SNOWY SYMPHONY

Angelic purity falls from the sky to cover evil. Angelic purity falls from the sky to warm cold hearts. Heavenly silence, like the silence after a prayer, echoes over the streets dressed in white. Heavenly silence silences false cries and keeps the secrets of human hearts safe.

A curtain of snow descends from the sky like the scenery of a divine play. To hide the sense of guilt for the evil that has already been done.

Piles of snow, like a heavenly blanket, bring oblivion and comfort.

The snow washes everything. People, events, pain and love. The snow prepares the way for new encounters and new love.

Hungry crows, filled with human suffering, caw into the heavenly silence and fill our hearts with sympathy and mercy.

The melting snowflakes turn into the warm tears of our innocence. Tears of joy for you. Tears of pain for you.

When everything is in your eyes, there is no need for words. Then words become a superfluous misunderstanding between us. They divide us and say nothing essential.

The Snow Queen from our enchanted childhood and broken mirrors are reflected as messages of something yet to come. Fragments of glass float through the air and fall into our eyes. Then the world becomes colder, and the snowy night seems unbearably long. The shard of glass cuts deep into my eyes and empties them of tears. My eyes are already empty of tears for you. Because that is what the Snow Queen chose for me. My heart no longer suffers for you. It is calm and empty. White, icy beauty drifts through the air and fills it with lonely coldness.

СНЕЖНА СИМФОНИЯ

Ангелска чистота пада от небето, за да скрие стореното зло. Ангелска чистота пада от небето, за да стопли студените сърца. Небесна тишина като след молитва ехти над облечените в бяло улици. Небесна тишина заглушава фалшивите крясъци и прави така, че тайните на човешките сърца да останат на сигурно място.

Снежна завеса се спуска от небето като декор на божествена пиеса. За да скрие чувството за вина от стореното зло.

Преспи сняг като небесно одеяло носят забрава и успокоение.

Снегът измива всичко. Хора, събития, болки и любови. Снегът проправя път за нови срещи и любови.

Гладни врани грачат, изпълнени с човешко страдание, огласят небесната тишина и изпълват сърцата със съчувствие и милост.

Разтопените снежинки се превръщат в горещи сълзи по нашата невинност. Сълзи от радост за теб. Сълзи от болка по теб.

Когато всичко е в очите ти, няма нужда от думи. Тогава думите са излишно недоразумение между нас. Те разделят и не казват нищо съществено.

EVE AND PSYCHE

You want me to be your Eve, whom you will wear like a wedding ring on your hand. You want me to give up my name and take yours. Not only that—you want me to preserve the honour of your name and continue your family line. You want me to leave my birthplace and come to live in yours because you believe that is what is best for me.

You want me to be your Eve, caring for your home, bearing your children and raising them. You want to place me in portraits that you will proudly show to everyone.

You want me to hide my beauty, to become a shadow of myself so that I do not invite temptation and sin. At the same time, you admire other women, turning them into objects of temptation.

You want me to become your shadow, keeping the fire burning in your home and protecting your name from gossip. Meanwhile, you are busy hunting free hearts to whom you cannot promise anything. Because I can no longer tempt you. Because they cannot become your slaves. You are a hunter. And this is the justification you have invented for yourself.

You do not want me to be whole and independent—a free woman whom you can love. No, you want me to be your other half, the one you can blame for the lack of harmony within yourself.

ЕВА И ПСИХЕЯ

Ти искаш аз да съм твоята Ева, която ти ще носиш като венчален пръстен на ръката си.

Ти искаш аз да се откажа от моето име и да взема твоето. Не само това – ти искаш аз да пазя честта на твоето име и да продължа рода ти.

Ти искаш аз да оставя родното си място и да отида да живея в твоето. Защото така ти си решил, че е най-добре за мен.

Ти искаш аз да съм твоята Ева. Да се грижа за дома ти. Да ти родя деца и да се грижа за тях. Ти искаш да ме сложиш на портрети, които ще показваш на всички.

Ти искаш аз да скрия красотата си, да се превърна в сянка на себе си, за да не привличам съблазни и грях. А в същото време ти си зает да се възхищаваш на други жени, превръщайки ги в предмет на изкушение.

Ти искаш аз да се превърна в твоя сянка, която ще поддържа огъня в дома ти и ще пази името ти чисто от клюки. А през това време ти ще си зает да ловуваш свободни сърца, на които не можеш нищо да обещаеш. Защото аз не мога да бъда вече предмет на изкушение за теб. Защото те не могат да бъдат твоите робини. Ти си ловец. И това е оправдание, което ти си измислил за себе си.

Ти не искаш аз да съм нещо цяло и независимо, което те обича като свободна жена. Не, ти ме искаш като своя половинка, която ще виниш за липсата на хармония в себе си.

Ти искаш всичко от мен. Ти имаш твърде много вериги за мен. Вериги, които ще отнемат свободата ми и ще ме превърнат в твоя робиня.

JAZZ ON FRIDAY NIGHT

It is Friday night. In the air you can feel jazz melodies, the fragrance of perfume, and the aroma of food being sold at a small discount. Tired bodies dress up for the evening and go out to get drunk on cheap beer and jazz, trying to forget the system. From the nearest pub, amateur musicians play untalented cover versions of their own lives. Outside the pub, a dog and a cat chase each other in circles, proving that opposites attract. The pub is full of tired faces that have come to tell the world that their bodies still represent life. They come here regularly, searching for new emotions.

I stand in my empty room, and the jazz music knocks against the closed window like an invitation to dance. Slowly, I put on my green dress, in which I long to seduce you, just as I have done a thousand times in my thoughts. I apply my red lipstick, whose language needs no translation. It sends an invitation. My dark hair merges with the night outside, ready for victories and voluntary defeats.

You stand alone in your empty room. Slowly, you button your dark blue shirt, behind which you hope to hide your insecurity. Then you reach decisively for the perfume that is meant to inspire confidence. Instead, its sharp, exotic fragrance fills you with doubt. Doubt like the uncertainty before a hunt.

ДЖАЗ В ПЕТЪК ВЕЧЕР

Петък вечер е. По улиците се носят джазови мелодии, аромати на парфюм и храна, която се продава с няколко процента намаление. Уморени тела се обличат празнично и отиват да се напият с евтина бира и джаз, за да забравят за системата. От най-близката кръчма любители музиканти свирят бездарно поредния кавър на техния живот. Пред кръчмата куче и котка обикалят в кръг, доказвайки, че противоположностите се привличат. Кръчмата е пълна вече с изморени лица, дошли да заявят на света, че телата им все още представляват живота. Те идват тук редовно, търсейки нови усещания.

Аз стоя в празната стая, а джазовата музика се блъска в затворения прозорец като покана за танц. Обличам бавно зелената си рокля, с която смятам да те съблазня. Така, както мислено съм го правила хиляди пъти. Слагам червеното си червило, чийто език няма нужда да бъде превеждан. Той излъчва покана. Тъмната ми коса се слива с нощта навън, готова за победи и доброволни загуби.

