(Някои педагогически наблюдения, които може да са полезни на някого)
Има една категория възрастни, които избиват собствените си комплекси върху децата. За да се покажат доминиращи, оценяващи, винаги прави. На такива възрастни все за нещо не можеш да им угодиш. Те никога няма да приемат детето такова, каквото е – най-вече със слабостите му, с грешките в процеса на израстване.
Не. Те ще направят от това шоу – понякога публично – за да унизят детето и да възвисят себе си. Чували сме: „то е с две леви ръце“, „с два леви крака“, „все нещо не му достига“, „все иска да пишка, когато не трябва“, „то е просто едно малко недоразумение“.
А ние – ние, възрастните – сме големите герои, готови веднага да го стъпчем, да го унижим, да му се подиграем публично.
Тези деца сякаш никога не са достойни за абсолютната родителска любов – за онази безусловната. За тях винаги се говори от позицията на липсата: какво не си успял, какво не можеш, в сравнение с „мен – възрастния“.
Когато възрастният се смее, детето го чува преведено като: „нещо не ми е наред“, „такъв, какъвто съм, не правя родителите си доволни“, “трябва да ме е срам от себе си”.
Такива възрастни отварят вратата към ада за тези деца. Защото те цял живот ще се опитват да им се доказват, да спечелят тяхната похвала и любов. Но тази любов винаги е условна – все нещо трябва да се направи, все някакво формално постижение е нужно. Иначе родителят-тиран е готов да иронизира, да омаловажи, да види единствено онова, което „не достига“.
Тези деца израстват с усещането, че винаги са недостойни. И тогава започват да заместват всичко с лъжа, показност, шум, игра, преструвка, имитация, манипулация, внушение.
Позицията на възрастния в очите на детето е равна на позицията на божество. И когато това божество системно те представя пред света в ироничен план, детето тихо и постепенно започва да ненавижда това божество.
А какви деца са били тези възрастни?
Обикновено – същите. Израснали с доминираща фигура на родител-тиран, мачо, който не е пестял иронията, сарказма и „дружеските“ публични подигравки. Подигравките и иронията от страна на възрастните не са „шега“, а форма на насилие, която оформя цялата вътрешна структура на детето и живота му като възрастен.
Децата отразяват родителите си. И такива деца порастват като неуверени възрастни, страхливи, които цял живот се доказват, търсят одобрение, развиват комплекси, че такива, каквито са, не са нужни и достойни.
Научават се да се преструват. Да водят двоен живот – в единия, тайния, са себе си, а в другия, публичния, играят роли: шумни, театрални, фрагментирани, не цялостни.
Те живеят в сянката на родителя цял живот. Разпиляват енергията си в търсене на чуждото одобрение, в емоционален хаос. А ако попаднат и на незрял партньор, който има интерес те да останат такива, фрагментацията им се задълбочава. Те не узряват. Не избират себе си.
Защото смелостта да протестираш е обявена за слабост. А слабостта трябва да се крие. Затова се преструваш.
Малките изплашени, обидени деца израстват в големи изплашени, засрамени и обидени възрастни, които оцеляват чрез хумор, поза, сексапил, его, контрол, доминиране, внушения. Те рано научават едно правило: ако си истински – ще те смачкат.
Остават емоционално и екзистенциално незрели, защото нищо около тях не е подкрепяло тяхната зрялост. За да оцелеят, се научават да играят двойни, тройни и четворни игри, да водят паралелни животи с паралелни идентичности.
Трагичната истина е, че това са били изключително стойностни деца, които просто не са имали късмета да имат зрели родители. И често, без осъзнаване, те затварят кръга и се превръщат в тяхно подобие.
Иска се дълбоко осъзнаване, нужда и желание да узрееш. А това става само със скъсване със старите модели, със старите огледала, в които продължаваш да се оглеждаш.
Никога, никога не се подигравайте на децата!
Те нямат вина, че са по-малки от вас и че започват живота си в семейство, което не са си избрали сами.
Никога не се подигравайте на децата. Говорете им като на равни.
Само това усилие да направите за децата си, бъдете уверени, че сте направили нещо огромно за тях.
(Елена Любенова)
No comments:
Post a Comment