По повод Международния ден на детето - 1 юни / On the occasion of International Children's Day, 1 June.

 

По повод Международния ден на детето -1 юни.

В подкрепа на децата бежанци, които живеят разделени от родителите си на хиляди километри разстояние.

В подкрепа на правото им на образование, на живот в мирен свят и на най-необходимото за едно достойно детство – храна, дрехи и сигурност.

Истински богат е човекът, който има щедро, разбиращо и съпричастно сърце и е готов да подаде ръка на деца в нужда.

 

Децата, независимо откъде са, заслужават нашата подкрепа и помощ за едно достойно настояще и бъдеще.

Защото всеки от нас може да се окаже бежанец.

 

ЕЗИКЪТ НА ОМРАЗАТА ПО ВРЕМЕ НА ИЗБОРИ

 

Да се върнем към възпитанието.

За съжаление, около тези избори за парламент възрастните използваха толкова богато въображение в измислянето на обиди, прякори, ругатни, псувни, език на омразата, дори средновековни проклятия, че замърсиха пространството около себе си за години напред. Тонове талант и „гениалност“ в измислянето на различни тоналности и окраски на езика на омразата, на нетърпимостта, на истерията и агресията.

 

Толкова срамно!

 

Всеки ругае всекиго, всеки мрази всекиго, всеки се подиграва на всекиго за какво ли не. Всеки е „виновен“, че е прекалено слаб, прекалено висок, че има прекалено дълги или прекалено къси ръце, крака или нос, че лицето му е „като на вещица“ и други подобни ужасии. Вербалният тормоз и булингът оставят следи, дълбаят дупки в психиката ни, отварят рани.

 

Децата чуват как възрастните около тях говорят за другите с омраза, яд и агресия, как се подиграват заради външния вид и физически особености. Те мислят, че така трябва. И това става част от техния начин на мислене и език.

 

АЛКОХОЛЪТ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДЕЦАТА

 Понякога възрастните забравяме, че децата виждат всичко.
И запомнят всичко - и в празник, и в делник. Темата е много деликатна, но понеже имам много наблюдения върху хора, които са прекалявали по различни причини с алкохола, ми се иска да напиша нещичко.

Личен избор на възрастните е да пият алкохол или да не пият. Техен избор е колко да пият. Може да се оливат, ако искат. Може да пият ден и нощ. Може дори това да е тяхното пристрастяване, слабост, хоби, и да не могат да спрат да прекаляват с алкохола, макар и да опитват. Хората пият системно много алкохол по различни причини - някои казват, че това е болест, други, че е слабост, а трети, че това е единственото, което ги прави щастливи, за да забравят.

Всеки от тях си мисли, че ще надхитри биологичната си природа и че на тях това няма да се отрази - те ще се измъкнат здрави и с неповредени от алкохола органи. Всички си имаме своите илюзии. Понякога те са единственото, което ни крепи.

Също така постоянно сме свидетели на информация за станали известни с някакво професионално умение хора, чиято смърт се оплаква като голяма загуба, но също така се споменава някак си под сурдинка, че тези хора са прекалявали доста с алкохола. Тяхна си работа, разбира се. Ако можеш да помогнеш на приятел и близък със съвет да не прекалява, помогни. Иначе често се казва, че някои пият повече от мъка, други поради силен стрес, трети не могат да се справят със славата и успеха, а сигурно има и такива, които средата ги поглъща, а в тази среда единственото развлечение на повечето хора е да се напиват всеки ден. Някои пият, за да станат интересни и забавни за други хора, защото си мислят, че като са трезви са скучни.

КОГАТО ПРАЗНИКЪТ НА ЛЮБОВТА СТАНЕ НЕЛЕП

 Предстоящият, набеден за ден на любовта празник (или както там се нарича), може би е добре да стои малко по-далеч от детския свят, поне във вида, в който често се представя от масовата култура. Кичът, преиграната зрялост и подражанието на поведение от света на възрастните рядко са неща, от които децата наистина имат нужда.

