„Златната богиня”

 ( откъс от десета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна погледна и видя една вита стълба с перила отстрани да се спуска стръмно надолу, но не можеше да се разбере накъде води. Под стълбата изглежда имаше пропаст, но осветлението беше слабо и тя не можеше да каже със сигурност. Не ставаше ясно и откъде прониква светлината вътре – пролуки ли имаше някъде, или пък някой беше пуснал само толкова светлина, колкото е нужна. Но Анна успя да види как огромни каменни висулки се спускаха от тавана, а други също толкова големи и приличащи на островърхи зъби израстваха от пода и тя си помисли, че най-вероятно се намира в пещера. Стените и таванът изглеждаха каменни и влажни, чуваше се и как някъде капе вода. Анна обърна глава назад и видя, че това, което би трябвало да е входът, беше затворен с огромна скала, която не можеше да бъде преместена от един човек.  Обхвана я паника. И макар че тя вече беше преживяла доста неща, неизвестното пред нея я накараха да потрепери от ужас. Но тя беше длъжна да продължи своя път и да отиде там, където очевидно я пращаше по-висша от нея сила, за която Анна се надяваше, че знае къде я води и не упражнява чувството си за хумор за нейна сметка. Някъде там напред бяха цветята, които щяха да спасят баща и и тя беше длъжна да продължи пътя си. И с всяко изминало препятствие Анна опознаваше все повече себе си и научаваше за себе си неща, които не знаеше преди и които може би никога нямаше да открие сама, ако не беше намесата на боговете. Точно тях  Анна подозираше в благополучния изход на своите приключения. По време на тези пътешествия тя откри в себе си сила и находчивост, които не подозираше, че притежава. Но какво означаваше всичко това и каква беше връзката  с болния и баща? Каква беше и връзката с Едуард, за когото Анна мислеше все по-често и мисълта за когото я караше да се  чувства особено самотна на тези непознати места. Но Анна вярваше на онази скрита сила, невидима за нейните очи, която очевидно я покровителстваше по неясни за нея причини и подбуди. Няколко пъти тя беше на косъм от смъртта и винаги оцеляваше невредима. Там горе имаше някакво същество, на което тя очевидно беше симпатична, и Анна вярваше, че то няма да я остави и в това и приключение.

Докато Анна обмисляше сегашното си положение, навън, извън пещерата, снегът спря да вали. Беше валял няколко дена подред и беше замаскирал входа на пещерата, така че никой даже случайно заблудил се, не можеше да познае, че под големите и дебели преспи сняг се крие свят, в който царстваше Чернобог и благоверната му съпруга Златната богиня. Там, в света на Нав, те живееха и управляваха  като се намесваха както в света на хората, така и в този на боговете. Нищо не се случваше без тяхната божествена намеса, за да има във вселената равновесие. Преспите бял и пресен сняг бяха обгърнали пещерата в снежна прегръдка и я топлеха с ледена топлина, каквато най подхождаше на света на Нав и каквато му беше достатъчна. Когато навън снегът спря да вали, слънце изгря и огря пухкавия сняг, който заблестя като кристал от най-чисто и бяло качество. Някъде дълбоко под преспите можеха да се чуят как дишат дълбоко и учестено еделвайсите, които почти се задушаваха от толкова много сняг, който беше притиснал гърдите им към земята. И те се опитваха да вдигнат слънчевите си главици и да си поемат въздух. И лек ветрец, пратен специално от краля на ветровете Стрибог за тази цел, се притичваше на помощ, надуваше зачервени бузи  и издухваше нежно и ефирно снега над тях и те ококорваха очи и не можеха да повярват, ще се им се наложи да преживеят целия този студ. Някъде нагоре във високата планина на елегантни подскоци се носеше из снежните преспи кошута, придружавана от своя любим златорогия елен, който беше напуснал своя дом Стъклената планина и беше последвал любовта си в тази студена и отрупана от пресен сняг планина. Но никога той не се беше чувствал по-стоплен и  по-защитен, защото неговата любима беше запалила огъня на любовта в еленското му сърце и го правеше най-щастливия елен на света. От любовта златните му рога блестяха с особена сила и приличаха на две ходещи слънца, които го съпровождаха навсякъде и огряваха всяко място, на което те двамата влюбени стъпеха. Любовта, ех, любовта, за която и Анна знаеше вече все повече и повече. Тя като че ли се беше настанила в сърцето и първоначално като малко наранено семенце, което с всеки ден укрепваше все повече и повече и разцъфтяваше и караше душата и да жадува срещата с любимия човек. Освен тях из побелялата планина можеше да се срещне още и кралят на птиците, който беше съпровождан от някои свои смели поданици, които не се страхуваха да упражняват певческите си способности и нависоко сред снежните планини. Гласовете им се смесваха и образуваха музика, с която птичият им хор можеше да се гордее. А техни слушатели беше всичко наоколо, скрито дълбоко под снега, или пък извисило се като гордите и самотни борове. Но на върха винаги е самотно.

