"Приказки за едно пътуване към себе си" 18

(Откъс 18 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

 Аз като една стара и мъдра душа не съм изненадана, че почти всеки пети човек на земята е китаец. Но другите хора, не китайците, са доста шокирани да го чуят това, защото все едно китайците са се наговорили да се множат нарочно, за да изземат всичкото място на земята и да не остане за другите хора. Истината е обаче, че на земята винаги е имало малки и големи народи и по силата на естествения подбор, политическата хитрост и военната мощ, по-слабите са изчезвали, като или са се претопявали в по-големите етноси, или са изчезвали изобщо като цивилизации. А по-големите народи са ставали още по-големи. В това отношение на земята нищо не се е променило, това го знам със сигурност, защото съм била свидетелка на зараждането на първите държави от човешки тип. На нас, душите, държави не ни трябват, защото ние се подчиняваме единствено и само на Великата Енергия. Докато хората се поддават и попадат в плен и на тъмните сили и енергии. Тогава те започват да мислят и действат не по законите на вътрешния си глас, който идва от Великата Енергия, но и по законите на честолюбието, суетността, горделивостта. Все пагубни  тъмни енергии, които ако завладеят (както се случва в повечето случаи)  ръководителя на дадена държава, то си пати за това народът. Спохождат го войни, робство, чума ги мори. Това при нас, душите, не може да се случи, защото ние, с малки изключения, сме подвластни само и предимно на Великата Енергия. А тя е вечен и безсмъртен, неизчерпаем извор на жива енергия за всичко живо на планетата земя. А в енергийния свят нищо не се губи, няма такова нещо като загубена енергия, защото тя преминава от една форма в друга – човешка и не само. Енергията винаги си намира форма, дом, в който да се подслони.

Разсъждавайки за малките и големите държави от човешки тип, си мисля и за новата стратегия на Ема да докара повече енергия, жива сила в тялото си, за да му вдъхне живот, за да стане по-гостоприемно място за една малка душа. Да, пак до това стигаме. До малката душа. Това, което Ема измисли е, че посети доктор китаец, професор по традиционна китайска медицина, която  лекува с билки и акупунктура. Всичко това е изобретено в Китай преди повече от две хиляди години – славните години на великото човешко начало. Тогава по велика милост на Великата Енергия на някои народи им беше вдъхнато да имат слух и зрение и за енергийния свят извън човешката форма само. Там хората, които бяха допуснати, видяха и чуха много полезни неща, които се ползват и до сега. Това знание не остарява, защото е от Великата Енергия. Понякога Великата Енергия се изпълва с жалост и състрадание към човешкия род, като вижда как той се впуска по формата и как развива само зрение и слух за формата. И тогава отваря третото око и третото ухо на някои хора, които започват да се изпълват с енергия от непознати форми и така стават проводници на знание, което е вечно, така, както е вечна и енергията. Билките – лекарстата на Великата Енергия, дадени от нея за хората, се ползват и до днес не само в Китай, но и по цял свят пътува това безсмъртно знание. Същото се отнася и до акупунктурата, чрез която се разширяват енергийните канали в човешкото тяло, а и се отпушват онези канали, където по човешка причина те са се запушили и енергията не може да циркулира добре и тази част от тялото е като мъртва. С акупунктурата тя отново се съживява за живот.

Засега Ема е много доволна, защото чувства прилив на енергия в тялото си, което се обновява за  живот. Ние, душите, нямаме нужда от билки и акупунктура, защото нашите болести са от друг характер и много лесно можем да се възобновим. Трябва ни само любов, доброта и милосърдие и сме готови да полетим свободно и с криле, освободени от тежест. Когато хората обаче не ни хранят с любов, топлота и милосърдие повяхваме, но винаги сме готови да се възвърнем към първоначалното си състояние на летеж. Такова ни е естеството. Просто сме устроени, но пък сме вечни. Това май беше излишна проява на суетност, от която трябва да се въздържам, но ето какво правят хората с нас, понякога ни предават своите слабости. Струва ми се, че се оправдавам.

Аз като една много стара душа знам много неща за тази древна страна Китай. Къде лично видени и чути, къде – подслушани човешки истории, къде – разкази на други души, очевидци на велики истории.