Ти стоиш сам в празната си стая. Обличаш бавно тъмносинята си риза, в която смяташ да скриеш несигурността си. После решително посягаш към парфюма, който трябва да ти вдъхне решителност. Но вместо това неговият остър и екзотичен аромат те изпълва със съмнения. Съмнения като преди лов.

BACK IN TIME

The moonlit path leads me back through time, along the curve of my memories. Back to the blank page I once was, half of which has already been written. Darkness, loneliness and instincts—that was the beginning.

The moonlit path leads me back to the time when you were still free. Free like a seed waiting to be sown. Free like a seed before it becomes a field of wheat. Free like a seed before it dies in the earth and is reborn as bread. Free like a seed that is complete in itself.

Who decides, and when, that this seed will one day represent the body of God? Who decides, and when, to take away its freedom?

The moonlit path leads me back to the time when water was the only hope of giving birth to life, and that alone was divine enough. Back to the time when water was free from the obligation to be holy. Back when no one had burdened it with expectations or bound it tightly in chains.

The moonlit path leads me back to the time when you were still an egg. An egg from which everything could be born. Back to the time before the egg was bought and sold at a low price. Back when the life within the egg was worth more than life itself, and no one had yet assigned it the role of becoming an object of trade. Because what price can life have?

НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО

 

Лунната пътека ме води назад във времето по кривата на моите спомени. Назад към белия лист, който бях и който е наполовина вече изписан. Мрак, самота, инстинкти – това стоеше в началото.

Лунната пътека ме води назад, когато ти все още беше свободен. Свободен като семе, което чака да бъде посято. Свободен като семе, преди да се превърне в житна нива. Свободен като семе, преди да умре в земята и да се роди отново като хляб. Свободен като семе, което е достатъчно само по себе си.

Кой и кога решава, че точно това семе по-късно ще представлява Божието тяло? Кой и кога решава да отнеме свободата ти?

Лунната пътека ме води назад във времето, когато водата беше единствената надежда да се роди живот и това беше достатъчно божествено само по себе си. Назад, когато водата беше свободна от задължението да е свята и светена. Назад, когато все още никой не я беше натоварил с очаквания и вързал здраво с вериги.

I WILL TAKE EVERYTHING WITH ME

When I leave, I will take everything with me. I will take my soul, my thoughts and my energy. I will leave only my body.

I possess nothing except my soul, my thoughts and my energy. I do not collect treasures that storms and winds will destroy. I do not collect money that would corrupt me. I will take my memories with me. They will keep me warm in the cold of the endless cosmic night.

I have nothing except myself. I do not belong to you. And you do not belong to me. The phrase "You are mine" is an illusion, an expression of weakness, a lack of confidence. Nobody belongs to anyone. No one is another person's slave. We are only briefly and willingly present in someone else's life. Only as guests. We are not masters of others, but guests in their lives.

I was once a small naked dot. The absolute mistress of the starry sky.

Do you remember the spring of the 2,121,284th light year? When we met, our love rose into the heavens like a young star. You, our love and I. We possessed the ability to fly. And we flew freely everywhere. That was enough. Enough for a beginning, a middle and an end. You wanted me to be the mistress of your body. You did not mind my soul possessing yours. Your heart rejoiced because I was its mistress. The same was happening to me. You were the master of my body. My foolish heart forgot its pride because of you. And my soul, born to be free and never to belong to anything material, was ready to sign an act of surrender and proudly declare itself your happy slave.

ЩЕ ВЗЕМА ВСИЧКО СЪС СЕБЕ СИ

Когато си отида, ще взема всичко със себе си. Ще взема душата си, мислите си, енергията си. Само тялото си ще оставя.

Аз нямам нищо друго освен душата, мислите и енергията си. Не събирам богатства, които бурите и ветровете ще разрушат. Не събирам пари, които ще ме развратят. Ще взема спомените си, те ще ме топлят в студа на безкрайната космическа нощ.

Не притежавам нищо освен себе си. Аз не ти принадлежа. И ти не принадлежиш на мен. Изразът „Ти си мой“ е илюзия, израз на слабост, неувереност в себе си. Никой не принадлежи на никого. Никой не е ничий роб. Ние доброволно присъстваме за кратко в нечий друг живот. Но само като гости. Ние не сме господари на другите, а гости в техния живот.

Бях малка гола точка. Абсолютна господарка на звездното небе.

Помниш ли пролетта на 2121284 светлинна година? Когато се срещнахме и нашата любов изгря на небето като млада звезда. Аз, ти и нашата любов. Ние имахме способността да летим. И ние летяхме свободно навсякъде. Това беше напълно достатъчно и адекватно като начало, среда и край. Ти искаше аз да бъда господарка на твоето тяло. Ти нямаше нищо против аз да обсебя твоята душа. Сърцето ти ликуваше, защото аз бях неговата стопанка. С мен се случваше същото. Ти беше господарят на моето тяло. Глупавото ми сърце забрави гордостта си заради теб. А душата ми, родена да е свободна и да не принадлежи на нищо материално, беше готова доброволно да подпише договор за капитулация и да обяви себе си за горд и щастлив твой роб.

GOLDEN LOVE

I am a falling teardrop in the season of the ripe apples.

The ripe red apples roll across the yellow grass. Red leaves fall like rain from the sky. Orange chrysanthemums stare upwards, waiting for an autumn miracle. The sky absorbs the fiery red and reflects it into the water in the form of flames that swallow sadness. Melancholy hangs in the air and conquers our hearts.

You are a falling leaf. I am a falling raindrop. The wind introduced us to one another and made us a pair.

You fell with the crimson leaves like a cry for help. A help that I needed. A help that you needed. A delayed help. I met you when God had forgotten me, leaving me alone and without direction. When I met you, you too had lost your direction. But the rain, coloured by the autumn leaves, and the warm golden magic of autumn melancholy brought our paths together. The red apples rolled across the grass like temptation and late sin.

And we stood facing one another in the middle of the forest, sinking into gold and flames, not daring to come any closer.

We met before winter came to cover all the paths to human hearts with snow. Frightened by how quickly summer passes, we tried to hold on to it with the help of the falling golden rain.

ЗЛАТНА ЛЮБОВ

Аз съм падаща сълза в сезона на узрелите ябълки.

Узрелите червени ябълки се търкалят по пожълтялата трева. Червени листа падат като дъжд от небето. Оранжеви хризантеми са вперили погледи нагоре, очаквайки есенно чудо. Небето попива огненото червено и го отразява долу във водата под формата на пламъци, които поглъщат тъгата. Меланхолията се носи във въздуха и превзема сърцата ни.

Ти си падащо листо. Аз съм падаща дъждовна капка. Вятърът ни срещна и съедини.