Децата заслужават повече от шеговитото окуражаване „shake it, shake it“. Те естествено правят това, което им казват възрастните, и се стараят да отговорят на техните очаквания. Обличат се в блестящи дрехи, гримират се, повтарят движения и поведение, които не разбират напълно, но приемат за нормални, защото идват от авторитета на големите. И понякога всичко това се случва още преди да са навършили десет години.

Въпросът не е в самия празник, а в начина, по който го пренасяме в детската среда. Част от моделите, които възрастните смятат за забавни и безобидни, принадлежат на техния свят и носят значения, които децата още не могат да осмислят. Те ги възпроизвеждат механично, без избор, защото се доверяват на нас.

Децата нямат нужда от показност, външни ефекти и имитация на зряло поведение. Те имат право на собствен ритъм на израстване, без да бъдат въвличани преждевременно в модели, които принадлежат на друг етап от живота.

ЗА ЕФЕКТА НА ПОДИГРАВКИТЕ ПРИ ДЕЦАТА

 (Някои педагогически наблюдения, които може да са полезни на някого)

Има една категория възрастни, които избиват собствените си комплекси върху децата. За да се покажат доминиращи, оценяващи, винаги прави. На такива възрастни все за нещо не можеш да им угодиш. Те никога няма да приемат детето такова, каквото е - най-вече със слабостите му, с грешките в процеса на израстване.

Не. Те ще направят от това шоу - понякога публично - за да унизят детето и да възвисят себе си. Чували сме: „то е с две леви ръце“, „с два леви крака“, „все нещо не му достига“, „все иска да пишка, когато не трябва“, „то е просто едно малко недоразумение“.

А ние - ние, възрастните - сме големите герои, готови веднага да го стъпчем, да го унижим, да му се подиграем публично.

Тези деца сякаш никога не са достойни за абсолютната родителска любов - за онази безусловната. За тях винаги се говори от позицията на липсата: какво не си успял, какво не можеш, в сравнение с „мен -  възрастния“.

Когато възрастният се смее, детето го чува преведено като: „нещо не ми е наред“, „такъв, какъвто съм, не правя родителите си доволни“, “трябва да ме е срам от себе си”.

Такива възрастни отварят вратата към ада за тези деца. Защото те цял живот ще се опитват да им се доказват, да спечелят тяхната похвала и любов. Но тази любов винаги е условна - все нещо трябва да се направи, все някакво формално постижение е нужно. Иначе родителят-тиран е готов да иронизира, да омаловажи, да види единствено онова, което „не достига“.

Тези деца израстват с усещането, че винаги са недостойни. И тогава започват да заместват всичко с лъжа, показност, шум, игра, преструвка, имитация, манипулация, внушение.

Позицията на възрастния в очите на детето е равна на позицията на божество. И когато това божество системно те представя пред света в ироничен план, детето тихо и постепенно започва да ненавижда това божество.

ПРЕДПРАЗНИЧНИ РАЗМИСЛИ ЗА ПОДАРЪЦИТЕ

 

За консуматорското общество, неговите капани и вредите, които нанася върху възпитанието на малки и големи, мога да пиша много. Но няма да ви досаждам с всичко наведнъж. Ще споделя само някои предпразнични тревоги - за подаръците, които възрастните купуват на децата.

Разбира се, не е моя работа кой какво и колко пластмаса купува на детето си. Но понякога възрастните забравят, че всичко възпитава и че от техните избори зависи какъв човек ще стане детето им.

Честно казано, понякога ми се плаче, когато видя снимки на деца, заобиколени от купчини и цели планини подаръци за рожден ден или празник. За родителите това често е състезание – със съседи, роднини и голямата публика в социалните мрежи. Всичко е режисирано, подредено и заснето. Детето, в екстаз, дори не може да говори - рови, вади, къса опаковки, тъпче подаръци като варварин победител. Те са толкова много, че то дори не знае какво да прави с тях.

А истината е, че всички тези така наречени подаръци изобщо не са нужни за неговия семпъл емоционален и интелектуален живот.

Детето, разбира се, още не знае, че има родители, които компенсират собствените си липси – бедност, лишения, комплекси от миналото. Те си въобразяват, че като отрупват детето с вещи, му дават повече, отколкото самите те са имали. Това е тотална грешка.

