„Отец Янко и Морена”

 ( откъс от втора глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

“Мила ми Либуше,

това е още едно късче от моето все още нереализирано твърде амбициозно желание да напиша книга за нашите си, старите богове. Надявам се, че ще си благосклонна в оценката си и ще ми простиш, че ти изпращам  все още незавършените си  мисли по този толкова обширен въпрос.

Вечно твой: княз Александър Нарышкин ”

“Старите богове”

(откъс)

                          “На най-високия връх на заснежените Карпати там, където човешки крак никога не беше стъпвал, Перун се срещна с Род. Те обитаваха Карпатите откакто имаха памет като славянски богове, а и славяните първоначално също живееха заедно около този район. И по-точно между долините на реките Лабе и Одер на запад, до средното течение не река Днепър на изток. Място удобно, плодородно, благодатно за земеделие, мирен живот и любов към боговете. На север техни съседи бяха германците и балтите. Изтокът ги свързваше с иранските племена – скифи и сармати. Горещият юг протягаше ръка за връзка с древните македонци, тракийци, илирийци, гърци.  Западните им съседи пък бяха келтите.

                          По някое време към четвърти век славяните  напуснаха този уютен общ дом и се разселиха в различни посоки, тръгнаха да си търсят щастието по света. Брат с брат се сбогуваха и тръгнаха към Балтийско и Черно море, за да не се видят никога вече, но от родината си взеха не само любовта си към медовината. Мнозина потеглиха по-навътре, на запад в Европа. Най-много бяха тези обаче, които се отправиха  на изток.

                          Така постепенно връзката помежду им отслабна и през вековете почти се губеше, но те продължаваха да се разбират помежду си. Продължаваха да разбират мислите си, изказани и облечени в сходни по звук думи, да разбират речта си. Това беше спомен от общото им минало, от това, че някога бяха едно семейство с един общ дом и с общ език.

                          Славянските богове обаче останаха да живеят около  Карпатите, не само защото тук беше закътано и недостъпно за хората. Тук ги беше родило славянското съзнание и те продължаваха да са му верни, за разлика от хората, които не можеха да се похвалят, че притежаваха толкова дълготрайно усещане за вечността и родовите връзки.

            Тук продължаваше да живее и Род, прародителят, създателят на Вселената. В дълбока древност, в самото космично Начало съществувал само бог Род, а освен него нямало нищо друго. По-късно той създал  Вселената и трите свята Прав, Нав и Яв и уредил всичко в тях, като заложил  върховния принцип на баланс между елементите и установил висшия закон Правда, на който трябва да се подчиняват всички същества - телесни и безтелесни, всяка материя и енергия. Той беше създал всичко видимо и невидимо, което се помещаваше по Дъба. По Дъба славяните се ориентираха по-лесно за устройството на света и космоса, в който живееха.

                          Някои наричаха първосъздателя Род още и “Триглав” или “Троян”. И той беше и това – троичният първобог, пазител на  световния ред и  на божествения закон Правда. Трите глави на Триглав са отправили поглед и взор към  всеки един от световете на Световното дърво.

                           Клоните символизират Прав (Небето, Горната земя), стволът това е Яв (земята на хората, Средната земя), а  Нав е  (Долната земя, Третият свят, подземното царство). Триглав наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко, което те правят, и е техен съдник - когато бъде нарушен Редът, Правдата, Троян не се колебае да донесе наказание  всекиму. Идолът му има три глави, а очите и устите му са завързани със златен воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят - те символично прикриват погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата - за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.

                          Други пък казват, че Род  стои на върха на Световния Дъб на славяните в образа на сокол. Във всичко чуто, казано и по-рядко видяно има по частица истина. Всички славяни знаеха също така, че Световният Дъб се намираше в центъра на света.

                          В короната на дъба е свила гнездо Жар-птица, вестителката  на боговете, която прелита между света на хората и боговете. В корените пък живее огромна змия, която свързва света на живите и света на мъртвите.

