"Приказки за едно пътуване към себе си" 13

(Откъс 13 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Новата болест на модерното общество е самотата. Не стресът, не депресията, а самотата. Хората са толкова забързани да се грижат за материалното си благополучие, че доста често не им остава време да се погрижат за нас, душите, да им намерят сродна душа, която да запълни самотата им и да осмисли живота им. Нещо повече, с популяризирането на интернет общуването, нещата като че ли се задълбочиха. Интернет се превърна в алтернатива на реалното общуване.  Компенсаторен характер има това общуване.  Наложиха се и нови форми на комуникация – като форумите например, които са нещо като разновидност на социалните групи. Форумите, профилирани по интереси и професии, са новите кръчми. Виртуалните клубове заместиха площада и кръчмата, местата, където хората можеха да се срещнат, да се видят очи в очи и да се преценят. Хората като че ли изпитват вече известно неудобство да се гледат очи в очи. Трябва да призная обаче, че виртуалното общуване си има своите неудобства, но  и предимства. Анонимността е едно от широко рекламираните предимства. Да имаш правото да си анонимен, неизвестен, невидян, нечут. Къде остава моралът обаче и нравствените задръжки? Този начин на общуване се превръща във втория, тайния живот за някои хора. Живот, който понякога е по-пълнокръвен и изпълнен с приключения от истинския, видимия, физическия. Какво стана с хората? Нима се преситиха вече на физическото, на телата си и започват да обръщат внимание на нас, душите. Де, да беше така.

Истината е, че зад анонимността невинаги се крият почтени намерения и помисли. Когато Ема е много заета, аз понякога използвам възможността и осъществявам своите малки бягства. Веднъж гледах по телевизията за канибалите и как в интернет процъфтявал канибалският бизнес. И аз настръхвам даже от ужас. В какво пропиляват хората цялото старание и замисъл, които е вложила в тях Великата Енергия. Понякога съм доста разочарована от тях. Никога няма да забравя историята на немеца канибал, който даже си намери чрез интернет доброволец, който се съгласи да бъде изяден. Макар че ми е доста трудно да си спомням за тази история, то тя е показателна как тъмната страна, дълбоко подтисканите низки страсти могат да вземат връх и да доминират, когато си лишен от общуването очи в очи. Хората изпитват някакъв респект от очите на другия, защото могат да се огледат в тях и да се видят в цялата зелено-жълта гама на гнусните си намерения. Затова удобството на интернет общуването е, че липсва нравствено-моралната присъда на останалите. Липсват учудено повдигнатите вежди, разширените от страх и ужас очи. Или поне не се вижда, което се смята за предимство на този тип общуване. Така самотата и животинското вземат връх понякога. Защото я няма присъдата на обществото, а и личната съвест е  скрита на удобно, тайно местенце, което няма как да бъде открито там, някъде във виртуалното пространство, където те дебнат хиляди очи, скрити в удобна засада зад своите монитори. Но това не се вижда, поне не и от хората. Ние, душите, обаче можем да го усетим, но нямаме тази сила и власт, които имаме при прекия контак. Така процъфтява и канибалството, и педофилията – увлечението на хората по малките души. Психолозите и сексолозите са категорочни, че новите фрми на общуване са  причината за самотата и за импотентността, а и за безплодието при хората. Много малко от тях се решават да напуснат удобната  си позиция пред монитора, където с часове могат да съзерцават, необезпокоявани от никого, нечий живот. За мен това е бягство от реалността и от себеподобните си. Защото се страхуват да рискуват да общуват, за да не бъдат отхвърлени. Липсва вербалното общуване, характерното за всеки мимическо изразяване, жестовете. Падат доста задръжки и бариери обаче. Дали си красив, или грозен и въобще всичко свързано с външния ти вид няма значение. Също не е от значение и полът, възрастта, социалният статус.

На мен като душа ми е интересен обаче въпросът с идентичността – кой си ти? Виртуална личност с второ име? Наистина ли този начин на общуване дава по-голяма свобода, защото падат задръжките и бариерите, хората не изпитват срам, защото не се виждат. Измислят си, развихря се фантазията  и въображението. Получава се своеобразно раздвояване на личността – реален и въображаем живот. И като че ли можеш да компенсираш това, което не ти е дала съдбата. Интернет фантазиите са фантазии на второто Аз, на въображаемото, виртуалното  Аз. Получава се и интернет зависимост. Но все пак има и емоционален риск. Защото хората са така устроени, че се привързват и ако обектът им на наблюдение изчезне, то може да настане и истинска криза на личността – на виртуалната, а оттам и на реалната. Идентичността обаче е замаскирана, което сред хората се смята за голямо предимство.

