"Приказки за едно пътуване към себе си" 12

(Откъс 12 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

            Науката иска жертви, а кариерата кара жените да имат по-високи изисквания и претенции за човека до себе си и така понякога, без да искат,  прогонват и сродни души. Като цяло, жените в университета, където работеше Ема, бяха или с по една малка душа, или без нито една. Любовта бягаше от това студено място. Жените, решили да правят кариера, най-често жертваха от себе си майчинството. Забързани в ежедневието да докажат себе си като мислещи същества, те пропускаха момента да допуснат друга душа до себе си. С течение на времето този им начин на мислене се задълбочаваше. И ги водеше единствено идеята за себе си. Там  властва разумът, който понякога кара жените да имат фалшиви и неоправдани очаквания. Те се затваряха в света на книгите, който сигурно ги защитаваше от света на хората. Постепенно те пропускаха възможностите, които Великата Енергия им изпращаше по пътя, за да могат да бъдат щастливи и да се реализират и като майки, и като любящи същества.

Една привечер, когато Ема беше изморена и легна да си почине, аз се отправих да поогледам как живеят и другите хора. Като малка душа се радвам на тези мои волности и бягства, защото се чувствам   освободена от задължението да съчувствам на Ема. Съгласете се, че тази постоянна служба можеше да измори даже и нас, безсмъртните души. 

Така се запознах с историята на една млада жена, която май не беше направила най-правилния избор в живота си и беше на прага да рухне психически, осъзнавайки какво е направила. Всичко това ми разказа нейната душа, с която се сблъсках на входа на една болница. Минавах наблизо, когато усетих духа на една моя посестрима наблизо. Духът и беше много тъжен и почти изтощен. Ние, душите, имаме способността да се усещаме една друга, където и да сме, и да си помагаме, когато сме в нужда. Спрях се и я попитах дали има нужда от помощ. Но тя само поклати отчаяно глава и каза, че е много загрижена, но момичето само трябва да направи своя избор, за да и прати Великата Енергия равновесие и хармония в живота. Засега в живота и липсваше хармонията  и балансът.

Тази млада жена се казваше Ива. Тя живееше  в малък панелен апартамент, строен преди около четиридесет години вече, някъде в разгара на социализма.  Водеше един на външен поглед скучен и еднообразен живот. Беше вече на тридесет и седем години и живееше все още с майка си и сестра си, също неомъжена. От любопитство надникнах в болничната стая на Ива и се уплаших от бледия и изпит вид, който имаше. Приличаше на човек, който е изтощен от много работа и малко почивка. Гледаше с празен поглед през прозореца и до възглавницата си беше сложила една дебела книга. Ива работи в университет, преподава на студенти и наскоро написа  дисертация. След защитата на дисертацията и се появиха някои здравословни проблеми, които лекарите определиха като силно изтощение, анемия, граничеща с анорексия, много слаба и пред срив имунна система. Налагаше се бързо да постъпи в болница, ако искаше да спаси живота си. И сега тя лежеше в болничната стая, мебелирана с оскъдни остатъци от социализма. Ива не можеше да си позволи да плати за самостоятелна стая и затова делеше своята с още три млади жени.

За да не се дразни от останалите, тя си мислеше за живота си, прехвърляше през главата си всички минали случки, за да си помогне да ги сложи в ред най-после. Останалите жени в стаята я дразнеха, но не защото те бяха шумни или пък невъзпитани, а защото Ива беше развила вече една нетърпист към другите хора, граничеща с невроза и психоза. Не можеше да понася некотролируемите им празни приказки. Понеже почти целия си живот досега беше прекарала сред книгите, в тишина и спокойствие, хората бяха започнали да я дразнят. Дали не беше започнала да развива мизантропство, покрай снобизма си? Най-много се дразнеше от детето на едната жена, което и водеха на посещение. Детето беше толкова контактно, че постоянно досаждаше на Ива с различни въпроси. Не че не харесваше децата, но те я караха да се замисля за неща, от които тя бягаше и от които се страхуваше. На постоянните напомняния на майка си, че вече е крайно време да си намери някого, защото времето и за деца изтича, Ива отговаряше, че и така и е добре. Но не и беше добре. И то не само защото Борис се чувстваше прекрасно.