                          В горния свят (Прав) обитават боговете. Това е светът на върховната истина, на справедливостта. Боговете се подчиняват  на основните космични принципи, на вселенския ред Правда, установен от прародителя – бог Род. Пръв сред боговете тук е бог Сварог, небесният господар, който се грижи за поддържането на вселенския огън и не се интересува много от света на хората в Яв.

                          В света на видимата материя Яв обитават хората. В Яв хората се сблъскват и преживяват живота и смъртта, доброто и злото, любовта и омразата, щастието и страданието, деня и нощта, светлината и мрака, здравето и болестта, топлината и студа. Яв е преходът между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората пръв бог е Перун – господарят на мълнията и възмездието. Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслуженото на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, на тях Перун донася благополучие.

                          В подземния свят на Нав властват смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите хора (нави), змейовете, злите чудовища. Над всички власт има тук Чернобог – богът на злото и мрака, придуржаван винаги от Морена, богинята на зимата и смъртта.

                          Точно на входа на Нав се намира и вечнозелената, слънчева, топла градина Рай, в която добрите хора след смъртта си остават да обитават. В Рай живее и богът на вълшебствата, познанието, стадата и земното богатство Велес.

                                    С трите си глави Троян вижда и знае всичко, което се случва в света на Прав, Яв и Нав. Той следи строго за спазването на световния ред и за баланса в космоса. Точно балансът, равновесието е основната грижа на Троян – да има по равно и от доброто, и от злото, и от светлото, и от тъмното. И никога нито една стихия да няма превес. Нещо, което невинаги се харесва в света на хората. Така  Чернобог и Белобог поставят ясна разделителна линия между света на доброто и злото, които винаги се редуват в своето тържество и победа.

                                    След като създаде трите свята, Род ги беше оставил сами да се управляват и справят и рядко се намесваше пряко и видимо, но по мислите на Перун прочете, че положението наистина беше сериозно и че се налагаше и той да се намеси. Затова Род свика обща сбирка на всички богове, които се очакваше да се съберат до няколко дена на един от върховете в Карпатите.”

            По същото това време в света на хората Яв в едно далечно и с нищо неинтересно за туристите тракийско село  и по-точно в църквата на малкия площад, отец Янко имаше предоставеното му почетно задължение да води всяка неделна  служба. Църквата е интересно място, което фокусира и събира в себе си и трите свята, по които се подрежда светът. Хората идваха тук, за да се срещнат и да усетят присъствието на Прав, света на тяхното християнско божество, което се представяше пред тях обикновено в троичния си облик на Отец, Син и Дух. Хората идваха тук обаче и да изпратят в последен път своите починали близки, които се отправяха на пътешествие в света на Нав, където властваше Чернобог, а Морена с готовност изпълняваше неговите желания и прибираше  душите на хората. Самите хора бяха част от света на Яв, света на видимото и материалното.

            Но хората не можеха без другите два свята, защото в самата им човешка природа имаше и от божественото, доброто, светлото, но и от тъмнината на мрака, което доста често наддделяваше в тяхната природа под формата на неправилно формулирани мисли, чувства и усещания за обкръжаващите ги и за света като цяло. И  когато съгрешаха, хората започваха още по-усърдно да посещават божия храм, за да искат прошка и опрощение за грешните си мисли, изказани и неизказани. И купуваха най-големите свещи. И носеха най-красивите пити и обредни хлябове, направени от най-изкусните майсторки на това вечно необходимо изкуство. И сядаха на най-първите редици в храма, или доста често стояха даже  прави, докато траеше службата, което само по себе си трябваше да се възприема като израз на голяма, макар и временна саможертва. И лицата им поне за час, два добиваха смирение, послушание, разкаяние и страх, че може би в това време някоя непозната на тях сила, която ги гледа отнякъде, ще може да види и най-скритото място в душите им. И плахо и неясно желание да се поправят напираше и си поправяше път у тях.

