„През девет земи в десета”

 ( откъс от пета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

“Мила ми Либуше,

обещах да ти разкажа за семейството си. Началото на нашия род се губи назад във времето и пространството на славянския изток. Разпрострял се е около родния ми град Москва в Подмосковието, до град Киев, а и в селцата до Минск в Полесието. Позволи ми обаче да оставя подробния си разказ за времето, когато ще сме заедно и нищо няма да ми доставя по-голямо удоволствие от взаимното ни общуване.

Решението ми да избера за втора своя родина България се оказа правилно според мен. Това е топла, слънчева и гостоприемна страна с приветливи и дружелюбни хора. Това означава, че дните ми се стоплят от силното слънце и горещата славянска кръв по тези места.

И макар че новата ми родина се оказа гостоприемна и добра към мен емигранта, то цялото ми същество страда и плаче за разделеното ми на две сърце. Едната част остана по родните места от безгрижната ми и щастлива младост, където все още има мои роднини, а другата част на моето сърце намери пристан в твоята красива и нежна славянска душа. Неизмерна е радостта  ми, че намерих любовта в родствена славянска душа. Единствен този факт е в състояние да компенсира мъките ми и носталгията ми по родните места и едничко това стопля емигрантското ми сърце.

Още по-тъжно ми става и за съдбата на славната ми родина, откъдето пролетарската революция е решила на всяка цена да прогони всичко здраво и знатно зад граница и да сложи знак за равенство между глупостта и управлението си. Работникът днес е новият цар там. Колко много знатни родове унищожи сляпата стихия на революцията. Всичко това не само ме натъжава, но и ме кара с още по-голяма сила да вярвам в нашите си богове и легенди за устройството на света, защото това ме отнася назад, назад към първоначалото на първичната човешка чистота и почтеност, когато междучовешките отношения не са били опетнени с кръвта на братоубийството, едно щастливо време на общото ни, но изгубено начало на нашата святост и домашност. В нас живее и езическото, и християнското – това са двете неща за едно и също нещо, сътворено от човешката мисъл, въображение и потребност на хората да си обяснят света, случващото се в него, а и своето място в света – всичко това продължава да  живее в човешкото съзнание и мисли. Езическото е всъщност  другото лице на човека, но скрито от маската на забраната и лицемерието. За всичко това ще има място в романа ми, но той напредва много бавно, както ще се убедиш сама, защото ми липсва вдъхновението на твоята прелестна усмивка и смях.

Ти обаче не бива да се срамуваш от скромния си произход. Любовта ни ни прави равни в правото си да изискваме и даваме щастие. И само това има значение. Обеща да ми разкажеш по-подробно за своето семейство и род и аз чакам с нетърпение да изпълниш обещанието си.

Единственото, което има дълготрайно значение вече, е само нашата любов, мила ми Либуше. Тя ще устои на всичко!

          Твой любящ те безмерно: княз Александър Нарышкин”

Телефонът тази вечер звънеше толкова настоятелно и продължително, че Анна имаше чувството, че никога няма да спре. Повече по инерция, за да го накара да млъкне, отколкото по желание, Анна вдигна слушалката. Когато я сложи обратно на телефона, очите и гледаха втренчено и тревожно, а лицето и беше по-бледо от всякога. Отец Янко беше получил инсулт, това беше новината, която телефонът и предаде. Беше се обадил брат и да и съобщи, че сутринта същия ден съседката им Стояна беше намерила отец Янко паднал на пода до леглото си. Тя самата се беше отбила да пита отеца за някои важни неща в църквата и го беше видяла да лежи безпомощно на пода. Баща и е бил вече в безсъзнание, но е имал признаци на живот. От своя страна Стояна веднага се беше обадила в най-близката болница и линейка беше откарала бащата на Анна в болницата в най-близкия град. Само с бързата и случайна намеса на Стояна лекарите обясняваха факта, че отецът е все още жив, макар че е изпаднал в кома, от която все още не беше излязъл. Очакваха да се случи чудо и той да се събуди.

