Не съм оттук. Хваната съм
като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в
този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах
теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с
трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В
прах ще се превърне то накрая.
Когато вечер земята се
завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в
мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости
за малко тук и в тази форма.
Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне
до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но
с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава
ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по
традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой
ден. Случи ти се любов. Любов, за която
ти не беше готов.
И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като
готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че
съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм
образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето
космическо минало и бъдеще.
Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си
сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш всички да ги видят и да си мислят, че може да
ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те
приемат добре. Но под големите прегърнати и показно щастливи портрети аз
виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия
ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на
твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма
да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност?
Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на
страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да
бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е
срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима
слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети?
А аз? Къде е моето място
в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване.
Но аз не съм оттук. Не
можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме
преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам
в клетка.
Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все
още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ,
събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка
клетка е тясна за мен.
Не съм оттук. Запомни го.
Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите.
Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно
сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети.
Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен.
Когато Бог създаде
вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И
нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни
създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.
А аз не съм от този
човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където
хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват
различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на
сърцето.
Не съм оттук и затова не
обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога
да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с
мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката
си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече
едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те
отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката
са твоята връзка с мен.
Не, не ме карай да
оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно
портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали
чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално
семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около
теб. От тяхното одобрение зависи
твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си
свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е
твоят затвор.
Няма място в тази рамка
за мен, местата са отдавна заети и преброени. Светът е втренчил поглед в тази
рамка и знае точно колко портрета има в нея. Светът няма да ти прости известно
разместване и подмяна на портретите. Светът е жесток, а ти си слаб и недостатъчно
смел, за да се бунтуваш срещу света. Защото там в рамката с портрети всичко е
ясно, точно, сигурно и очертано. Там ти си част от групата, защото само така ти
можеш да оцелееш. Ти нямаш нужда да си индивидуалност извън рамката. Ти си
свикнал да си част от глутницата. Ти не си смел средновековен рицар, който има
смелостта да защитава честта на своята дама. Не, ти си малък човек, който живее
в малка тясна рамка. Но твоето страдание, болка и копнеж по мен са толкова
големи, че те са на път да разрушат твоята уютна рамка. Но даже и ако това се
случи някой ден, даже и когато рамката под напора на твоето голямо страдание по
мен се счупи и те освободи от твоята клетка, даже и тогава ти няма да избягаш.
Малък си ти и нямаш достатъчно смелост за това.
Ти нямаш нужда от свободата си. Ти имаш нужда от това светът да не те
съди. Но светът винаги ще те съди и осъжда, каквото и да направиш. А ти не си
достатъчно смел да се изправиш
срещу света. Ти не си достатъчно смел да се бориш за себе си.
И знаеш ли какво? Даже и да се освободиш, не ме търси. Свикнал си ти на
рамки и даже ако старата ти рамка се счупи, ти инстинктивно ще потърсиш
материали да си построиш нова рамка. В нея ще сложиш нови портрети и ще продължиш да зависиш от мнението на света.
Един ден и новата ти рамка ще стане твърде тясна от огромното
страдание на твоето сърце. Но и тогава не ме търси. Защото аз не съм оттук.
Свободен и горд дух съм аз. Неуловим и независим. Не можеш да ме
затвориш в рамка. Не можеш да ми сложиш етикет и да ме показваш пред обществото
и да дозираш любовта си към мен според
очакванията на обществото.
Аз съм повече от рамка.
Аз съм вечната велика енергия, която те срещна
по пътя си, обикаляйки различни светове. Аз не те съдя за това, че ти си
свикнал да живееш в рамка. Но от всички милиарди хора в човешкия свят аз
гравитирах около теб, за да ти помогна да се освободиш. За да ти вдъхна
смелост, да ти дам от моето вдъхновение
и копнеж. Болката е тази, която ни свърза. Болката за космическия край, за
космическата драма на изгарящия метеор, който ти видя, преди да ме срещнеш. Там
на небето ти видя своята съдба.
Не съм оттук аз. Тръгвам си, защото още много светлинни години път ме
очакват. Но на теб оставям спомените за моя дух, смелост и светлина. Обречен си
ти оттук нататък. Обречен си всеки ден да мислиш за мен. Да
се усмихваш, виждайки ме, когато затвориш очите си. Да страдаш, когато копнежът
ти по мен става все по-голям с всеки изминал ден. И може би някой ден ти ще
станеш толкова голям и толкова смел, че няма да имаш нужда от рамка. Твоите
спомени за мен ще те променят. Те ще те променят бавно и сигурно всеки ден и във
всеки следващ твой живот.
И когато след няколко
живота аз пак мина оттук, тогава ти ще ме последваш. Ти ще ме познаеш веднага,
щом ме видиш. Ще познаеш косите ми,
усмивката ми, очите ми, в които ще се огледаш. Когато ме познаеш, ще е
лесно и вълшебно.
Тогава ти ще тръгнеш с
мен и двамата ще покорим вселената. Ще обиколим всички нейни кътчета и ще
открием нашия Бог.
No comments:
Post a Comment