„Отец Янко и старите богове”

 ( откъс от четвърта глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

“Мили ми Александре!, годенико мой!

Очаквам с нетърпение срещата ни. Надявам се, че след сватбата ни напролет в Прага ще се установим в слънчева България. Споделям възторга ти за слънцето, то никога не е много и по нашите земи, та съм нетърпелива да видя много и наистина слънчеви дни.

Смея да се надявам, че там ще мога да превърна музиката и в моя професия, да съм учител по музика би ми допадало много!

Никога няма да забравя тази най-прекрасна година от живота ми, когато ти на път от Москва за България отседна в нашия дом. Вечно ще съм благодарна, че баща ми беше решил да дава едното крило от голямата ни къща под наем. Това ни помогна да се запознаем и опознаем. Цялото ми семейство те харесва  много и се радва на нашето щастие.

Твоите писма внасят толкова много радост и разнообразие в моя малък свят! Всичко, което пишеш, е толкова вълнуващо и интересно за мен, че аз едва ли бих могла да  намеря нещо равностойно по дух, за което да ти напиша. А и най-важното, че аз нямам твоето поетично красноречие, което прави и най-обикновените неща да звучат необикновено, красиво и прекрасно. Аз съм обикновено момиче и единствената ми страст досега винаги е била само и единствено музиката, но по-скоро мога да ти изпея и изсвиря нещо, отколкото да говоря за музиката. Не е по силите ми да говоря за музиката, почти толкова трудно ми е, колкото все едно да  ме накараш да ти разкажа душата си. За мен е невъзможно.

Искаш да ти разкажа за рода ни, но си прав, че когато бъдем заедно, ще имаме тази възможност пространно да си разказваме всичко. Нашият род също е много стар, доколкото знам от разказите на баща си и баба си. Все хора търговци, земеделци и учители е имало сред тях. От бащина страна имаме роднини в град Прага и в околностите, в Бърно и около Братислава, а също и в селата около Будишин и Краков. Фамилията ни е стара и известна по тези места и се предава от поколение на поколение; така казва баба ми, дано може да и се вярва. Според нея родът ни е шарен и пъстър и е взел най-доброто от всичките тези славянски места, откъдето извира. И макар че аз не познавам всичките ни роднини, все още поддържаме връзка с някои от тях и се събираме за Коледа.

Мислите ти за езичеството и християнството са нови за мен и признавам си по-големи ми се виждат от мен самата, та поради тази причина не мога да взема отношение по тях. Но фолклорът, песните, приказките, обичаите ни винаги са присъствали в нашето семейство, което ми помага да разбирам твоето очарование от тях. Никога не съм се замисляла, че имам право на избор по отношение на религията си. Родена съм християнка и го намирам за най-естественото нещо на света. Но мога да кажа, че според мен романът ти ще е много интересен и се лаская, че съм първият му читател, макар и никога да не съм си мислила, че боговете могат да мислят и говорят със съмнение за себе си. Всъщност даже не знаех, че говорят. Но иронията ти ми допада, защото ми напомня за теб самия!

Твоя любяща годеница:  Либуше Красноземска”

                                   Вече на външната врата на излизане от църковната градина отец Янко се спря да си вземе довиждане и с още един свой приятел Митко, който всяка неделя заемаше работното си място пред църквата и събираше прехраната си за седмицата. Тази неделя се беше оказала доста добра и в торбата му имаше  цели питки, парчета от сладкиши, бонбони, салам, че и пари даже. Това предизвикваше щастлива усмивка на лицето му, защото днес той беше доволен от живота и от себе си. Митко и отец Янко бяха дългогодишни познати, нещо повече даже, отецът го познаваше от съвсем малък, Митко нямаше родители, беше изоставено дете. Някои хора от селото го вземаха да живее у тях временно, като различни семейства се редуваха в това си благородно начинание, но никой не поиска трайно да поеме толкова важен ангажимент.