Ти се отрони от падащите пурпурни листа като вик за помощ. Помощ, от която имах нужда. Помощ, от която ти имаше нужда. Закъсняла помощ. Срещнах те, когато и Бог беше забравил за мен, оставяйки ме сама и без посоки. Когато те срещнах, ти също беше изгубил своята посока. Но дъждът, боядисан от есенните листа, и топлата златна магия на есенната меланхолия събраха посоките ни в една. Червените ябълки се търкаляха по тревата като изкушение и късен грях. А ние стояхме един срещу друг в средата на гората, потънала в злато и пламъци, и не смеехме да пристъпим близо един към друг.

Срещнахме се, преди зимата да затрупа със сняг всички пътеки към човешките сърца. Изплашени колко бързо си отива лятото, ние се опитахме да го задържим с помощта на падащия златен дъжд.

Аз не бях твоята пролет. Ти не беше моята първа любов. Пролетта беше сезонът на нашите бързи и лесни любови. Лесно се обича напролет. Пролетните любови са леки, въздушни, шармантни, цветни и лесни. Лесно идват, лесно се изживяват – без драми и дълбоки рани. И природата е благосклонна към пролетните любови.

NOTHING CAN HURT ME

I wish I was a stone that time would gradually cover with moss and oblivion. Then the pain of your neglect and hatred would slowly grow dull.

I wish I was a stone that never changes, never dreams and never grieves for its unfulfilled dreams.

I wish I no longer dreamed of you because it brings unbearable suffering to know that you are forever beyond my reach.

That is exactly why I want to be a stone that does not need mercy from others because it has no mercy for itself.

I wish I was a stone, made of the same substance as you. Because only then would I no longer feel the impossible pain of believing that you have already turned your heart to stone.

And stones do not cry. Stones do not dream. They are indifferent to both love and hatred. Stones do not need a God to grant them immortality. A God who can promise them eternal love and eternal remembrance.

We, the stones, are immortal even without God. Cold and impervious to eternity.

I have no heart left to suffer. And because I have no heart, it can never be broken. Nothing can touch me anymore. Absolutely nothing.

You have become a stone as well. There is no warmth for me left in your heart.

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАСЕГНЕ

Иска ми се да съм камък, който времето постепенно ще покрие с мъх и забрава. А това ще притъпи болката от твоето пренебрежение и омраза. 

Иска ми се да съм камък, който не се променя, който не мечтае и не изпитва тъга по несбъднатите си мечти. 

Иска ми се да не мечтая повече за теб, защото това носи непосилно страдание поради мисълта, че ти си непостижимо далеч от мен.

Точно затова ми се иска да съм камък, който няма нужда другите да са милостиви към него, защото той няма милост към себе си.

Иска ми се да съм камък, за да съм от еднакъв  материал направена с теб. Защото само тогава няма да изпитвам болка, невъзможна болка от мисълта, че ти вече си превърнал сърцето си в камък. 

А камъните не плачат. Камъните не мечтаят, те са безразлични към любовта и омразата. Камъните нямат нужда да имат Бог, който може да ги дари с безсмъртие. Бог, който може да им обещае вечна любов и памет. 

Ние, камъните, сме безсмъртни и без Бог. Студени и непроницаеми за вечността. 

Аз нямам сърце, което да страда.  И понеже нямам сърце, то никога не може да бъде разбито. Нищо не може да ме засегне вече. Абсолютно нищо. 

Ти също си камък вече, в твоето сърце няма топлина за мен. 

DIRECTIONS OF LIFE

You are an ancient and mythical captain who confidently holds the wheel of your ship. You are a brave captain who, by your own will, shortens the distance between us or makes it impossibly long. I sit upon the seashore, waving to you, and this is a certain sign that I am waiting for you. I am waiting for you on the stormy sea of life that threatens to swallow your ship. You raise the sails once again. The sky is clear. Only a gentle breeze points the way to me. You do not even need a compass. Your heart steers your ship. And it brings you safely to my shore.

I wait for you on the beach, wearing a green dress that reflects the fatal glow of the sea. He walks first upon the water. He walks upon its surface, does not sink beneath the weight of His body, and even flies. You leave your ship and follow Him. You walk upon the water without sinking, following the sunlit path of your heart. When you find me on the beach, you leave your ship in the harbour and drop a deep anchor with the intention of never leaving me again.

Hand in hand, we walk through groves filled with figs, temptation and sin. There I love your body. And you lose yourself in the embrace of my summer body. My summer body is generous and abundant with caresses and tenderness. My summer body smells of jasmine and orange blossom. The hair of my summer body wraps itself around your soul, embraces your ship and lines the path towards it with daisies and olive trees. They bring oblivion and delight. My dark hair locks you within the darkness of delight, and you forget that you are a brave captain and a warrior. You stay with me. Neither of us wishes to remember.

ПОСОКИТЕ НА ЖИВОТА

Ти си древен и митичен капитан, който държи уверено кормилото на своя кораб. Ти си смел капитан, който ту скъсява разстоянието между нас, ту го прави безнадеждно голямо. Аз седя на единия бряг на морето, махам ти с ръка и това е сигурен знак за теб, че аз те чакам. Чакам те в бурното море  на живота, което поглъща твоя кораб. 

Ти пак вдигаш платната. Небето е ясно и чисто. Само слаб ветрец показва посоката към мен. Ти нямаш нужда даже от компас. Твоето сърце управлява твоя кораб. И той акостира на моя бряг. 

Аз те чакам на брега, облечена в зелена рокля, която отразява фаталния блясък на морето. Той минава пръв по водата, ходи отгоре, не потъва от тежестта на тялото си, а даже лети. Ти слизаш от кораба си и го следваш. Ти също ходиш по водата и не потъваш, а следваш слънчевата пътека на своето сърце. 

Когато ти ме намираш на брега, ти оставаш кораба си на пристанището, пускаш дълбоко котва с намерение никога повече да не си тръгнеш от мен. 

И ние, хванати за ръка, минаваме през горички, пълни със смокини, изкушение и грях. Там аз обичам твоето тяло. А ти се задушаваш в прегръдките на моето лятно тяло. 

Моето лятно тяло е пищно и богато на милувки и нежност. Моето лятно тяло ухае на жасмин и портокалов цвят. Косите на моето лятно тяло обвиват душата ти, обвиват твоя кораб, засяват пътя до него с маргаритки и маслинови дървета. Те носят забрава и наслада. Моите тъмни коси те заключват в тъмнината на насладата и ти забравяш, че си смел капитан и воин даже. Ти оставаш при мен и двамата не искаме да помним.

Но един ден Той минава отново по водата, идва при нас и ни напомня, че ние сме родени и за другите, а не само за нашето лично щастие. Ние трябва да се огледаме в другите, за да разберем и приемем себе си по-добре.

И  ти като безстрашен капитан, събличаш бавно и с нежелание моите тъмни коси от своето тяло и тръгваш да търсиш пътя към своя кораб, който ще те отведе далеч от мен. Защото там някъде има нови морета и страни, които чакат ти да ги откриеш. Защото там някъде някой чака ти да го нахраниш и да го утешиш. Там някъде някой чака твоето състрадание и милосърдие. Някой чака ти да избършеш сълзите му и да чуеш неговата  история.