За Анна се беше сбъднал най-големият и страх и тя трескаво се заприготвя да организира възможно най-бързо заминаването за родината си. Не искаше да мисли повече какво и защо се беше случило, защото мислите и нямаше да поправят случилото се. Тя трябваше да бъде заета с нещо, за да не чувства колко силно я боли, колко невярвашо крещи душата и и как сърцето и плаче по любимия родител. Все пак баща и все още беше жив. Безпомощност, мъка и вина се редуваха в съзнанието и и отслабваха силите и. Тя не можеше да направи нищо за баща си, за да му помогне, беше безсилна не само поради разстоянието, което ги делеше. Тя като че ли винаги беше знаела, че това ще се случи някой ден и че тя ще е далеч и няма да е в състояние да помогне с нищо. Смазваше я и усещането за вина, че баща и е бил сам, че тя е била далеч от него, макар да знаеше че такъв е животът и че всеки просто трябва да живее своя си живот, не можеше да е другояче. Може би е било възможно в миналото да е повече в помощ на баща си, да му показва повече, че го обича и че той е най-близкият и човек. Може би е можело, но каква полза имаше сега от тези мисли и разкаяния. Сега тя беше готова да направи всичко, за да помогне на баща си, само ако някой можеше да и каже какво конкретно да направи, колко и какво да жертва от себе си, за да живее любимият и родител. Но нямаше кой да и каже. И мъката и беше неутешима и сълзите задушаваха душата и.

Род обаче знаеше и вярваше, че Анна е искрена в готовността си да помогне на баща си, за да го спаси от смъртта.

 Анна имаше още някои въпроси, които тя не знаеше как точно да реши, като въпроса с квартирата си например. Служебните и задължения не бяха толкова спешни и по закон предвиждаха такова възможно развитие в живота на служителите си, когато болест или смърт на близък човек беше достатъчно основателна причина, за да отсъстват известно време от задълженията си. Да, оставаше въпросът с жилището.  През всичкото това време, откакто го беше наела, межу нея и Едуард се беше зародила кореспондения, като инициатор за това беше Едуард. Беше и написал първото си писмо месец след пристигането си в Америка, за да я попита дали всичко е наред с жилището и дали няма нужда от някаква поддръжка и ремонт. С течение на времето писмата бяха се превърнали в редовна кореспонденция между двамата и поне веднъж седмично Анна получаваше писмо на електронната си поща от него. Обикновено вътре имаше информация или разказ за неща видени и чути, за интересни места, които беше посетил и които мислеше, че ще са интересни и за нея. И те наистина бяха. Споделяше мнението си и за много въпроси от обществен характер, а и често и пишеше за литература и изкуство. По много от въпросите имаха почти сходни възгледи, а там, където се различаваха, Анна не пропускаше да подискутира с него горещо и с плам. Никога нищо лично не се прокрадна в неговите, а и в нейните писма. Те по-скоро приличаха на кореспонденция между сътрудници или пък просто добри познати, които нямаха или пък не искаха да разкажат за някои неща от живота си на други свои познати. И сега, когато Анна разбра новината за баща си, тя инстинктивно отвори компютъра и написа на Едуард писмо, тъжно писмо, в което го информираше и, че ще отсъства неопределено време, но, че ще се постарае да си плаща наема, за да запази жилището. След като изпрати писмото, Анна се зае със задачи, свързани със заминаването и, за да не потъва изцяло в мъката си, трябваше да е заета с нещо.

След около час обаче телефонът иззвъня отново. Този път Анна не искаше да вдига за нищо на света. Една лоша новина и стигаше за тази вечер. И тя не вдигна слушалката. Телефонът звъня настоятелно докрая и спря. След няколко секунди звънът му се разнесе отново, все така настойчиво. Макар и с голямо нежелание, този път Анна вдигна слушалката. Беше Едуард. Малко е да се каже, че Анна беше изненадана, тя не беше чувала гласа му от няколко месеца, откакто той беше заминал за Америка. Едуард говореше бързо, развълнувано, но и много меко и загрижено. Колко имаше нужда Анна точно в този момент точно от такава подкрепа! Той я попита дали може да и бъде в помощ с нещо. Беше настоятелен и в гласа му се прокрадваше повече от обикновено съчувствие, което обаче прикриваше с обичайната за него сдържаност. И изведнъж връзката прекъсна. След това на няколко пъти телефонът иззвъняваше за кратко, но връзката се разпадаше от само себе си. Анна нямаше сили, а и не можеше да мисли и да се тревожи за нищо друго освен за баща си.  А Едуард стоеше в стаята си от другата страна на телефона и мълчанието му беше по-красноречиво от всякога.