            Вече трета година връзката на Сара със света беше мониторът, пред който тя прекарваше вечерите си. Или пък мониторът беше този, който я разделяше от истинския свят. Но кой свят е истинският? Така я заварих една вечер със зачервени очи и чаша чай до себе си. От няколко години Сара живееше сама в средно голяма къща в Ковънтри, Средна Англия. Имаше един много ранен брак с неподходящ човек, както се оказа по-късно. След това последва бърз развод и от тогава живееше сама. Мъжът и я беше обвинил, че тя мрази мъжете и най-много обича себе си и кучето си. Нещо, което тя нямаше как да оспори. Но определено не страдаше от “английската болест”, израз с който французите наричаха онова вече не толкова срамно нещо, като влечението към своя пол. Или поне досега не беше мислила за това. Вече жена на средна възраст – 36 години, тя така и не пожела да се омъжи втори път, за да си роди поне деца. Нещо, което не беше съвсем типично за английските обичаи. Почти всички имаха по два брака зад гърба си и поне по един развод. Женеха се много млади, защото имаха нужда от физически, сексуални удоволствия и представата за брака и постоянен партьор обикновено се свързваше само  и предимно с това. Но когато пораснеха, бързо разбираха, че почти няма какво да си кажат и се разделяха така бързо, както и се събираха. С по няколко деца те смело се впускаха в нови връзки и бракове, в търсене вече на сродната душа, и разбира се на секс. Хората трудно издържаха без това. Липсата на секс им влияело на нервната система и на психиката. Така казваха психотерапевтите. Въщност, истинската, скритата, тайната причина да не се омъжи отново, беше, че е с наднормено тегло. Така и никой не се престраши да рискува с толкова много килограми. А и тя се срамуваше от този си недостатък, но беше твърде заета, за да направи нещо и така и не предприе по-сериозни спасителни мерки. От толкова много килограми душата и се задъхваше и пухтеше от огромната тежест, която трябваше да носи. Така изморена я срещнах в компютърния център към един колеж, в който Ема се беше записала на компютърен курс.

Сара беше мениджърът на този компютърен  център. Работата и килограмите я бяха закарали за постоянно пред монитора, където единствено се чувстваше освободена от критичния и насмешлив поглед на околните. Душата и вече не издържаше на студеното, синьо излъчване на монитора, което беше принудена да съзерцава почти денонощно. И със зачервени очи тревожно кръжеше далеч от монитора. От нея научих историята на Сара. Която вече почти се беше преселила да живее за постоянно във виртуалното пространство. От известно време посещаваше редовно един форум за домашни любимци. Любимото и куче Лола вече се нуждаеше от партньор и тя искаше да избере мъжко куче по възможност от същата порода, за да може Лола да продължи рода си. Англичаните са известни с това, че полагат големи грижи за домашните си любимци, понякога се грижат за тях по-добре, отколкото за себе си.

Лола беше вярна приятелка на Сара. Бяха си свикнали на навиците и не си забелязваха дребните недостатъци, с които бяха пълни представителите както на животинския, така и на човешкия род. Но никой не е съвършен. Лола даже понякога спеше в леглото на Сара. Вмъкваше се там през нощта и беше трудно да я изгониш, така миличко се гушеше в Сара. В началото Сара я отблъскваше, заради многото косми, които оставяше след себе си в леглото Лола, но това отдавна не и правеше впечатление. Косми от Лола имаше навсякъде в къщата. Особено под спалнята и в района на леглото беше трудно да се различи цвета на пода. Сара понякога получаваше голямо вдъхновение за чистене и тогава космите от козината на Лола хвърчаха навсякъде. Слава богу, че това вдъхновение я спохождаше не толкова често. Първо, беше заета по цял ден в центъра, а после, за кого така да се старае. Гости не канеше, а те двете с Лола си харесваха къщата такава, каквато си беше. Не бяха претенциозни. Макар че понякога някои дребни предмети от козметиката на Сара тайнствено изчезваха и тя макар и дълго да ги търсеше, не можеше да ги открие. Обвиняваше мислено Лола, че ги е завлякла нанякъде. Няколко фиби и ластичета за коса, изкуствените и маникюри за петък вечер, когато понякога ходеше на пъб – все неща, които се спотайваха някъде и не искаха да се появят, точно когато тя имаше нужда от тях. Истината лъсваше наяве, когато вдъхновението посетеше Сара и тя почваше да чисти. Тогава с лек страх дълго време съзерцаваше купчинките под леглото си. Предполагаше, че това са нещица от Лола, които тя е пропуснала да изчисти. Но много често това се оказваше комбинация от фибичка, косми и акото на Лола, плътно обвити от още повече косми. Да, трябваше по-често да вика вдъхновението за чистене. Тя не искаше в никакъв случай да се превръща в маниачка на тази тема. Мразеше маниачките, защото това бяха фанатизирани жени, които нямаха милост към никого, когато решаваха да докажат на себе си, а и да покажат на света какви чистофайници са. Е, тя нямаше за нищо на света да си позволи да се превърне в такава истерична порода жена. Така и беше добре.  А и напоследък имаше нови вълнения, които отвличаха музата и в различна посока и тя забравяше за чистенето. Все пак даже и най-перфектната муза не можеше да служи на две идеи едновременно. Трябваше и време за почивка и самозареждане от Великата Енергия.