            Но когато службата свършеше, влиянието на   това магическо място, което така хармонично съчетаваше в себе си трите свята, отслабваше и хората се озоваваха сами навън. Малки и самотни, те бяха готови да се опрат на първата по-голяма сила, даже и с неясен произход, която покажеше съпричастност към живота им и която изявеше готовност да им се притече на помощ, която винаги беше умело маскирана като искрена. Много често нямаше изобщо нужда това да е някакъв дух с известен или пък с нетолкова добре познат произход, най-често той биваше въображаем. Това можеха и да не са   самозваните лечители на тялото и на духа, които бяха обединени в желанието си да са вечна опозиция на божествата, обявявайки самите себе си обаче за по-истинските нови божества в човешки облик.

            Същата отрицателна роля често играеха  и нехайните за божиите дела  църковни  служители, колегите на отец Янко. Не беше в нрава му на отец Янко  да съди когото  и да било за начина, по който хората възприемат живота, защото това беше единствено и неприкносновено божие право. Но понякога той имаше съмнения, че начините, които избираха неговите колеги да се справят със живота и да просперират даже, бяха правилни и подходящи за хора, посветили се на професия, чиято същност изискваше от тях да бъдат духовни водачи на хората, т.е. да са модел за подражание в морален и социален план. Точно тази негласно оповестена роля на свещеническото съсловие често хвърляше в таен и непризнат смут душата на отец Янко, виждайки как неговите колеги разбираха тази си роля.

            Но даже и след тази неправилна и до нищо недовела намеса в живота на хората от страна на духовните водачи, когато проблемът им не само, че не се решаваше, а напротив се задълбочаваше, хората  знаеха къде могат да купят и следващия път най-красивите хлябове. Тях те щяха да принесат в жертва пред бога, когото жалостиво пак щяха да ухажват и омилостивяват и призовават, обещавайки и заканвайки се патетично и геройски за още повече евентуални действия, които щяха да се случат в най-близко  бъдеще.  От собствения си комфорт обаче хората  рядко жертваха нещо, по-лесно беше жертвата да може да се купи бързо и изгодно от магазина, някъде за целта използваха и услугите на онлайн търговията. Нещо напълно непознато на божествата и съмнително поради добрите си качества на евентуална конкуренция.

                                   В интерес на истината обаче трябва да се каже, че в църквата идваха и хора, които искрено вярваха в божеството и в божествените символи, на които се покланяха особено усърдно и с вяра. Дали това променяше реално по някакъв начин живота им не можеше да се каже със сигурност, но внасяше успокоение и забрава в нетърпеливите им души, чието опование в бога беше безрезервно. А в случаите, когато божеството ги оставяше и не беше с тях в тяхната беда, то лоялността им винаги намираше оправдание за бездействието на добрия бог. Такива хора не можеха да бъдат революционери и да променят световния ред, защото хоризонтът на мечтите им винаги щеше да опира до божието одобрение и подкрепа. Те рядко вършеха нещо своеволно и в противоречие с божия умисъл, което слагаше граница на въображението им. Вярата им, често примесена с негласно признаван страх и богобоязливост,  ги караше да са покорни и предани до последно, което всъщност беше и твърде изгодно за неособено творческите представители на човешкия род, защото от тях не се изискваше нищо повече извън ролята им на пасивни и послушни последователи.

                                    Но светът имаше нужда от този вид хора, за да се поддържа идеята за световния ред, защото божествата не можеха без хората, които ги бяха създали. Трябва да се признае също така, че тази категория хора бяха очарователни с това, че по свое желание бяха изкоренили в себе си всяко семенце на съмнение и неверие в божия промисъл, което в решаващи моменти можеше изненадващо  да се превърне в катализатор и вдъхновение за oстаналите хора. Това малко противоречие в тяхната душевност не пречеше по никакъв начин на отец Янко, защото точно с тази категория хора той намираше най-много общ език в църквата. Никой не знаеше обаче за самотните му среднощни размисли, които никога нямаше да срещнат одобрение и похвала точно от тази категория сляпо вярващи в официалното божество хора. 

