"Приказки за едно пътуване към себе си" 1

(Откъс 1 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

Мисля, че се казвам Ема. Но не съм сигурна.

Защото физическото, земното, условностите на обществото – нямат значение. Душата е тази, която има значение, която се опитва да балансира между разума и емоциите. Тя е тази, която се радва на малките  житейски победи и тя е тази, която страда, когато хората минават през изпитания. Аз, като душа, нямам точно име. Затова приемам, че и името на физическото ми аз донякъде е без значение и е условно. През годините то се променя, трансформира. Минава през двете крайности – от естетически красиво (детството, юношеството, зрелите години) до физически отблъскващото, грозното, от което душата ми само се плаши. Ние, душите, сме повече от тленна физика. И аз съм вечно млада, красива, добра, милосърдна и всеопрощаваща. Аз съм тази, която усеща болката, щастието, допира на другата душа. За мен смърт няма.  Не съм сигурна дали съм мъжка или женска душа и всъщност това едва ли има някакво значение. Аз като душа нямам пол, нямам националност, нямам  етническа и религиозна принадлежност. Аз съм просто една енергия, която пътува през времето. Енергия, която попива в себе си енергиите на събитията, случките. Изсмуква положителното от енергията на символите за положителните неща, или пък се оставя да бъде претопена от енергиите на символите за лошите, негативните неща.

Ако физическото ми аз, в образа на Ема, е една даденост, то аз, нейната душа, съм една строго и методично направлявана енергия. По традиция и обществена конвенция предполагам, че съм от женски пол. Така си мисля сигурно, защото съм в женско тяло. Това обаче не променя нищо.

Избирам си да разказвам и за себе си, т.е. за  душата на Ема, а не само за Ема, защото така ще се чувствам вечно млада и красива, защото суетното не подминава и нас, душите, макар и да приемаме, че то ни е наследство от хората. Така ще избегна предателските бели косми, първите бръчки – все признаци за разрушаването на физическото. Ема ще остарее, но аз – никога.

Но аз не мога без Ема, защото тя е тази, която ме представя във физическия свят. Всъщност, заедно ще извървим това пътуване, но то ще бъде разказ и за моето пътуване, за моите трансформации по време на пътя. Аз не се срамувам от произхода на Ема. Не се срамувам и от физическите и дадености. Защото всъщност Ема е моето тяло. Тя е видимото, което ме представя. Чрез нея живея и земен живот, който  е  временен и тленен. Чрез физическото изживявам и други радости, които за душата нямат значение. Родителите на Ема са може би и мои родители. Но само дотолкова, доколкото те са ми сродни души. За съжаление, това не може да се каже за майката на Ема и за мен. Ние не се оказахме сродни души и това бе повод за много драми и недоразумения между нас. Повод за една такава тъжна радост. Тя приема Ема безусловно, обича я по свой си начин. Но ние с нея двете не успяхме да се сближим. Може би тя се плаши от тази близост. Не  знам. Но аз страдам от това. Сигурно и тя също.

 Сега Ема усилено и отчаяно се моли да бъде омилостивена с най-великия дар да усети в себе си великото чудо на зараждането на живота. Моля се от нейно име пред Великата Енергия.

И аз съм късче от тази всемирна любов и хармония.  Ема иска да изпита най-основното и  инстинктивно, извечно усещане за продължение на рода. Моли се горещо, обещава разни неща на Великата Енергия, обрича разни малки жертви, за да омилостиви  този, който пуска малките души. И аз искам за нея една такава малка, мила, нежна енергия, която да стане част от двете ни, която да попие моята и нейната оригиналност, характерност, която да обсеби и двете ни и без която да не можем вече. Дали не хитрува Ема, като обрича разни малки неща, а не може да обрече себе си. Не мога да обещая, че Ема ще се промени до положението на една пълна доброта. Тя се плаши от добротата. Страх я е да не стане прекалено съвършена и добра, защото тогава откъде ще намира оправдание за малките хитринки и бягства на душата си? Дала ми е пълна свобода. И аз понякога злоопотребявам с това. Ема се плаши и от емоциите. Гледа и тях да държи под контрол, не се оставя да я манипулират с малките си трикове. На пиедестал тя поставя обаче разума. Да е умна, разумна, да живее по правилата – това в нейния свят е равносилно на религия. Странна религия, която не позволява на душата и на емоциите да вземат кулминация в часовете, когато само те имат значение. Но това е до скоро, или поне така беше до скоро. До скоро тя беше една перфектно организирана професионалистка, която вършеше умни и разумни неща, и то все с оправданието, че така е полезна и на другите. Така правят умните и силни момичета, те държат всичко под контрол. Вероятно това е най-лесното оправдание, което съм срещала. Оправдание, което не и позволяваше да рискува прекалено много с емоциите. Защото според нея никога не можеше  да е абсолютно сигурна, че няма да я подведат. Живееше в един подреден и предсказуем свят. И изведнъж всичко се промени, защото Ема избра пътя на любовта. Виж, разумът е друго нещо. С него Ема имаше установена негласна спогодба – той и служи по волята на Великата Енергия добре (без оплаквания досега) и тя му се отплащаше, като му предлагаше все повече и повече предизвикателства. Книги, доста книги, много книги, хиляди книги – не се е оплаквал досега от погълнатото количество.

 Аз като душа съм една средно интелигентна душа. Докато за Ема мога да кажа, че е умно момиче. С две висши образования, научна степен и с няколко книги на научна тематика. Но това не и беше достатъчно, за да се чувства щастлива. Това я направи строга, педантична, студена снобка, която измерваше хората по това какво и колко книги са погълнали;често качеството нямаше значение, важното беше внушителното количество. Трябва да и признаем, че това са относително обективни критерии все пак. През това време аз стоях  заключена дълбоко някъде навътре. И Ема трудно долавяше тихия ми протест. Ема все още не беше се научила да ме слуша, защото разумът владееше всичко.