Ти си тръгваш от мен, обещавайки пак да се върнеш. А аз оставам да чакам следващия кораб. Защото аз съм вечната  жена и неумиращата любов.

THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost all connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you have locked yourself inside a high tower whose roof reaches the sky. For greater security, inside your tower you communicate only with certain people from your family, your ethnicity and your religion. You rarely step outside this circle because you are afraid that you might meet me. And if you met me, it would become very difficult for you to justify the existence of the high tower that you have turned into your own prison. So you communicate only with other prisoners. They are safe for you because generations have built these connections. There are no unexpected emotions there. There you will never meet me. And you are not brave enough to leave your prison and admit that your heart no longer likes it.

I do not belong to your ethnicity, nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but He has no specific name. He is everything visible and invisible. He is all the cosmic energy.

Your prison tower has no postal service to the outside world. That makes you feel safer because you are afraid of my letters.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun hums relentlessly with honeybees, creating the feeling that a heavenly conductor is moving the air to perform the music of August.

The memories of August gather the ripe wheat and faded past loves. And the craters of the moon at night harbour our dreams as they search for their past and future lives, their past and future happiness.

The memories of August revisit the memories of our first love, whose grey hair the wind gently scatters across the sky. And every encounter with that first love is like a glimpse of the life we might have lived if our hearts had not been created to love so much more.

The memories of August are like sorrow for the future and joy for the past. They are like infidelity towards you and a dream of another. Because it is the dream of another that moves us forward.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло. 

PRAYER FOR LOVE

I sit in the small dark room of my life, looking for you so that I may see you. I look for you every time I am in trouble. I look for you every time I am lonely and sad. Forgive me for forgetting to look for you when I am happy. But those are brief moments when I forget about myself, and then happiness comes by itself, like an uninvited light that suddenly enters through the window of the small dark room of my life. It illuminates every corner, and for a moment I forget how long I have walked. I forget the pain of my eternal journey.

In the small dark room of my life there are several corners against which I always bump whenever fate is not generous to me. The floor is old and scratched, and the paint has long since worn away. Every time darkness drives happiness out of my little room, I fall to the floor to pray, and with every sorrow another layer of paint disappears. You can see how much suffering this room has endured. Even my knees have taken on its colour.

The ceiling of my room is high and almost unreachable. Every time I want to achieve something, I have to jump higher and higher to reach it. The ceiling is as ruthless and distant as an unattainable dream. Exactly like your love. But I never stop jumping. I never stop trying to reach the height of my own dreams.

МОЛИТВА ЗА ЛЮБОВ

 Седя в малката тъмна стая на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся, когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия ми вечен път. 

В малката тъмна стая на моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е особено щедра към мен. Подът е стар и  надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са шарени вече.

Таванът на моята стая е висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се опитвам да достигна височината на собствените си мечти.

Единият ъгъл на малката тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за оплаквам невъзможността да получа твоята любов. 

Другият ъгъл на малката стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път, когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно човешко тяло. След всяка  горещо отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и безусловно твоята любов. 

Малката тъмна стая на моя живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да обичам живота, да го обичам и да му вярвам.

Тази малка стая, ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете отдавна са си отишли, и един висок, недостижим  таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е моят  живот. 

НЕ СЪМ ОТТУК

 Не съм оттук. Хваната съм като в капан в това тяло смъртно. Безсмъртна съм аз и неуловима. За малко съм в този град и даже в този свят, съвсем за малко. Но така се случи, че срещнах теб. Когато те срещнах си припомних как Бог създаваше вселената. С гръм и с трясък и с гравитация. От прах и газ се създаде всичко видимо и невидимо. В прах ще се превърне то накрая. 

Когато вечер земята се завърти така, че мракът да покрие всичко, излез навън и погледни потъналото в мрак небе, огряно от далечни малки светлинки. Оттам съм аз, от далечния звезден хоризонт, дошла на гости за  малко тук и в тази форма.

Нашата история се повтаря вече хиляди години и никога не може да стигне до край, който да се хареса и на двамата. Нашата история е история без край, но с начало, случило се в един летен ден, когато поредният метеор  изгоря в атмосферата на земята. Може би тогава ти улови с погледа си смъртта на метеора, но го помисли за падаща звезда и по традиция ти си пожела нещо. Пожела си мен. Пожела си да ме срещнеш отново някой ден.  Случи ти се любов. Любов, за която ти не беше готов.

И така ние се срещнахме. Като изпълнено желание на падащата звезда. Като готова рецепта за космическа драма. Но аз не съм това, което ти си мислиш, че съм. Неуловима енергия съм аз. Не съм проекция на твоите мисли за мен. Не съм образ на това, което си свикнал да виждаш около себе си. Аз съм от твоето космическо минало и бъдеще. 

Но ти не си готов за мен. Ти имаш една голяма витрина рамка, в която си сложил на показ някои неща. Те стоят там, защото ти искаш  всички да ги видят и да си мислят, че може да ти се вярва. В тази рамка аз виждам няколко портрета, по които хората ще те приемат добре. Но под големите  прегърнати и показно щастливи портрети аз виждам и нещо друго. То прилича на клетка, на лъжа, на лицемерие. От единия ъгъл се показва и един голям страх. Страх, че ако махнеш тази рамка витрина на твоя показен щастлив живот, то нищо няма да остане. Страх, че останалите няма да те приемат добре без тази рамка клетка. Но така ли е всъщност? 

Къде е мястото на любовта в тази образцова клетка? Къде е мястото на страстта? На лудата, изгаряща страст, която ако я има, то тя няма нужда да бъде одобрявана от другите. Страстта няма нужда от показност и парад. Тя е срамежлива, интимна и тиха като река, която ще излезе от коритото си. Нима слънцето има нужда от нашето одобрение, за да свети? 

А аз? Къде е моето място в тази рамка? Някъде зад щастливите портрети, скрита като срамно преживяване. 

Но аз не съм оттук. Не можеш да ме скриеш зад себе си. Не можеш да ме игнорираш видимо и да ме преживяваш страстно тайно. Аз не съм оттук. От звездите съм аз и не се побирам в клетка. 

Аз съм древна и митична. Гореща енергия в мен бушува. Защото аз все още се оформям. Аз съм бъдеща звезда. Огромно кълбо от космически прах и газ, събрани от гравитацията завинаги. Но аз все още се оформям и твоята малка клетка е тясна за мен.

Не съм оттук. Запомни го. Ако искаш любовта ми, разбий клетката. Бъди свободен от одобрението на другите. Тогава моята огнена природа ще стопли твоето студено и изплашено сърце. Самотно сърце имаш ти. Самотно е то, макар че е в компанията на толкова много портрети. Ако искаш любовта ми, бъди смел, бъди митичен и космичен. 