                                   Митко не беше много добре по общоприетите разбирания за добре, чуваше гласове, говореше си с иконите и обожаваше отец Янко. Те даже бяха приятели и понякога водеха дълги и продължителни разговори. Отецът често го канеше и в къщата си на гости, а Митко беше добродушен, невредлив и винаги говореше за нематериални, отвлечени неща. Имаше си своя философия за живота и това допадаше на отеца, като често те намираха общ език и пресечни точки по много въпроси. Единствената материална слабост на Митко беше, че колекционираше красиви неща, които намираше по улиците и кошовете за боклук пред магазините – малки безполезни, красиви нещица, като лъскави опаковки, обеци, парченца стъкло, шарени станиолени обвивки, мъниста и други скъпоценни за него вещи. Той живееше в една изоставена барака до църквата, в която даже имаше и малка ламаринена печка да го топли в студеното време. Често обаче заспиваше и в самата църква, сгушен под някоя икона, където обикновено продължително се беше молил и след това блажено заспал със съня на праведник. Никой не го закачаше, в църквата той беше като у дома си. Митко и Анна, дъщерята на отец Янко, бяха на една и съща възраст и като малки често прекарваха заедно часове в игра в църквата. Това не пречеше на никого, защото църквата беше вторият дом на отец Янко. На Митко му харесваше да бъде около Майката, както той наричаше иконата на Богородица. Израсъл, без да разбере какво е това майчина ласка и милувка, Митко беше готов да нарече майка всяка жена, която се отнасяше мило и внимателно с него. Специално място в сърцето му имаше Майката, към която той понякога в пристъп на особена нежност проявяваше специално отношение. Специалното отношение на Митко се криеше в кутията с неговите съкровища, които той понякога поставяше на иконата, за да се порадва и Майката на блясъка им. Често заспиваше под иконата, като преди това дълго беше украсявал рамката и с лъскавите хартийки и станиоли, които се пазеха най-ревностно в кутията. Това беше най-силният начин на Митко да покаже, че е щастлив от факта, че Майката винаги го приема добре и никога не го отхвърля. А Майката виждаше и оценяваше това специално отношение към нея.

                                   След като обсъдиха и тази неделна служба, отец Янко и Митко се сбогуваха и всеки пое към своя дом. Мислите на отец Янко се различаваха коренно от тези на Митко, който след толкова успешен ден като днешния нямаше какво повече да желае от живота. На отец Янко обаче само прехраната не му беше достатъчна. Нямаше как да крие, че в мислите му семейството му заемаше голяма част от молитвите му и от ежедневието. В него имаше всичко друго, но не и хармония и разбирателство. Бяха си като чужди хора, които често се събираха повече по задължение и навик, отколкото от желание да общуват един с друг. Вероятно и той имаше вина за това. Вероятно с времето беше започнал да се грижи повече за спасяването на душите на енориашите си и беше пропуснал момента  да задържи душите на хората от семейството си до себе си. Вината сигурно беше колективна, но това не правеше болката и тревогите му по-малки. Той вярваше обаче, че все още нищо не е загубено и че тази странна отчужденост, която се намести между тях можеше да бъде преодоляна. Само ако можеха да намерят онова загубено зрънце взаимност и  уважение, които бяха останали някъде назад-назад във времето и което той трябваше, длъжен беше да намери, за да има отново хармония и единство в семейството им. Точно затова искаше неотложно да говори с дъщеря си и да получи нейното съгласие, беше сигурен, че тя можеше да помогне. С годините те бяха престанали да се разбират един друг. Той се вълнуваше повече от своите си теории и наивни хипотези за единство на живота във всичките му измерения. Докато жена му и синът му се оказаха повече материално ориентирани хора, които се вълнуваха от видимите и реални измерения на труда си. Те просто спряха да си говорят, а с времето споровете за идеологическите разлики помежду им започнаха да им изглеждат все по-безсмислени и изморителни. И така се отдалечиха окончателно.  Жена му предпочете да отиде да живее в града при сина и снахата, не за друго, а да е по-близо до хората, които имаха  според нея голяма нужда от лечителските и способности.