          Тази нощ беше една от най-дългите в живота на Анна, нощ, която не свършваше и не свършваше. Анна я прекара в молитви. Толкова искаше вече да е при баща си, да го прегърне, да бъде до него, да му каже, че го обича. Но времето вървеше със свое темпо, което невинаги се харесваше на хората. И макар те невинаги да одобряваха, те нямаха друг избор освен да приемат, че всичко и доброто, и лошото се движи от висша сила, която най-вероятно знае първопричината на случващото се. Все трябва да има такава. Анна не можеше да заспи, затова тя използва времето да опакова багажа си и да подреди мислите си. На другия ден и предстоеше дълго пътуване, за което тя трябваше да се подготви. То при всички случаи щеше да я разсее и спаси от бушуващите в нея емоции.

И когато първите слънчеви лъчи огряха света на хората, Анна вече беше на летище Хийтроу, наредена на опашката за проверка на паспортите.

По време на пътуването не се случи нищо извънредно, което позволи на Анна да не мисли за него, а просто да му позволи да се случва по своя си начин. Първите и впечатления от родината след дълго отсъстване не се различаваха от последните и впечатления, когато замина преди време. Всичко беше по старому и изглежда промяната не се беше докоснала до нищо така драматично и съществено, че да го промени видимо. Това обаче не беше важно за Анна сега. Защото анализите и критичните бележки, които завръщащите се емигранти така щедро и с готовност отправяха  към родината си, обикновено караха сънародниците им да изпитват вина и неудобство за това, че не са добри стопани на страната си. Не, това не беше важно сега за Анна. Тя знаеше, че промените идват бавно в страната и, което караше и хората и обективното видимо да се променят със скорост, която навяваше повече асоциации на обреченост и изостаналост. За място, от което самият живот нямаше  желание да се задържи за дълго и  си отиваше.

На летището Анна хвана такси, което я откара до гарата, откъдето щеше да хване влак до най-близкия град до селото си. В родното си село Анна пристигна в късния следобед, изморена и изтощена от дългото пътуване. Колко голяма и се беше струвала родната къща, когато тя самата беше малко момиче и колко малка и изглеждаше сега. Особено като знаеше, че баща и го няма там и че може никога вече да не се върне. И къщата изглеждаше осиротяла без своя стопанин. Сърцето на Анна се свиваше и тя не изпитваше никакво желание да прекрачи прага и. Струваше и се толкова неестествено баща и да не я посрещне на входната врата. А без него къщата беше просто една купчина строителни материали, подредени под някаква форма и в някакъв ред. Но къща без душа и без сърце. Родния дом, който Анна напусна доброволно, но който никога нямаше да престане да я чака тя да се върне. Той беше готов да прости бягствата и предателствата и и да и предложи уюта и сигурността на един защитен свят, в който тя завинаги ще бъде неговото любимо дете. Усещането за вина и за предателство се прокрадваше и в душата на Анна. А тъгата и гузното усещане, че беше заменила  малкия си роден дом с друг, предложен и от новата страна осиновителка, я караше да не смее да прекрачи прага му. Може би тя нямаше право вече да бъде част от него, щом го беше изоставила за нещо уж по-добро. Но новият дом в новата страна осивовителка беше избран със сметка и пресметливост, които караха Анна да се чувства неморална и омърсена от собствената и постъпка. С родния си дом тя беше изоставила и родината си, заменяйки я за по-изгодна и по-перспективна осиновителка. Срамът от това я караше да се чувства като престъпница, за която нямаше вече място в стария и чист  детски свят. И не майката беше оставила детето си, детето беше оставило майка си и беше тръгнало по своя си път. И не защото майката не обичаше достатъчно рожбата си. Не, не това беше причината. Любов имаше, достатъчно любов. Но майчината любов  не се беше оказала достатъчна за Анна и тя тръгна по белия свят да търси късмета си. А майката и родният дом стояха и като вярна стража чакаха завръщането и, защото знаеха, че тя ще се завърне. Но Анна трябваше да влезе, трябваше да поиска прошка, защото имаше нужда да се покае, че беше изоставила родното и не беше до него, когато то имаше нужда от нея. Родният и дом беше като майчината утроба, който тя трябваше да напусне, защото започна да става недостатъчен за развитието и на следващия етап от живота и. Но споменът за него я топлеше винаги и в най-суровите зими на живота и, където и да отидеше.