            През последните години животът беше станал особено суров в битов план, което отприщи всички тъмни страни в човешката природа. Държавата се оттегли от социалната си роля и помощ за хората, които бяха оставени на произвола на съдбата и повечето от тях едвам свързваха двата края. Нелегалните икономически дейности и операции взеха връх в съзнанието на хората, подсказвайки им неморални, но удобни и прагматични начини да натрупат някакви пари, за да преживяват,  а и да има за лекарства и обучение на децата им. Това беше водещото в мислите на хората – децата да живеят по-добре от тях и заради тази свещена цел те с готовност жертваха удобството на съвестта и моралните си скрупули, които не можеха да им осигурят нито отопление, нито прехрана, нито медицинско обслужване в нужния за това момент.

            Това тъжно явление, за съжаление, не подмина и някои от колегите на отец Янко, които също имаха семейства, за които да се грижат.  Още повече, че заплащането на свещениците никога не е било особено високо и никога не е привличало към себе си хора с гениални способности, които по принцип търсят разнообразието и предизвикателствата на света, каквито в затвореното и еднообразно общество на свещениците липсваха.

            Разбира се, не биваше да пренебрегваме и факта, че мнозина добри  и усърдни в професията си свещеници биваха често възнаграждавани неофициално от хората и по празници, и по всяко друго време, когато хорската благодарност преценеше, че желанието им е било чуто от бога и благодарение на усърдните, горещи молитви на свещеника. Но от този вид благодарност богат не можеше да се стане, нито да се натрупа трайно състояние, но пък трябваше да се признае, че особено по празници, хорската благодарност идваше тъкмо навреме или под формата на печена пуйка, или пък с формата на бутилка силно домашно вино. Особено се усещаха топлите чувства на населението по големите християнски празници Великден и Коледа, тогава наистина дядо Коледа беше щедър и развързваше специалната си торба, предназначена за това съсловие.

                                   На отец Янко това му стигаше, че даже и оставаше,  и беше излишно, защото от няколко години живееше сам и не му трябваше много, за да преживява. Той все още се стесняваше от този вид благодарност на хората, но с годините беше разбрал, че нямаше по сигурен начин да отблъсне хората от службите си, ако странеше от тях и всъщност не му оставаше нищо друго освен да приеме идеята, че е обект на техните благодарствени мисли и пожелания. Това засилваше ревностното му и истинско желание да им служи повече и по-добре и за молитвите му и песнопенията му се разнасяха легенди и много положителни слухове в околността, че и по-далеч даже. Самият той беше извършвал многократно венчавки, кръщенета, погребения – беше се превърнал във важна част от живота на хората и беше успял да се запази чист, макар и беден. Хората обаче затова го уважаваха и го имаха за свят човек, явно повечето хора имаха голяма нужда някой да бъде чист и светъл и вместо тях. А отец Янко от своя страна беше  развил безпогрешен усет за лукавото в хората, знаеше и усещаше точно кога те идват в църквата, водени от суета, от истинска вяра, или просто по модни причини. Можеше да познае всичко това по много външни белези, по езика на тялото, по парите, които оставаха в църквата, по самодоволните им или виновни изражения на лицето, по очите им, колкото и да се опитваха да ги скрият, по въздишката на облегчение, която се появяваше веднага, щом излезеха от храма, даже и по това как се редяха на опашка, за да си купят свещи и какво отношение демонстрираха към останалите хора на опашката, все преди да влязат в самия храм. Не, той не беше учил някаква специална разновидност на психология на поведението например, всъщност той изобщо не беше чел книги по психология, но в него беше намерил почва онзи здрав, чист разум и морал, които, подпомагани от инстинктите му, го бяха превърнали в сърцевед и добър познавач на човешката душевност. Особено за нейните потайности и нетолкова публичния облик, който обикновено ревностно всеки енориаши криеше на най-дълбокото място в сърцето и душата си. 