            А пещерата имаше милиони години живот вече. Беше точно толкова стара, колкото се полагаше на вечното жилище на Чернобог. Тя беше видяла и преживяла всичко. И сега в утробата и се разиграваше поредната пиеса, а тя беше гостоприемната сцена, на която актьорите щяха да плачат, да се радват, да мразят и да обичат. Всичко се повтаряше. Но пещерата нямаше нищо против тази цикличност. Без човешките емоции и чувства животът и щеше да е толкова скучен. А никой не би издържал милиони години скука. И пещерата вземаше най-дейно участие и често можеше да се чуе как охка и ахка, как издава стонове на изненада и как съпреживява случващото се с участниците. Понякога тя си имаше и любимци, които подкрепяше и подпомагаше. Но нейният господар винаги научаваше за тези нейни малки хитрости и понякога се сърдеше, но винаги и прощаваше, защото той обичаше своя дом. Пещерата нямаше начало и нямаше край. Тя се беше разпростряла надолу към ядрото на Майката Земя. Тя можеше да стигне и до света на Прав, ако не беше таванът и. Тя имаше проходи, тунели и лабиринти, които не можеха да бъдат пребродени. Тя имаше подземни реки и извори, които поддържаха влагата във вените и и даваха живот на каменното и тяло. Тя имаше богатства, за които хората полудяваха от алчност и за които се избиваха. Тя имаше неземни красоти, които украсяваха стените и таваните на каменното и тяло и които естетически задоволяваха нейната суетност. Тя имаше всичко, за което мечтаеха и боговете, и хората. Тя беше доволна от живота си, за което лично се грижеше нейният господар Чернобог. И макар и да имаше своя първа съпруга Златната богиня, той никога не скриваше своите най-горещи симпатии към пещерата и към нейната бездънна и черна утроба, в която той често потъваше и се раждаше отново прероден и обновен с нови сили и енергия за живота.

            Анна стисна перилото от дясната си страна и заслиза неуверено по стълбата надолу. Внимаваше да не се подхлъзне, защото стъпалата бяха влажни и ледени висулки висяха от тях. Колкото повече слизаше надолу, толкова по-ясна ставаше картината пред нея. И тя можеше да види как вода се стичаше на плахи каналчета по стените, които бяха грапави и неравни, издялани така от времето. Сталактити в най-причудлива форма висяха от тавана и от издатините на стените и приличаха на копия, които можеха и да са опасни, ако не внимаваш. Все едно пещерата беше помислила и за собствената си самозащита и в случай, че нещо я заплашваше тя беше готова да се отбранява и да излезе победителка  даже. На  места каменните образувания бяха толкова феерични и нежни, че приличаха на дантела, избродирана от най-голямата майсторка плетачка на дантели на света. Анна се заглеждаше в нея и не можеше да отгатне как точно е постигнато това съвършено майсторство. На някои от стените сталактите бяха толкова изящно преплетени един в друг, че образуваха плътна завеса, която приличаше на театрална завеса, готова да се отвори всеки миг за започването на поредното представление на сцената на пещерата. А малки кристални цветя от най-различен вид бяха елегантно полегнали върху завесата. Не, в тези кристални цветя нямаше живот, но блясъкът им привличаше окото и запалваше въображението, рисувайки картини за приказни принцеси и богати подземни дворци, на които подхождаше да притежават цялата тази подземна красота. Все едно Кралят на времето беше спрял безсмъртния си часовник и безвремието отброяваше минутите по законите на един друг свят, който не бързаше за никъде, което подпомагаше творческите процеси в пещерата да протичат без излишно напрежение и надпревара с конкурентите. А нежното шумолене на вода, което идваше незнайно откъде, беше най-прекрасната музика за ухото. Може би някъде долу имаше река, която бързаше да стигне и до света на хората и си припяваше нещо лирично и мелодично за настроение, което караше душата да се отпусне и да слуша с упойна наслада езика на водната стихия. Нещо обаче стресна Анна и тя видя как голям прилеп размаха крилете си точно пред нея, като почти я събори. Тя ускори крачка и когато стълбата свърши, тя се оказа пред някакво образование, което приличаше на малко езеро, но цялото жълто на цвят. Отстрани на езерото имаше колони със сталактити по тях, които приличаха на естествена преграда, която пречеше да се влезе вътре в езерото. В средата на езерото стоеше блестяща кристална фигура, която приличаше на женска фигура. Устата и беше отворена и по-скоро беше като чучур  на фонтан, от който се стичаше жълта течност. Веднага щом паднеше в езерото, жълтата течност се втърдяваше и изплуваше на повърхността като малки жълти късчета,  които се събираха в края на езерото. Това беше Златната богиня, която имаше достъп до самите недра на Майката Земя, където се пазеше златото за особени и спешни нужди на хората. Но коварството на Златната богиня беше толкова голямо, че тя черпеше от златната течност и я даваше сама на хората. Това само по себе си не би било никакъв проблем и даже можеше да се възприеме като благороден, а защо не и хуманитарен жест, който може би целеше да спаси света на хората от глада и бедността. Но не беше така. И Златната богиня най-добре знаеше какъв ефект постига с неограниченото количество злато, което даваше на хората. Тя знаеше колко слаби те можеха да бъдат и как лесно треската за злато можеше да ги обсеби дотолкова, че да ги накара да изгубят човешкия си облик и да воюват помежду си за него. Златото действаше зашеметяващо на хората и те губеха разсъдъка си и злото ги превземаше. А Златната богиня, вярната съпруга на Чернобог, властелина на подземния свят Нав, тържествуваше и се забавляваше. Тя с желание играеше ролята на съблазнителка, чиято победа беше толкова лесна всеки път. Понякога тя си почиваше за малко и спираше да праща златния поток, но знаеше, че семенцата вече са покълнали в хората и те нямаха мира да имат още и още. А тя се наслаждаваше на самоунищожението им и на това как Червеят на алчността, злото, завистта и омразата изместваше в сърцата и душите на хората всяка друга емоция и мисъл. Те губеха разсъдъка си и Червеят на алчността превземаше мозъка им и се настаняваше там. Тогава сън не ги хващаше, те губеха мира, равновесието и хармонията в себе си и се самоунищожаваха с непрестанния си ламтеж за повече.

