"Приказки за едно пътуване към себе си" 31

(Откъс 31 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Малкото тяло отвори очи за първи път. През изминалите седмици то беше укрепнало дотолкова, че да е в състояние да започне да използва това си благо – зрението, дадено му от Великата Енергия. Това, което малкото тяло видя, не беше много. Една почти космическа тъмнина го обкръжаваше, а и беше доста водно наоколо, но това то като че ли го знаеше вече. То все още не знаеше какво е да няма вода около него, та приемаше средата си за нещо естествено. Малката душа, от своя страна, се  стрестна от двете втренчени в тъмното и нищото прозорчета. Очите тепърва щяха да се учат и упражняват  да виждат и разпознават. Това като че ли изплаши малката душа. Тя може би се изненада повече, че малкото тяло ще я види и види ли веднъж то своята душа, тя вече нямаше да може да се крие от него, не и през цялото време. Беше дошло време на тяхната съвместна работата в тийм. Предстоеше им началото на тяхното опознаване. Тя трябваше да бъде бдителна и внимателна по отношение на тялото си. То, макар че беше все още твърде малко, притежаваше инстинкти, които го превръщаха в съвършено творение на Великата Енергия.

Това ми напомня за исторята на стария самотен човек, покрай чийто двор минаваме всеки ден на път за разходката на Ема, който живее изолирано и съзерцава света през няколкото видео камери, разположени в двора му.

 И понеже малката душа в момента е изцяло погълната от двете очи, които не спират да се упражняват да се отварят и затварят, което засега само по себе си им изглежда като велико постижение, то аз имам достатъчно време и за себе си. И малката душа не смее да мръдне да не би да бъде забелязана, може би и харесва да остане още малко невидима за малкото тяло, но не твърде дълго, защото съвсем скоро то щеше да започне да изпитва нужда от нейното присъствие. И тогава тя с удоволствие щеше да започне да изпълнява задълженията си, за които беше предназначена. Но засега и беше по-удобно да се спотайва, за да опознае и да наблюдава света на малкото тяло през неговите две очи. За мен това е също толкова удобно и аз си спомням историята на стария човек с камерите в двора.

Англия е страна на странните хора и ексцентриците. Хората със странни занимания са на особена почит тук, защото те олицетворяват индивидуалната свобода, неподтискана през вековете от тоталитарен режим, което е позволило на хората да запазят и развият всички най-малки трепети на душата си и всички най-малки движения на въображението и фантазията си. Въображението е нещо, което се цени особено много. Това е непознато точно в тези си нецензурирани мащаби в родината на Ема, където хората векове наред бяха моделирани по определен начин и в определен калъп и където индивидуалните им способности и фантазии биваха засрамвани и подтискани като нещо вредно и опасно за колектива. Затова там на странниците не се гледаше с добро око и масата бързаше да ги моделира по свой образ и подобие или пък да ги накаже с пренебрежение, за да им покаже, че само колективът има най-голяма сила и индивидът трябва да му подчини своите нужди. Самият колектив като цяло обаче с охота се оставяше да бъде воден и манипулиран от по-силни и безскрупулни  водачи, които внушаваха на хората страх и фалшив респект, като по този начин владееха не само душите им, но и живота им като цяло. Как го постигаха това не беше ясно, но тази абсолютна власт, която имаха някои хора, при всички случаи не можеше да бъде получена без доброволното участие на колектива, който на драго сърце и абсолютно доброволно се кланяше на идоли, които в повечето случаи се оказваха глинени. Това в страната на ексцентриците не можеше да се случи, защото все някой рано или късно щеше да каже на глас, че царят е гол и той щеше да се прости с абсолютната си власт. В страната на Ема обаче все още имаше доста местни величия, които си се разхождаха почти по нудистки, като в същото време бяха успели да вкарат всички в заблуда, че вместо голотата си разхождат най-скъпи дрехи, шити от модни дизайнери, следващи последните повели на дизайнерскот изкуство. Хората виждаха, че величията са голи, но си мислеха, че явно естеството на авангардните дизайнерски идеи е такова, че по невидим начин да постига ефекта на цвета на човешката кожа. И на никого не му минаваше и през ум да извика, че всъщност величията са... голи. Така фалшивите идоли чрез страх и манипулация постигаха пълен контрол над ума и живота на хората.