Когато Бог създаде вселената и света, Той го искаше свободен и горд. Защото Бог е нашата съвест. И нашата съвест е Бог. Нашата съвест за нашия живот и за нашата болка. Бог ни създаде свободни, свободни от болката. Освободи се от болката.

А аз не съм от този човешки свят, пълен с умишлено причинено страдание. Не съм от свят, където хората предпочитат да се убиват, вместо да се обичат. Където хората позволяват различията да ги разделят. Където страхът и лицемерието убиват копнежите на сърцето.

Не съм оттук и затова не обещавам, че ще остана тук, за да те обичам точно на това място. Защото аз мога да те обичам навсякъде. Ти си в моето сърце. А аз нося сърцето си навсякъде с мен. Болката ми напомня за теб, по всяко време на деня. Затова аз нося болката си с мен навсякъде, за да ми напомня за теб. Аз и болката ми по теб сме вече едно цяло. Ти си в моите мисли. И аз мисля постоянно за теб. Не мога да те отделя от мислите за радостта, копнежа, тъгата. Но и копнежът, и тъгата, и болката са твоята връзка с мен. 

Не, не ме карай да оставам. Няма място за мен в тази твоя тясна рамка. В нея има вече достатъчно портрети, пожълтели портрети, стари портрети, разказващи за отдавна изстинали чувства и сърца. Портрети на хора, които са част от твоето голямо официално семейство. Те следят зорко за всяко евентуално разместване на портретите около теб. От тяхното одобрение зависи твоето щастие. Ти не си свободен от тяхното одобрение. Ти не си свободен. Ти не можеш да решаваш сам за своя живот. Рамката с портретите е твоят затвор. 

I AM NOT FROM HERE

I am not from here. I am trapped in this mortal body. I am immortal and elusive. I have been in this city for a while, and even in this world for quite a long time. But then I met you. When I met you, I remembered how God created the universe—with crashing thunder and gravity. Dust and gas created everything visible and invisible. Everything will become dust in the end.

When the Earth turns in such a way that darkness covers everything, go outside and look at the dark sky illuminated by distant little lights. That is where I am from. I came to visit the Earth in this form for a while.

Our story has been repeated for thousands of years and can never reach an ending that would satisfy both of us. Our story is endless, but it has a beginning. It began on a summer day when another meteor burned in the atmosphere of the Earth. You saw the death of the meteor, but you thought it was a falling star, and, as tradition demands, you made a wish. I was your wish. You wished to meet me again one day. Love happened to you. You were not ready for this love.

So we met—as the fulfilment of the wish made upon a falling star, as a ready-made recipe for cosmic drama. But I am not what you think I am. I am elusive energy. I am not a projection of your thoughts about me. I am not an image of what you are accustomed to seeing around you. I come from your cosmic past and future.

НЯКОЙ ДЕН

Една ненужна любов се скита по света. Самотна ненужна любов стои навън под дъжда и чака ти да я повикаш.  Но точно сега ти нямаш нужда от тази любов. Голяма е тя. Огромна. Разрушаваща. Малък е твоят свят и в него тя не може да се събере. Малък е твоят свят и ще експлодира от тази любов. 

Една самотна любов се разхожда под дъжда и очаква някой да я осинови. Тя е толкова огромна, че моето малко сърце ще експлоадира от нея. Няма място за нея нито в твоето, нито в моето сърце. Малки са те за нея. 

Виждаш ли какво направихме?  Ти си игра с моето сърце, а аз нямах нищо против твоето внимание. Виждаш ли какво направихме? Произведохме една космическа любов, която е на път да ни разруши. Енергията на цялата вселена, събрана в  две малки сърца. 

Но нито ти имаш място за тази любов, нито пък аз. И няма такъв огромен съд на света, който може да я събере. Предлагам да намерим един огромен склад и да я пазим вътре. Нашата огромна любов ще живее в този склад. Когато се почувстваме самотни и без любов, ще идваме да си вземаме по малко от нея. Космическа любов е нашата любов. Ще има за всички. 

А някой ден, когато усетиш сърцето си студено, ела и ме намери. Ще отидем заедно до нашия космически склад, ще пуснем на свобода нашата космическа любов и тя ще съживи нашите студени сърца. Някой ден, когато нашите малки, изплашени и разбити сърца бъдат свободни. 

Дотогава аз ще раздавам от тази космическа любов на всеки срещнат. Всеки ден ще ходя до склада. Не, не защото се страхувам, че крадци ще откраднат нашата любов.  А защото имам нужда всеки ден да си вземам от нашата любов.

Ще вземам по малко любов и ще раздавам на всеки срещнат. Навън има толкова самотни сърца. Нещастни, тъжни, празни, предадени, разбити сърца. Те имат нужда от любов, за да възкръснат отново за живот. На тях аз ще давам от нашата любов.

Виждаш ли какво произведохме с теб? Усещаш ли? Една огромна космическа любов, която е достатъчна да захранва целия свят с енергия, топлина и нежност.  Някой ден тя ще се върне при нас. Някой ден, когато бъдем заедно.

Ето там на ъгъла на тази стара улица стои  една жена и продава цветя. Тя самата е като красиво цвете. Но тъжно е нейното сърце. Нейният любим е заминал завинаги от човешкия свят и  напразно тя го чака той да се върне. Тя има отчайваща нужда да усеща любов, да усеща, че е нужна и потребна. Аз вземам с пълни шепи от нашата космическа любов и я изсипвам върху нея. Благославям я с нашата любов. И няма да повярваш, но тя започва да усеща живота отново. Тя започва да усеща, че Бог я обича. Виждаш ли, нашата любов прави чудеса. Някой ден тя ще направи чудо и за нас. Някой ден.

По-нататък в тълпата виждам едно малко момиче. То не познава все още любовта и сърцето му е чисто и цяло. Над него аз поръсвам космически прах от нашата звездна любов. За да не познава то страданията на любовта. Някой ден тя ще е щастлива в любовта. И това ще е божествено изключение в името на нашата любов. Някой ден.

Виждаш ли онзи войник, който се е подпрял на стария паметник? А виждаш ли как той пристъпва бавно само с един крак? Той току-що се е върнал от война. Но  сърцето му пази голяма тайна. Страшна тайна убива неговото сърце. Защото там на бойното поле, той самият е отнел човешки живот. Едни млад и непознат чужд живот е загинал, защото тъжният войник с един крак е бил по-бърз в стрелбата и по-точно е стреляло неговото оръжие. На него аз давам от нашата любов, звезден любовен прах, който носи милосърдие и който прощава. Той има нужда да си прости, за да може сърцето му да бъде способно да обича отново. Нашата любов е неговото лекарство. Нашата любов не осъжда. Не произнася присъди.  Не мрази. Нашата любов е търпелива и магическа. Нашата любов носи милосърдие. Някой ден той ще обича отново. Някой ден, когато си прости. Някой ден.

