"Приказки за едно пътуване към себе си" 4

(Откъс 4 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

                          *                *                 *

Университетът се оказа едно студено място за нас, душите. Защото там властва разумът. Да, това Ема го знае. Колко дълго и тя игра по тези правила. Дотогава, докато започна да повяхва. И тук разумът се предаде – вече беше време за промяна. Но наука без любов и без доброта – трудно ще привлече някого към себе си. Това е наука, затворена само в сградата, в която обитават хората. Нито Ема, нито аз можехме да разберем страха там.

Дълго време живяхме в един строй, който западните хора наричат комунизъм. За нас тогава беше социалистически строй. А сега го квалифицираме като тоталитарен, авторитарен режим. Все още има остатъци от него – и те са най-вече в стила на управление. И в стила на поведението на подчинените служебно. Абсурдно е ръководещите хора да мразят хората, които ги избират да ръководят. Но се случва все още. Доста често при това. Така те се чувстват силни на своя глинен пиедестал. Чрез страх владеят и манипулират останалите хора. Страх да не загубиш работата си, защото друга трудно се намира. Много тъжно, но се случва. Случва се, защото изплашените души все още не са почувствали необходимостта да са свободни. И това ще стане. Трябва им време, за да наберат смелост. Засега ръководещите  се чувстват силни. Защото имат подкрепата на семействата си. И те са там. И управляват заедно с тях – или явно, или в сянка. Интересно, нали? Защо трябва да е честно. През това време останалите души се преструват. Че им вярват. Че ги харесват. Че те са оригинални. Преструват се, че са част от това. Преструват се, че са съучастници. Преструват се, че са живи. Скоро и тези души ще се събудят. Предстои им пробуждане. Животът е една голяма игра, в която оцеляват търпеливите и тези, които най-добре могат да се преструват.

Ема е отраснала през социализма. Тя беше длъжна да овладее механизмите на преструвката, ако искаше да оцелее.    

   Емиграция винаги има. Ако не външна, то вътрешна, която е реакция на случващото се около теб. Или пък реакция на това, че нищо позитивно не се случва около теб, т.е. във физическия свят. Хората от Източна Европа са свикнали да потъват навътре, надълбоко в себе си. Те перфектно могат да игнорират условностите на външния свят. И да изчезнат. Така се спасяват и така се чувстват свободни. На такъв човек не можеш да му навредиш, защото е почти невъзможно да достигнеш до душата му, т.е. до нас. Тя е в емиграция, пътува мислено във въображението си към едни по-красиви и справедливи измерения. Ема владееше това изкуство. Всъщност, това я беше спасило през годините на физическата бедност. Затова не и беше трудно да прекрачи физическата граница и да стане истински емигрант. Младите хора, които напуснаха източноевропейските държави просто естествено последваха вътрешния си порив към свобода. Те се бяха подготвяли за това дълги години на “справедлив, богат и красив” живот през социализма  и по време на прехода.

Ние, душите, говорим на един универсален език, с който се разбираме помежду си. Разбират го и хората. Но хората говорят на различни езици. За да се разбират помежду си, те учат езиците на другите хора. И пак не се разбират. Така е, защото не слушат душите си. Не се вслушват често във вътрешния си глас, който говори на универсален език. Този език не се учи в училище. Хората се раждат с него. Затова малките души, когато дойдат за първи път на земята, изпитват затруднение да разберат възрастните. Възрастните също не ги разбират. В малките души е все още много силен вътрешният глас,  гласът на Вселената, на Великата Енергия, която ги направлява тихичко цял един земен живот. Възрастните обаче вече са позабравили този език. И започват да учат децата си на земния език. Цял живот се учат взаимно на простото изкуство да се приемат и разбират. И невинаги го постигат. Просто защото говорят на различни езици. Това е повод за много семейни драми. Знам го със сигурност от семейството на Ема. Впоследствие, децата и те почват да учат други езици, като си въобразяват, че това ще им помогне да намерят сродни души извън семейството. Или – приятели, както ги наричат хората. Ема и тя следваше общия модел на обществото – да учи чужди езици. Но това не и помогна да си намери приятели. Напротив. Ставаше все по-самотна и самотна. Хората не разбират, че техните езици са студени, те не излъчват топлина. Те могат да ти помогнат понякога формално да разбереш другите хора. Но те сами по себе си не могат да те направят щастлив. Това е във възможностите само на универсалния език – вътрешния глас, връзката ни с Великата Енергия. Но хората имат уникалното качество да обичат да се заблуждават. Мислят си, че това е престижност, реализация в обществото. Има обаче повече горделивост и високомерие.

Слушайте нас, душите. Слушайте вътрешния си глас и никога няма да сгрешите. Защото вътрешният глас трепти на честотата на любовта, милосърдието и добротата. Но не само за себе си. Вътрешният глас е лишен от условностите на човешкото общество. Затова в един необразован (по мерките на обществото) човек вътрешният глас може да е много повече силен, смел и чист, отколкото вътрешният глас на формално образования човек. Формалното образование може да даде книжни знания. Но не може да даде доброта, мъдрост, разбиране за важната роля на нас, душите. Защото формално ученият човек години наред е задушавал вътрешия си глас с ненужни и безполезни истини и мъдрости за живота. Но те в повечето случаи са се отнасяли за материалния живот. А животът на хората е много по-прост, отколкото те си мислят.

Ние, душите, никога не ги напускаме. Не и по собствено желание. Но хората невинаги имат нужда от нас. Защото, живеейки по законите на материалното, земното, тленното, те забравят за нас. Но ние винаги можем да се притечем на помощ. Стига да ни повикат. И това се случва.

            

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.