Историята, която следва, по странен начин събира в себе си сюжетни линии и от двата типа поведение. Но понеже това се случва в страната на свободните ексцентрици, които на никого не позволяват да бъдат водени за носа, а напротив сами стават модел за подражание със свободолюбивия си дух, то историята има и различен край, не такъв, какъвто би имала в страната на Ема, където не всички хора все още са се сдобили с вътрешна свобода и независимост, защото глинените идоли държат душите им в подчинение и лъжа. Вярвам, че това няма да продължи дълго и тези души ще пробудят някой ден  себе си и хората, в чиито тела се намират, и тогава те заедно ще се вдигнат на бунт, който ще повали мнимите величия. Но дотогава има неизвестно още колко време. Всъщност, точно толкова, колкото пожелаят и хората, и душите им. Всичко е в техните ръце.

Така, както се беше случило с душата на Робърт. През целия си живот Робърт беше живял саможив и почти самотен живот, макар че известен период от време беше имал и семейство, но и то го беше напуснало. Робърт държеше и настояваше всички да го наричат с цялото му име, а не с унизителното според него Боб. Това последното му навяваше неприятни спомени от детството, когато баща му, обикновено, връщайки се вечер след пореден запой, крещеше с цял глас името му и когато го намереше, обикновено всичко завършваше с оставени няколко червени отпечатъка от ръката на баща му върху лицето на Боб  или другаде, което зависеше от настроението на баща му и от способността на Робърт да избяга възможно най-бързо от полесражението. Той мразеше баща си. Но нямаше никого другиго, защото майка му беше починала преди няколко години, най-вероятно в резултат  от  “щастливия” съвместен живот. И Робърт нямаше избор освен да изчака търпеливо пълнолетието си и да избяга от вечно пияния си баща.

Когато мечтата му се осъществи и той с радост напусна родителското гнездо, се зарече никога да не се връща там и някой ден да си отмъсти на съдбата за всичките унижения и побоя, с които беше съпроводено детството му. И невидимата ръка на съдбата го насочи към света на военните.  А и вина за това имаше вечно безпаричното му състояние. Военните го приеха с отворени обятия, защото военната машина имаше постоянна нужда от млади души, които да поддържат военната и мощ и които тя щеше съвсем спокойно и безсрамно да  изплюе, когато те вече нямаше да са и нужни.

Робърт обаче хареса този свят. Свят, който го учеше как да бъде силен, безкомпромисен, да има ясна цел и да я постига с цената на всички средства.  Дълбоко в себе си той си беше същото наплашено дете, което обаче подчини целия си живот, за да може някой ден да покаже на всички, че никой не може да си играе с него. Минаха години и той напредна значително във военната кариера. Пламъкът на омразата поддържаше буден бойния му дух и му помагаше да оцелее в суровите условия, които бяха необходими за него, за да калява характера и дисциплината си. Беше почти лишен от проява на нормалната човешка емоционалност, поне така, както се разбираше от невоенните хора. И затова беше голяма изненада за всички, които го познаваха, когато той  се ожени.

Ева, беше неговата противоположност. Нежна и чувствителна жена, тя изпитваше постоянна нужда от проява и доказателство за неговите чувства. Беше несигурна и слаба и той я привлече точно с противоположното. За него това беше идеалната половинка, защото можеше да я подчини и владее. След известно време се роди и синът им. И всичко в неговия живот започна да се повтаря със срашна сила. Той, макар и да не беше алкохолик, се превръщаше в баща си. Постепенно неговата студенина и силна воля, които идеално се вписваха в света на военните, се оказаха неподходящи за света на хората и за поддържане на любовния пламък в семейството му.

В службата подчинените му не смееха да се оплакват, заради военния ред и дисциплина, които бяха прегърнали доброволно. Но тайно в себе си те ненавиждаха  студения и безчувствен човек, в който той се беше превърнал. Първа не издържа жена му и избяга със сина им. Поне така пишеше на листа хартия, които той намери на кухненската маса, когато се върна вкъщи след продължително военно учение. Това преобърна живота му, но не изцяло, защото той презираше слабите хора, каквато се беше оказала жена му и  с времето прие мисълта, че така е по-добре за него, защото нищо не трябваше да влияе на вътрешната му решеност да бъде силен и да изкорени всички слаби черти от себе си. Остатъка от живота си прекара  самотен и когато наближи времето военните да го освободят поради възрастова негодност, той отдавна беше забравил каква беше конкретната причина да влезе в голямото семейство на военните. Животът му протичаше вяло и по инерция, без радости и вълнения. Не беше виждал сина си, откакто го напуснаха с жена му. А и синът му не се престраши да го потърси.