Така в главата на детето постепенно се насажда мисълта, че материалното е най-ценното, че то му се полага, че именно то го определя като личност. И идва моментът, в който незрелите родители попадат в собствения си „възпитателен“ капан. Те не знаят кога да спрат. Подаръците се превръщат в съревнование по престиж - кой колко печели, кой какво може да си позволи, кой какво ще покаже.

А какво следва, когато детето свикне за всеки празник да получава огромна планина от ненужни вещи?
То също не знае кога да спре да иска. Започва да иска все повече и все по-скъпи неща. Тропа с крак, изпада в истерии. Обгражда се с кухи и фалшиви заместители на собствената си същност.

"РАЗГОВОР ЗА ПЕДАГОГИЧЕСКОТО И ДУХОВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ПОДРАСТВАЩИТЕ"

 ЕЛЕНА ЛЮБЕНОВА "РАЗГОВОР ЗА ПЕДАГОГИЧЕСКОТО И 

ДУХОВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ПОДРАСТВАЩИТЕ"

 https://www.book.store.bg/p444266329/razgovor-za-pedagogicheskoto-i-duhovnoto-vyzdejstvie-vyrhu-podrastvashtite.html

 http://www.paradigma.bg/book/1534-razgovor-za-pedagogicheskoto-i-duho

Много се надявам книгата да е полезна на всеки, който общува с тази група деца. В книгата съчетавам педагогическия и духовен подход, но няма религии и националности, а човешка душа, емоции, чувства, идеи, процеси на развитие, общи както за хората, така и за всяко живо и неживо същество на планетата. 

 

Книгата може да е добро първоначално огледало, в което да огледате своята конкретна история на взаимоотношенията си с тийнейджърите и да се опитате да я допишете по своя си начин.

На мен лично, двата подхода - педагогиеският и духовният ми помагат в работата с тийнейджъри от различни националности и религии. Всъщност, книгата така и се роди, опитвах се да намеря общото, сходното, онова, което ни обединява, а не разделя, опитвах се да ги разбера и приема.

 

Главните герои в книгата са тийнейджърите, които следват импулсите на природата и се бунтуват срещу всеки опит да бъдат вкарани в рамки. Другият главен герой са възрастните, които вече са в социалната рамка и говорят от нея от позицията на строгото общество.

Как да се избегнат конфликтите, а и да се разбират двете различни перспективи, от които се говори, но и да се запазят взаимоотношенията им? Върху тези и много други въпроси разсъждавам в книгата. Книгата отразява и моите лични духовни търсения, малки открития и трансформации.

 

Горещо се надявам някои от вас да намерят идеите вътре близки и да ги почувстват като свои.

A CONVERSATION ABOUT A PEDAGOGICAL AND SPIRITUAL IMPACT ON TEENAGERS

 A NEW BOOK: Dr. Elena Lyubenova. 

'A CONVERSATION ABOUT A 

PEDAGOGICAL AND SPIRITUAL IMPACT 

ON TEENAGERS'. 2023:

 https://www.amazon.co.uk/dp/B0CGYVRTD1/ref=tmm_pap_swatch_0?_encoding=UTF8&qid=1693585766&sr=8-1

 

"РАЗГОВОР ЗА ПЕДАГОГИЧЕСКОТО И ДУХОВНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ПОДРАСТВАЩИТЕ"

 Книга за тийнейджърите ще излезе през септември - "Разговор за педагогическото и духовното въздействие върху подрастващите". Книгата ще бъде на два езика - на български и на английски.

ЗА ДОБРОТО НА НАШИТЕ ДЕЦА

 

'Communication' by Leon Zernitsky

Септември е като Нова година за децата, родителите и работещите в сферата на образованието.   Така се усеща - един нов вълнуващ цикъл се завърта отново. И отново ще има от всичко за всеки - радост и тъга, сълзи и смях, любов и даже омраза, победи и временни поражения, приятелства и раздели, първи влюбвания и разочарования, надежда и вяра, инспекторски проверки и стрес. Отново е време за активна комуникация между родители, деца/подрастващи и учители. Трите страни трябва да се харесват, да си вярват и да има уважение в общуването помежду им. 