От вътрешната страна на къщата се чуваше говор, което означаваше, че имаше хора. Когато слезе от таксито и влезе в двора, отвътре излезе майка и. Тя изпищя драматично и се хвърли да прегръща Анна. Майка и плака дълго, тя не прото плачеше, а вече оплакваше съпруга си. Това не се хареса на Анна. Не и хареса не толкова истеричното поведение на майка и, колкото факта, че тя вече беше се примирила, че отец Янко си отива. Анна не искаше да се настройва срещу майка си точно в този момент, не искаше и да спори с нея, да и доказва, че все още е рано за оплакване и че те трябва да се молят и да вярват, че той ще оживее. Най-вероятно всеки си имаше своя начин да преодолее скръбта и мъката. Анна обаче не искаше да се предава, не и преди самия край.Сега не беше и времето да задава въпроси на майка си доколко искрени са сълзите и, доколко тя наистина беше обичала мъжа си, след като го беше оставила и не живееше при него. Не, Анна нямаше право да съди близките си, не само защото ставаше въпрос за родителите и. Сега беше време, което тя искаше да използва да бъде мислено и духом с баща си. И колкото се може по-скоро да го види. С майка и се уговориха, че веднага ще тръгнат за болницата. И макар че не беше ден за свиждане, майка и брат и се надяваха, че ще ги пуснат да влязат и да видят отец Янко, защото вече ги бяха пускали вътре и в неприемно време. Срещу известна сума бяха спечелили симпатията и съчувствието на хората от отделението и можеха да идват почти винаги, стига да го нямаше вътре главният лекар.

Този път имаха късмет и влязоха в отделението, където беше отец Янко. Самото отделение, което някога беше замислено да бъде бяло на цвят, сега повече навяваше асоциации с казармено поделение, неподдържано, неприветливо, захабено място, където освен леглата на болните нямаше почти нищо друго. Самите легла бяха строени едно до друго, а болните изглеждаха самотни и изолирани от целия свят и повече приличаха на наредени един до друг отворени ковчези, отколкото на легла, в които все още тупти живот. Това беше място, в което даже надеждата се страхуваше да влезе, за да го посети и обнадежди. Но болницата беше държавна, което означаваше, че все не достигаха средствата за ремонт и обзавеждане. И хората бяха благодарни, че поне лекарства се намираха все още, за да не изглежда това място напълно като последна спирка. Така в болницата богиня Жива и Морена се бореха отчаяно за територия и влияние, но като че ли и животът, и смъртта имаха привидно равни шансове за победа. На практика обаче леглата се освобождаваха твърде бързо и твърде бързо нови лица се появяваха в отделението на хората с инсулт. Което означаваше, че Морена постоянно печелеше точки в голямата игра на живот и смърт.

