ДЖАЗ В ПЕТЪК ВЕЧЕР

Петък вечер е. По улиците се носят джазови мелодии, аромати на парфюм и   храна, която се продава с няколко процента намаление. Уморени тела се обличат празнично и отиват да се напият с евтина бира  и джаз, за да забравят за системата. От най-близката кръчма любители музиканти свирят бездарно поредния кавър на техния живот. Пред кръчмата куче и котка обикалят в кръг, доказвайки, че противоположностите се привличат. Кръчмата е пълна вече с изморени лица, дошли да заявят на света, че телата им все още представляват живота. Те идват тук редовно, търсейки нови усещания.

 Аз стоя в празната стая, а джазовата музика се блъска в затворения прозорец като покана за танц.   Обличам бавно зелената си рокля, с която смятам да те съблазня. Така, както мислено съм го правила хиляди пъти. Слагам червеното си червило, чийто език няма нужда да бъде превеждан. Той излъчва покана. Тъмната ми коса се слива с нощта навън, готова за победи и доброволни загуби.

  Ти стоиш сам в празната си стая. Обличаш бавно тъмно-синята си риза, в  която смяташ да скриеш несигурността си. После решително посягаш към парфюма, който трябва да ти вдъхне решителност. Но вместо това неговият остър и екзотичен аромат те изпълва със съмнения. Съмнения като преди лов.

 Кръчмата е вече пълна с хора, стари истории и клюки. Самотни очи замъглени от парите, обикалят  с надежда някой да ги спре и заговори. Изморени от живота и отпуснати от алкохола лица разказват за стари победи, когато ловът е бил най-сигурният начин да впечатлят жена. Не, не тяхната съпруга, която е вече нещо преживяно и която не носи нови вълнения.  Мъжките очи търсят нова жена със зелена рокля, която ще се възхити на техните истории и мълчаливи паузи, зад които те ще се опитват да прикрият вълнението си. Женските очи търсят герои, ловци на самотни сърца, каквито са техните. Женските очи умеят да виждат зад вълнението, защото те вече са нечии съпруги, упражняващи се всеки ден да не забелязват побелелите коси и старите истории за минали победи на своите неверни съпрузи.

 Пълно е с жени със зелени рокли и червено червило. Пълно е с високи мъже с тъмно-сини ризи и плахи погледи. Но аз не съм там. Теб също те няма.

 

 Аз стоя готова за среща. Стоя сама в празната си стая и чакам ти да ми дадеш знак. Ти правиш същото. Ти разчиташ на моята решителност и безразсъдство. Трябва ни съвсем малко, за да преминем границата на фантазията. Трябва ни съвсем малко лудост.

  

Времето минава. Уморените ни тела са нетърпеливи вече да танцуват заедно под ритмите на джаза. Но джазът става все по-тих и интимен. Ние танцуваме под ритмите на джаза, всеки сам със своята фантазия. Аз не мога да намеря основание за голяма лудост и не те каня на среща. Ти нямаш смелост да направиш същото.

 Навън по средата на празната самотна улица самотно старо куче вие тъжно. Гласът му се слива с ритмите на саксофона, за да изпее песента на несподелената  любов. Полудялата от джаз луна се прозява уморено, намига закачливо на умореното старо куче и отива да спи.

 Само твоят малък прозорец остава да свети. Ти се оглеждаш в заспалата луна и търсиш моето отражение. Аз гледам завистливо уморената от танци луна и търся теб. После рисувам твоето лице на прозореца. Ти рисуваш моето лице на своя прозорец. Така ние скъсяваме разстоянието. Така ние се упражняваме да сме смели.

 Една празна маса стои в ъгъла на препълнената от празно показно щастие кръчма. Празна маса с две чаши, бутилка червено вино и горяща свещ. Те са готови за нашата среща.

 

 Нарисуваните лица от прозорците се стичат надолу от топлината на нощта. Така аз и ти се сливаме в едно лице. За миг свободни от страдание.

  

Защото е петък вечер. Когато всичко е джаз  и копнеж за свобода. 

(Елена  С. Любенова)