            Анна се наведе инстиктивно и си взе няколко златни късчета. Те бяха студени на допир и накараха Анна да потрепери от досега с хладината им. В този миг златната течност спря да тече от чучурчето на статуята на Златната богиня. Тя беше заложила новия си капан и с наслада, която не можеше да се сравни даже с любовната наслада, която получаваше от неверния си съпруг Чернобог, тя зачака да види как ще се развие действието на новата драма, която предстоеше да се разиграе в пещерата. Анна усети как нещо я блъсна в гърба, тя политна и падна. След като успя да се съвземe от неочаквания удар и да стане, тя се обърна и видя пред себе си една жена със златни коси и сключени сърдито и гневно вежди да я гледат изпитателно. Това беше Златокоска, която с помощта на рицар Янушек беше повярвала на слуха за златната треска и преди време, никой не можеше да каже вече точно колко време беше изминало, се бяха озовали в пещерата да търсят злато. И те бяха намерили злато, много злато. Толкова много, че блясъкът му все още блестеше в очите на Златокоска и изместваше всяко друго отражение в тях. Бяха напълнили няколко торби със злато и тъкмо си представяха как ще си живеят кралски оттук нататък, когато в пещерата започнаха да пристигат и други, омагьосани от златната треска. И Златокоска, която беше известно преди това с добродетелите си момиче, се преобрази напълно тук. Някога тя имаше обикновен живот на единствената дъщеря. И всички си живееха най-чудесно, докато злата магьосница Чернявка не отвлече Златокоска в своя замък от яйчена черупка. Чернявка освен, че беше зла, беше и много грозна жена и изпитваше люта завист към всяко хубаво момиче. Даже се разказваше как постоянно е правила някакви магии, за да промени външния си вид и да стане хубавица. Тя даже се беше посветила няколко години на това да изучава специални магии при известен и много възрастен магьосник, който и беше предал всичкото си тайно знание за това как да се трансформира и преобразява. И Чернявка доби сила, на която можеха да съперничат само боговете, но те не я закачаха, защото тя изповядваше тяхната идеология и беше най-добрата и жива тяхна реклама. Но повече никой не видя красивото момиче със златните коси Златокоска и родителите, които напразно я очакваха да се завърне, умряха от мъка по нея. Само понякога някои споделяха как минаващи странници са им разказвали, че са виждали  Златокоска, но никой не можеше да потвърди тези слухове, а и никой не беше разговарял лично с нея, защото тя изчезваше веднага, щом я видеха. И така новата красива Чернявка успя да влюби в себе си най-красивия и известен рицар в кралството рицар Янушек. С магии тя поддържаше любовния му пламък и той се превърна в неин най-верен роб, който изпълняваше всичките и капризи.  И двамата, яхнали слънчевия кон на рицар Янушек, бяха дошли да вземат колкото могат от златото и да засилят сегашната си власт и влияние. По пътя към пещерата бяха срещнали войника Винталко, който беше най-малкият, най-глупав и наивен син на своите родители.  Неизвестно как, но  беше успял да победи даже и дракон. Най-вероятно това е бил още по-глупав и от него дракон, а не е изключено и да е бил твърде стар и даже ослепял от старостта. Но за тази част слуховете не бяха много наясно, защото щеше да е унизително разкриването на подобна информация и за репутацията на Винталко, и за репутацията на славния някога местен дракон.