Сара се беше  регистрирала на някакъв сайт за запознанства, за да и помогнат да си намери партньор в живота. Тя нямаше голямо желание за това, но възрастта вече я притискаше, а и в центъра всичките жени бяха омъжени и не спираха да и досаждат с разкази за половинките си и милите си червенобузести дечица. Понякога го правеха нарочно, но, понеже тя беше шефът, не смееха да натрапват твърде очевидно семейното си положение. Но винаги, когато се споменаваше за брака, те говореха с някаква благоговейна трепет за него. Защото той ги беше класифицирал в една категория по-горе от самотните. Наличието на деца пък правеше тяхното положение почти недостижимо за Сара.Тя може би искаше деца. Не беше много сигурна, макар че винаги когато те говореха за децата си тя изпитваше едно болезнено свиване на сърцето си. Но те бяха нетактични глупачки, които самостоятелно нямаше да се спрат за нищо на света. Но и понеже вече имаше едно дете – Лола, не мислеше много сериозно за това. На бюрото си в офиса беше си сложила портрет на Лола. Англичаните имат този навик – да демонстрират семейното си положение на роботното място. Снимки на децата най-вече гордо се пъчеха на работните места даже на зъболекарите. Макар че точно там, сред стърженото на зъболекарската машинка, едва ли беше най-приятната атмосфера за деца. На бюрото на Сара се кипреше също така красивата снимка на Лола. Хубавица беше, това не можеше да се отрече. Но двете и колежки приемаха това като един вид оскърбление към тях останалите, които си бяха сложили снимки на децата, които бяха от техния биологичен вид, все пак. И за да и го върнат, снимките на децата се множаха с всеки изминал ден. “Глупачки”, мислеше си Сара за тях. Снимката на Лола беше само една. Тя беше момичето на Сара. С течение на времето всички приеха тази ексцентричност на Сара и се опитваха да не гледат на това като на умишлено оскърбление. Все пак, тя наистина нямаше деца. Какво да сложи там? Снимка на катеричка или пък на лисица? Това със сигурност щеше да е по-обидно. За кучето все пак се знае, че е най-добрият приятел на човека, спечелил си беше това призвание през вековете.

Едновременно с това, че регистрира себе си на сайт за запознанства, и то все под влияние на общественото мнение, т.е. на мнението на омъжените си вече колежки, самото регистриране на този сайт вече и даде известна преднина и я издигна на няколко сантиметра по-нагоре в класацията на самотните жени. Сара вече не беше обикновена самотна, а търсеща самотна жена. Беше прегърнала и мисълта за евентуалния риск от неуспех. В същото време тя регистрира и Лола на един сайт за домашни любимци. Доста добър и разработен сайт с много посетители, които имаха всякакви домашни любимци от всякаква порода. Идеята и беше да търси партьор и на Лола. Партньор за разплод обаче. Сара смяташе, че за нея самата вече е доста късно за възпроизвеждане, но за Лола все още имаше надежда. Така че преди Коледа те и двете се оказаха в положението на женски същества, които си опитваха късмета на полето на любовта. Един вид съперници, но всяка в своя си биологичен вид.

Дните се изнизваха бавно и  в мъчително очакване. Поне за Сара, която съзнаваше, че това е може би последният и шанс да срещне любовта на живота си. Но нещо в нея и нашепваше, че нищо няма да излезе от цялото начинание. Времето щеше да покаже, макар че засега нямаше изгледи за велик успех. Може би не трябваше да слага снимката си там. Килограмите и не бяха добра реклама за нея. Знаеше си го, но се надяваше, че все още се срещат и мъже, които не държат на опаковката. Хм. “Наивница”, помислих си аз. 

