освен да се обогати. Затова Лили имаше изящна и стройна фигура като газела. Красотата и беше резултат от смесицата на няколко човешки раси – най-доброто от всички. Лили беше голяма красавица. И понеже всички и повтаряха това още от най-малка, тя започна да обръща голямо внимание на външността си. Суетността и с годините се разви до заплашващи живота и размери. За нея най-важното нещо беше да е облечена с неща, които виждаше по модните списания. Всъщност, за нейно оправдание трбява да кажем, че Лили не беше повърхностно момиче. Просто всички момичета на нейната възраст се увличаха или от мода, или от моделите. Това при някои с времето се израстваше, но при други оставаше като страст за цял живот. Манекенките оказваха голямо влияние върху живота на момичетата, защото това как те изглеждаха, как се обличаха и, разбира се, колко слаби бяха, се превръщаше в закон за последователките им. Мечтата на Лили беше да стане модел и да я снимат по списанията. На тази своя мечта тя подчини живота си. Когато ние се намесихме в живота и, тя беше на 28 години. Вече беше  намерила своя път  в кариерата на модела. Но това и струваше много лишения, дисциплина и много гладни години за слабото и тяло. Тялото на манекенката трябва да е слабо, много слабо, това се беше превърнало в нещо като религия. Изповядвайки тази религия, манекенките почти не приличаха на живи. По тях бяха останали само очите им, още повече оголемени от глада. И скелета, оскъдно покрит с малко плът и кожа. Така изглеждаше и Лили. Понякога единственото, което изяждаше през деня, беше ябълка или няколко моркова. И пиеше много вода, това също беше част от златните правила на манекенките. Няколко пъти беше припадала от глад зад  модната сцена. И лекарите бяха категорични, че ако продължава така да измъчва тялото си, не и оставяше много живот. Също така бяха на мнение, че това ще я лиши от възможността да бъде майка някой ден. Лили обаче не мислеше за това да бъде майка. Засега тя искаше да бъде слаба и красива, за да я търсят за участия. Тайно в себе си си мечтаеше да си има семейство, дете някой ден. Но всичко това тя оставяше за някой ден, а и си мислеше, че лекарите, както винаги преувеличаваха. Тялото и обаче беше толкова слабо, че в него почти не беше останало място за душата на Лили, макар че ние, душите, не заемаме почти никакво място. Но нейната душа не се чувстваше уютно в това почти умиращо тяло. Защото ние сме устроени просто и ясно и когато усетим признаци за приближаващата смърт, започваме да се подготвяме да напуснем тялото си, всяко тяло за нас беше временно. И започваме да се подготвяме за изолатора на душите. Просто така сме програмирани. Душата на Лили, ако се съдеше по тялото и, получаваше смесени сигнали. И тя не знаеше как да постъпи – да напусне ли това красиво, младо тяло, което не се беше оказало много гостоприемно за нея, или да изчака заповедите на Великата Енергия, а и да и даде втори шанс. Точно в такова състояние я завари и нашата работна група. След кратка консултация с душата на Лили, стигнаха до извода, че все пак ще се опитат да подскажат на Лили, че така не може да продължава и че убива както красивото си тяло, така и душата си. В интерес на истината и душата на Лили не искаше много да напуска тялото си, това беше нейното лично мнение. Харесваше и да е в красиво тяло, защото това на нас не ни се случва всеки път. Никой от нас, душите, не можеше да я вини за това и желание, защото разбирахме какво има предвид тя. Приехме снизходително факта, че се беше заразила малко от суетността на Лили. Случва се. Лесно ще и изтрият тази слабост в изолатора на душите. Работната група измисли план и го задейства.

Решението се появи под формата на красив шоколадов млад мъж, облечен в контешки бял костюм и черна папионка, с хитро засукани тънки черни мустачки, които обещаваха различни неща, приятни неща. Красивият мъж в бял костюм се появи на едно от модните ревюта, на които участваше и Лили. Той също беше неин колега – манекен, което направо предизвика изблик на възторг у Лили. Виждал я вече много пъти по списанията и толкова я харесал, че поискал да се запознае с нея, но все не му оставало време от ревютата, в които участвал. Поднесе и красива чревена роза с дълга дръжка и Лили закима разбиращо. От този ден те започнаха да се срещат. Бяха съвършената двойка – мечтата и на двамата се беше осъществила, защото в другия те виждаха реализирания себе си. Лили се влюби бързо в него, още повече, че с нейните 46 килограма нямаше почти никакви задръжки, които да и тежат и да я спират. Тя нямаше много опит с мъжете, но за Джо, така се казваше красивият мъж в белия костюм, това нямаше никакво значение, защото той вече знаеше и беше познавал толкова жени, колкото му е нужно на един мъж, за да може компетентно да заяви, че познава женския род добре. Всъщност, на любовния фронт никога не се знае с коя точно бройка започва излишеството.