Отец Янко беше част от тази картина. Той лежеше неподвижно на леглото си и спеше. Системи опасваха тялото му и вкарваха в него лекарства, които трябваше да подпомогнат борбата му за живот. Лекарите обаче казваха, че сега най-важното нещо е той да се събуди от комата. И че те, близките му, трябваше да се молят да се случи чудо. Лекарите не се ангажираха с отговор колко време той можеше да остане така и какво щеше да предизвика събуждането му. Отговорите на тези въпроси бяха извън техните възможности и те предпочитаха да не лъжат директно хората. Отец Янко лежеше безпомощен и малък в голямото си болнично легло, произведено така, че да има универсален размер и за хора с едър ръст. Чак сега Анна видя колко беше остарял баща и колко малко изглеждаше тялото му. Живите му и одухотворени очи бяха затворени, нямаше я и благата му усмивка, която можеше да извини всяка нейна грешка. Топлите му бащини ръце бяха вързани отстрани на леглото, за да не започне несъзнателно да буйства. Не, това полуживо тяло не приличаше на баща и. Колко крехък е животът. Колко чуплив изглежда човек, когато от него остане само обвивката,   неговото тяло. Без душата, която да стопли това тяло, без сърцето, което да даде и да приеме обич, без силния дух, който да пребори всяка трудност и неправда, без всичко това – човек не беше най-висшето творение в еволюционната пирамида на бога. Жал, първична жал, голяма, много по-голяма отколкото сърцето и можеше да понесе, стисна Анна за гърлото и тя помисли, че се задушава. Тя клекна до леглото на баща си, хвана ръката му и дълго я гали нежно. Погали косата му, побеляла и оредяла от годините. Целуна лицето му. Надяваше се, че той може би я чува, така беше чувала Анна да се говори за хората, изпаднали в кома, че някои от тях възприемат случващото се около тях, но че не могат да реагират. И тя започна да му говори. Разказа му за себе си, за живота си в чуждата страна. Каза му, че все още има време и те ще напишат родовата книга на техния род. Каза му, че той сега се намира в страната на сънищата и че сънува. Пожела му да сънува светли сънища, красиви сънища, в които да се случи онова, което все още не беше имало възможност в живота му да се случи. Обеща му, че всичко ще е наред с него и че скоро ще се видят. След това всички си тръгнаха от болницата.

В селото пристигнаха късно вечерта. Анна влезе в родната си къща, сложи си храна в една кутия, защото не беше хапвала нищо цял ден, взе ключа от църквата и излезе от къщата. Не искаше да слуша майка си, че е безполезно да отива там и че трябва да си почине първо. Не, тя не искаше да слуша разумни неща, които само щяха да я карат да се чувства, че нищо не прави.  Външната врата на двора на църквата стоеше отворена, както винаги. Но Анна видя някакъв силует до вратата на самата църква. Отдалеч тя не можа да разпознае чия е тази фигура, но, като се приближи, видя, че това беше Митко. Беше заспал отвън пред църквата, а в ръцете си стискаше разпятието. Митко прие много трудно новината, че отец Янко можеше да не се събуди и да умре и идваше всеки ден да се моли тук за него. Анна не искаше да го буди, но взе от църквата една черга и зави с нея Митко. След това влезе вътре и остана насаме със себе си и с боговете си. На Анна и беше трудно да се определи към коя религия точно тя принадлежи. Традиционно, формално и официално и като родена в семейството на свещеник, тя се самоопределяше като християнка. Но като възпитана от точно своя баща свещеник и израсла с легендите и разказите за славянските митични герои, а и знаейки колко по-широко баща и възприема света като едно цяло на езическо и християнско, тя не можеше да отхвърли и старото, езическото, отхвърленото официално от църквата. То беше важна част от пъстрата мозайка на нейната собствена идентичност. Още повече, че тя не беше длъжна да спазва професионално църковните канони и догми и да се чувства длъжна да е лоялна само към християнското, което правеше езическото в нея още по-реално и легитимно. Защото в нея  това не водеше до конфликт, както беше при баща и. На него му се налагаше да крие тази своя страна от колеги и енориаши, макар че приемаше живота в цялото му разнообразие от цветове, форми, образи, идеи, внушения, разкази за света на хората и този на боговете – на християнския Бог Отец, Бог Син, Бог Дух, но и на езическите богове, които за него бяха близки и необходими, както самата природа и живот.