По броя на населението си Китай е огромна страна. Богато надарена от Великата Енергия с тайнствени бамбукови гори, терасовидни оризови полета, разнообразие от флора и фауна, женшенови ферми, плантации за чай. Страна тайнствена и загадъчна с петхилядна история, с множество манастири, сред които е и най-известният Шаолин. И хората са чували за знаменитите пътешестивя по Копринения път, който някои от нас, душите, са обходили неколкократно. Забраненият град за простосмъртни хора, Великата Китайска стена – все свидетелства, че Великата Енергия е надарила мнозина от китайците с третото око и ухо, за да могат да получат от нея вдъхновение за тези велики изобретения, които хората смятат, че са човешко дело. Тук се намират и едни от най-високите планини в света – Хималаите и Тибет с вечните снегове по върховете.

Всичко това ми напомня за историята на Ли, жената от оризовите полета, някъде там в сърцето на Китай. Сигурно за някои ще е странно да чуят, но в милиарден Китай безплодието е често срещано, макар че негласно се приема, че всеки пети човек на земята е китаец. Странен парадокс, наистина.

Запознах се с душата на Ли, когато я беше постигнало голямо нещастие, свързано с нейната малка душа. Запознанството ни стана, когато по това време аз минавах случайно през планината в селото на Ли и когато седнах да си почина на една шипка. Шипката беше   натежала от есенната реколта с червени едри плодове и само чакаше нечия грижлива ръка да я освободи от тежестта на нейната бременност. Аз не и тежах, защото ние, душите, сме безплътни и леки като перце. Тогава забелязах как в гората бягаше напосоки и викаше през плач една млада жена, която се оказа, че търси своето детенце. Душата и беше особено разтревожена, но се поспря да се запознаем и да си поговорим. Разказа ми набързо за тукашния край, за живота на хората тук и за Ли, жената, която оплакваше своето детенце. Душата и беше особено подтисната и обезпокоена, защото имаше личен интерес Ли да се чувства доволна от живота и щастлива. Само тогава и на душата и беше леко и добре. Така научих историята на Ли, момичето от оризовите полета, история, която ще разкажа на следващата ни месечна среща.

Ли беше на осемнадесет години, когато се ожени за Ким. И двамата бяха от малко селце, разположено интересно на границата между  планината и равнината, като под селото се простираха обширни оризови полета. Ли беше хубаво момиче. А Ким бе от малкото млади мъже, останали в селото. Всъщност, от цялото село бяха останали някъде около четиридесет къщи, но в някои от тях не живееше никой. Индустриализацията на Китай беше принудила здравото селско население да си търси хляба в големия град, който понякога се намираше на хиляди километри от родното им място. В селото бяха останали жените, старите хора и децата и подрастващите млади мъже. Плановете на Ким бяха същите, като на останалите заминали от това място мъже. Но първо трябваше да се ожени, за да има жена, която да го чака. Живееха живот прост и доста беден. Основният източник на доходи им беше оризовото поле, на което работеха всички от селото. Оризищата бяха собственост на богат предприемач, който им плащаше дребни пари за труда, който полагаха. Останалото си го набавяха от малките зеленчукови градини, които имаше всяка селска къща. И, разбира се, от планината - неизчерпаен източник на лекарствени растения, с които Великата Енергия беше надарила богато тази страна. За храна използваха и цветчетата на някои растения. Практика беше също така да се приемат лекарствените растения и като сготвена храна.

Иначе, животът в селото беше доста скучен и еднообразен. Имаше два, три малки телевизора в цялото село и то обикновено в семействата, чиито членове  работеха в градовете, по заводите и фабриките. Тези къщи често приемаха гости, за да могат и останалите да погледат малко от външния свят, от който планината ги пазеше и закриляше сигурно. Ли порасна хубаво момиче, с дълга черна коса, малки любопитни черни очи и тънка снага. И понеже мъжката част от селото не беше много  и разнообразна, то тя почти нямаше голям избор. Но като че ли не и трябваше. Къщите на Ли и Ким бяха една до друга, бяха съседи и те се познаваха от съвсем малки. Знаеха всичко за себе си. А като поотраснаха заедно работеха и на оризищата. Споделяха мечтите си за живота извън селото, разказваха си какво ще правят, като пораснат, и какви са им плановете за бъдещето. Бяха неразделни. Това на никого не правеше впечатление, защото съседската взаимопомщ беше нещо нормално и често срещано в малките селца. Затова никой не се изненада, когато се разчу, че Ли и Ким ще се женят. Изчакаха обаче, докато се върне от големия град бащата на Ли, който работеше в някаква пилешка фабрика.