И така Златокоска, рицарят Янушек и глупакът Винталко бяха вече взели достатъчно злато и тъкмо мислехе да си тръгват, за да го натоварят на кервана пред пещерата, когато чуха как някакви гласове се приближаваха в посока към Златното езеро. Тримата взеха чувалите със злато и се скриха зад една от скалите. Гласовете най-после станаха отчетливи и ясни и Златокоска можа да види даже какво ги произвежда тези гласове. Пред Златното езеро имаше група от странни на вид създания, обхванати от златната треска, те говореха един през друг, гласовете им се смесваха и не можеше да се разбере какво си казват. Но беше очевидно, че бяха силно развълнувани при вида на езерото. И с неподозирана и за тях самите бързина, въпреки изтощението от целия път до пещерата, те се спуснаха да събират разпиляното по края на езерото злато и да го слагат по джобовете и дрехите си. Най-сръчни бяха двете космати джуджета, на които професията им беше такава да копаят в мините, но. Те никога не бяха намирали злато и слухът за това, че в тази пещера има злато в изобилие ги беше накарал да тръгнат за златото, което щеше да промени и подобри животът им. Пръстите им хващаха златото с професионална вещина и очите им блестяха като малки златни фенерчета от вълнение. Те напълниха джобовете си, торбичките си, шапките си и, когато не остана място в тях, съблякоха дрехите си и напълниха и тях със злато. Взеха каквото можаха и косматите им тела се превиваха под тежестта на цялото това богатство.

До тях се блъскаха Янко и Мацко, разглезените богаташки синчета, които искаха да бъдат още по-богати и се бяха поддали на слуховете за злато. Но те бяха толкова разглезени, мързеливи и страхливи, че ги мързеше даже да се наведат и да си вземат сами от златото и затова се блъскаха и обвиняваха, и се караха един друг кой да носи златото. Досега те си бяха имали слуги да им вършат тежката и изморителна работа и не бяха научени да работят или когато се налага да проявят някакво усилие за нещо. И само мисълта, че трябва да свършат някаква работа, пък било тя и допринасаща за тяхното забогатяване, водеше до усилено сърцебиене и тревожност в техните тела и сърца.

Още по-безполезни бяха и трите братя врани, които бяха влезли тук по погрешка и просто бяха последвали общия поток от гласове. Те вземаха с човките си от златните топчета, закачаха си ги един на друг по перата и опашките и приличаха на коледни елхи със златни играчки, което със сигурност внасяше малко златен блясък в черния свят на враните. След като разбраха, че това нещо не става за ядене, те се накичиха дотолкова със златни късчета, че от тежестта им не можеха да се вдигнат и да полетят. Златото ги теглеше надолу и крилете им не можеха да се разтворят за полет. Очите им блестяха от златното и те приличаха на врани лунатици, които се блъскаха един в друг и не можеха да се сетят да махнат от себе си златните топчета и да се освободят по този начин от тежеста и влиянието му. Златото ги караше да оглупяват и да искат нещо, което иначе нямаше никакво значение в техния живот.