Сега на старини единственото му забавление беше да наблюдава със скрити камери, поставени в голямата му градина, лисиците, които сновяха нощем из двора му и да следи техния живот, защото нямаше свой такъв. Великата Енергия му даваше възможност, наблюдавайки простите радости и простите закони, по които живееха лисиците, да намери отговорите и верния път за своя живот.

Една двойка лисици упорито са връщаше всяка вечер в неговия двор. Бяха си харесали една  стара ябълка в края на градината и там, необезпокоявани от никого, прекараха по-голяма част от зимата. Всеки ден Робърт им поставяше храна там, след това се връщаше и сядаше пред телевизора, за да ги наблюдава. Това се превърна за лисичата двойка в техен дом. През градината минаваха и други единаци лисици, но почти не се задържаха, макар че той оставяше и на тях храна. В началото Робърт се чувстваше неудобно от това, че надничаше тайно в чужд живот. Но постепенно той прие този чужд живот като свой и с голямо вълнение очакваше тези вечерни директни включвания. Нещо в него се пропукваше и дълбоко погребани спомени започнаха да изплуват.

Напролет лисичата двойка, която се беше настанила под ябълката в градината му, си роди малки лисичета. Великата Енергия беше твърде милостива към Робърт, защото му даваше възможност да види и съпреживее отново емоции и чувства, кито той дълго време беше пазил далече от себе си. Вечерта, когато лисицата роди малките, той стоеше от другата страна на градината и наблюдаваше цялото това тайнство. Вълнението за него беше толкова силно и неподозирано, че изненада и самия него. С трепет и съдбоносно очакване наблюдаваше родилните мъки на лисицата и безполезната суетня на мъжкия, който не можеше да помогне с нищо на своята любима. Робърт беше почти готов да изтича и да помогне на лисицата, но съзнаваше, че щеше да ги изплаши в неподходящ момент. Когато след няколко часа всичко приключи благополучно, една предателска сълза се стичаше по лицето му, а ръцете му  трепереха от преживяното напрежение. Робърт се изпълваше с нещо, което му беше липсвало през целия живот - любов. Твърде беше зает да прогони това чувство от себе си и да изкорени всякаква слабост в себе си.  Така всъщност беше пропуснал живота си, твърде малко от това чувство беше получил самият той, може би защото твърде малко беше дал на останалите. Как се беше получило така, че всички важни хора в живота му го бяха изоставили? Той нямаше отговор. Не знаеше какво му предстои, по всичко личеше, че животът му беше приключил. Когато срещнах душата му, която ми разказа всичко това, тя приличаше на призрак от пиесите на Уилям Шекспир. В нея почти нямаше живот и нищо не подсказваше, че нещата могат да се поправят за нея и Робърт. След разговора ни обаче, тя като че ли се посъживи и повярва, че не е единствената жива душа, заключвана за толкова дълго време. И реши да действа. Никога не е късно да помогнеш на тялото си да оцелее, щом това ще донесе радост и летеж и на теб. Така и казвах. И тя повярва.

Един ден, както всеки друг ден от няколко години насам, Робърт  отиде в магазина отсреща, за да купи храна за лисиците. Каква беше неговата изненада, когато развълнуваната продавачка, възрастна и самотна като него жена, му подаде един плик. Робърт беше много изненадан, защото той почти не беше разговарял през всичкото това време с тази жена. Взе плика от учтивост  и излезе от магазина.  Вкъщи той прочете на бележката в плика, че жената го кани на следобеден чай. Пишеше, че отдавна събира смелост и понеже наскоро е разбрала, че и той живее сам като нея, та това и е вдъхнало смелост да действа, иначе никога не би се решила, защото не е от онези жени, които правят първата крачка за сближаване със семеен мъж, да не си помисли той нещо лошо за нея. Цяла вечер Робърт раздвояваше вниманието си между живота на лисиците и поканата за чай, която продължаваше да стиска силно. Предстоеше му да вземе важно решение. Понеже спонтанността му беше чужда, той реши, че трябва добре да обмисли предложението. Същата нощ почти не спа от напрежение и вълнение.

След няколко дена една вечер, когато лисичето семейство беше твърде загрижено да прибере малките лисичета от вечерната разходка и да се наслади на оставената храна в хралупата си, те изобщо не забелязаха как от вътрешната страна на къщата двама старци тихо отпиваха от вечерния си чай и в същото време с умиление наблюдаваха лисичето им щастие в градината.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.