"Приказки за едно пътуване към себе си" 3

(Откъс 3 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                           *                *                 *

В България има традиция да се лепят некролози на мъртвите по стените. Чужденците лесно ги бъркат с рекламни материали. Или пък с обяви от типа на “Търси се”. И остават с впечатлението, че щом толкова много хора там се издирват по най-различни причини и подозрения за извършени или неизвършени престъпления, значи това не е сигурна страна. А хората просто бяха мъртви, телата им бяха мъртви. Единственото им престъпление беше, че бяха живели за кратко на това място, което беше измъчило до смърт и душите им, и те след смъртта им бяха отлетели далеч, далеч, за да не им напомня нищо за живота там.

Нас, душите, трудно можеш да ни стигнеш. Неподвластни сме на времето, комунистическата партия и на мутрите по времето на прехода. Ние  сме свободни и независими – смъртен грях, ако си жив. Та по това трудно време половината население можеше да се види по некролозите, а другата половина беше зад граница. През деветдесетте години на миналия век се прибавиха и много некролози на новите млади герои на България. Борчески устроени натури, наричани за по-кратко “мутри”, те си бяха избрали да изживеят един кратък, но вълнуващ живот, изпълнен с опасни приключения, игра на криеница с някои представители на закона или пък даже и приобщаване на представителите на закона към тяхната кратка, но вълнуваща игра. Борческите герои върнаха страната в легендарните, митични векове на орките и подземните им събратя, за които тъмнината беше времето, през което те  реализираха неособено светлите си помисли най-добре.

  Даже и за моя най-неочаквана изненада, тази категория хора претърпяха едно положително развитие в България. Или поне тези от тях, които оживяваха след продължителното и кърваво разпределение на територията. Тръгнали от обикновени момчета, които природата беше обилно надарила единствено и само с мускули  в областта под главата и още по-надолу, те се трансформираха в костюмирани предприемачи с куфарчета, които набързо усвоиха простата, но ефективна игра на съблазняването на властта. Която пък от своя страна не се противеше много, особено при вида на куфарчетата. Понякога там се криеше награда, а понякога и наказание. Така бавно, но сигурно борческите момчета се превърнаха в главни и основни приятели на момчетата от полицията и на по-големите момчета в политиката. Станаха уважавани политици, които успешно приключиха присъединяването на България към ЕС. Днес вече трудно можеха да бъдат различени от по-старите политици – старите другари от бившата комунистическа партия, която отдавна беше произвела и свои кадри и наследници по най-пряка кръвна връзка.

Та, това бяха хората, които управляваха страната. Това на практика означаваше, че цели сфери в страната бяха затворени за случайни хора. Освен ако не са от нечий приятелски кръг. Приятелските кръгове бяха новата социална стълбица, която се преодоляваше изключително трудно. Имаха минимален, чисто теоретичен шанс и ничиите хора, но трябваха да отговарят на три условия. Да са готови да осребрят бъдещите ползи с много добра сума, да платят, за да са много лоялни на някого, т.е. да бъдат нечий слуга или пък  да заложат живота си. Имаше и такива, които рискуваха с някое от тези три условия. 

Ема не се числеше към ничий приятелски кръг. Затова и беше толкова трудно в този период. Затова и предприе решителната крачка да скъса с родината си. Подкрепих я за това. Ема имаше възможности, но възможности и потенциал за честна игра с равен старт на всички. Трудно  можеше да се пребори с приятелските и роднинските кръгове. Тя нямаше такива амбиции. Още повече пък аз. Съчувствах най-искрено на душите на тези хора, които бяха принудеди да мълчат през цялото това време. Предполагам не им е било никак лесно. Но хората просто не им даваха шанс да летят. Държаха ги здраво за земята и за приятелските кръгове.

За младите хора като Ема оставаше светът на книгите, езотеричните учения и практическите съвети от книгите по практическа психология, които наводниха книжния пазар през деветдесетте години на миналия век. Хората извън приятелските кръгове трябваше да се справят някак си и да оцеляват. Тогава все още не бяха на мода психолозите и психотерапевтите. А и те струваха пари. Нещо, което Ема трудно можеше да си позволи. Затова заложи на достъпните неща. Тези книги учеха как да игнорираш външната среда, как да се потапяш в света на вътрешните си преживявания. Помагаха да игнорираш несправедливостите на обществото и учеха как да оцеляваш тихо. И тихо да презираш приятелските кръгове. Така Ема се обучи на изкуството на вътрешната емиграция. През това време тя все още не мислеше за другата емиграция, все още не и беше дошло времето. Но много млади хора напуснаха страната.  Душите им ги последваха, но  не по задължение. А защото не можеха да се примирят, че ще ги управляват подземните хора.