Не по-малко любопитен беше и един стар рак, който беше известен със своята мъдрост в света на раците и за чието изчетено  количество книги беше получил от останалите даже прозвището “пророк”. Но всичкото пророчество на рака не можеше да му  подскаже за какво джуджетата и братята Янко и Мацко, а и трите врани се надпреварваха да вземат от златните топчета. Той опита да сдъвче златото, но то не ставаше за ядене и нямаше нито вкус, нито мирис. Всъщност никой не знаеше подробности за това какви точно книги беше изчел ракът, за да се превърне в пророк и дали въобще ги беше чел. А той не искаше да разваля радостта на останалите раци, че най-после и сред техния рачешки вид се е родил пророк, с признанието, че това всъщност не бяха книги, а листа от зелки, които той беше изсушил и складирал на рафтовете на един шкаф. Зелката се беше озовала незнайно как при тях и той се беше поддал на изкушението, леността и на липсата на по-поглъщащи времето занимания и един дълъг есенен следобед я обели цялата. От зелката се отделиха няколко зелеви листа, той ги сложи старателно на рафтовете си и беше толкова щастлив и доволен, че  с нещо е запълнил рачешкия си живот, че всеки ден вземаше по едно зелево листо и втренчено го гледаше. Когато останалите раци го питаха какво прави, той казваше, че иска да прочете историята на тези листа, откъде и как те са се появили в рачешкия им свят. Така се понесе мълвата, че старият рак по цял ден чете истории. Останалите раци бяха толкова впечатлени, че го кръстиха “пророкът” и го караха да им чете от тези листа. И той нямаше нищо против и си измисляше различни случки за всеки зелев лист. И сега, изправен пред цялото това златно богатство, пророкът рак се опитваше да прочете какво му казва то, да разбере историята на златото и стоеше неподвижен и не знаеше какво да прави с тези златни парченца, които подлагаха копетентността му на изпитание. Той за нищо на света нямаше да се сети, че златото можеше да му даде още по-голяма власт сред останалите раци. Засега му стигаше славата на пророк, който разказва историите на зелевите листа. И старият рак вече съжаляваше, че беше се отклонил от обичайния си маршрут на вечерната разходка и беше попаднал в едно течение, което го беше довело в пещерата, за която той не беше чувал преди.

Златокоска видя достатъчно, за да може да прецени, че пред себе си има група неспособни създания, с които лесно може да се справи. След това всичко се случи бързо и лесно – рицар Янушек и Винталко хванаха цялата група, взеха им златото, вързаха ги един за друг с въже и ги закараха в Палмовата зала, която Златокоска нарече така, защото някои от колоните с драпериите и дантелите си приличаха наистина на палми. След това тримата взеха чувалите със златото и тръгнаха към изхода на пещерата. Но какво беше тяхното изумление, когато видяха, че огромна скала е преградила изхода и те не могат да излязат. Златокоска започна да я рита истерично и да крещи. Рицар Янушек се опита да я подмести, но тя беше много по-силна от него. Но Златокоска не беше свикнала да губи. И те слязоха в Палмовата зала, подкараха останалите и ги закараха при изхода. Там рицар Янушек отчупи  с копието си по един голям сталактит за всеки, връчи им го и им заповядаха да започват да дълбаят скалата, която закриваше изхода. А всеки, който се противеше, рицар Янушек го удряше с копието си. Изпитваше известно затруднение да удържа до скалата трите врани и пророка рак, защото те залитаха в различни страни и враните отчаяно се опитваха да излетят от работната площадка. Тогава рицар Янко ги върза всичките за краката и те наистина заприличаха на синджир безполезни роби, които не бяха свикнали да вършат такава необичайна работа. Така бяха минали неизвестно колко дни. Това никой не знаеше, защото тук времето беше спряло. И макар и понякога след цял ден дълбаене да изглежда, че бяха успели да изрозявт нещичко от скалата, то на следващия ден, скалата изглеждаше недокосната, все едно в тяхно отстъствие беше успяла да излекува раните си. Всички бяха изтощени, гладни, обезверени. Ако успееха да хванат някой прилеп, той беше храната, която разделяха между. И макар че бяха толкова богати с всичкото това злато, то не можеше да задоволи най-обикновените им нужди от храна. Само по себе си златото беше безполезен метал, който даже и в такова оголямо количество не само, че не им вършеше никаква работа, но ги правеше още по-раздразнителни и зли. И точно тогава Златокоска беше видяла Анна до Златното езеро. Учудването и беше наистина голямо и тя не можеше да разбере как Анна се е озовала в пещерата, след като входът и изходът бяха затворени.

-          Ей, ти как влезе тук? – попита я Златокоска.

-          Не знам – отговори изплашено Анна.

-          Взела си от моето злато!? Как се осмеляваш? – изкрещя Златокоска, като видя как от единия от джобовете на Анна се подаваха златни топчета. Тя бръкна най-безцеремонно и взе златото. – Да не си посмялада го докоснеш! Ясно ли е?

