"Приказки за едно пътуване към себе си" 11

(Откъс 11 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Спомням си за Мериме, жената, която видях при една от среднощните си обиколки из арабските страни. След една продължителна обиколка бях доста изморена и поседнах да си почина в едно ханче в един малък град. И понеже имах още малко време, преди Ема да се събуди, поседнах за едно арабско кафе. Кой може да устои на сладостния аромат на прясно свареното арабско кафе! Особено, когато е поднесено от красива млада ханджийка. Макар че съм женска душа, не изпитвам недобство да се порадвам за пореден път на женската хубост. Така от дума на дума, се запознах с жената и,  докато тя обслужваше клиентите, нейната душа ми разказа историята на живота на красивата ханджийка. Тя се казваше Мериме. Красиво име за красива жена.

Мериме беше третата жена на Али. А Али беше от една далечна арабска страна, по-голямата част от която е пустиня. Те бяха женени едва от две години. Мериме беше голяма красавица с пищна червена коса и сини очи, сини като огромното синьо небе, разпростряло се над цялата шир на пустинята. И цветът на косата и и цветът на очите и не бяха много типични за тези места. С тях като че ли Аллах допълнително беше  белязал жената, като знак за всичко, което и предстоше. “Цветето на пустинята”, както я наричаше Али. Влюби се в нея веднага, щом я видя. И понеже Аллах му позволяваше да има още една жена, той, без да се колебае, си взе Мериме. Едва достигнала осемнайсетата си година  тя вече беше достатъчно женствено оформена, за да привлича мъжките погледи. За нея имаше доста кандидати, много по-заможни от Али. Макар че и самият Али не беше беден – имаше достатъчно голяма шатра, която побираше многочленното му семейство, което се състоеше от две жени, две деца, стадо кози и камили, които той развъждаше. Шатрата му се намираше на ръба на пустинята и цивилизацията, на края на неголям град. Заради камилите, а и заради традициите, Али не се решаваше да се премести в града. Тук, почти в пустинята, той се чувстваше свободен и обезпокояван единствено от гласа на традициите и на собствените си навици. Беше известен в района с добрите камили, които отглеждаше. Вече бяха минали няколко години, откакто си взе втората жена и някак си страстите между тях се бяха охладили, та Мериме му подейства като електричество, топлина, от която имаше нужда. Така са устроени мъжете, че винаги лесно могат да приемат още една жена. А и щом законът позволява...

Животът в пустинята беше суров и труден. Задълженията в семейството бяха ясно разпределени както за мъжете, така и за жените. Понеже хората там бяха почти лишени от удобствата, които предлагаше цивилизацията, то те трябваше да се справят сами и с това, което оскъдната природа предлагаше. Едно от малкото луксозни неща, с които разполагаха беше белият джип, който Али беше купил след продажбата на няколко камили. Животът, който водеха беше прост и ясен както откъм събития, така и откъм чувства и емоции. Най-голямото им развлечение беше, когато след дълъг работен ден, всички се събираха пред шатрата. А вечерите в пустинята са студени, колкото и да е странно за хората извън нея да си го представят. Обикновено през деня децата и жените бяха събрали вече клони и дърва, които обаче не бяха в голямо изобилие наоколо. Запалваха голям огън и всички се нареждаха около него. Чувстваха се добре заедно – силни и защитени от своите си. Следваха песни и разкази за случили се и неслучили се събития. Легенди за хората и пустинята, а понякога и за живота по света, който те знаеха само от разкази. В такива вечери и пустинята се заслушваше в техните разкази. Понякога се усмихваше на наивните истории и страхове, с които беше пълен животът им. Когато огънят догаряше, те отиваха да си лягат, а пустинята оставаше да си стопли душата още малко на огъня, харесваше и да не се чувства самотна, не се чувстваше добре, когато хората се страхуваха от нея.