Бащата донесе не само необходимите финанси за сватбата, но и много вести от големия свят, който местните жители почти не посещаваха. Защитени между оризището и планината, те се чувстваха самотни и загубени извън тази топла и сигурна прегръдка. Бащата на Ли обеща да вземе и Ким да работи при него в пилешката фабрика. Новина, която натъжи много Ли, но трябваше да се мисли прагматично, за да оцелее човек в този материален свят. Времето мина в подготовка за сватбата, която им донесе липсващото вече дълго време веселие и шумотевица в селото. Естествено, бяха поканени всички останали от селото. Ли беше много красива в сватбената си рокля. В нощта след сватбата тя стана жена. Обичаха се много с Ким и мисълта, че той щеше да замине в големия град, от който до селото се пътуваше почти цяла седмица с автобус, я ужасяваше. Страхуваше се също така, че той можеше да си хареса други момичета в големия град. Ким я успокояваше, че тя е неговото цвете и той не иска други. Но се налагаше той да замине да поработи, за да могат да си позволят да си имат своя къща, свой дом и може би деца някой ден. Все още бяха млади. Ли искаше да тръгне заедно с баща си и Ким, но това не беше работа за млада жена и тя беше принудена да остане при майка си и да и помага в градината и на оризището, не можеха да си позволят да губят и малкия доход, който получаваха от там. Животът на бедните е суров и поезията в него е малко.

След като баща и и Ким заминаха, животът започна постепенно да се връща в обичайното си русло. Все едно нищо не се беше променило, само дето градът беше погълнал поредната си жертва, а селото беше останало с една душа по-малко и с един чифт работни ръце по-малко. Почти месец след това Ли разбра, че е бременна. Радостта и беше голяма и тя веднага писа на Ким за това. Писмото, което получи след няколко седмици, я уверяваше, че Ким е много щастлив и работи много, за да изкара пари за Ли и малкото им детенце, което трябваше да се роди напролет. Обещаваше и, че, като поработи две, три години и събере достатъчно пари за семейството си, щеше да се върне окончателно при тях.

Някъде след китайската нова година в селото пристигна партийният председател, който отговаряше и за това село. Всички се събраха в единствения магазин в селото и чакаха със затаен дъх каква новина им е донесъл той. Сигурно е нещо много важно, щом се е сетил да ги посети - щастие, което ги постигаше на няколко месеца веднъж. Това, което им каза той обаче, наистина ги изненада много, защото щеше да обърне живота им в неочаквана за тях посока. С грейнало лице партийният секретар им съобщи, че държавата и партията мислят денонощно за тях и специално са им изработили план как да ги спасят от бедното положение, в което живеят. Имаха план за развитието и благоустройството на цялото село и региона. Планът беше, че богат предприемач, след дълго уговаряне, се е съгласил да им помогне. Той им предлагаше да изкупи всички къщи в цялото село, като на тяхно място щяха да построят два блока с нови апартаменти, в които щяха да ги настанят. В останалата половина щяха да направят завод за преработка на ориз, като собственикът на оризовите полета се бил съгласил да дава реколтата си в този завод за преработка и опаковане. Същото нещо бяха обещали и други собственици на оризови полета в околността. Това щеше да даде работа на цялото село и да подобри живота им. Докато се построят блоковете, хората щяха да живеят в бараки, но имаха твърдото обещание, че до есента вече щяха да са горди собственици на ново жилище. На тях самите нищо нямаше да им струва, само трябваше временно да се преместят в бараки, докато се построи всичко.

От тази новина малкото и сплотено, но скучно село изтръпна. Досега те живееха забравени от държавата и партията, но изведнъж се оказваше, че бяха важни, толкова важни, че самата партия им предлагаше сделка. Даваха им един месец за размисъл и след това щяха да започнат работа по строежите. Селото се развълнува много. Някои от тях бяха ходили в големия град и бяха виждали как живеят хората в блоковете. Да, имаше си предимства, но това означаваше, че трябва да се откажат от зеленчуковите си градини и да приемат нещо ново и непознато, което можеше и де излъже очакванията им. Промяната беше дошла и при тях и те се струхуваха от нея.