Елегантни и модерни – те започнаха да се появяват като двойка и на кориците на списанията. Джо с охота разказваше за връзката им. Прекараха бурни няколко месеца, като през това време обиколиха модните клубове в Лондон и на няколко модни екзотични острова. Джо искаше да покаже на целия свят новото си момиче. Лили нямаше нищо против тази показност, защото беше влюбена като ученичка и това и пречеше да забележи хитро засуканите му черни  мустачки, които имаха определени краткосрочни намерения спрямо нея. След като минаха няколко месеца, Джо и съобщи, че има много болна баба в страната си, откъдето беше, и трябва, длъжен е, да отиде да я види и да си вземе последно сбогом, в случай, че тя реши да умре в скоро време. Щеше да е лошо това и намерение да го завари далеч от родното гнездо, и понеже сега нямаше толкова ангажименти, смяташе да изпълни това си почти синовно задължение. Лили прояви разбиране, естествено, но пожела и тя да отиде с него, за да се запознае с болната му баба. Джо обаче каза, че баба му е голяма пуританка и едва ли щеше да одобри извънбрачната му любов, а да бързат да се женят само заради някакво си пътуване, едва ли беше най-доброто решение.

И той замина да изпълнява почти синовния си дълг. Лили остана сама да го чака. Времето си запълваше с модните ревюта, които и намираше нейният агент. Докато една вечер на едно от ревютата не се случи нещо странно с нея. Първо, от няколко дена я болеше глава. Второ, преди самото ревю повръщаше доста силно, но го отдаде на това, че е настинала съвсем непредпазливо. Трето, припадна на самото ревю.  Когато дойде нейният ред да излезе на сцената с дългата феерична червена рокля, тя направи няколко несигурни крачки и се строполи на сцената. Из публиката се нададоха викове, изтърчаха хора да и помогнат, вдигнаха я и я отнесоха зад сцената. Мислеха си, че най-вероятно е припаднала от глада, който бавно, но сигурно изцеждаше живота от младите тела на манекенките. Случваше се често, макар че имаха най-строго нареждане, ако може да припадат извън сцената, защото правеха лошо впечатление и хората си правеха погрешни изводи и заключения за работодателите им. Някои от манекенките послушно следваха тази директива, но други не успяваха.

 След малко пристигна и линейката.  Закараха Лили в болницата и там се установи, че тя всъщност е бременна от красивия млад мъж в бял костюм. Лекарят каза, че трябва да си поговори с нея, но тя го прекъсна, че трябва първо да съобщи на бащата на детето си. Лили се опитваше  настойчиво и упорито да се свърже с Джо, но незнайно защо телефонът му даваше постоянно заето. Той самият не се беше обаждал откакто замина, което навеждаше Лили на мисълта, че най-вероятно баба му беше починала и сега семейството беше в траур и скърбеше. Ще изчака няколко дена, за да не ги притеснява в скръбта им, мислеше си наивната Лили.

Разговорът с лекаря обаче се проведе. Беше и казал, че тя се намира в много деликатна и сериозна ситуация, която засяга живота и и тя трябва бързо да вземе решение. Според лекаря с това слабо тяло беше опасно за Лили да запази бременността си. Тялото и нямаше да има сили да износи бебето и затова тя трябваше да избере или да махне бебето, докато все още имаше възможност, или да го запази на своя глава, но с риск, това да и коства живота. Всъщност, беше истинско чудо, че тя въобще беше забременяла, така заключи накрая лекарят. Лили почти не го чуваше. Мислеше си за своя шоколадов принц в бял костюм колко ли щеше да се зарадва, като разбере, че тя носи неговото дете. Така си мечтаеше Лили, макар че от шоколадовия принц нямаше и следа. Тя не противоречи много, много на лекаря. Но му каза, че няма да махне бебето и ще остави всичко да се реши от само себе си. За себе си беше решила, че не може да махне детето на красивия Джо, не и без неговото съгласие.

