„Мълчанието на Звездните хора”

 ( откъс от петнадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Някога много, много отдавна по волята на върховния създател Род Земните и Звездните хора бяха едно цяло. И те не просто бяха едно цяло, но образува две неделими части на човешкото  същество. И така човек живееше в хармония със себе си, обединен с двете си половини. Не, те не бяха еднакви. Даже напротив, твърде много се различаваха една от друга, защото живееха по различни закони. Но някак си между тях се беше установила негласна договорка да не си пречат, т.е. бяха си поделили  сферите на влияние върху човека и го облагородяваха и представяха разнородно и в пълнота. Тази съвместна работа продължи известно време, и то при съвсем слабо изразени  разлики между тях. Напрежението обаче рядко биваше гласно изразено. Те по скоро тихо съзнаваха, че различията им бяха повече от приликите, но се налага да съществуват и работят заедно за благото на човека. С времето обаче разликите им не намаляваха, а се засилваха и подчертано изпъкваха все по на преден план. Това доведе до напълно изключващи се и противоположни действия, което беше израз на различните им възгледи за света, което означаваше, че те не можеха вече да живеят заедно и като едно цяло. Беше безсмислено да продължават да се преструват, че мирът е по-важен за тях от тяхната собствена реализация и егоизъм. Всяка половина смяташе, че тя е най-важна и от най-голямо значение за човека и че той, човекът, няма нужда от другата половина, за да се чувства щастлив и пълноценен както и че тази другата половина е всъщност напълно излишна. И те се разделиха по взаимно съгласие. Разделиха се възпитано и почти цивилизовано, доколкото това е възможно при която и да е раздяла. И заживяха като две отделни половини, които вече си бяха напълно самодостатъчни. Заживяха близо едни до други. Земните хора останаха да населяват долината на Реката и Язовира, в селото до него и имаха достъп до Зелената гора. Те бяха в света на Яв и много близо до света на Нав. Звездните хора заживяха нависоко по поляните, обсипани с дъхави билки и горски плодове и компания им бяха палавите самодиви, които денонощно танцуваха по цветните поляни. Те летяха над селото и почти стигаха до върховете на вечно зелените борове. Те бяха много близо до света на Прав. Вярата им беше различна и затова те живееха по различни закони - по законите на духа и нематериалното живееха Звездните хора, а по законите на материалното и видимото живееха Земните хора. Земните хора ценяха прагматизма и практическите умения, занаятите. Те бяха  прагматици и търговци, които вярваха в парите – те  обработваха земята и произвеждаха стока, отглеждаха животни и растения и след това продаваха всичко това за пари, които те ценяха особно много и на чието количество се крепеше ценностната им система и управлението на техния свят. И резултатът от тяхната дейност можеше да се види с просто око и да се докосне с ръка. Те произвеждаха неща важни за земния живот на хората – строяха жилища и пътища. А за да направят всичко това, посягаха и на гората, която изсичаха, като се оправдаваха, че без тази суровина домовете им ще са студени и неуютни през зимните дни и нощи. Те избиваха животните в гората и рибата в реката и язовира, като се оправдаваха, че без това те ще загинат от глад. И Земните хора твърдяха, че всичко в света е въпрос на естествена еволюция и борба за надмощие на видовете. Знанието за този си начин на живот те научаваха в Земните си училища, където се преподаваше Земно знание. Когато Земните хора умираха, те се превръщаха в пепел и прах, а тленните им тела биваха погребвани в земята.