-          Извинявай, не знаех, че това злато е твое...- стресна се Анна от действията на Златокоска, но и сякаш се почувства по-лека и свободна без златото в джоба си.

-          Аз съм най-красивата на света! – изрече без никаква връзка Златокоска.

-          Не знаех – призна си Анна, а и защото наистина не знаеше дали това е така.

-          Щом ти казвам, значи е така. Защо косата ти е толкова черна? Това е отвратителен цвят за коса. И лицето ти е толкова бяло и чисто...Ти си най-грозната жена на света! – заключи Златокоска.

-          Е, сигурно има  и по-грозни от мен! – осмели се да се защити Анна.

-          Толкова си грозна и отвратителна, че се гнуся да те гледам даже – почервеняваше и се палеше неизвестно защо Златокоска. – И си дебела, ти си срам за всички жени по света.

Анна не знаеше какво да отговори на тази внезапна атака за външния и вид. Досега не и се беше налагало да се пита дали наистина е най-грозната и дебела жена на света и дали това представлява някаква заплаха за някого. Но жената пред нея беше уверена в това и Анна помръкна, като си помисли, че думите и можеше и да са истина. Ето защо досега не се беше омъжила! Как никой не се беше осмелил да и каже тези неприятни факти  за външния и вид? Но тя сама си е виновна, защото никога не беше полагала особени грижи за външния си вид и, както се оказва, резултатите бяха налице и видими за всички. Нищо чудно, че никой мъж не се беше осмелил да поиска ръката. Кой е толква смел, че да се опозори доброволно пред всички?! Преди да успее да измисли каквото и да било в своя защита, жената със златните коси доближи лицето си до нея и посочи с пръста си врата на Анна.

-          Какво е това на врата ти? Злато ли е?

-          Не това е медальон, подарък от баща ми е – призна си Анна.

-          Дай ми го! Всичко в тази пещера ми принадлежи! – изкомандва Златокоска.

-          Той е мой и на теб не ти трябва – защити се Анна.

Златокоска посегна да хване медальона, но в мига, в който го докосна, малкото сребърно кръстче заблестя и опари ръката на Златокоска. Тя изпищя и се отдръпна. Сребърното кръстче на врата на Анна очевидно не искаше да бъде притежавано от Златокоска. А тя побесня. Започна да крещи и да заповядва на Анна да свали медальна си. Тя като че ли губеше разсъдъка си, а лицето и сменяше цвета си в алено червено, жълто, зелено и сиво. Почти приличаше на небесната дъга след дъжд и всички цветове се редуваха за секунди. При толкова много злато наоколо тя беше като хопнотизирана от малкия безличен медальон на врата на непозната грозна жена, но медальон, който тя нямаше и искаше на всяка цена.  Червеят на алчността в нея намери нова храна и порасна изведнъж дотолкова, че зае мястото на стомаха и, сърцето и, белите и дробове. Златокоска не можеше да диша от ярост. Но разсъдъкът и казваше, че трябва да изчака и да опита по друг начин да вземе медальона. Тя заблъска Анна при останалите, които дълбаеха скалата с парчета сталактити и и нареди да прави същото. При вида на нова жена в пещерата рицар Янушек се заусмихва мечтателно, но Златокоска го погледна с поглед, който го накара да си спомни коя е най-красивата жена на света и той заблъска групата с копието си, като ги подкарваше да работят по-бързо, за да излязат най-после от тази пещера. Така се изнизаха няколко дена и няколко нощи. Големината на деня се измерваше от капризите на Златокоска и тя приключваше деня, когато рицарят Янушек и тя самата се чувстваха изморени. Времето беше подвластно само на тях двамата. Тогава закарваха завързаните работници в Палмовата зала, оставяха глупака Винталко с копието да ги пази и те самите се осамотяваха в Музикалната зала, в която звуци от най-различно естество се смесваха и образуваха приятни за ухото мелодии. И всичко се повтаряше на следващия ден, който започваше, когато те двамата решаваха, че е дошло време за това. Няколко пъти Златокоска се вмъква в залата, където спяха изтощени работещите, и се опита да вземе насила медальона от Анна. Но всеки път, щом даже съвсем леко го докоснеше, той опарваше ръката и и тя си тръгваше, и стискаше толкова силно устни от яд и гняв, че на другия ден някои можеха да си помислят, че това е следа от любовната страст на рицаря Янушек. Но любовта беше избягала от сърцето и душата на Златокоска, защото там имаше вече място само за Червея, който с всеки ден порастваше все повече. Той вече имаше нужда от постоянна храна и не спираше да провокира Златокоска да произвежда тази храна. А тялото на Златокоска се гърчеше от болка само при вида на Анна и на нейния медальон. Всъщност тя можеше да се справи лесно и бързо с Анна, но нещо в Златокоска я караше да си мисли, че тя има способности и умения да победи Анна и по друг начин, вече го беше доказвала нееднократно при други случаи, неслучайно беше изучавала специални магии при стария магьосник. Но Анна като че ли не се поддаваше на нейното влияние, зла мисъл и внушение. Това обаче не беше съвсем така. Защото Анна изтърпваше от ужас само при вида на Златокоска. И тогава тя хващаше с ръка медальона и шепнеше молитвени думи, на които  я беше научил баща и, отец Янко. Външно тя не показваше страха си, което подлудяваше Златокоска. Тя крещеше като обезумяла пред всички колко неспособна е Анна, как не може да държи даже един сталактит правилно и сама наместваше леденото парче в ръката на Анна, като го правеше с такава сила, че ръцете на Анна бяха целите в кръв и само устните и продължаваха да помръдват леко и да се молят за спасение. Златокоска стигаше дотам, че питаше всички останали подред коя е най-грозната жена в пещерата и те поради страх от наказание, изричаха името на Анна. Никой не я защити нито веднъж. Рицар Янушек беше под влиянието на Златокоска и хипнотизирано вършеше това, което тя му наредеше. Той вече не беше сигурен даже дали Анна е човешко същество. И с готовността на верен слуга връчваше копието на Златоксока и тя не спираше да оставя следи от него по тялото на Анна, която даже вече не толкова мислеше за спасението си, а кога краят и ще настъпи по-скоро, за да спре да чувства. Червеят в тялото на Златокоска се беше настанил вече в главата и. Той бавно, но сигурно обвиваше мозъка и. Той беше толкова тлъст и самодоволен от постигнатия си ръст и размери, че благославяше Златокоска за това, че е в състояние да преживее интензивно толкова много завист и омраза. На самия него вече му беше тясно в тялото на Златокоска, защото растеше толкова бързо, че вече не беше останало място почти за никакво движение, не можеше да се протегне нито да се изпъне на воля, за да не е съвсем сковано и обездвижено тялото му. И когато вече беше  заел и очните дъна на Златокоска, той реши, че не може да издържа повече на това тясно място. Той беше роден за велики дела, а не да прекара живота си в това завистливо и зло създание,  което вече беше започнало да му омръзва и той искаше друга форма, просто за разнообразие.