                                   Всичко започна, когато преди да се роди синът им две живо родени деца им бяха  починали по неизвестна причина. А тези две мъртви дечица бяха чакани доста дълго в семейството им. Тогава с жена му Дарина нещо се случи и тя започна да търси помощ и извън официалната медицина, която не и беше помогнала да запази децата си. Дълго време тя беше неутешима, затвори се и не общуваше почти с никого, даже раждането на двете живи деца след това не можаха да компенсират и излекуват психиката и в достатъчна степен. Един ден тя решително заяви, че е сънувала светите Козма и Дамян, които я призовавали да бъде техен посредник сред хората и да им помага в лечителската им дейност. След тази нощ тя беше като неудържима и като че ли намери някакъв неясен за останалите смисъл на живота си. С времето към лечителските и методи се прибавиха и билковите продукти, които по предложение на сина и започнаха да произвеждат. И хората  отчаяни, обезверени, лъгани многократно и по редица други важни причини, започнаха да се тълпят пред къщата им, очаквайки тя да ги излекува. След известно време тя се премести в града при сина им и си направи даже офис, за да не компрометира мъжа си пред хората. Защото се знаеше отдавна, че църквата не одобрява това дяволско занимание на  самозваните лечители и че го свързва с нездраво състояние на духа и вмешателство в божиите дела. Отец Янко също подкрепяше мнението, че с болестите на духа трябва да се отнасят сериозно и внимателно, защото обикновено те са резултат от болестите в обществото. Обикновеното заклеймяване на лечители шарлатани нямаше да доведе до нищо положително, трябваше продължителна работа и пропаганда с тези хора.

                                   Когато обаче отец Янко разбра за лечителските амбиции на жена си, той се затвори в стаята си и не излезе оттам цяла седмица, а след това мълча и не продума на никого цял месец. Тези нови нейни способности разкъсаха и крехката останала връзка помежду им, а и целия му идеалистичен светоглед – грижливо отглеждан и подхранван  през годините.Злото се беше вмъкнало в дома му и може би и той самият имаше заслуга за това с многото си съмнения и вътрешна свобода на мислите си, които никога не изричаше на глас, но злото виждаше и чуваше, каквото му е нужно. Вина имаше и той, тайното му увлечение по митовете и легендите също според него беше допринесло. Но не спомена пред никого за това, защото според него жена му беше просто много болна и това беше просто израз на болната и психика, която тя така и не успя да излекува след смъртта на децата си.

                                   Откакто се случи това с жена му, отец Янко заживя сам в селската си къща, като компания му правеха няколкото пчелни кошера, малката овощна градина и още по-малката зеленчукова градинка. Той водеше спокоен живот, като вечерите и нощите му бяха изпълнени с неговите въображаеми и забранени му професионално приятели и книги по славянска митология. А мислите му бяха постоянно заети с книгата, която беше започнал да пише, но която все не можеше да завърши.  Не го напускаше мисълта  да напише “Родова книга” за техния род, който се разпростираше по всички славянски страни. Надяваше се дъщеря му да доведе мечтата му до края. В съзнанието му и в мислите му светът не се делеше на езически и християнски, а беше едно хармонично цяло. Той никога не беше пътувал в чужбина, имаше си голяма библиотека и в повечето време вечерите прекарваше в четене, което беше една от малкото му здравословни и разрешени страсти. Отец Янко си спомни за своята книга, когато днес намери до иконата на Богородица оставена книга за славянската митология. Той вярваше в тайните божи знаци и посланията, които бог пращаше чрез тях, и това за него беше явен знак и за това, че не бива да отлага написването на своята книга, а и по-голямата мисия, която също можеше да осъществи само с подкрепата на дъщеря си. Нужна му беше още информация за техния род, който се беше разпръснал из цяла славянска Европа. И тази информация щеше да послужи да събере разпилените парченца на родовата им памет, което според него щеше да заздрави връзките помежду им и да върне любовта и уважението между членовете на семейството му. Там, някъде долу и назад във времето и пространството се криеше и ключът към изгубеното разбирателство и любов. Той чувстваше, че е длъжен да открие всичко това, това щеше да придаде  смисъл на остатъка от живота му. Но за тази цел Анна трябваше да тръгне по оскъдните родови следи, с които разполагаха, да открие и  свърже отделните парченца. Бог щеше да я подкрепи в това начинание, защото бог е любов и подкрепя всяка мисия, започната и водена от добри чувства.