Звездните хора ценяха поезията, музиката, изкуствата и всички онези възвишени неща, които ги караха да летят и да мечтаят. Те по цял ден танцуваха, пееха и се смееха. А по омайните мелодии на кавала, които се носеха от поляните, можеше да се каже, че те бяха талантливи музиканти. Те почти не работеха в онзи отдруден смисъл, който влагаха в понятието “труд” Земните хора. Те  нямаха нужда от Земна храна, защото можеха да се чувстват щастливи и само от една усмивка или от песен. Парите не само, че не им бяха нужни, но и се смятаха за абсолютно вредни за тях, защото можеха да донесат излишна тежест на почти безплътните им тела, които нямаше да могат да летят от тежестта на метала. Когато  Звездните хора умираха, те се превръщаха в Звезден прах, частици невидима енергия, част от която отлиташе при звездите в света на Прав, а част от него се разпръскваше на земята и се превръщаше в лековити вечно живи цветя, които не умираха и не увяхваха, защото носеха в себе си частици от душите на Звездните хора. Те стигаха до там в отрицанието си на парите, че презираха Земните хора за това, че единствената им цел беше да притежават все повече пари и че не знаеха кога да се спрат, завладени от злия гений на алчността. Звездните хора даже съчиниха и песни, в които осмиваха алчността на Земните и думите на тези песни често можеха да  бъдат чути да се носят от високото, от поляните горе и да се изсипват като укорителен дъжд над селото, разположено по извивките на Реката и Язовира. Tова изпълваше сърцата на Земните хора с гняв и решителност да се освободят от присъствието на абсолютно безполезните Звездни, които не уважаваха труда и не бяха запознати с мъката по добиването на храна и ежедневното оцеляване. Земните хора нямаха вина, че естеството им беше такова, че имаха нужда от Земни блага. Но техните представи за чест и достойнство не можеха да понесат някой да се смята за по-добър, чист и извисен от тях и да ги осмива за нещо, което съставлява принципът, на който е построен Земният живот. Те даже подозираха, че някаква висша несправедливост беше направила така, че Звездните хора нямаха  нужда нито от храна, нито от жилища, а се хранеха единствено с  песни, любов и смях. И Земните хора решиха да поправят тази несправедливост. Те започнаха да изучават звездните хора и след известно време вниманието им бе привлечено от един Звезден човек, който не блестеше с някакви по-особени и различни таланти от останалите, но който им се стори податлив и любопитен. Te често го бяха виждали да лети над селото и да се заглежда в подробностите от техния живот. Един ден любопитният Звезден човек, като прелиташе за пореден път над селото, видя как една Земна жена беше паднала в Язовира и викаше за помощ. Тя изглежда не можеше да плува и щеше да се удави, това беше повече от ясно. Зведният човек и се притече на помощ и и подаде ръка. Тя я пое, но поради огромната за него тежест едва успя да я изтегли до брега.  Земната жена се отърси от водата, дръзко свали мокрите си дрехи и ги сложи на брега на язовира да изсъхнат. И тя заблестя с цялата прелест на гола Земна жена., каквато звездният човек не беше виждал дотогава. Той знаеше за любовта, защото можеше да изпее мого песни за нея, но никога не беше виждал в такава заплашителна близост гола Земна жена. Той я погледна в очите и, които се усмихваха едва забележимо, и неговите очи се спуснаха надолу по тялото и. Не можеше да откъсне поглед от нея и същия този ден той разбра в какво се крие силата на     Земната жена. Той и се предаде, очарован от красотата и мекотата на Земното и тяло.

От този ден нататък Звездните хора започнаха да изчезват един по един. Любопитният човек знаеше най-добре слабостите на своите си хора и предаваше тази информация на Земните хора, което ги улесняваше и те хващаха изненаданите Звездни хора без никакъв проблем и дори без съпротива от тяхна срана. От този ден нататък любопитният човек заживя със Земната жена в нейния свят и постепенно загуби светлината си, лекотата си и способността си да лети, защото Земните удоволствия, които получаваше и от своята съблазнителка, го държаха здраво към земята и го поробваха. А той нямаше сили нито желание да разкъса оковите на това, което го обсебваше, защото изкушенията бяха започнали да му харесват все повече и той не само че нямаше намерение да им се съпротивлява, но им се отдаваше бързо и с лекота. От този ден нататък на поляните горе се настани тишината и мълчанието и от там вече не се чуваха радостните песни на Звездните хора, а траурът и стръбта превзеха света им. За тях вече не съществуваше нещо по-лошо от Земната жена. Те истински вярваха, че нейното тяло е най-съвършеното и коварно оръдие на Чернобог, който беше сътворил идеалното зло, скрито под нещо толкова красиво и невинно и на което рядко може да се устои. Те бяха убедени, че допирът до тялото и крие смъртна опасност и никой ot Звездните мъже не може да запази разсъдъка си при среща със Земна  жена.

Всички от света на Звездните хора знаеха кой от тях не е устоял на изкушението на Земната жена и кой е станал доброволен предател на своите. Но те избраха да мълчат и да се  чувстват виновни и заради него. Те бяха готови да поемат и неговата вина, защото смятаха, че с мълчанието си се дистанцират от нечистотата  на предателството му, с което даже мислено не искаха да имат нищо общо. Мълчанието отнемаше свободата им и ги правеше роби на тях самите. Доброволното им премълчаване ги разяждаше, убиваше, а   отнемаше и от силата им. Това ги правеше зависими от неговата нечистоплътност. И той предаде всичките до един на Земните хора. И те умираха, като мълчаха и смятаха, че  че така остават чисти и неомърсени от неговата морална поквара. Те предпочитаха да го презират тихо и умираха чисти и тихо с безполезна и безсмислена чистота и възвишеност. А предателят - жертва на случайността и творение на тяхното мълчание, осребряваше престъплението си най-безцеремонно.