            Но само хорската благодарност не беше дотатъчна на някои негови колеги като отец Никодим, отец Серафим и отец Павел например, все негови стари другари, които познаваше още от  семинарията. За техните чисти морални помисли и действия отец Янко беше особено загрижен, защото ги познаваше от години и бяха  приятели. За всички останали чути и прочетени в пресата истински и компрометиращи съсловието поръчкови журналистически материали, той предпочиташе да е глух, сляп и без мнение. За това имаше Господ да ги съди. Но за приятелите си той често отправяше молитви и даже съвети си позволяваше да им  дава при среща. Не че от това имаше полза, защото користта и сребролюбието отдавна бяха превзели крехката крепост на техните умишлено недобре охранявани души и като резултат животът им се беше подобрил в материален план значително и видимо. Децата им даже учеха в чужбина,  и то подпомагани от родителите си свещеници. Това хорското мнение не можеше да проумее как е възможно да бъде постигнато, защото не се беше все още разчуло Светият Синод да дава допълнителни поощрителни хонорари за най-добро песнопение и за най-горещи молитви на служителите си. Макар че и даже при такъв евентуален модерен мениджмънт, беше твърде съмнително да се замогнеш дотолкова, че с мъка на сърцето си да пратиш детето си да се учи далеч, далеч от родното гнездо в странство като Оксфорд например. Имаше подозрения и слухове, но те до нищо не водеха и нищо не следваше от тях.

                                   Тези единични блестящи примери обаче не правеха професията им по-привлекателна като цяло за младите хора, нито пък привличаха истинските вярващи да се стичат на тълпи на техните служби. Но трябваше да се признае, че в битов план придобивките на техните църкви бяха значителни и блестящи – секретарки сърфираха из интернета на служебни компютри в свещопродавницата, луксозни возила откарваха по домовете изтощените от песнопенията свещеници, отоплението през зимата беше винаги повече, отколкото можеха да понесат свикналите на сурови условия хора. Говореше се даже и за екскурзии в чужбина, за кръчми, държани от подставени лица, за мобилни тебефони и ползване срещу заплащане на клиента на специални услуги в определените за манастири места. Даже се пусна и слух, че поредната самоизтребила се по погрешка в тъмнината при акция престъпна групировка е правела сбирките си в едно от манастирските крила на известен в околията голям манастир. Приятелските кръгове се бяха настанили отдавна и в църковните институции и за да се издигнеш в църковната йерархията трябваше и беше особено желателно и необходимо условие да си част от нечий кръг.

            Отец Янко се изпълваше от непозволеното и грешно усещане за гняв при тези слухове за неговите приятели, които за съжаление не можеше нито да отрече, нито да потвърди, без да премине някоя тънка и невидима морална граница по този начин. А и кой беше той, щом Светият Синод нямаше нищо против тези деяния сред съсловието? Щом той не смяташе, че те са срамни и петнят расото, той трябваше да изтръгне от сърцето си подозренията и да насочи мисълта си към положителните явления в църковния живот.

                                   Получаваше се парадокс, че в ролята на библейския  блуден син с готовност и по особствено желание се беше превъплътил всъщност самият духовен водач на народа. А църквата отдавна и доброволно беше дезертирала от социалната си и духовна водаческа роля. Срамът и неудобството надделяваха като усещания всеки път, когато Отец Янко си спомнеше или пък чуеше да се шепне сред хората за явления от този род. Точно тези явления  според неговите наивни и старомодни представи за света отдалечаваха съсловието му от светостта и духовното водачество, което то трябваше и беше длъжно да има сред хората. А хората си шепнеха за притежаване на  бизнес, хотели, коли, за  неморални  прояви и за приятелства с определен тип представителки на женското съсловие, за което се знаеше, че не взема много пари за услугите, които предлагаше на манастирски терен. Няма да споменаваме подробно и за шокиращия слух за случай, при който свещеник бил съдействал даже за отвличането на  трупа на богат  мъртвец, и то с цел да искат откуп от опечалената  вдовицата, която понеже била силно вярваща решила, че явно такава е волята Божия и че ако трябва да плати, за да се озове мъжът и на запазено място в рая, то тя, вярната съпруга, няма нищо против да съдейства на Божията операция.

