НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО

 Лунната пътека ме води назад във времето по кривата на моите спомени.  Назад към белия лист, който бях и който е наполовина вече изписан. Мрак, самота, инстинкти – това стоеше в  началото.

 Лунната пътека ме води назад, когато ти все още беше свободен. Свободен като семе, което чака да бъде посято. Свободен като семе, преди да се превърне в житна нива. Свободен като семе, преди да умре в земята и да се роди отново като хляб. Свободен като семе, което е достатъчно само по себе си.

 Кой и кога решава, че точно това семе по-късно ще представлява Божието тяло? Кой и кога решава да отнеме свободата ти?

 

Лунната пътека ме води назад  във времето, когато  водата беше единствената надежда да се роди живот и това беше достатъчно божествено само по себе си. Назад, когато водата беше свободна от задължението да е свята и светена. Назад, когато все още никой не я беше натоварил с очаквания и вързал здраво за вериги.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато ти все още беше яйце. Яйце, от което можеше да се роди всичко. Назад във времето, преди яйцето да се роди, да бъде продадено и купено на ниска цена. Назад, когато животът в яйцето струваше повече от самия живот и никой все още не беше измислил за него ролята да бъде предмет на покупко-продажба. Защото колко точно струва животът?

 Лунната пътека е крехка и тънка, по нея не могат да минат двама души, без да потънат в океана. Затова аз вървя сама по нея, по пътеката на моите спомени. Но ти си навсякъде около мен. Готов да отнемеш свободата ми и да я осмислиш с роли. Лунната пътека е нещо рядко като природно явление. Нещо, което запълва празнините в живота ни, а паузите са като театрален спектакъл на миналото, който се разиграва след като завесите на лунната пътека се разтворят и освободят нашето днес от цената. Защото назад във времето, ти и аз бяхме все още невинни и свободни, без цена за покупко-продажбата. Без нуждата да бъдем жертвани, за да може  някой да повярва в нещо велико.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато агнето беше все още любов и инстинкти за размножаване на живота. Когато всеки беше свободен да вярва в каквото си поиска и затова нямаше нужда друг живот да бъде отнеман. Защото каква вяра е това, когато трябва да убиеш невинното агне, за да повярваш, че  лунната пътека не е магия, а природно явление например?

 Лунната пътека ме води назад към всички несвършени неща. Назад към пропуснатите възможности. Назад към всички съжаления и разочарования. Назад към всички скрити истини и назад към нещата, които можеха да се случат, ако имахме повече смелост. Ако можехме да се борим за свободата си.

 

Но вместо това животът е поредица от вериги, които ние сваляме и слагаме отново, мислейки си, че новите вериги са по-добри от старите. Забравяме, че се раждаме свободни без вериги и безпаметно препускаме към новата роля и новата верига. Нашето минало е пълно с вериги, които ние доброволно сме слагали около шията си. А едно прегърбено от веригите тяло вижда само ниско долу какво се случва. Веригата е толкова тежка, че тялото не може да се вдигне и да види лунната пътека, която води назад във времето, свободно от вериги и роли.

 Лунната пътека ме води назад във времето, когато срещнах теб. Назад към теб. Но има ли вече път към теб. Ти остана толкова назад във времето и разстоянието между нас изглежда вече непреодолимо. Когато капанът на любовта завърза поредната си верига. Но носталгията по теб и илюзията по вчера са толкова силни, че аз се примирявам с ролята си на роб, с болката си по теб. Защото само така ще сме по-близо един до друг. Но кажи ми честно: поради каква точно причина ти ме обичаш? Заради мен самата ли? Или за да можеш да доминираш над мен, показвайки ми, че ти си господарят, а болката и веригата са моята цена? И не е ли любовта най-голямата лудост, щом аз доброволно се съгласявам на тази непочтена сделка?

 Но лунната пътека е и магическо, и феноменално природно явление. Тя е връзката ни с онази разрушителна сила в нас, която не може без своите вериги, която даже страда по тях. Да обичаш причината за своето страдание, е ирационално и божествено. То е това, което ни прави леки и способни да ходим по лунната пътека.

 

Назад във времето, където всичко е същото, но аз съм вече различна.

(Елена С. Любенова)