 

Всички се вълнуват за първия учебен ден. Децата и родителите на някои ще искат да изберат най-интересните тоалети, с които да направят впечатление, други пък ще си изгладят старите униформи, които все още им стават, макар че през лятото децата са пораснали вече и униформите - аха, са на път да отеснеят до месец, два. Нищо, могат още малко да се поносят, защо да се харчат излишни пари сега. Ще се пазаруват и учебните помагала, тетрадки, моливи и прочие - ще вдъхваме от ароматите на прясно мастило и ще мечтаем за новото начало, което можем да напишем с това ново мастило. Ще се обсъждат и букетите, които децата ще носят тържествено на първия учебен ден. Това все още е прекрасна традиция в България, но не във всички страни се подаряват цветя на учителите на първия учебен ден. Нищо, в тези страни и децата, и учителите, носят огромните си усмивки на лицата, защото наистина са се затъжили едни за други през дългата лятна ваканция.

 

Децата ще чуят родителите им да обсъждат много неща преди първия учебен ден - много клюки, новини и просто неверни неща ще влязат и излязат и някои от тях децата и подрастващите ще попият и запомнят. Например те със сигурност ще запомнят как родителите им говорят и обсъждат учителите и училището им, качеството на учебниците, програмите, даже някои ще споделят и разочарования от държавата. Не живеем в идеален свят, така че винаги ще има нещо, което не ни харесва и към което сме силно критични. 

 

Обаче е много важно тонът и езикът, който родителите използват, за да обсъждат училището и учителите, да е уважителен и пълен с възхищение към мястото, където тяхното родно дете ще прекарва голяма част от деня си. Защото персоналът в училището е второто семейство на вашето дете. Затова е толкова важно уважението и доверието да стоят на първо място. Моля, даже и да не харесвате изобщо госпожа Х по математика или господин У по история, децата ви не трябва да разбират никога това. Защото те ще спрат да слушат тези учители и от това ще пострадат най-много вашите деца. Нашите страхове, предразсъдъци и негативизъм могат силно да разклатят авторитета на учителя в съзнанието на децата и подрастващите и да повлияят как децата ги възприемат.

A New book: 'HOW TO RAISE A HERO'

Link for the book: 

https://www.amazon.co.uk/HOW-RAISE-HERO-Pedagogical-relationships-ebook/dp/B09KQWWZJ4/ref=sr_1_1?keywords=how%20to%20raise%20a%20hero&qid=1636042430&sr=8-1&fbclid=IwAR0NcsRhlO3hXiviFycpkESRA8IVVJFg75YzZ8mjDOvgmxA-PsANjYsHaj4

The book covers 67 topics and questions that adults (parents and educators) can think about if they want to continue to improve their relationships with children. The upbringing effects are obtained as a result of the good connection between adults and children. The book is neither a textbook nor a collection of recipes on how to make heroes. The tone of the book is practical idealism. It considers relationships and upbringing as part of the spiritual growth of adults, children and young people. It is full of methods, techniques and ideas that can be used.

We dare to hope that the topics are timeless and always relevant. We have used them successfully in our work with students of different nationalities, ethnicities and religions. This has strengthened in us the belief that the human soul is universal, no matter where in the world the body is born. The soul has its energy laws. It is eternal and ageless. There is no adult soul and no child soul. There is just a human soul.

‘Hero’ for us is anyone who tries to overcome any weakness or shortcoming. This is everyone who makes an effort to improve their level of development. As a result, they often do good things for the benefit of others. Which means that the hero is in a process of constant search for development and improvement. This develops their consciousness, and they grow to the idea that it is heroism to do something exceptional for others. Without being paid and simply following the noble impulses of your heart.

Children are new souls, they need someone to show them this world in its purest version, filled with love, compassion, peace, humanity, justice and progress. If you show new souls examples full of aggression, hatred, violence, they will copy this as an example of what the world looks like. They will spread this kind of energy around themselves.