                                   Всичко това според отец Янко не подхождаше на хора, които, без да са полагали специална клетва за вярност пред морала и християнските ценности при посвещаването си в свещенически сан, бяха длъжни да са верни на тези ценности, да бъдат пример пред хората, своите енориаши,  и да ги подтикват постоянно с личен пример към богоугодни  мисли и постъпки.

                                    Този ден неделната служба беше към края си, когато отец Янко видя  в дъното на църквата една жена в черни  дрехи, която съсредоточено го наблюдаваше. Той не я познаваше, защото по принцип знаеше всички хора от селото, но не се и учудваше, когато на специалната неделна служба идваха и външни хора, защото “специалната” неделна служба всъщност винаги завършваше с половин часови песнопения и молитви пред чудотворната икона на Богородица, която помагаше на бездетните жени да заченат. Това беше причината точно този ден селото и църквата да се радват на засилен интерес от страна и на външни хора.

                                   Отец Янко беше вече пенсиониран свещеник на почти преклонната възраст от седемдесет години, но все още водеше тази специална неделна служба, не само по свое желание, но и по горещото настояване на хората от селото, защото отецът за тях олицетворяваше самата благост и вярата му ги караше да не се съмняват, че всичко, което си пожелаят на службата, ще се сбъдне по повелята на Божията Майка. Новият свещеник беше младо момче, което нямаше нищо против да отсъства точно в неделя, но от приличие и уважение към отец Янко понякога идваше на тази неделна служба, не толкова, за да  “се учи на занаят”, колкото да разходи от града до селото новата си кола. А и изпитваше известна ревност, че хората държаха толкова много на стария отец, та, оказвайки уважение към отеца, по този начин искаше хората от селото да харесат поне малко и него, градското момче и пришълеца.

                                   Жената в черните дрехи идваше вече няколко недели на тази служба. Обикновено стоеше права и с наведена глава. На главата си имаше старомодна черна шапка с черен мрежест воал, който падаше над лицето и го закриваше почти изцяло, поради което отец Янко не можеше да го разгледа, макар че вече беше проявявал чисто човешко любопитство. Точно поради тази причина не знаеше дали тя е млада, или стара, но предполагаше, че е тук заради службата за рожба и най-вероятно не искаше да бъде видяна и разпозната. Не поради факта, че е посетила църквата, естествено, а поради парадоксалния факт, че беше твърде възможно хората да я асоциират с липсата на рожба. Това пък от своя страна щеше да промени фантазиите и подозренията на някои хора с нездраво любопитство в недобра посока и да засили съжалителните погледи  към нея от това, че не може да има дете, което не само, че нямаше да и помогне по-скоро да се сдобие с такова, а и щеше да я прогони от службата.  Поради тези мисли, отец Янко реши, че тя постъпва правилно, като не се разкрива коя е. Понякога му се струваше, че към края на службата жената го гледаше особено втренчено и продължително, но го отдаваше на това, че тя е толкова вглъбена и концентрирана в молитвите си, че външно почти отсъства и погледът и просто случайно е насочен в неговата посока. Нищо лошо според него нямаше и в това, че тя  си тръгваше последна след службата. Никога не я чу и видя да разговаря с някого. Всъщност хората бяха свободни да останат и малко насаме със своя си бог, без да бъдат притеснявани от присъствието на останалите енориаши, нещо, което отецът даже одобряваше. Точно поради тази деликатна причина той никога не се реши да попречи на молитвеното и и интимно уединение с бога и напротив стараеше се деликатно да не се натрапва там, където присъствието му не беше поискано и желано.