Всъщност това сега имаше най-малко значение за Анна. Инстинктивно тя се насочи към голямата икона на Богородица, Майката Божия, пред която отец Янко всяка неделя провеждаше традиционната служба за рожба. Майката Божия беше тази, която беше дала живот на самия живот и към нея трябваше да отправи молбите си. Анна падна на колене пред иконата и затвори очи. Тя не искаше да следва някакви правила при молитвите, а просто следваше извивките и гласа на сърцето си. И то започна да разказва за себе си. Говореше на иконата с жар и плам, които постепенно ставаха толкова силни, че нажежаваха съзнанието на Анна до краен предел. Но тя не искаше да спира, защото не можеше да спре. Тя трябваше да направи и невъзможното, за да върне обратно живота в тялото на баща си. В църквата беше тихо, толкова тихо, че можеше да се чуе как бие сърцето на Анна и как мислите и го следват в луд транс. Анна се моли дълго и продължително, тя въобще нямаше представа колко е часът и дали остава още време до идването на утрото. Но тя вече беше толкова изтощена, че имаше нужда да си почине, за да може да продължи отново.  Анна си представяше, че животът на баща и виси там някъде горе над нея и че тя го задържа само и единствено с молитвите си и че щом спре, ще изпусне и живота и той ще си отиде от отец Янко. Това може би и да не беше така, но така го чувстваше Анна с всяка клетка на напрегнатото си до краен предел тяло. И веднага щом спираше за малко да си поеме въздух, започваше отново да реди молитвени слова.

Някъде към зазоряване вече, когато започваха да се чуват първите ранобудни петли от съседските къщи, Анна спря за малко да си почине. Тя беше изморена от изминалата нощ и не възприемаше ясно нещата около нея. Зрението и за външните неща беше отслабнало и тя не можеше да различи предметите в църквата. Не беше сигурна дали всичко, което и се случва, е реално, или не. Тя беше на края на силите си и единствено силата на духа и я задържаше будна и в съзнание. И тогава незнайно откъде тя чу глас да шепне нещо. Не, това не беше нейният глас, този глас идваше от посока към олтара, но не от вътрешността му, а като че ли се носеше и спускаше от самия купол на църквата. Гласът казваше някакви думи, които Анна не разбираше. Тя обаче събра последните си сили и се заслуша в този глас. Той звучеше като песен, мелодична  и красива, която с ритъма си подейства като успокоение за измореното съзнание на Анна. Гласът се спускаше от купола все по-близо към нея и по-близо и тя започна да различава отделните думи. Тя не можеше да каже дали този глас принадлежеше на жена или на мъж, по-скоро и приличаше на ангелски красив глас. И тогава тя чу какво каза гласът: “Живите цветя. Търси живите цветя. Те ще го спасят. Живите цветя не увяхват. Ще ги намериш през девет земи в десета. Нямаш много време. Побързай!”.  Анна не разбираше какво означават тези думи, но гласът не спираше да ги повтаря, докато не достигнаха съвсем ясно до съзнанието и като някаква вълшебна магия, която го правеше леко и ефирно и която като че ли свали всичката умора от него. И тогава тя видя жената. Пред самия олтар личеше съвсем ясно силует на жена, облечена в бяла рокля. Не можеше да се каже на каква възраст беше жената, но Анна разбра, че гласът принадлежеше на жената. Този красив нежен глас можеше да идва само от красива жена като жената в бяло пред олтара. И докато Анна се чудеше дали това не е някаква илюзия на измореното и съзнание, жената в бяло се отправи към вътрешността на олтара. Анна знаеше, че там никой освен свещениците не бива да влиза, макар че самата Анна, като израснала в църквата, беше влизала там доста пъти. Жената влезе в олтара и Анна я изгуби от поглед. И тогава, подчинявайки се на някаква по-висша от нея сила, почти автоматично и като под чужда команда, Анна се изправи и последва жената в олтара. А тя стоеше под прозореца на една от стените и тогава Анна видя как жената докосна нежно с ръка стената. И на мястото на стената се появи завеса, бяла прозрачна завеса, която приличаше на булченски воал. Жената се обърна към Анна, погледна я, приведе се, повдигна завесата и изчезна зад нея. Единственото, което чу Анна, бяха думите “Живите цветя, през девет земи в десета ще ги намериш”, те продължаваха да отекват в празното олтарно помещение. Жената я нямаше, но бялата завеса продължаваше да се вее и да примамва Анна. И Анна се наведе, повдигна завесата и мина през нея. В малкото олтарно помещение вече не се чуваше и виждаше нищо – завесата беше изчезнала така, както и се беше появила.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.