Можете да си представите колко радостна беше душата на Лили, че тя я беше послушала. В интерес на истината трябва да признаем, че душата и се чувстваше малко виновна, че красивият Джо се оказа един обикновен разбивач на женски сърца, но какво да се прави, това са рисковете на любовта. Душата и се изпълни с огромен ентусиазъм и решителност за битката, която и предстоеше. Трябваше да помогне на Лили да се справи с битката със собственото си тяло – то трябваше да се окаже достатъчно силно, за да издържи тежеста на бременността.

Макар и трудно, те двете издържаха тези девет месеца  - най-прекрасното време от живота на една жена. Лили няколко пъти беше почти на косъм да се откаже от взетото си решение, още повече, че когато направи допитване до телефонната компания, се оказа, че всъщност телефонният номер, който  и беше дал Джо, въобще не съществуваше. Така тя се оказа пред очевидната истина за красивия и галантен Джо. Тогава се изпълни с решителност да запази малкото същество, което упорито отказваше да остави слабото тяло на майка си  и се бори юнашки до последния девети месец. На няколко пъти лекарите бяха на косъм да го изпуснат то да си отиде, защото вероятно малката душа предчувстваше, че ще и се наложи да не познава красивия си татко и да живее без него занапред. Но лекарите овладяваха положението. От бременността тялото на Лили беше добило липсващата и досега женственост и тя изглеждаше много привлекателна със съвършените си петдесет и шест килограма,  макар че с всеки килограм тя се отдалечаваше все повече и повече от модния подиум, който имаше твърде жестока представа за красотата на женското тяло – почти безплътно, но живо, това беше изискването. Сега това обаче не беше важно за Лили.

И така, една сутрин, на зазоряване се роди малката красавица Ники. Съвършена красота, събрана в едно малко вързопче от пелени. Самата Велика Енергия се беше старала да събере малкото тяло и малката душа в едно красиво, хармонично цяло. Когато Лили прегърна малкото красиво телце, тя приличаше на една съвършена Мадона с живота в ръце. Душата и се разплака от умиление при вида на тази гледка.

И ние, останалите души, посетихме малката Ники, за да и се порадваме и да я приветстваме в човешкия свят. Колкото повече  я съзерцавахме, толкова повече усещахме аромата на ром, кафе, какао, кокос, ритъма на регето и музиката на Боб Марли. И слънце, много горещо, карибско слънце идваше от малката душа, дошла с такова нетърпение отново в човешко тяло. Но понеже са и изтрити много от предишните спомени, тя се радва като новородена душа на човешкия свят и тялото си. Макар че бебетата приветстват човешкия свят с плач най-напред, това не бива да се възприема като тенденциозно отношение към света на хората. Напротив, това е плач-раздяла с миналия и живот и приветствие към новия и живот, към новото и приключение в човешко тяло. Бебетата плачат от тъга по миналото и радост от новото едновременно.

Ние бяхме доволни от развитието на нещата и си позволихме да отпразнуваме тази малка победа с танци и реге до зори. Бяхме сигурни, че Великата Енергия е доволна от нас. Браво на първата работна група. Бяхме спасили едно човешко същество с помощта на неговата душа. Така те отново бяха едно хармонично цяло. Мисията ни при този случай беше успешна – Лили  повярва в себе си.

Понякога, за да открием пътя към вярата в собствените си сили и възможности е нужна и малко помощ отвън. Не всички хора са толкова силни, че да черпят само и единствено сили и вяра единствено от самите себе си. Твърде често импулсът да повярваме се намира по-близо от на една ръка разстояние. Не ни остава нищо друго обаче освен да търсим този извор и да зареждаме себе си с вяра в собствения си път. А когато го намерим, нека да се опитаме да черпим от него, колкото можем да поемем, и да не я губим вярата си и след това. Вярата в нас самите е реципрочна на вярата във Великата Енергия. Тя никога не губи вярата си в нас, нейните творения. Затова е особено важно и ние да не губим вярата в самите себе си. Това важи и за хората, и за нас, душите.

За Лили красивият шоколадов млад мъж в белия костюм вече нямаше значение, защото тя имаше нещо, което беше по-силно и по-важно от красивата обвивка. Нещо, от което душата и не спираше да танцува реге в чест на Великата Енергия.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.