We can only educate by our own example. Adults are the ones who choose the educational frameworks that they consider important. Both the parent and the teacher must be prepared to go through the whole difficult path of development with the child. The adult determines the atmosphere, sets the moral principles and rules that are fair to everyone. This book summarizes years of searching for how to build bridges to the other. These bridges can connect the soul of a child and an adult, as well as any human soul with another.

This book reflects our many years of international experience in the field of education and is reflective of our journey as an educator, teacher, lecturer, author, parent and as a human being. We will feel that we have done useful work, if others reading are inspired to find their truth.

EVERY STUDENT DESERVES A GOOD TEACHER

In this short reflection of ours we are not going to write about the characteristics of the good teacher, we will do this separately. Here will try only to defend the student's right to have a good teacher.

Every student deserves a good teacher who will make him to want to fly.

Education is a two-sided process – teaching and learning. There should be an equal effort and an equal honest attitude to the process in depth to achieve something.

Teachers are the most important people in the schools. Together with the students they create the image of education. But if the students still have a more dependent role, the teachers' role is leading. The quality of teaching and learning depends on the teachers. And although there are plenty of brilliant professionals in schools and they create maybe 90% of the teachers, there is still some percentage of teachers who are just not fit for the role. The role of the teacher is extremely demanding and challenging but on the other hand extremely rewarding. The teacher should not only be a brilliant expert on their subject but also a great communicator and a big fan of the students. To be a teacher means that you have a passion and love in your heart for the students. To be a good teacher means that you will always do what is right for the students, doesn't matter how hard this is for you. It means that you have almost angelic patience. You will need a lot of patience.

The teachers create the students' memories and the care about the students' well being and learning should always come first. All that means that you have to embrace in your heart the philosophy of the Humane pedagogy not the philosophy of the Authoritarian pedagogy. 

WORDS OF ADVICE FOR ADULTS

Don't lie to children so they can learn how to be honest.

Love children so they can learn to love.

Talk to the children so that they can learn to talk.

Listen to the children so that they can learn to listen.

Be patient with the children so that they can learn about patience.

Trust the children so that they can learn to trust each other.

Accept them as equals so that they can learn to be accepted as equals.

Love children unconditionally so that they too can learn about unconditional love.

Accept children as they are so that they can learn to be accepted as they are.

Believe in the boundless potential of children so they can learn to believe in their potential.

AUTHORITARIAN AND HUMANE PEDAGOGY

Assuming that school is an instrument for the development of the human spirit, in general, we should also assume that it is an area of ​​love, respect and support. A place where the human spirit, regardless of its age, feels free, joyful and inspired to develop. A place where learning outcomes, achievements and victories go hand in hand with the development of free spirit, creativity and intellectual challenges.

Probably every teacher has thought about what kind of a teacher they want to be - a rigorous one who can achieve good discipline in class and make students fear, stand still, execute commands and instructions without question, have no voice or choice and obey him completely. Or just the opposite - an understanding, humane person who does not punish, because for him, punishment is a humiliation of the individual. Who sees you as an individual, respects you as a person, is interested in your opinion, listens to your thoughts, seeks your advice to improve the learning process, manages to motivate you with the methods of persuasion so that you yourself want to do something because he believes that you are a unique phenomenon with limitless possibilities that can be developed comprehensively. A teacher who inspires you for victories and successes because he is inspired by his work.

The first type of teacher is traditional, conservative and represents authoritative pedagogy, generally speaking, in which the teacher is an active adult with unlimited authority and the student is a passive element who has virtually no choice and who must do what adults decide is good for him.

Authoritarian pedagogy is based on commands, instructions, coercion and punishment. These are known to pain situations in which an adult instructs, commands, orders, coerces, punishes. And the child protests with disobedience because it wants to be heard, understood, respected as a person, but not punished. When you are commanded or the teacher is shouting at you, you can hardly listen to timid and rare motivational speeches by the same person.