Ива беше езиковедка и темата на дисертацията, която защити наскоро, е: “Събрана и пълна библиография на изследванията по пунктуация в българския език”. Заглавието на тази тема ме обърка дотолкова, че не можах да се съвзема известно време. Разбира се, аз нищо не разбрах от заглавието, но предполагам, че е за нещо важно и не много полезно. Стана ми жал за това момиче, което даваше всичко от себе си, влагаше всичките си сили и потенциал за нещо, от което едва ли някой имаше нужда. Тя даже не можеше да бъде иновативна в тази тема, а се налагаше да следва теоретични платформи, стари колкото египетските пирамиди. Ако трябва да сме честни, и заплащането е доста ниско, та затова се налагаше двете сестри  и майката да живеят все още под един покрив, за да делят разходите по сметките. Ива също на моменти усещаше, че това не е темата, която щеше да промени нечий живот или пък беше жизненоважна за човечеството. Даже и минаваше и еретичната мисъл, че си пропилява  живота по безсмислени и абсурдни неща и в преследване на празни илюзии. Много от нейните състудентки и приятели напуснаха страната. Същото направиха и колеги, които веднага след като получиха докторската си степен се отправяха на пазара на труда в чужбина. Ива все още не се решаваше на това. Тя се беше заинатила идеалистично, че наука по българско езикознание може да се прави само в България. Така се залъгва няколко години, но напоследък, особено когато мина защитата на дисертацията и, тя си даде ясна сметка за живота си. Истината беше, че досега не беше живяла щастливо и пълнокръвно. Страхуваше се да рискува с живота си, защото това можеше да я направи и  щастлива и затова избра сигурното скривалище на книгите. Което бавно, но сигурно се превърна в нейното убежище, от което вече трудно можеше да я изкараш.

Семейството и живееше доста скромно, даже бедно през зимата, когато трябваше да се плаща парното отопление на целия апартамент. Тогава тя затягаше коланите и почти не си купуваше нищо за себе си. Развлечението и бяха няколкото конференции годишно, на които ходеше къде по желание, къде по задължение. Кръгът от хора, в който се движеше обаче, беше доста ограничен и нови хора много рядко се появяваха. Колегите и бяха почти само жени, мъжете бяха малко, и то на почтена вече възраст, но освен всичко друго те и бяха и преподаватели. Жените от своя страна бяха или самотни като нея, отдали се на кариерата къде случайно, къде съзнателно. Втората група бяха разведените, тези, които бяха достигнали един етап от развитието си, в който  бяха запъчнали да се възприемат като по-висши от половинките си,  и ги бяха напуснали. Най-щастливи видимо бяха онези, които все пак имаха семейство и едно дете. Имаше и такива, които се бяха разделили с половинките си, защото бяха срещнали любовта на живота си в университета. На тях им беше най-уютно и добре на работното място. Ива обаче беше от онези, които имаха неблагоразумието да се влюбят в свой женен колега. Но не нарочно, не съзнателно, защото тя не беше от онези жени, които се вмъкват с умисъл в чуждо семейство и го разделят накрая. При нея всичко беше едно скучно и досадно стечение на обстоятелствата. Правеха ремонт на етажа, на който се намираше кабинетът и. И се наложи няколко човека да ги преразпределят по други кабинети. Така на нея и се падна да  отиде в кабинета на Борис. Борис беше млад и напорист научен работник, много честолюбив и себичен, нещо което никой не определяше като отрицателна черта, защото тук повечето бяха такива. Заместваха го с евфемизма – “амбициозен”.  На всичкото отгоре беше преподавал на Ива един семестър. Борис беше женен красавец, но от онези, на които не им личеше, че са семейни, така че беше всеобщ любимец на женската част от студенството. Първоначално Ива беше доста притеснена от факта, че трябва да съжителстват в един кабинет. Но постепенно се отпусна  и даже с течение на времето започна да звучи  остроумно. Не можеше да отрече, че Борис се стараеше да и помага – или с отварянето на най-горните шакфчета на библиотеката, които Ива трудно достигаше, или с препоръка за някоя книга. Говореха си и за нещата от живота. Знаете какви са разговорите в университета между преподавателите – или за конференция, или пък се обсъждаше студент, направил на някого с нещо впечатление. Постепенно Ива започна да забравя, че трябва пак да се прибере вечер в “къщата на трите дами”, както шеговито се наричаха помежду си. Обичаше ги, но само те не и бяха достатъчни вече. Време и беше да си свие свое гнездо и Великата Енергия и напомняше за това с различни малки знаци. Борис я караше да се смее, беше умен и шегите му и действаха по един особен начин, от който тя потръпваше от скрито и непознато  удоволствие. Ива знаеше прекрасно, че той е семеен и даже познаваше жена му и двете му деца – красиви като него. Даже беше се превърнала в нещо като семейната приятелка, или колегата пощальон, който предаваше съобщенията между двете половини на семейството.

След известно време ремонтът свърши, но понеже те се разбираха, се взе решение тя да остане в неговия кабинет. Той много и помогна около написването на дисертацията. Лека-полека Ива започна да осъзнава, че той се беше превърнал в нещо, без което тя не можеше, един приятен, но опасен навик. Вина за това имаше както личният му чар и обаяние, така и йерархията в университета, която действаше по един особен, еротичен за нея начин. Той беше по-големият, по-опитният, по-знаещият, той беше там, където тя искаше да стигне. Всичко щеше да си остане на ниво скрити фантазии, така както се беше случвало и досега. Но той я целуна. Съвсем неочаквано за нея самата, той я целуна, направи го уж ей така, когато и показваше нещо наблизо. Тя цялата изтръпна. Това, което последва, не влизаше в плановете и. Защото Ива никога не смесваше фантазии и реалност. Там, някъде дълбоко в себе си или нощем, тя си мечтаеше за дом, семейство, любим мъж, деца, няколко на брой... Но това тя определяше като фантазии, които нямаше смелостта да последва. Но сега се случваше нещо, за което тя беше мечтала, с човек, когото харесваше, но който беше забранен обект, по всички правила. Ива обаче отвърна на целувката му.