Беше трудно време. Време на съдбовни избори и решения. И много неподходящо време за любов. Но тя беше единственото нещо, което почти не струваше пари и която можеше да ти помогне да забравиш колко си гладен и обезверен. Любовта дава нови импулси, от които ние, душите, се реем на воля безгрижни и щастливи. През останалото време основното ни задължение беше да измисляме начини да помогнем на телата ни да се справят. Ема беше почти измъчила своето. Понеже нямаше много средства, тя първо стана вегетарианка. Ей така, от любопитство лъжеше тя. После стана суровоядка. Накрая прекрачи и последната граница и опита да мине съвсем без храна. За всичко обвинях модерните учения, които обещаваха дълъг и щастлив живот след това. Нещо, в което все още не съм съвсем убедена, че е така. Но тези модни течения увлякоха след себе си много последователи, особено в редиците на младите хора, за които това беше единственият начин да чувстват, че контролират живота си. Какво да се прави, реформите, които уж провеждаха приятелските кръгове, и преходът вземаха своите жертви. Всеки трябваше да даде по нещичко от себе си, за да помогне на страната да се съвземе. Приятелските кръгове правеха най-голямата жертва, като пращаха с кървящо сърце децата си да учат по чужбина. Разделяха се задълго с тях. Така казваха на хората. Но ние, душите, не им вярвахме, защото често ги засичахме по чужбина да обикалят с измъчено от страдание родителско сърце модните магазини, колебаейки се на кое дизайнерско име да заложат парите си. Харчеха толкова пари, колкото на Ема щяха да и стигнат да бъде нахранена и облечена през целия период на прехода. Всъщност, някой знае ли кога ще свърши най-после този преход, не само в битов, но и в духовен смисъл?

Та Ема беше от онова поколение с прекършените отрано илюзии млади хора. Беше едва на двадесет години, когато се преустанови съществуването на иначе толкова справедливия  дотогава социалистически строй. Предполагам, че някой от приятелските кръгове просто е елиминирал другия. Но на хората се казва друго. И те вярват пак и пак, и отново. Хората обичат да бъдат лъгани с  думи за красиви и справедливи неща. С думи за саможертва за общото благо. Трудно понасях да слушам всичките тези захарни измислици. Но не можех да нашепвам на Ема за това, защото ние, душите, не бива да изпреварваме хората в тяхното развитие. Но Ема се досещаше и сама. Беше достатъчно да си отвори портмонето и да види какво има вътре – и лъжите вече нямаха никаква сила.

Следващите десет години от живота и минаха под флага на книгите, ученията, обещаващи  дълъг живот, и любовта, която срещна. Това за мен беше най-вълнуващото. Най-голямата беда за хората не беше гладът и липсата на перспективи, а това, че отлагаха живота си за после, за по-добри времена. Те вярваха, че такива непременно ще дойдат. Но аз не бях такава оптимистка. Те наивно вярваха, че най-после приятелските кръгове ще се наситят, награбят, избият един друг  и ще настане живот като песен за останалите. За онези, на които на моменти почваше да им омръзва да разчитат само на езотеричните учения и на своя си Бог. Но след такива мисли бързо се съвземаха и отново виновно потъваха навътре в себе си. Забравяха обаче за  най-естествения закон, закона за възпроизводството. Докато те отлагаха своя живот, отлагаха да се женят, отлагаха да имат деца, отлагаха да са живи, защото всичко това струваше много пари, то хората от приятелските кръгове най-безцеремонно и нахално се женеха и  възпроизвеждаха. Раждаха се техни наследници, но не само идеологически, а в най-прекия, генетичен смисъл на думата. Положението вече излизаше извън контрол. И ние, душите, започнахме масово да бягаме зад граница. С риска временно да останем без тяло, но да се спасим, защото тази несправедливост ни убиваше. Някои тела ни последваха и се спасиха, други се изплашиха и си останаха завинаги млади.

В света на душите всички сме равни души. Няма приятелски кръгове, или поне не и по човешките съображения и логика. Но има сродни души – нещо, което противоречеше на принципа на приятелските кръгове.

Като правя равносметка на онова сиво, преходно време си мисля, че езотеричните учения и вътрешната емиграция  се оказаха изненадващо полезни за приятелските кръгове. Защото така никой не ги притесняваше да си вършат своите си борчески дела. Хората извън приятелските кръгове излязоха глупави, че послушаха евтините съвети в психологическите книги. Всъщност, тези книги почти им отнеха възможността да имат своя си нормален по човешките представи живот в тяхната си страна. Вместо да потъват навътре в себе си и да се спасяват, както те си въобразяваха, че се случва, трябваше да се вдигнат и да пометат приятелските кръгове. Така си говорехме помежду си ние, душите. Ние щяхме да ги подкрепим. Щяхме да им вдъхнем сила, смелост и кураж, които те даже не подозираха, че имат, криейки се в невидимия си вътрешен свят.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.