Първата и втората жена на Али вече го бяха дарили с деца и така бяха затвърдили своите позиции в семейството. Бяха изпълнили женския си дълг и мястото им в семейството беше осигурено. От първата жена Али имаше шест годишен син, който вече караше белия джип на баща си. Али много се гордееше с него. Искаше синът му да постигне повече от него в живота, да увеличи стопанството с камили, да има по-голямо стадо с кози и да не напуска пустинята. Али вземаше момчето и със себе си, когато ходеше до града за бензин и някои други основни покупки. Но горещо се молеше на Аллах момчето да не се съблазни от блясъка на големия град и да остане в пустинята, при семейството и да продължи традициите.

Първата му жена се пукаше от гордост пред останалите две. Още повече, че втората жена имаше момиче от Али. Нещо, което не беше особено ценено, поради липсата на физическа сила да бъде помощник в стопанството. И Мериме, и втората жена завиждаха на първата, заради момчето, което беше родила. Знаете как е в стопанството ценят се камилите, които могат да се разплождат. Ценни са козите, които могат да родят малки, за да се продължи козият им род. Това са естествените закони на природата. Яловите женски животни се убиваха или се използваха само за жива  тяга, но впоследствие така или иначе се убиваха.

Мериме обаче смяташе себе си за по-нещастна даже и от камилите, верните приятели на пустинята. Голямата и тайна и срам бяха, че имаше вече две мъртвородени деца. Умираха веднага, след раждането. Нямаше по-щастлива жена от Мериме, когато забременя от Али с първото дете. Али я пазеше и глезеше като никоя от двете си жени. За което те доста и завиждаха. Тя беше голямата му любов, така и прошепваше. Или просто животът в пустинята беше толкова труден, че понякога беше нужно да се появи нещо свежо  и красиво, за да ги зареди за дълго време. Когато почна раждането, Али повика една жена, която се занимаваше с израждане и беше изродила и двете му деца. Нещо обаче се обърка или вече е трудно да се каже какво точно стана. Според бабата детето било тръгнало да излиза обратно, т.е. не с главичката напред. Понеже Мериме беше останала без сили, Али се уплаши да не би да я загуби и  пришпори белия джип към града най-близкия от който се намираше на десетина километра. Когато се върна късно същата вечер с лекаря, той само констатира смъртта на детето, момче – родило се мъртво, даже не изплакало. Досторът каза само, че най-вероятно бебето се е обесило на пъпната си връв, която се беше увила около врата му.

Настанаха трудни дни за Мериме, но бабата от селото и помогна с някакви корени да се справи след раждането. Мериме дълго страда по загубеното си дете. Бабата и казваше, че само друго дете ще и помогне да преодолее мъката по първото. И тя зачена отново. След една дълга и гореща нощ, след като Али се беше върнал от града, тогава се случи. Обичаха се много и дълго, цялата нощ. И Мериме зачена отново. Али беше по-щастлив и внимателен към нея от първия път. Двете първи жени вече се бяха примирили, че тя беше новата му любимка, компенсираха ревността си с децата, които му бяха родили. Нещо, което Мериме все още не беше свършила. По време на бременността Мериме наедря доста, имаше и проблеми, които бабата горе-долу лекуваше с някакви корени. За съжаление, лекарят беше далеч в града и го нямаше близо до тях да  им е на постоянно разположение. Справяха се, както можеха и по волята на Аллаха. Бременността беше направила Мериме много женствена и като добавим към това разкошното и наедряло тяло, то тя даже и бременна събуждаше желанието на Али. Но той я пазеше, този път я пазеше много. Когато започнаха родилните мъки, бабата беше на разположение да помага. Тя беше опитна жена, нещо като акушерката на всички там. Беше изродила всички в селото, включително и самия Али. Имаше усет и природен талант за този занаят. Разполагаше и с някои корени. Никой от селото не си помисляше и да я вини в случай, че се случеше нещо лошо. Щом се е случило, значи такава е била волята на Аллаха. И те я приемаха. Защото бяха добри мюсюлмани и не виждаха причина да се противят на нещо толкова естествено и просто. А с яловите жени, постъпваха така, както с животните – оставяха ги, отказваха се от тях. Защото те не просто не носеха деца в семейството, но носеха и лош късмет на животните. Така вярваха хората в пустинята. Тогава мъжете оставаха такива жени, никой не смееше да се опозори с такава жена. Твърде лош късмет беше това, за цялото стопанство. Второто дете се роди също мъртво. Този път нямаше лекар, но бабата констатира същото. Жената раждаше мъртви деца. Това беше като прокоба, която Али трябваше да прогони от себе си, за да не донесе нещастие на цялото семейство и на стопанството. Две мъртво родени деца – това вече беше  позор за нея, позор, че не се е реализирала като жена.