                                    Тази неделя обаче неговото вълнение и любопитство беше предизвикано не от тайнствената жена в черно, която малко след службата си тръгна, а от нещо, което някой от енориашите му очевидно беше забравил в църквата. Съвсем случайно почти до иконата на Богородица, пред която протичаше последната част от службата, отецът видя, старателно положена до даровете, една книга. Нямаше нищо странно в това, че някой беше решил да дари книга на църквата, напротив даже беше похвално, но беше странно, че книгата се казваше “Митология на славяните” (издание за деца). Той набързо взе книгата, сложи я в чантата си и се отправи към изхода на църквата със сърце изпълнено със смущение и подозрение дали това трябва да го възприема като божи знак и ако беше така какво точно искаше да му каже Бог. Дали беше знак, че Бог така или иначе всичко знаеше и нищо не може да остане тайна от него и по този начин му падсказваше дискретно, че знае за неговата малка тайна, която той толкова старателно  и грижливо охраняваше и за която беше сигурен, че освен домашните му хора, друг не беше посветен в нея. Какъвто и да е конкретният божи отговор в този случай отец Янко знаеше, че трябва да внимава още повече и че бог чете внимателно мислите му даже и в извън работно време, когато късно вечер и даже посреднощ душата му се изпълваше от друг род мисли, внушения и образи.

                                   На излизане от църквата мислите му прекъсна клисарката Стояна, която беше негова съседка, съученичка от същото село и по стечение на обстоятелства от нейния личен живот тайна негова обожателка. Мъжът и беше починал преди десетина години и оттогава тя беше насочила топлите си чувства и симпатии към отец Янко, като винаги бе готова да предложи повече, отколкото можеше да бъде прието. Тя никога не изрече нищо гласно, единствено спирана от факта, че отец Янко беше женен мъж и жена му все още съществуваше, макар и да не живееха заедно, нещо, което благоприятстваше разцъфтяването на несподелените чувства у Стояна. И сега тя изтича бързо от свещопродавницата и се втурна да му целува ръка на излизане от църквата, всичко това съпроводено с горещи благодарности за прекрасната служба, с която ги беше дарил. И понеже това бяха все разрешени жестове на благодарност и симпатия, която отецът получаваше и от други свои енориаши, то той нямаше обективно основание и причина да лишава и Стояна от това и законно и в морален план право да изрази своята благодарност. На нея това и стигаше, и стопляше душата, и развихряше тайните и фантазии дотолкова, че веднага след това тя се втурваше в дома си и в кухнята и всичко вреше и кипеше.  Всяка неделна вечер тя носеше на отеца, който живееше в къщата точно срещу нейната, най-вкусната пилешка супа, най-топлата и мазна баница и половината от неделния кекс даже, за да се подкрепи отецът от дългата и изтощителна служба. 

                                   Отец Янко виждаше и разбираше всички тези жестове, но поведението му спрямо нея никога не излизаше извън позволената доза любезност и симпатия, прилягаща на добри междусъседски отношения, каквито той искаше да поддържа с всички свои съседи. Всъщност, той съчувстваше на тази добра по природа жена, защото тя нямаше свои деца, нямаше вече и жив съпруг и просто изпитваше нужда да се грижи за човешко същество, да има възможност да дава и да получава топлина. И в този смисъл  от чисто християнски подбуди той и оказваше нужното внимание и уважение, но никога не забравяше, че жена му беше жива и здрава, макар и да не живееха заедно от няколко години, защото тя беше предпочела градския живот при сина им и бизнеса им.

                                   Отец Янко знаеше, че Стояна и тази неделя щеше да сготви нещо вкусно за него и нямаше нищо против, защото семейството му тази седмица нямаше дойде при него, защото били заети с по-важни и нетърпящи отлагане бизнес дела. И той не искаше по поведението му да се остане с впечатлението, че не  поощрява християнските чувства на добросъседство у Стояна, още повече че тя вършеше цялата клисарска работа без заплащане единствено от добри чувства към Бога. Това беше повече от похвално.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.