Една птица кръжи над мен самотно, омагьосана вечно да лети свободна и да не кацне, докато някой не се влюби в нея. Но навън е зима. Сняг се сипе от небето и самотната птица е вече изтощена. Но никъде тя не вижда друга толкова смела птица, която да е обикнала свободата в небесата повече от себе си, за да се влюби в нея и да я освободи от магията. Тя издава тъжни звуци, с които призовава своя бъдещ любим. Но всички други птици са се скрили на топли и сухи места, защото се страхуват от стихиите. Самотната смела птица е обречена да търси любов и да не намира. Тогава аз посипвам върху нея от нашата космическа любов. Давам и в достатъчно количество, за да има сили да обикаля небесата, докато срещне своя любим. Някой ден и това ще се случи. Някой ден тя ще срещне друга подобна на нея смела птица и ще се влюби в нея. Някой ден.

В полето долу под хълма виждам Мария Магдалена, която оплаква своята изгубена любов. Тя чака вярно своя любим да възкръсне на кръста, за да бъдат отново заедно техните сърца. Тя чака вече цяла вечност, но възкресението не идва. И аз се покланям дълбоко на нейното страдание. И поръсвам щедро с шепи върху нея от нашата космическа любов. И оживява нейното вярно сърце. И среща с възкресението и предстои. Някой ден и това ще се случи. Някой ден.

SOMEDAY

An unnecessary love wanders through the world. A lonely, unwanted love stands outside in the rain, waiting for you to call. But right now you do not need this love. It is immense. Vast. Destructive. Your world is small, and it cannot contain it. Your world is too small and would burst beneath its weight.

A lonely love walks through the rain, hoping that someone will adopt it. It is so immense that my little heart may burst from it. There is room for it neither in my heart nor in yours. Both are too small.

Do you see what we have done? You played with my heart, and I welcomed your attention. Do you see what we have done? We have created a cosmic love that is about to destroy us. The energy of the whole universe gathered inside two small hearts.

But neither you nor I have room for this love. Nor is there such an enormous container in the world that could hold it. I suggest that we find a great cosmic storehouse and keep it there. Our immense love will live inside this storehouse. Whenever we feel lonely and without love, we will come and take a little of it. This cosmic love is our love. There will be enough for everybody.

And someday, when you feel your heart growing cold, come and find me. Together we will go to our cosmic storehouse, set our love free, and it will bring our frozen hearts back to life. Someday, when our small, frightened and broken hearts are finally free.

КОГАТО СЕ ИЗГУБИХ

Случи се съвсем неочаквано и без предупреждение. Бях горе на хълма, беше светло и щастливо, а после изведнъж стана тъмно и аз започнах да пропадам надолу. След това не помнех вече нищо за себе си. Не носех със себе си своя снимка и затова не знаех как изглеждам. Не можех да си спомня нищо за себе си. Беше тъмна нощ. Пълен мрак.

Тръгнах да се търся. Търсех се в себе си най-напред, опитвах се да си спомня коя съм, какво обичам да правя, с какво се занимавам, имам ли любим човек. Виждах само мрак.

После  търсех около себе си, опитвах се да разпозная средата, за да открия пътя към своя дом. Но нищо не откривах. Виждах само пътеки с много стъпки, които водеха вече до нечии домове. Но не виждах неутъпкана пътека.

Търсех навсякъде. Стигнах до пазара. Но виждах само блясъка от парите в очите на хората. Те бяха дошли тук да си купят щастие. Някои можеха да си купят много щастие, а други съвсем малко и това ги правеше нещастни и изпълваше сърцата им със завист и омраза.

Влязох да се търся в един бар, но там ми казаха, че не сервират на жени. Така разбрах, че съм жена. Попитах дали познават моя любим, но те ми отговориха, че тук никой не обича никого. Но казаха, че ако искам мога да  спечеля пари, като позволя на други да открият любовта чрез мен. Не бях сигурна, че там някъде не ме чака моята любов и излязох.

Влязох в една църква, потънала отвсякъде във високи бурени.  Дворът и беше пълен с дървета, които не раждат плодове. Те цъфтяха напролет, но плодове никой никога не беше виждал. В църквата ми отговориха, че ако съм изгубена душа, ще трябва да платя определена сума, за да ми направят служба за успокоение на душата, която бързо след това щяла да се върне в женското ми тяло. Помислих, че може да съм полезна на църквата и им предложих  да изнасям проповеди, но те ми отговориха, че не е възможно, защото съм в женско тяло. Жените не могат да бъдат духовни водачи.  Попитах защо позволяват тази несправедливост да съществува. А те ми отговориха, че женското тяло води до съблазън и мъжете може да започнат да идват в църквата заради моята хубост, а не заради Бога.  Попитах дали не съм Богородица, но те ми отговориха, че ролята е отдавна заета.  Излязох си сърдита и объркана и все още беше пълен мрак.

Тогава започнах да крещя за помощ. Беше невероятно тъмно и студено. Звездите ме гледаха съжалително от безкрайното небе. А вятърът ми даваше посоката и координатите къде да се търся.

Тогава съвсем случайно, когато бях толкова изгубена и изморена, че вече изобщо не исках и да зная коя съм, аз срещнах Него. Той висеше на един дървен кръст на върха на хълма. Над Него една светла ивица светлина идваше от небето и осветяваше лицето Му. Той висеше самотно на кръста и наоколо нямаше нито един човек. Тялото Му беше покрито с петна от кръв, която продължаваше да се стича все едно са Го разпънали съвсем скоро. Но Той не изглеждаше ядосан на хората. Даже напротив, тъжна усмивка осветяваше лицето Му. Той се тревожеше за хората, които Го бяха разпънали. Той се тревожеше за техните души. Как ще живеят те оттук нататък с вината за това тежко престъпление. Той се страхуваше, че те може да отнемат живота си. Той не  беше дошъл сред хората да ги накаже, а да им покаже любовта.

WHEN I LOST MYSELF

It happened quite unexpectedly and without warning. I was up on the hill. It was bright and joyful, and then suddenly everything became dark and I began to fall. After that, I no longer remembered anything about myself. I had not brought a photograph with me, so I did not know what I looked like. I could not remember anything about myself. It was a dark night. Complete darkness.

I set off to look for myself. First, I searched within myself, trying to remember who I was, what I loved to do and who my beloved was. But I saw only darkness.

Then I searched around me, trying to recognise my surroundings and find the way home. But I found nothing. I saw only paths with many steps leading to other people’s houses. I did not see a single untrodden path.

I searched everywhere. I reached the market, but I could see only the glitter of money in people’s eyes. They had come there to buy happiness. Some could buy a great deal of happiness and others very little, and this made them unhappy, filling their hearts with jealousy and hatred.

I went to look for myself in a bar, but they told me that they did not serve women. That was how I discovered that I was a woman. I asked whether they knew my beloved, but they told me that no one loved anyone there. They said, however, that if I wished, I could earn some money by allowing others to discover love through me. I was not certain whether my love might be waiting for me somewhere outside, so I left.