Един ден Златокоска забрави да нареди на всички, че денят е приключил. Тя беше изгубила способността си да мисли и помни. На моменти тя даже не можеше да вижда всичко. Но тя можа да различи как пред нея застана нещо, което я попита дали няма да си починат поне малко, защото всички са изтощени от дългата работа. Златокоска отвори широко очите си и видя нещо да блести точно пред нея. Тя протегна ръце, за да вземе това блестящо толкова предизвикателно нещо. Когато обаче го докосна, ръцете и изтръпнаха от гореща болка, но тя не го пусна, а хвана с всичката сила на двете си ръце врата на Анна и започна да я души. От своя страна Анна също вкопчи ръцете си във врата на Златокоска и започна да стиска, колкото сила и беше останала. Никоя не искаше да отстъпи, това беше тяхната битка за живот. Златокоска  гърчеше лицето  си и тялото си с такава сила, все едно искаше да мобилизира всяка клетка на тялото си и да ги накара да излязат победители. Нещо стресна Червея. Той толкова приятно си почиваше и даже можеше да се чуе как си похърква блажено, но изведнъж нещо го разтърси, все едно се беше случило земетресение и къщата му вибрираше цялата. Червеят не знаеше какво се случва и той започна да се мести и да се опитва да се събере целият ту в едната част на тялото на Златокоска, ту в другата половина, от което тялото на Златокоска приемаше странни крушообразни форми, като очите и изхвърчаваха напред все едно бяха на пружини.  Червеят разбираше, че нещо заплашваше не просто да наруши  спокойствието му, но като че ли и да разруши къщата му. И той събра всички си сили, което имаше в дебелото му и лениво тяло, и се опита да се изстласка от дъното към горната част. Когато вече беше успял някак си да премине шията на Златокоска, Анна хвана медальона, скъса го с бързо движение и го уви около врата на Златокоска и започна да го осуква. Тогава нещо изгърмя и отхвърли Анна на няколко крачки разстояние. Медальонът беше паднал до нея. Червеят не беше успял да издържи на налягането и натиска на медальона и беше взривил  къщата си – тялото на Златокоска, което беше предизвикало силна експлозия. И Анна видя как един огромен слузест бял червей изпълзя от Златокоска и се извиси на няколко метра над нея. Той като че ли се готвеше да полети във въздуха, когато неочаквано за самия него навън го посрещна въздух, по-чист от този в тялото на Златокоска. Въздух без познатите и любими завистливи и злобни  аромати. И той започна да се свива и смалява и по-бързо, отколкото беше пораснал, падна на земята изсъхнал. Извън Златокоска той беше останал без храната, която го пораждаше и поддържаше жив, а не можеше да живее в друга среда. Но някъде там, неизвестно къде, живее Великият червей, който управляваше всички червеи и като добър господар той не обичаше те да стоят гладни. И винаги намираше за своите поданици дом, където те да се подслонят и да живеят известно време в охолство и добър живот да водят даже, подхранвани от злото и от завистта. Понякога червеите попадаха на особено благодатна почва и израстваха дотолкова, че експлоадираха, като убиваха и себе си, и тялото, в което бяха живели. Но това са рисковете, които носи животът – той все някога свършва. Някои червеи обаче се настаняваха в тяло, което не ги подхранваше достатъчно добре и те си оставаха малки на ръст, а някои стигаха най-много до среден размер. Точно това бяха щастливците, които имаха вечен, безсмъртен живот.