Семейството на Ли не можеше да вземе решение само, без да се допита до мъжете. Наложи се те да си дойдат и да се помисли върху това предложение. Едно беше сигурно: партията имаше намерения спрямо тях, а това означаваше единствено, че тя нямаше да се откаже така лесно, както на тях им се искаше. Щеше да ги ухажва, подкупва и заплашва, докато повечето склонят. В действителност, повечето семейства наистина се съгласиха, и то най-вече, защото се поддадоха на описанието на партийния секретар за лесния живот в бъдещия апартамент. Те определено знаеха какво е труден живот и затова лесно можеха да бъдат съблазнени с идеята за лесен живот. Освен това се очертаваше да имат и работа в новата фабрика.

Никой не питаше планината какво мисли. Но всъщност нейното мнение едва ли беше толкова важно, защото хората имаха тази способност, да си мислят, че могат да мислят и да вземат решения и вместо другите творения на Великата Енергия, и то все без тя да ги е упълномощила за това.

Бащата на Ли обаче не искаше да приеме това предложение, още повече, че тяхната къщичка се намираше на края на селото и според него най-малко можеше да пречи на плановете на партията. Когато партийният секретар разбра, че те не искат да приемат това предложение и да се откажат от градината си, се вбеси. Опита най-напред спокойно да обясни, че такива са плановете на партията и те не бива да им пречат. Дълго време ги увещава и уговаря, като даже им предложи два апартамента за къщичката и градината. Но бащата на Ли не прие, защото работеше в града и там живееше в подобен апартамент и много добре беше запознат с така обещаваните предимства на такъв живот, който щеше да им отнеме свободата. Останалите семейства обаче се съгласиха и в скоро време бяха преместени да живеят в специално направени за тях бараки, като с очите си видяха как събориха къщичките им и с тях миналото им. Плачеха, но и се надяваха на по-добро бъдеще.

Бащата на Ли и Ким се върнаха обратно в града, за да запазят работата си. Бременността на Ли напредваше и на следващия месец тя роди момиченце, което кръстиха Нин. Животът като че ли продължи по старому, но с нов план на партията. Селото се изпълни с работници, на които построиха бараки точно до бараките на хората от селото и така заживяха местни и пришълци. Къщите, градините - всичко беше изравнено със земята. Започнаха да копаят с багери големи дупки, в които се положиха основите на новите им жилища. Хората следяха всичко с жив интерес, но и с носталгия по мирния им и скучен, но спокоен минал живот. Сега тук всичко вреше и кипеше, имаше доста скъпи коли, паркирани до строежа, имаше и непознати едри мъже, които пазеха други важни хора, които идваха тук.  Идваха и по-големи шефове от партийния секретар. Вече бяха станали важни, макар че животът на хората беше затворен в няколко бараки, абсолютно лишени от всякакво удобство. Но вече почти никой не им обръщаше внимание.

Партийният секретар обаче често поглеждаше в посока към къщата на Ли. Следеше я как влиза, излиза, следеше и малката Нин. Няколко пъти им ходи на гости и се опита да подкупи жените, като използваше, че бащата го нямаше там, за да ги увещава с красиви думи, че ще имат по-добър живот от този и че трябва да се откажат от къщата, за да помогнат на партията да направи живота им по-добър. От тези срещи обаче нищо не следваше, защото майката на Ли го гонеше, още щом почнеше да приказва. Тя обаче почина внезапно и Ли се оказа съвсем сама с малката Нин. Беше и страшно да живее съвсем сама и пишеше редовно писма на мъжа си, като го призоваваше да се върне, защото тя не можеше да продължава живота си по този начин. Мъжът и  пращаше малко пари и с това, което изкараше от градинката си, тя трябваше да оцелява. Той обещаваше, че ще се върне скоро.