DECIMAL NUMBERS

Maybe you are the kind of person who thinks that you do not need decimals at all. You are wrong, because in our daily lives as non-mathematicians, we use decimals very actively. Let us remember where we use them.

In many languages, the concept of a fraction is expressed through words connected with breaking or dividing. In Latin, the word fractura is derived from frango, meaning “to break”.

Decimal fractions, in turn, became widely used in the late sixteenth century after the publication of the book De Thiende (The Tenth) by the Flemish engineer and mathematician Simon Stevin in 1585. Mathematicians also wrote about converting common fractions into decimals and vice versa during the seventeenth century.

The ways in which decimals have been written have also differed noticeably over the centuries. The fraction bar was probably borrowed from Arab mathematicians. However, even in the middle of the seventeenth century, some mathematicians still did not use it. The decimal point was introduced in the sixteenth century and was later popularised by John Napier.

ДЕСЕТИЧНИ ДРОБИ

 Обзалагам се, че самото название е в състояние да изплаши мнозина, обвинявайки се, че това е поредният урок по математика, в който сте се занимавали с нещо друго, различно от това да слушате внимателно учителя си. Сигурно даже сте уверен, че на вас изобщо не ви трябват десетичните дроби. Но грешите, защото в ежедневието си на не математици ние използваме съвсем активно десетичните дроби. Нека да си припомним в кои случаи ги използваме.

Във всички езици понятието за дробно число се обозначава с думи със същия корен като „раздробявам“, „разчупвам“; на латински „дроб“ е „fractura“, което е производно от „frango“(„разбивам“, „начупвам“).

Десетичните дроби, от своя страна, получават широко разпространение в края на 16 век след отпечатването на книгата „De Thiende“ („Десетата“) на фламандския инженер Симон Стевин (1585). Превръщането на обикновени дроби в десетични и обратно се разглежда от Кавалиери през 1643 г.

Самите записи на дробите също са се различавали съществено през вековете. Пизански въвежда дробната черта, вероятно заимствайки я от арабите. Въпреки това в средата на 17 век продължават да се срещат математици, които не я ползват (Мерсен, 1644). Десетичната запетая е въведена през 1529 г. от италианския астроном Маджини, а по-късно отново лансирана от Непер.

Съществуват два вида дроби, които ние използваме активно в нашия живот на не математици. Това са десетичните дроби и обикновените дроби. Какво представляват те? Предполагам мнозина се досещат, че това са всички онези части от числата, които стоят между целите числа. Например между числата 1 и 2, които са цели числа, стоят: 1,0, 1,1, 1,2, 1,3, 1,4, 1,5, 1,6, 1,7, 1,8, 1,9, 2, 0. Тези примери означават цяло число и някаква част от друго число. Тези части между целите числа се разделят обикновено със знака за запетая или с точка. Частите от цели числа могат да се представят чрез обикновени дроби или чрез десетични дроби. С обикновените дроби ще се занимаем в друг наш урок. 

DO NOT FALL IN LOVE WITH ME

Do not fall in love with me. I beg you. Do not do it. Love is a proven form of insanity. It will change you. You will lose your mind. Do not fall in love with me. Do not do it. The world needs common sense in order to move forward towards the progress it dreams of. Do not fall in love with me. Do not do it. Because then you will grow accustomed to me. And I will become ordinary. I am a goddess of love. Let us just talk.

Last year, another of your brothers in destiny made the fatal mistake of falling in love with me. He met me by chance on a street along which I was passing, following my destiny. He stopped me and asked me what time it was. It is a banal question, is it not? I answered him. Then he asked me to write it on a piece of paper so that he would not forget it. He took the piece of paper with trembling hands and asked whether I would walk down the same street again the following day and whether I would be wearing a watch. I said that if my destiny so decided, I would pass along that street again because I loved the beautiful flowers growing there.

НЕ СЕ ВЛЮБВАЙ В МЕН

 Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени. Ще изгубиш разсъдъка си. Не се влюбвай в мен. Не го прави. Светът има нужда от здрав разум, за да върви напред към мечтания прогрес. Не се влюбвай в мен. Не го прави. Защото след това ще свикнеш с мен. И аз ще се превърна в обикновена. Богиня на любовта съм аз.  Нека просто да си поговорим.

Миналата година един твой брат по съдба направи съдбоносната грешка да се влюби в мен. Срещна ме случайно на една улица, по която аз минавах, следвайки своята съдба. Той ме спря и ме попита колко е часът. Банално е нали? Аз му отговорих. А той поиска да му го запиша на един лист, за да не го забрави. После взе листа с треперещи ръце и ме попита дали утре ще мина пак по тази улица и дали ще нося часовник. Аз казах, че ако съдбата така реши, ще мина оттук, защото обичам  красивите цветя по тази улица. 

На другия ден моята съдба реши, че аз трябва да мина пак по тази улица. Там ме срещна същият този странен човек, който се представи като градинар. Обясни ми, че през нощта е изучавал ботаника и градинарските науки, за да превърне улицата, по която минавам в рядък екземпляр на градинарското изкуство. Той любезно ми показа всички отклонения на улицата, където екзотични растения, храсти, дървета и цветя бяха поникнали като по чудо и магия за една нощ. Птичи хор огласяше цялото това божествено великолепие. Градинарят беше любезен като джентълмен, който иска да впечатли своята дама. Но аз точно тогава нямах нужда от такава огромна доза великолепие. Изведнъж почувствах, че започва да ми прилошава. Любезният джентълмен попита дали се чувствам добре и аз се оплаках от главоболие. Надявах се това да изгаси неговия ентусиазъм. Но се случи друго. Той каза, че ще се погрижи за това. А аз останах спокойна. 

Виждаш ли какво прави любовта? Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени. 

На другия ден, когато съдбата реши аз пак да мина през райската улица, там ме чакаше моят непознат джентълмен. Той ме поздрави учтиво и с тревога в очите попита как е моето главоболие. О, боже, прости ми, че не мога да изляза от образа си на богиня на любовта. Любезният джентълмен обясни, че цяла нощ е изучавал медицински книги, изследвал е стари рецепти, правил е опити в своята кухня лаборатория. За една нощ той се е превърнал в магьосник алхимик, смесвайки различни смеси, за да открие рядката и единствена рецепта, която ще ми помогне за моето главоболие. След като ми разказа всичко това, той извади с треперещи ръце от чантата си една кутийка със златно ключе. Съвсем сериозно помислих, че ще поиска да се омъжа за него. Защото приличаше на кутийка с пръстен. Но той каза, че в тази кутийка се крие вълшебен прах, който той е приготвил тази нощ. В праха имало магическа сила. Аз само трябва да взема праха и никога повече няма да имам главоболие, защото това е лекарство чудо. Казах му, че напразно се е старал цяла нощ да изучава медицинските книги, защото аз вече съм по-добре. Но сега имам нужда да се помоля. Той помисли малко и си тръгна. А аз останах безразлична. 