С емоциите Ема не е рискувала досега често. Веднъж го направи – и резултатът беше, че се влюби. Колко хубаво, ще кажете. Да, но той разумът дълго време се съпротивляваше, задъхваше, опитваше се да контролира нещата. Накрая и той се предаде. Това е едничкото му предателство досега. Той се оказа добро момче. С добра душа. С нея се харесахме веднага. Ще го наричам Любимия. Често ще става дума и за него. Преди него Ема си въобразяваше, че обича един човек. Моли го цели шест години да откликне. Предлагаше му любовта си по всякакъв начин, и то напълно безплатно и по всяко възможно и удобно за него време. Но той така и не се престраши. А аз така и не се запознах с неговата душа. Но него не го харесвах. Беше студен, властен и себичен. Радвам се, че нещата между него и Ема не потръгнаха. Защото така тя се запази за Любимия. Когато го срещна, веднага забрави за първия. Знаете как става. Просто е, когато има любов. Тя първа го спря, тя си го избра и направи първата крачка. Това момиче е толкова смело понякога, че направо се плаша за нея и от егоистични подбуди, разбира се. Понякога просто не проявява инстинкти за самосъхранение. Или по-точно има инстинкти на самоубиец – затваря очи и скача в неизвестното. Но тогава беше за добро.

 Сега и душата на Любимия, заедно с мен, отчаяно се молим за една малка енергия, която ще зареди с нови сили цялото и уморено същество на Ема. Ема през това време е разпъната между гласа на гените и зова на новите предизвикателства, които я подмамват с красотата на непреживяното, с прелестта на новите образи за света. Разпъната е между уважението и неудомението към земните си родители и в едно странно усещане за желание да избягаш от тях, за да потърсиш себе си. Някои имат късмета да не бягат по този повод, но не и Ема. Разкъсва се и между значимостта на социалното, битовото и духовното, екзистенциалното. Между езотеричното (езически-религиозното) и научното, т.е. между разума и емоциите отново, обективното и субективното.

От моето некратко и вечно пътуване обаче в тази посока се убедих, че обективното без субективното не може. Науката без емоциите, без душата, без добротата на душата ще е една много студена наука, една наука за физическото, но не и за енергията на душата ни. В науката трябва да има доброта, любов, която трябва да присъства по един много дискретен и елегантен начин. Така ще  се окаже нужното уважение и  на разума. Опитвам се да го внуша това и на Ема. Но тя и мен разпъва в много и противоречиви посоки. Аз от своя страна съм разкъсвана между славянския мистицизъм и западната прагматичност, която обаче за моя голяма изненада всеки ден доказва правотата на своето съществуване. Всеки ден напомня за себе си с изкушения, на които не мога да устоя и аз.

Та за това ще пиша: за противоречивите крайности, които мирно съжителстват в мен и в Ема. И които маркират пътя ни в опита ни да открием себе си, минавайки през различни състояния и намирайки различни свои образи. Които повече или по-малко се оказват временни. Защото нищо не е вечно, нищо не е със силата на изключително правилното. Защото ние, душите, имаме това свойство да сме като хамелеон през различните периоди от физическото съществуване на хората. Аз или се снижавам, за да преодолея възможно най-леко житейската криза, или пък тържествувам, когато се окажа свидетелка и съучастничка на малка победа на Ема, т.е. на тялото си.

И за това ще пиша: за Ема и за мен, душата на Ема,  значи за женската душа, разпъната до болезненост, за бягството от средата към света на книгите; за кариерата и  майчинството, като двете крайни форми на реализация на разума и емоциите; за компромисите, за любопитството и за вечното пътуване  към себе си в търсене на идентичността си. Ще се опитам да разбера защо са толкова важни децата за хората и защо хората правят всичко възможно да се сдобият с тях. А също и за мъката, и позора на семействата, оказали се в света на бездетните.

Казах, че сега Ема е свободна и жива. Не е съвсем така. Хората никога не могат да бъдат напълно свободни. Мечтаят за свободата, борят се за нея. Но когато я получат, мечтаят да се намери някой, който да ги организира и дисциплинира, който да им посочи цел, чрез която мечтите им да добият плътност и конкретна посока, за да се почувстват отново живи и окрилени за покоряване на нови хоризонти и земи.

Свободата сама по себе си не им е нужна. Важното е да имат цел и да са полезни на себе си. Ема си въобразяваше, че ако се спаси от досегашния си ограничен в познатото пространство живот, ще получи всичката свобода на света, ще лети, ще се чувства жива. Защото там вече не можеше да се чувства жива. Ема обаче се справяше. Защото беше овладяла изкуството на преструвката, на любезността, на студената любезност. Но аз загивах, отчаяно се нуждаех от свеж въздух. Нуждаех се и от сродна душа и отчаяно я търсех там. Сродна душа, приятелска душа. Срещнах и такива души – умерено приятелски души. Но като цяло, там повечето души са много изплашени. Изплашени да бъдат добри. Изплашени да са открити, отворени към другите. Изплашени да бъдат себе си. Така ставали уязвими. Нито Ема, нито аз имахме намерение да нараним някого. Ние просто чакахме да се открехне поне малко някоя душа, за да и погостуваме поне за миг. Като цяло имаше средно сродни души там. Но те твърде много се страхуваха да се освободят от високомерието и снобизма, с които прикриваха душите си. Много често хората бъркат снобизма с образоваността. Но разликата между двете понятия е огромна. Снобизмът е по-близо до мизантропството. За съжаление. 

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.