            Когато Анна се озова на дъхавите поляни, тя не можа да види никой друг наоколо. Изглежда цялата тази божествена красота си стоеше непокътната и самодостатъчна. Поляната беше омайна и безкрайна и се оглеждаше суетно в капките утринна роса. От едната и страна започваше гората, в която горди борове се извисяваха почти до света на Прав. От другата страна на поляната имаше пропаст, която се спускаше надолу към Реката, която се извиваше като змия покрай каменните къщи и се вливаше без съпротива в Язовира. Няколко свята си бяха дали среща на това величествено място. И всичко привидно изглеждаше мирно и хармонично, като че ли тревогата не беше намерила пътя си за насам. Анна не можеше да се насити на гледката и тя се оглеждаше на всички страни и попиваше красотата на Десетата земя от своето пътуване. Тук някъде я чакаха Живите цветя, за които тя премина през толкова много приключения. Но къде ли се криеха и какво се искаше от нея този път, за да ги получи? Анна беше готова на всичко. И тя продължи през поляната, за да намери изход от нея. Крачеше бодро,  унесена от гледката пред себе си и от мислите си за предстоящия край, предречен преди толкова време в църквата, когато се молеше за баща си.  Тя чу как някой изплашено извика и някакво бледо и почти прозрачно тяло изскочи от високата трева и се издигна над нея. Анна също отскочи, защото сблъсъкът беше неочакван и тя не знаеше дали съществото пред нея не я заплашва. Тя не можеше да определи точно какво е това. Можеше да е призрак, или пък извънземен човек,  или пък гол човек, но прекалено отслабнал от дълго гладуване. Като нищо можеше да е и някой фанатичен религиозен отшелник, заточил се на това диво място и опитващ се да прилага принципите на бягството от изкушенията и съблазънта, които щяха да го приближат до представите му за святост. Съществото висеше над Анна и почти беше застинало във въздуха от вцепененост и страх. И затова, макар също да беше изплашена, Анна реши да е любезна.

-          Здравей! Добре ли си? – попита тя, за да завърже някакъв разговор.

Съществото продължаваше да мълчи, но след първите привествени думи от Анна, очите му се оголемиха от още по-голям страх и като че ли се чудеше да си тръгне ли, или да остане.

-          Ти не си гола – едва прошепна то.

-          Не, нямам навика да ходя гола – застана нащрек Анна, като си помисли, че това може да е и някой сексуален маниак, което означаваше, че трябва да се махне по-скоро от това място, което можеше и да не се окаже толкова невинно.

-          Всички казват, че си гола – продължи смелите си мисли на глас съществото.

-          Кой казва това? Аз познавам ли го този човек? – изненада се Анна.

-          Всички казват, че Земната жена е гола и опасна – като в унес продължаваше съществото, но не смееше да смени застиналата си и увиснала във въздуха поза.

-          Хм, много интересно наблюдение. Ще го запомня – объркано отговори Анна.

-          Ти си Земна жена, нали? Ти не можеш да летиш – осмели се да продължи разговора съществото, защото не изглеждаше жената да предприема нещо опасно за него, а и не беше гола.

-          Не бях си мислила за това. Но, да, бих могла да се определя и като Земна жена, щом така искаш. И, не, не мога да летя, колко жалко! – разсъждаваше Анна.

-          Ти си виновна за смъртта на Звездните хора! – изстреля  смело съществото мисълта, която беше измъчвала всички вече мъртви Зведни хора, но която те не бяха посмели да  споделят един с друг.

-          О! Да не би да ме обвиняваш в убийство? – слиса се Анна.

-          Не, не точно – реши да е честен все пак последният Звезден човек. – Но всички знаят, че си опасна и че си нещо като магьосница.

-          Ако знаеш как бих искала да бъда магьосница! – призна си непредпазливо Анна.

-          Знаех си! – от изненада съществото се приземи на поляната, а и защото не беше пял и не се беше смял отдавна и нямаше много сила да се задържи във възуха.

-          А ти кой си? И кой е убил Звездните хора? – полюбопитства Анна.