Being a student is not easy. Because you are totally dependent on the adult world, your teachers. Your voice is not important, they make decisions for you and you just have to hope that their decisions are right, honest and in your interest. Very often the classroom is like a battlefield, in which the teacher and the students explain themselves loudly, they raise their tone, they shout, mutually accuse each other of lack of understanding, creating an atmosphere in which the creative process that needs to fill the space of the lesson, it becomes a torturous process in which angry words fly in the air and inspiration shyly waits for the heated atmosphere outside to calm down, but sometimes this does not happen. Unfortunately, this is a very common scenario that can be seen in every school in every country in the human world. What kind of personality brings up that kind of atmosphere and pedagogy? Angry and disrespectful, who do not respect other people? It is possible. It can also nurture indifference to learning, to hatred of the school, because it becomes a place that makes you feel restless, guilty, constantly deserving of punishment.

The second type of teacher is a very rare occurrence because of the simple fact that getting to the truth that children have also personalities who live their lives now and not prepare for the future means that you respect them, listen to them, learn from them and you are inspired by them. It means that you continue to develop yourself spiritually as a person free from limitations and control, who does not see the learning process as a form of control. Teachers of this type, although rare, are also representatives of so-called 'humane pedagogy' (according to Shalva Amonashvili). This type of pedagogy and teacher-student relationship relies on the individual approach to each child, the child's only desire to do something, their inner self-motivation, their inspiration, their desire to understand the need to take responsibility and to learn gradually it does so, not through coercion, but through free choice and will, supported by an adult who believes in his potential.

АВТОРИТАРНА И ХУМАННА ПЕДАГОГИКА (или за Училището на бъдещето)

Ако приемем, че училището е инструмент за развитието на човешкия дух, най-общо казано, то би трябвало да допуснем и, че това е пространство на любовта, уважението и подкрепата. Място, където човешкият дух, независимо от възрастта си, се чувства свободен, радостен и вдъхновен да се развива. Място, където учебните резултати, постижения и победи вървят ръка за ръка с развитието на свободния дух, творчекия потенциал и интелектуалните предизвикателства.

Вероятно всеки учител се е замислял над това какъв учител иска да бъде - строг, който може да постигне добра дисциплина в час и да накара учениците да се страхуват, да стоят неподвижно, да изпълняват команди и инструкции безпрекословно, да нямат право на глас и на избор и да му се подчиняват напълно. Или да бъде точно обратното - разбиращ, хуманен, който не наказва, защото за него наказанието е унижение на личността. Който те вижда като индивидуалност, уважава те като личност, интересува се от твоето мнение, вслушва се в твоите мисли, търси твоите съвети, за да подобри учебния процес, успява да те мотивира с методите на убеждението така, че ти сам да поискаш да направиш нещо, защото вярва, че ти си уникално явление с неограничени възможности, които могат да бъдат развивани всестранно. Учител, който те вдъхновява за победи и успехи, защото самият той е вдъхновен за работата си.

Първият тип учител представлява традиционната, консервативна, авторатирна педагогика, най-общо казано, в която учителят е активният възрастен с неограничена власт, а ученикът е пасивният елемент, който не притежава почти никакво право на избор и който трябва безпрекословно да прави това, което възрастните решат, че е добро за него.

Авторитарната педагогика се основана на командите, инструкциите, принудата, наказанията. Познати до болка ситуации, в които възрастният инструктира, командва, заповядва, принуждава, наказва. А детето протестира с непослушание, защото иска да бъде изслушано, разбрано, уважено като личност, но не наказано. Когато с крещене ти се насаждат команди, трудно можеш да се поддадеш на плахите и редки мотивационни речи от страна на учителя. Да си ученик не е лесно. Защото ти си напълно зависим от света на възрастните, твоите учители. Твоят глас не е важен, те вземат решения вместо теб и ти само трябва да се надяваш, че техните решения са правилни, честни, почтени и в твой интерес. Много често класната стая прилича на бойно поле, в което учителят и учениците разпалено и на висок глас се обясняват, повишават тон, крещят си, взаимно се обвиняват в липса на разбиране, създава се атмосфера, в която творческият процес, който трябва да изпълва пространството на урока, се превръща в мъчителен процес, в който ядосани думи летят във въздуха, а вдъхновението срамежливо изчаква отвън нажежената атмосфера да се успокои, но това понякога така и не се случва. За съжаление, това е много чест сценарий, който може да се види във всяко училище във всяка една страна по света. Какъв тип личности възпитава такъв вид атмосфера и педагогика? Ядосани, сърдити едни на други, неуважителни, които не уважават и не зачитат другите хора? Възможно е. Възможно е и да възпитава безразличие към ученето, към научаването, омраза към училището, защото то се превръща в място, което те кара да се чувстваш неспокоен, виновен, постоянно заслужаващ наказания.