Не се влюбвай в мен. Умолявам те. Не го прави. Любовта е доказана лудост. Ще те промени.

SILK JOURNEY

When you left, the sun did not shine for three days. On the radio, they said there had been an extraordinary solar eclipse. The reason astonished all the physicists and explorers of the cosmos. The moon stopped its lonely orbit around the Earth and remained motionless for three days. This caused a series of cosmic cataclysms with unpredictable consequences.

The moon did not want the sun to outshine your departure. After three days of sorrow and universal confusion, the sun rose again above all the gardens, parks, forests, seas and oceans. It illuminated the whole Earth with its light. It warmed every cold heart. But the sun did not rise above my house, and the trees in my garden remained sunk in darkness.

When you left, my only companion was the lonely moon, which rose every night above my garden, became caught among the branches of one of the trees, and remained there until morning like a faithful guardian.

When you left, the clouds travelled around the Earth, gathering the tears of all the lonely people. Then they poured tonnes of tears upon the ground in the form of rain. The rain fell with the force of the Biblical Flood and left lasting traces in the form of tear-filled eyes.

КОПРИНЕНО ПЪТУВАНЕ

Когато ти си тръгна, слънцето не свети цели три дена. По радиото обявиха, че е имало извънредно слънчево затъмнение. Причината изненадала всички физици и изследователи на космоса. Луната спряла своята самотна обиколка около земята и стояла така цели три дена. Това предизвикало редица космически катаклизми с непредвидими последици.

Луната не искала слънцето да смущава непочтително с блясъка си твоето заминаване. След три дена тъга и всеобщо объркване слънцето изгря над всички градини, паркове, гори, морета и океани. То освети с блясъка си цялата земя, то стопли всички студени сърца. Но слънцето не изгря над моята къща и дърветата в моята градина потънаха в мрака.

Когато ти си тръгна, единствено компания ми правеше самотната луна, която всяка вечер изгряваше точно над моята градина, закачаше се на едно от дърветата и оставаше там до сутринта като вярна стража.

Когато ти си тръгна, облаците обиколиха земята и попиха сълзите на всички самотни хора. След това те изсипаха тонове сълзи върху земята под формата на дъжд. Дъждът падаше със силата на библейския поток и оставаше трайни следи под формата на плачещи очи.

Когато ти си тръгна, ти ми каза да те чакам. Ти ми каза да те чакам в този живот, а също и във всеки следващ. Ти ми каза, че сега не си готов и че толкова страдаш, като гледаш как аз пърхам наоколо свободна. Ти ми каза, че това няма да е равностоен съюз – между роб и птица волна. Ти ми каза, че в следващия живот ти ще ми принадлежиш.

Аз ти казах, че аз вече не съм свободна. А това означава, че и двамата сме роби, което ни прави равни. Аз ти казах, че нашата любов ни изравнява, но ти ми каза, че това не е достатъчно. И че се налага да си тръгнеш, за да се върнеш някой ден, защото това нашето е незавършена история,  която не знае с какъв край да се развие. И аз ти обещах, че ще пазя тялото си за този някой ден. И аз те чаках вярно безброй дни и още толкова дълги и самотни нощи. Чаках те, когато всички други истории наоколо написваха набързо своя край. Чаках те като вярна вдовица на неосъществена любовна пиеса, която чака главния герой да се завърне и да обяви края. Чаках те, когато други главни герои искаха аз да съм тяхната дама. Те даже обещаваха бързо развитие на тази любовна история и бърз щастлив край, в който те бяха сигурни, че ще ме направят щастлива завинаги.

Но вместо това аз продължавах да те чакам, защото не вярвах в бързото и сигурно щастие.

Не бях сигурна колко още да те чакам и дали ще доживея този ден. Чаках някакъв божествен знак да ми подскаже кога да спра да чакам. Ако спра да те чакам днес, дали това ще е неуважително към моята любов към теб. Дали още няколко дена ще са от значение. Така изминаха няколко дена в очакване на божествения знак.

Един ден по средата на нищото и по средата на всеобщата скука, в която бяха потънали всички божи чеда, гръмотевица раздра небето. Гръмотевицата прекъсна скуката и празното безделие на всички. Гръмотевицата прекъсна електричеството. Всички телевизори изгърмяха. Хората излязоха навън с големи червени очи, които гледаха, но не виждаха. Хората не можеха да се познаят. Те си бяха чужди едни на други. Тогава гръмотевицата удари още няколко пъти и хората прогледнаха от силния тътен. Когато се видяха, те се изплашиха и започнаха да плачат от отчаяние, че са единствените оцелели единици на тази планета. В очите на другите те не приличаха на хора. Тогава гръмотевицата удари за последно и хората се втурнаха към кръчмите. Кръчмарите не смогваха да наливат вино. Хората се търкаляха пияни по пода на кръчмата и плачеха. Любовта беше напуснала тази планета.

SYMBOLIC MEANING OF THE NUMBERS

This is a very interesting, debatable and endlessly broad topic. To gain a complete picture of it, we would need to examine all the numbers and the way they are perceived as "cultural facts" in different cultures and religions around the world, as well as in more primitive, non-literate societies. This is certainly possible, but it would require an entire book. Our lessons are short and are intended only to raise questions, encourage reflection and awaken curiosity. With this in mind, in our brief lesson we will look at some popular beliefs, mainly about the numbers from one to ten, focusing mostly on European countries, with a few examples from other parts of the world.

In many cultures and religions around the world, certain numbers are regarded as "special". Some are believed to represent divine relationships or sacred phenomena. However, not all numbers enjoy this "divine privilege". In many cultures, people fear certain numbers and even consider them to be unlucky or fatal, bringing misfortune and misery. What terrible thing could these poor numbers possibly have done to deserve such a curse? Unfortunately, in many cases we will never know whether their reputation is the result of bad luck or merely a coincidence of unfortunate historical and cultural circumstances that, over the centuries, have attached an undeserved stigma to them.

But how much does this have to do with mathematics? Or are numbers, in these cases, simply a symbolic language used to represent ideas quantitatively? The truth probably lies somewhere in the middle—between the science of mathematics and the mysticism of life itself.

One thing is certain, however: we all have our favourite numbers. They may be the dates of our birth or of another important event in our lives, or simply numbers that we consider "lucky". Quite intuitively, we often choose these numbers first. They may also be connected with the number of certain objects, processes, distances or events. These preferences are different for everyone, yet we often feel that these numbers are somehow important or fortunate for us. The question remains whether these numbers really possess such magical power or whether it is merely a coincidence. Does God guide them, or is it simply blind chance? In general, however, our beliefs and superstitions about certain numbers are rooted in the societies in which we live. For example, the number four is completely neutral in most European countries, whereas in China, Taiwan, Singapore, Japan, Korea and Vietnam it is often regarded as an unlucky number.