PRAYER FOR LOVE

I sit in the small dark room of my life, looking for you so that I may see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But those are brief moments when I forget about myself, and then happiness comes by itself, like an uninvited light that suddenly enters through the window of the small dark room of my life. It illuminates every corner, and for a moment I forget how long I have walked. I forget the pain of my eternal journey.

In the small dark room of my life there are several corners against which I always bump whenever fate is not generous to me. The floor is old and scratched, and the paint has long since worn away. Every time darkness drives happiness out of my little room, I fall to the floor to pray, and with every sorrow another layer of paint disappears. You can see how much suffering this room has endured. Even my knees have taken on its colour.

The ceiling of my room is high and almost unreachable. Every time I want to achieve something, I have to jump higher and higher to reach it. The ceiling is as ruthless and distant as an unattainable dream. Exactly like your love. But I never stop jumping. I never stop trying to reach the height of my own dreams.

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ

 Седя в малката тъмна стая на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся, когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия ми вечен път. 

В малката тъмна стая на моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е особено щедра към мен. Подът е стар и  надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са шарени вече.

Таванът на моята стая е висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се опитвам да достигна височината на собствените си мечти.

Единият ъгъл на малката тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за оплаквам невъзможността да получа твоята любов. 

Другият ъгъл на малката стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път, когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно човешко тяло. След всяка  горещо отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и безусловно твоята любов. 

Малката тъмна стая на моя живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да обичам живота, да го обичам и да му вярвам.

Тази малка стая, ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете отдавна са си отишли, и един висок, недостижим  таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е моят  живот. 

НЕ СЪМ ОТТУК

 Не съм оттук. Хваната съм като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В прах ще се превърне то накрая. 

Когато вечер земята се завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости за  малко тук и в тази форма.

Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор  изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой ден.  Случи ти се любов. Любов, за която ти не беше готов.

И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето космическо минало и бъдеще. 

Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш  всички да ги видят и да си мислят, че може да ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те приемат добре. Но под големите  прегърнати и показно щастливи портрети аз виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност? 

Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети? 

А аз? Къде е моето място в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване. 

Но аз не съм оттук. Не можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам в клетка. 

Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ, събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка клетка е тясна за мен.

Не съм оттук. Запомни го. Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите. Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети. Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен. 

Когато Бог създаде вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.

А аз не съм от този човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на сърцето.

Не съм оттук и затова не обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката са твоята връзка с мен. 

Не, не ме карай да оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около теб. От тяхното одобрение зависи твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е твоят затвор. 

I AM NOT FROM HERE

I am not from here. I am trapped in this mortal body. I am immortal and elusive. I have been in this city for a while, and even in this world for quite a long time. But then I met you. When I met you, I remembered how God created the universe—with crashing thunder and gravity. Dust and gas created everything visible and invisible. Everything will become dust in the end.

When the Earth turns in such a way that darkness covers everything, go outside and look at the dark sky illuminated by distant little lights. That is where I am from. I came to visit the Earth in this form for a while.

Our story has been repeated for thousands of years and can never reach an ending that would satisfy both of us. Our story is endless, but it has a beginning. It began on a summer day when another meteor burned in the atmosphere of the Earth. You saw the death of the meteor, but you thought it was a falling star, and, as tradition demands, you made a wish. I was your wish. You wished to meet me again one day. Love happened to you. You were not ready for this love.

So we met—as the fulfilment of the wish made upon a falling star, as a ready-made recipe for cosmic drama. But I am not what you think I am. I am elusive energy. I am not a projection of your thoughts about me. I am not an image of what you are accustomed to seeing around you. I come from your cosmic past and future.