-          Само аз останах. Другите ги избиха Земните хора – натъжи се последният Звезден човек.

-          Значи са се оказали по-силни от вас. Но вие се защитавахте до края, нали? – искаше да знае Анна.

-          Дали сме се защитавали? Ние не искаме да сме като тях, убийците. Ние не се бием и не убиваме – прошепна Звездният човек.

-          Искаш да кажеш, че вие дори не сте се опитали да се защитите?! – не можеше да повярва Анна. – И просто им позволихте да ви убият?! Без да се борите за себе си и за живота си?! За първи път чувам за нещо подобно! – беше повече от изненадана Анна.

Зведният човек мълчеше объркан и не знаеше какво да и отговори. Но изведнъж той видя живота си под друг ъгъл и си даде сметка, че може би и те самите имат вина за случилото се  с тях и че поне са можели да се опитат да се борят за живота си. И него ще убият, той знаеше това. Защото беше сам и не просто нямаше как да се отбранява, но вече нямаше и силата, която имаше, когато всички бяха живи и заедно пееха и танцуваха по цял ден. Това даваше летеж на душите на Звездните хора и силата им беше голяма. А сега той беше самотен и слаб и беше въпрос на малко време да го открият и да убият и него. С неговата смърт светът на Звездните хора щеше да изчезне, а с времето Земните хора щяха да забравят за тази част от живота си.

            И Анна, и Звездният човек за миг бяха потънали в мислите си и те първоначално не успяха да чуят кучешкия лай, който идваше едва доловимо в далечината. Но лаят на ловджийските кучета ставаше все по-ясен и подсети Звездния човек, че този път се беше оказал прекалено непредпазлив. Непредвидената среща с Анна и разговорът с нея бяха отвлекли вниманието и бдителността му беше отслабнала. И сега той не разполагаше с много време, за да предприеме нещо срещу глутницата кучета, чийто мощен лай се чуваше вече като силен тътен откъм гърба на Анна. И без да се бави повече нито миг и без да се сбогува, Звездният човек хукна да лети  напред, там, откъдето само ехото информирано съобщаваше всичко, което подочуеше, без да се съобразява прекалено с това, че чуждите тайни трябва да се пазят. Анна извика след него, но той вече не я чуваше, а можеше да се види само как една сянка се носеше напред, докато не изчезна от погледа и съвсем. И в този миг от същия този край на поляната се чу съвсем ясно как изгърмя пушка. Вероятно стреляше някой от ловджиите, които бяха тръгнали рано сутринта на лов в гората. Изстрелът от пушката привлече кучетата и те се спуснаха по посока към гърмежа, като заобиколиха Анна на разстояние. А тя беше клекнала във високата дъхава трева и не смееше да диша от страх. Но ясно можа да различи как тънък слой блестящ звезден прах се понесе откъм протиповоложната посока на изстрела, като част от него полетя към небето, а останалата част като вихър се завъртя над поляната и я покри с блясъка си, който постепенно се сля с тревата и земята. От другия край на поляната се понесе радостен вик, който оповести победата на Земните хора над Зведните. Сега те можеха спокойно да продължат земния си живот  и да забравят.