След няколко седмици обаче на обявата на Лола се появи съобщение. Беше от жена на име Шийла, която проявяваше интерес към бизнес предложението за разплод. Тя имаше мъжко куче от същата порода на име Алфи. Жената беше много ентусиазирана, Сара – също. Така лека-полека те завързаха виртуално приятелство, съпровождано от многобройни разкази за техните домашни любимци. Шийла също живееше сама, само с Алфи – нейната любов, както тя се шегуваше. Беше на 40 години и никога не се беше омъжвала. Не само заради килограмите. Мечтаеше да има свое дете, но философски беше приела реалността, която и казваше, че това преживяване не беше за нея, поне не и в този живот. Затова идеята Алфи да си има потомство направо я хвърли в луд възторг. Хора, какво да ги правиш.

Сара и Шийла си допаднаха много. Всяка вечер след работа и двете се залепяха за монитара и  отиваха да си лягат някъде след полунощ. С времето историите им една за друга започваха да стават все по-лични. И двете чувстваха, че нещо загубено и много търсено се връщаше при тях. Едно почти непознато чувство за приятелска подкрепа, доверие, топлина... Имаха и сходни интереси извън темата за домашните любимци, което допълнително обогатяваше вируталното им приятелство. Постепенно те започнаха да не могат без тези среднощни разговори, в които  изливаха душите си една пред друга. Денят им минаваше в очакване на вечерната среща, в която те се разтваряха в живота на другата. Въображението им дорисуваше това, което очите не можеха да видят.

Нещо се случваше със Сара. Тя започна да разбира какво точно и е липсвало в първия и брак и каква точно беше причината той да се разпадне. Не че не харесваше мъжа си, но не и по начина, по който харесваше виртуалната Шийла. Тя не я беше виждала наживо, но усещаше, че в нейно лице има сродна душа, която разбираше напълно всяка нейна мисъл и чувство. Цял живот беше търсила това усещане за духовно родство. Прие съвсем естествено факта, че това и се случваше с жена. Всъщност, все едно винаги е знаела тази своя малка тайна, но не я е осъзнавала досега. След няколко месеца интензивно общуване, те се уговориха да се срещнат. Имаше известен страх, но свързан по-скоро от това как щеше да реагира Шийла, като види наживо огромните и според нея телеса. Защото досега тя беше виждала само снимката на Лола. Но по-голямо беше вълнението и нескриваната възбуда, че най-после душата и можеше да намери покой, топлина и щастие. Кой знае? Хубаво е, че хората се сещат и за нашите нужди, за нуждите на своите души. И макар че понякога това става доста късно и обикновено  след дълъг период на лутане, те все пак откриват истинския източник на връзката с Великата Енергия. А това сме ние, техните души.

            На една от ежемесечните ни срещи, за които споменах някъде, душата на Сара доведе и една своя приятелка, душата на Шийла. Двете бяха много щастливи и направо сияеха. Тяхната история се беше развила по възможно най-добрия начин. Лола и Алфи се бяха харесали и като резултат от тази взаимна симпатия, те вече бяха щастливо семейство с пет малки кученца, които по грациозност приличаха на Лола, но имаха мъдрия поглед и бърз ум на Алфи. Сара и Шийла бяха посетили клиника по стерилитет и там едни добри доктори бяха взели по няколко яйцеклетки и от двете. И след това ги смесили в една епруветка заедно с младите и бързи войничета на неизвестен татко. Като резултат от всичко това, Сара изкара най-невероятните девет месеца в живота на една жена. Днес те се радваха на двете си малки дечица – момиче и момче. Които пък бяха благословени да имат две мами.

Човек трябва да пътува цял живот с любопитство към себе си и току виж открие нещо, което, ако си стои на едно място, няма да срещне никога.

Пътуването към себе си е най-дългото и продължително пътуване, което хората се престрашават да предприемат. Някои хора така и не се решават на това пътуване и остават чужди и непознати на самите себе си цял един човешки живот. Но  онези от тях, на които им стигне куража, се озовават понякога пред непознати свои лица, които си стоят там, някъде навътре и чакат да бъдат открити. Понякога това са страшни и опасни лица, които те трябва да заровят веднага на още по-дълбоко място и да забравят за тях. Но понякога хората остават приятно изненадани от самите себе си, защото откриват в себе си любов и доброта, които дълго време са си стояли непокътнати и неопитани. Тогава те не трябва да се колебаят, а да гребат с пълни шепи и да раздават и на другите хора около тях. От това ние, душите им, ще летим и ще ги караме да се чувстват леки и изпълнени с енергия и желание за живот.

            Тази история внесе голям оптимизъм и надежда при нас останалите души, които присъствахме на срещата. Всяка една от нас си мислеше за своето тяло с любов и очакване за по-добри дни. След такива срещи се зареждам със светлина и оптимизъм, което се отразява и на Ема. И тя завършва обикновено месечните си женски терзания с усмивка и извинение към Любимия, че може и малко да е прекалила този път с нервната си криза. Хм.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.