Мериме усещаше, че даже и мъжът и много да я обичаше, даже повече от двете жени преди нея, той щеше да постъпи така, както повеляваха законите на племето му. Едва ли щеше да понесе насмешката от страна на своите и щеше да се раздели с нея. Въпреки любовта им един към друг. Законите на рода бяха по-силни от емоционалните закони.  След второто раждане те почти не си говореха двамата. Всички избягваха Мериме. Горката Мериме. Красавицата Мериме.

Един ден, рано сутринта, когато слънцето все още не се беше показало, Али и тя се премениха и излязоха извън селото. На края на селото дочакаха изгрева на слънцето и Али хвана жена си за ръцете. Гледаше я в очите и не можеше да откъсне погледа си от нея. Беше хубава с една такава зряла хубост, но тъжна хубост, много тъжна. Али я целуна продължително, вложи цялата си любов към нея в тази целувка. Мериме усети какво ще последва. Той я отпращаше, връщаше я на Аллаха, който му я беше довел в къщата. Тя едвам долавяше думите на Али, който говореше за някакво отричане. Той се отрече от нея, отрече се от нея, плачейки неутешимо. Слънцето вече беше изгряло, когато той повтори три пъти “Отричам се”. Пусна ръката и и се обърна по посока към селото.

Мериме стоеше с подкосени крака и единственото, което чуваше беше скърцането на пясъка от обувките на отдалечаващия се Али. Животът и свършваше по  най-позорния начин за една жена. Не и оставяше нищо друго освен да приеме съдбата си. Обърна се с гръб към селото и пое на изток, там откъдето идваше Аллах. Той щеше да се погрижи за нея.

Когато душата на ханджийката Мериме свърши разказа си за Мериме, аз стоях няколко минути, без да мога да мръдна от вълнение. Но въпреки всичкото унижение, през което беше преминала, Аллах се беше смилил над нея. В пустинята я беше застигнал камион, който отивал към града. Шофьорът качил хубавата жена и я откарал в града, в ханчето, на границата между пустинята и цивилизацията. Шофьорът поканил жената да поостане в ханчето, докато реши какво да прави. А в замяна тя се задължаваше да чисти помещенията. Шофьорът всъщност беше ханджията, собственикът на ханчето, на който преди време му беше починала съпругата. С времето те се харесали с Мериме. И се взели. Така Аллах беше дал на Мериме спокойствието и щастието, което тя не можа да намери при Алли, който твърде много се страхуваше от традициите и суеверията. Мериме имаше от ханджията и две деца, които бяха най-голямата им радост. Така, Аллах беше събрал две изгубени, самотни души. И нямаше по-щастлива жена от Мериме.

Трябва непременно да разкажа на Ема историята на Мериме, за да види, че не е сама в нещастието си. За да се убеди, че е истинска щастливка, че  не зависи така силно от законите на традицията и суеверията на племето си. Слава богу, Ема принадлежеше на цивилизацията, което в случаи като този на Мериме си беше истински късмет. Никога няма да забравя за Мериме –цветето на пустинята. Често си спомням за историята и.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.