Докато не се случи нещо страшно. Един ден, както обикновено,  тя си работеше в градината, а Нин беше вътре в къщата. И понеже отвътре се чуваше само подозрителна тишина, нещо нетипично за малката гласовита Нин, Ли отиде да види какво става с нея. Претърси цялата къща, но Нин я нямаше. Огледа градината, излезе и на улицата. Ли викаше като обезумяла и тичаше без посока, обхваната от паника, чe малкото и момиченце го нямаше. Претърси и близката гора, ходи при хората в бараките и на строежа. Никой не беше виждал дъщеря и. Секретарят го нямаше да я приeме, защото се наложило този ден спeшно да замине за големия град, придружаван от големите едри мъже, които пазеха партийните функционери от народната любов. Мъката на Ли беше огромна. Тя не знаеше какво да прави и къде да търси. Нейния свят започваше и свършваше със селото. Бягаше по това, което беше останало от селото, и крещеше като обезумяла името на дъщеря си. Хората и съчувстваха, но никой не можеше да и помогне. Децата изчезваха често в тяхната страна, така и казаха работниците в бараките. Тя разлепи из цялото село съобщение, че търси момиченцето си. Писа и на мъжа си. И след всичко това, останала без сили, тя влезе в къщата си, затвори се и не излезе няколко дена оттам. Когато излезе след няколко дена, тя не приличаше на себе си. Беше като подвижен безполов скелет, който се носеше без посока. Никой вече не и обръщаше внимание в селото, тези, които я познаваха, избягваха да я срещат, защото не можеха да и помогнат, а и защото ги беше страх да и споделят подозренията си. След няколко седмично отсъствие се завърна и партийният секретар с още по-бодър дух и гузен поглед.  Хората разбираха какво се беше случило, но не и Ли.

През това време баща и и Ким бяха тръгнали да се връщат в селото, защото Ким беше получил писмото, че детето му е изчезнало. Бяха смазани от тази новина.

Нещата след това се развиха с шеметна бързина. Още същата вечер бащата на Ли купи две бутилки алкохол и заедно с Ким се отправиха към бараките на работниците. В началото те не искаха да говорят с тях, но след няколко чашки вече обсъждаха разпалено строежа и живота си и колко им е мъчно, че през това време са разделени от семействата си. Бащата на Ли им каза, че ги разбира, защото самият той работи далеч от семейството си, а и сега това голямо нещастие, което ги сполетя – изчезна малката Нин. Работниците мълчаха гузно и кимаха съчувствено – бяха от една черга хора. Към края вече на втората бутилка бащата на Ли научи това, което му трябваше. Когато работниците вече едвам се държаха на краката си и някои почнаха сладко да похъркват, те излязоха тихо и безшумно от бараката им. Но вместо да завият в посока към тяхната къща, се насочиха към съседната барака, в която господарски се разполагаше партийният секретар. На другия ден партийният секретар не се яви на строежа, но хората не се учудиха, защото той често заминаваше и пристигаше, без да дава отчет на никого. След още няколко дена бащата на Ли, който също беше отсъствал по спешност от селото, слезе от автобуса, като стискаше силно малката ръчичка на Нин. Имаше огромен късмет, защото момиченцето беше държано в някакъв апартамент в най-близкия град, но все още не и бяха намерили нови родители, които да я осиновят.

Не може с думи да се опише радостта на Ли при срещата с малкото и момиченце. Прегръщаше го по цял ден и не го пускаше, задушаваше го с прегръдката си и то хлипаше къде от радост, къде от недоумение какво точно се случва. Бързо след тази случка събраха набързо багажа си и всички заедно се качиха на автобуса за големия град, където работеха бащата на Ли и Ким.

В автобуса Ли дълго и мълчаливо се прощава с планината и оризовите полета – нейният сигурен в миналото свят, който я пазеше от всичко лошо. Но вече и този свят се пропукваше и промяната бавно, но сигурно нахлуваше в него. Прегръдката на планината и оризищата вече не беше толкова силна и с времето под напора на хората тя отстлабваше и отстлабваше, докато не се разтвори съвсем и не остави хората да се спасяват кой, както може. Дълго след като тръгна автобусът, душата на Ли кръжеше над родното и място, което притежаваше силата и способността на магнита и неудържимо я привличаше и държеше към земята, към корените. Но душата на малката Нин не се обръщаше назад, тя смело крачеше пред автобуса и летеше на крилете на любопитството към непознатото.

Промяната  беше вече необратима.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.