            Анна се изправи и видя как поляната около нея и навсякъде, където беше паднал звездният прах, беше осеяна от появили се жълти цветя, които приличаха на звездички. Те   бяха израстнали толкова бързо и се полюляваха от трептеното на вятъра така доволно и щастливо все едно душите на Зведните хора нямаха търпение да се възвърнат отново към живота и сега приветстваха света с новата си форма. Всичко това изглеждаше невероятно за Анна. Тогава тя усети как някой я докосна съвсем нежно по рамото и тя се обърна бързо, давайки си сметка, че за нея не беше безопасно да стои тук. Когато се обърна, Анна не можа да повярва на очите си, мислеше си, че те вече не различават желаемо от реално. Но тя можеше да се закълне, че пред нея стоеше жената от църквата на баща и. Това беше същата фигура в бяла рокля, чийто глас тя чу тогава да и шепне за живите цветя, които не увяхват и които ще спасят баща и. Жената стоеше пред нея с неземна красота, усмихваше се кротко и я гледаше в очите, което караше Анна да забрави за тревогите си, толкова топлота и любов имаше в този поглед. В ръцете си богиня Жива беше стиснала букетче цветя, които имаха формата на малки жълти звездички, които се поклащаха от движението на въздуха и от чиято жизнерадост  се получаваше нежна музика, която приличаше на гласа на малки камбанки.  Богиня Жива продължаваше да гледа Анна ласкаво и нежно в очите, хвана ръката и и подаде букетчето с цветя. Анна стоеше невярващо и като хпинтозирана действаше по-скоро по инстинкт и механично, отколкото да имаше воля да реагира адекватно на божието присъствие. Но богиня Жива знаеше, че така трябваше да бъде, защото никое човешко същество не можеше да понесе толкова отблизо божието присъствие, ако не изключи поне за миг разума си и съмненията си, които можеха да попречат на срещата да се осъществи. Анна хвана букета и ръката и се стопли от допира до цветята, те излъчваха топлина и живот. Тя инстинктивно помириса цветята и омаен аромат на нещо познато и родно я лъхна в лицето. Когато вдигна очи да благодари на жената в бяло, нея вече я нямаше. Срещата беше траяла само миг, но Анна все още стоеше като омагьосана от погледа и очите на жената в бяло.  Тя съжали, че не беше по-бърза и смела, за да и каже  нещата, които сега я затрупаха като лавина. И Анна се огледа, но никъде по поляните не се виждаше жената в бяло. Тя беше изчезнала толкова бързо, колкото се беше и появила. В този миг от долния край на поляната там, откъдето се чу изстрелът, се чу и кучешки лай. Анна си спомни за случилото се и бързо излезе от сладостния унес, в чийто плен беше попаднала под влияние на жената в бяло. Лаят на кучетата се приближаваше все повече в посоката към Анна. Кучетата бяха усетили присъствието на друг човек на поляната и нямаха търпение да разберат кой неканен чужденец се осмелява да прекрачва територията на Земните хора, техните господари, и те бързаха като верни слуги да се разправят с него подобаващо.

Земните хора владееха вече всичко – долината долу покрай Реката и Язовира, гората и високите дъхави поляни. Те бяха пълновластни господари вече в тяхна власт беше да убиват и помилват и вече нямаше кой да смущава съвестта им, напомняйки им, че деянията им може би са неправилни. Те нямаха нужда от този глас, бориха се и го унищожиха. А гласът на Звездните хора замлъкна, защото не можа да проумее простата истина, че със злото трябва да си зъл и да се бориш за себе си. Всичко е относително. Но те не желаеха да живеят живот с относителни ценности, те вярваха, че злото е зло и убийството му приляга,  а доброто е добро и убийството не е неговото средство. Те не искаха да живеят в свят, където доброто е престореното зло и променя цвета си, когато пожелае и му е изгодно. Те бяха обречени. И може би някой ден Земните хора отново ще почувстват необходимост от песни, музика и поезия. Може би, когато техният земен живот стане богат и доволен по техните земни представи, те щяха да почувстват празнотата в душите си от липсата на музика. И тогава гласът на малките жълти звездички, които сега изпълваха въздуха над поляните  и разнасяха навсякъде едва доловима музика на хор от малки камбанки, може би някой ден земните хора щяха да  започнат да се вслушват в гласа на тези камбанки, щяха да го допуснат в сърцата си, душите си и в мислите си. И може би  тогава Звездните хора щяха отново да станат част от Земните хора, тяхна равноправна и необходима част. И те щяха да бъдат отново двете половини на едно цяло, еднакво важни за човека. Може би. Но дотогава имаше още много време и само бог Род можеше да прецени кога Земните хора ще са готови да приютят в себе си музиката на камбанките. Тогава, когато измият от себе си петното на убийствата. Тогава, когато забравят за убийствата и когато не останат поколения, които да помнят за тях. Тогава ще дойде ново поколение Земни хора, които ще са чисти и достойни за чистотата на Звездните хора, защото двете части трябва да образуват хармонично и непротиворечиво цяло в човека.