Вторият тип учител е много рядко явление, поради простия факт, че да достигнеш до истината, че децата също са личности, които живеят живота си сега, а не се готвят за бъдещето, означава, че ти ги уважаваш, слушаш ги, учиш се от тях и се вдъхновяваш от тях. Означава, че ти самият продължаваш да се развиваш духовно като личност, свободна от ограничения и контрол, която не вижда учебния процес като форма на контрол. Такъв тип учители се срещат, макар и рядко, и те са представители на така наречената хуманно-личностна педагогика (според Шалва Амонашвили). Този тип педагогика и взаимоотношения между учител - ученик разчита на индивидуалния подход към всяко дете, на това детето само да поиска да направи нещо, на вътрешната му самомотивация, на вдъхновението, на желанието му да разбере нуждата да поема отговорности и да се научи постепенно да го прави, но не чрез принуждение, а чрез свободния избор и воля, подкрепян от възрастния, който вярва в неговия потенциал и възможности.

СЪВЕТИ КЪМ ВЪЗРАСТНИТЕ

Не лъжете децата, за да се научат на честност.

Обичайте децата, за да се научат да обичат.

Разговаряйте с децата, за да се научат да разговарят.

Изслушвайте децата, за да се научат да изслушват.

Бъдете търпеливи с децата, за да се научат на търпение.

Вярвайте на децата, за да се научат да си вярват.

Приемайте ги като равни, за да се научат да се приемат като равни.

Обичайте децата безусловно, за да се научат и те на безусловна любов.

Приемайте децата такива, каквито са, за да се научат и те да се приемат такива, каквито са.

Вярвайте в безграничния потенциал на децата, за да се научат и те да вярват в своя потенциал.

Искрено се интересувайте от мнението на децата, за да се научат и те, че тяхното мнение има значение.

Грижете се, борете се, подкрепяйте децата, за да се научат и те да се грижат, подкрепят и да се борят за друго човешко същество.

Бъдете добри с децата, за да се научат и те да са добри с останалите.

ЗА УЧИТЕЛИТЕ ДВОЙКАДЖИИ

Най-голямата беда на образованието не са децата двойкаджии. 

Не, не са те, защото те са в процес на развитие, те имат шанс да се развият и  полетят.

 Двойките са все пак само цифри, а никоя цифра не е в състояние да 

фиксира и обхване целия потенциал на детето, тя 

обикновено фиксира

 някакво негово временно състояние.

Най-голямата беда на образованието са учителите двойкаджии, пълно е с такива. 

Учителите двойкаджии са онези, които са дошли в образователната сфера

по някакви си техни сметки, в които обикновено децата и тяхното развитие 

не влизат изобщо. 

Учителите двойкаджии виждат децата само като цифри и проценти, 

заковани веднъж завинаги. 

Те са слепи за потенциала и за неговото развитие, с цифрите си присъди те

 всъщност убиват потенциала, защото им е по-важно да отчетат процентите на успеха. 

Учителите двойкаджии не вярват в безграничния потенциал на децата, те ги 

виждат само като обект на постоянна критика, присъди, наказания, забрани,

 крещене и психически тормоз, а не като личности, които имат нужда от 

вдъхновението и любящата ръка на възрастните, която ще ги придържа, 

докато се научат да летят сами. Когато говорим колко са лоши, невъзпитани, 

по-слабо грамотни и незнаещи днес децата, не трябва да забравяме, че това 

се дължи и на авторитарно-командните методи на учителите двойкаджии.