                                   Отец Янко беше започнал  да пише книгата преди около десетина години, като причината бяха оставените в наследство стари любовни писма от далечния му дядо до баба му. Езическото в рода им винаги се бе смесвало и съчетавало с християнското по странен и интересен начин, за да направи картината им за света по пълна и жива. Винаги в семейството им са се разказвали и легенди за старите дни, с тези красиви образи и истории за света беше израсъл и отец Янко, а и неговите деца.

                                   Видимо и външно отец Янко правеше впечатление на тих и мълчалив човек, всъщност какво друго му оставаше с наистина словоохотлива жена като неговата. Макар самият той да се смяташе за бъбривец, неговата бъбривост беше повече тиха и вътрешна, която почти никой освен той и неговият бог не чуваше, но пък тя се отразяваше на лицето му – винаги кротко и благо усмихнато, никога не тук и винаги някъде другаде. И хората бяха свикнали през годините да четат по лицето му винаги доброжелателното и светлото. А за силния му вътрешния  глас се искаше специално ухо да го чуеш. Старомоден мечтател той успя да се запази и да остане  настрани от модерните бизнес съблазни на колегите си свещеници.  Идеалист, който предпочиташе да живее с бляновете си по едно несъществуващо романтично време, запълнено според него  с благородни хора на духа и честа. В неговото съзнание митология и реалност, езичество и християнство живееха един живот.

                                    Родът им беше изключително пъстър. Бащата на отец Янко беше с южнославянски корени, които водеха от България към Македония, Сърбия и се губеха нагоре към Словения. Баща му  беше лежал в затвора няколко години, защото отказал да се включи в национализацията и колективизацията. Майката на отец Янко беше пряка родственица на прадядото Александър и прабабата Либуше, чиито запазени любовни писма правеха рода им така романтично привлекателен.     А бащата на отец Янко беше избрал някога сина му да учи за свещеник,  защото беше общоизвестна истина, че  един свещеник гладен няма да остане никога. Все нещичко ще се намира в църквата, оставено от добри хора. Другата причина беше, че искаше да предпази сина си от  вредната според него пропаганда и  промиването на мозъците на хората от новия социалистически режим, който той мразеше, защото го бяха пратили незаслужено в затвора. Искаше децата му да стоят възможно по-далеч от въздействието на този режим, колкото здравословното благоразумие позволяваше все пак. Макар че църквата винаги е била подчинена на държавата, то той  смяташе, че религията ще  отдалечи сина му от безумния абсурден свят, който комунистите се опитваха да създават.

След като отец Янко привърши вечерята, той загаси осветлението,  запали свещ и разтвори намерената днес книга. За около час той се пренесе в друг свят, по-красив и поетичен. Но изморен вече от дългия ден, мислите му се насочиха от само себе си  към дъщеря му Анна, с която не се беше чувал скоро, но която трябваше да си дойде за неговия седемдесети юбилей това лято. Мисълта за нея винаги предизвикваше усмивка на лицето му и той благодареше на бога за това, че го дари с нещо повече от дъщеря, със сродна душа, която напълно разбираше и споделяше неговия таен свят. Денят му завърши с традиционите вечерни молитви, които отец Янко произнасяше винаги с особено желание и старание пред иконата на Богородица в стаята си. След това той загаси свещта и си легна да спи. Тази нощ той щеше да сънува Морена.

Една по една на небето угасваха и любопитните звезди, вече бяха видели всичко, което ги интересуваше за отеца. Луната също беше задоволила любопитството си в достатъчна степен и се завъртя на другата страна, така, че да не притеснява със силната си светлина съня на отеца, защото той имаше нужда от почивка. Те харесваха отеца, защото той ги приемаше и живееше с мисълта за тях всяка вечер. Всичко щеше да се повтори следващата нощ, когато луната отново щеше да концентрира всичката си светлина над къщата на отец Янко, за да могат отслабналите му очи да виждат по-добре книгата, която или пишеше старателно с химикал или пък тази, която четеше. Природата го харесваше. А и самият Род одобряваше това специално отношение към отеца.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.