            А Анна стискаше букета с жълтите звездички и тичаше по поляната, за да избяга от кучетата и от Земните хора, за които тя беше може би ненужен свидетел на постъпката им, която някои биха определили и като престъпна. Анна усещаше опасността, която я грозеше и тичаше към гората, която започваше в единия край на поляната. Тичаше, а мелодията на камбанките, която се носеше от жълтите звездички, тичаше преди нея и и показваше пътя, по който да мине. Жълтите звездички бяха ококорили любопитни главици и бяха нетърпеливи за живота, който им предстои. Анна навлезе в гората и чу как кучетата я следваха на известно разстояние, което и даваше неголяма преднина, толкова, колкото да успее да се скрие някъде, защото те така или иначе щяха да я следват. Без да забележи, тя нагази в коритото на малък извор, чиято вода  се спускаше от високото и падаше надолу, давайки свежест на земята и горските растения. И Анна последва извивките на потока и вървя известно време, като газеше студената вода и следваше устрема и, който щеше да я отведе някъде. След известно време почти премръзнала, Анна видя как водата се скри в някакъв отвор в земята, който можеше да е и отвор на пещера. Анна последва водата в обратния  и ход и мина през отвора. Отвътре я лъхна студен и влажен въздух. Това приличаше на малка пещера, нещо като образование в скалите, което се спускаше надолу, където с радостни подскоци се спускаше и водата. До главното помещение имаше друг отвор и Анна влезе да види какво има вътре. За нейна изненада тази част беше суха, доколкото това е възможно за пещера. По стените на скалите личаха издялани изображения, които не приличаха да са на обикновени хора, защото на главите им личеше и кръг като ореол. Може би това място е било много отдавна и тайно убежище, където хора са се молели на своите си богове. Може би те са били преследвани заради вярата си и е било опасно явно да демонстрират убежденията си. И те са идвали тук, където по стените на скалите са давали воля на въображението си, което им е подсказвало каква трябва да е земната форма на техните божества. За такова обяснение само можеше да се сети в момента Анна. Но вниманието и привлякоха не толкова изображенията на светците, а нещо, което не приличаше да има сходства с човешки образ. Беше нещо издялано в продълговата форма, като в долната си част имаше вълнообразни извивки все едно се полюляваше от вятъра. Анна прокара ръката си по очертанията на скалната рисунка и тя започна да добива по-ясна форма от топлината на ръката. И тя можеше ясно да различи, че това всъщност приличаше много на завеса или на врата, която водеше някъде. Най-вероятно хората, които са се молели тук, са я нарисували като символичен вход към друг свят, към света на тяхната вяра и духовен живот. Това Анна не можеше да знае, но тя не спираше да докосва изображението. Беше толкова концентрирана и отдадена на това да придаде плът на вложената мисъл в изображението, че молитвите сами започнаха да излизат от нея. Анна се молеше и стискаше букета с цветята, чиято музика огласяше тясното помещение и му придаваше тържественост, каквато вероятно е имало, когато тук са идвали да се молят тайно хората. Всичко това продължи известно време, като времето нямаше значение за Анна, защото тя трябваше да се измъкне оттук и това зависеше и от нея самата.

            Едуард не можеше да повярва на очите си, когато вратата на олтара се отвори и отвътре излезе Анна. Той идваше тук вече цяла седмица, сядаше на един от столовете в малката църква и се молеше да стане чудо. Той не беше особено вярващ, но това беше вярата на Анна и той искаше да се моли за нея по нейния начин и с нейната вяра. Никой не знаеше къде беше изчезнала Анна, но я нямаше от десет дена. Едуард беше тръгнал почти веднага след последния им телефонен разговор, защото не можеше да я остави да е сама в такъв труден за нея момент. Нямаше да си прости, ако нещо се случеше с нея. Пътуването му от Щатите до селото, чието име беше запомнил съвсем случайно от разговорите им, му отне няколко дена и когато той пристигна в къщата на Анна разбра, че не само баща и е все още в кома, но и че самата Анна е изчезнала и никой не знае къде е тя. Напразни бяха опитите на полицията да я открие. Последно я бяха видели случайно минаващи хора да влиза в църквата. И Едуард идваше всеки ден в селската църква и очакваше тя да се появи отново тук. Компания му правеше Митко, който съще сядаше до него и си мърмореше нещо на себе си. Те не говореха един и същ език, но даже не им беше нуждо да говорят на глас, за да се разбере, че сърцата и на двамата са изпълнени с тревога за любими хора.

            А Анна излезе от олтара на църквата на отец Янко, стискайки букета с жълтите звездички, които трептяха весело, предчувствайки срещата, за която бяха вече готови. Малко беше да се каже, че присъствието на Едуард в църквата изненада Анна. Но за цялото и пътуване по незнайни краища и земи, когато не бяха двамата заедно, той и беше станал по-близък и скъп, отколкото, ако бяха прекарали цялото време заедно на екзотичен остров например. А Едуард, по-сдържан и смълчан отвсякога, я гледаше невярващо и само влагата в дълбоките му тъмни славянски очи издаваше колко развълнуван е в момента. Не беше нужно да говорят и да казват нищо. Анна го хвана за ръката, като с другата продължаваше да стиска букета, и двамата излязоха от църквата.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.