Животът и, който последва след това, беше поредица от приятни изживявания и неприятна игра на криеница от всички. Най-странното за нея беше, че Борис не се притесняваше много от създалата се ситуация. Ива се разкъсваше между забранения плод и съвестта си.  Всичко това я измъчваше, защото вечер всеки се прибираше вкъщи при семейството си. А и вече се беше разчуло за това, Ива научи от услужлива колежка, която от своя страна разбрала от студенти. Били ги видели да се целуват. За изненада и на Ива душата и не прие това положение. Смяташе го за унизително за нея като жена. Тя трябваше да се раздели с него и да си потърси свободен мъж, не семеен, от когото  можеше да има деца.

Колко и е лесно на душата, мислеше си Ива. Къде да го намери този несемеен мъж в този женски колектив?!  А и какво толкова се беше случило? Малък флирт с колега. Какво по-банално от това. Трудно обаче можеше да излъже и душата си, и себе си с това лековато обяснение. С времето започна да си дава сметка, че играта с женен мъж не е от най-радостните. Запълваше времето си с довършителна работа по дисертацията. После последва защитата. Все вълнения, които я изцеждаха напълно. Понеже имаше доста разходи по защитата, тя започна да дава и частни уроци, за да изкара нещо допълнително, а и да не мисли за греховната си любов. Беше ли това любов, или просто запълваше времето си в очакване на истинската, голямата и правилната любов? Любов, с която нямаше да и се налага да прави компроси със съвестта си и да измъчва душата си? Кой знаеше?

Детето на жената от съседното легло в болницата и каза, че е красива и добричка. Това и прозвуча много мило по един странен начин.  Умалителната форма “добричка” и се стори по детски искрена и чиста. Детето вероятно го мислеше това. Ива завидя на майката на детето. Тя си имаше само за себе си една такава мила, нежна и чиста енергия, която можеше да внесе топлота и в най-коравата душа.

Нещо се случваше с Ива. Проправяше си път някаква непозната, но толкова желана и толкова дълго подтискана топлина. Това малко, досадно ангелче и беше показало истинската нежност и топлина в душата на една жена. “Най-после”, помисли си душата на Ива. “Най-после”! Когато детето си тръгна, жената сподели, че детето е осиновено. Вече си бяха разказвали разни неща от живота и това признание не беше толкова неочаквано.

Ива цялата нощ мисли за това дете, за осиновеното дете. Може би това беше нейното решение и спасение. Да осинови дете. Какво по-прекрасно и благородно нещо от това. Щяха да се спасят взаимно – тя него, като му предложи дом и всичката си оцеляла любов. И то нея - като и предложи любов и врата за непознати усещания и преживявания. Душата и беше харесала това внезапно хрумване и внезапно се почувства лека и щастлива. Ива въобще не се притесни при мисълта, че унивреситетската и заплата нямаше да стига да отгледа сама дете. Беше унизително, ужасно унизително да влагаш цялото си сърце и мисъл в нещо, което не се оценява. Не знаеше какво да прави с живота си, след като излезе от болницата. Нещо трябваше да предприеме, да промени по някакъв начин живота си, но не се решаваше на нищо. Единственото, което я караше да се усмихва, беше топлата мисъл за две малки ръчички, които щяха да я обвържат с нещо непознато, но дълбоко жадувано и мечтано. Нещо, заложено като инстинкт в жената. Ива имаше нужда от вяра. Трябваше и много вяра, за да успее да се справи.

Тишината отчаяно се блъскаше в стените на болничната стая, проправяйки си път между глъчката, идваща от двора. Но звънът на камбаните от църквата близо до болницата надвишаваше всичко. Камбаните биеха силно и тържествено. Не оставаше и съмнение, че звукът, който излизаше от тях, беше пратен от Великата Енергия като знак за Ива. Знак за едно ново начало. Знак за това, че не е сама и че нещо по-висше и по-силно я подкрепяше безрезервно във всяка нейна стъпка. Особено радостна беше Великата Енергия от започналата промяна в Ива. От това висше позволение душата на Ива укрепваше с всяка секунда, ставаше все по-самоуверена и силна. Вече Ива трудно щеше да я върне в тесния мрачен килер, пълен само с книги. Тя беше почувствала истинска топлина и нежност, които на вълни я заливаха по един непознат, но дълбоко жадуван начин. Прегърнахме се с душата на Ива и аз отлетях.

Беше празникът на Богородица.

           

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.