Когато Червеят изскочи с гръм и трясък от тялото на Златокоска, тя се свлече на земята и вече не приличаше на красавицата Златокоска. Никой от присъстващите не можеше да познае коя е тази грозна и стара жена, а че беше грозна можеше да се познае и по лицето и, разполовено точно по средата. Чернявка беше добра служителка на Чернобог, но даже и той не успя да я запази жива. Защото и двамата бяха част от по-голяма вселенска подредба и всеки следваше своята съдба. Род не можеше да допусне злото да тържествува безнаказано за дълго време. Белобог не биваше да има повече поражения от тези на Чернобог. И в света на Нав, и в света на Прав си отдъхнаха при вида на мъртвата Чернявка.

Всички чуха как нещо заскърца тежко и шумно. Скалата се отмести и светлината нахлу в пещерата. Рицар Янушек хвърли копието си, отвърза цялата група и ги запрегръща един по един. Той не помнеше какво се беше случило с него и как беше попаднал в пещерата. Помогна на Анна да стане, тя взе медальона си и всички се отправиха към изхода. Навън светлината ги заслепи, толкова беше силна. Ярко слънце светеше и огряваше всичко. Дърветата се бяха обкичили със зелени листа и птички пееха с най-кръшни и радостни извивки. Всички празнуваха тържеството на доброто. Род изчака те да се отдалечат на достатъчно разстояние от пещерата и отклони Анна по друг път. Тя се сбогува с останалите и последва една малка пътечка, която беше осеяна цялата с еделвайси, които бяха израсли в две редици от края на пътеката. След като изчака всички да се отдалечат, скалата затвори отново входа на пещерата. Тя щеше да се отвори, когато имаше нужда от това. Засега и Златната богиня, и пещерата имаха нужда от почивка от поредния спектакъл. Те бяха преситена и разглезена публика и за известно време нямаше да имат нужда от повече представления.

 Анна беше застигната от трите врани, които летяха шумно, грачейки си помежду си да побързат, че ще закъснеят за сватбата, на която бяха поканени и която най-вероятно вече е започнала без тях.  А трябваше да свършат още толкова много неща – да облекат новите си костюми, купени специално за тържествени случаи, да поизгладят перата си, да се опитат да заличат спомена за кошмарния престой в пещерата, за да могат да излъчват веселие, радост и оптимизъм пред младоженците, за да не помрачават техния празничен ден с мрачния си вид.  А Анна продължи уверено по алеята от еделвайси, която се изкачваше все по-нагоре и някъде далеч напред еделвайсите се сливаха и образуваха жълто-бяло сияние, което с приближаването на Анна изглеждаше вече съвсем бяло и се разлюляваше от хладния високопланински въздух. Анна си отдъхна. Това беше бялата завеса, която беше станала толкова близка на Анна по време на приключенията и в различните земи. Бялата завеса за Анна беше споменът и връзката с църквата на баща и и тя беше сигурна, че завесата знае пътя за обратно. Просто трябва да я следва през девет земи в десета, за да я отведе при живите цветя, които ще спасят баща и. От близостта с бялото Анна засия също и почти се сля със завесата, която я погълна и приласка с топлината на майчината прегръдка.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.