Заключение на „Формално моделиране на лексикалната омонимия (върху материал от български, руски и чешки език)”

 (in Bulgarian)

            1. Структурата на омонимията притежава както хоризонтални (повърхнинни, синхронни), така и вертикални (дълбочинни, диахронни) параметри.

            2. Структурата на лексикално-семантичното явление омонимия се конструира от шест повърхнинни и осем дълбочинни модела, които се намират помежду си в отношение на следствие и причина.

            3. Различни са релевантните спецификатори, които конструират повърхнинните и дълбочинните модели, защото е различна спецификата на двете плоскости по хоризонтала и вертикала.

Дълбочинни омонимни модели в българския, руския и чешкия език 2

(in Bulgarian)

            Четвърти дълбочинен модел:

            [+1, +2, +6] = [+ГТ, +ДМ, +ЛСД].

             Един от най-спорните и дори отричани модели за получаване на лексикални омоними (вж. Абаев, 1957,стр. 31-43). Характеризира се с

[-херметичност] и [+проницаемост].

            А. Български език.

            S1 двор1 < *dvorъ, стб. дворъ, оградено място край постройка;

            S2 двор2 < *dvorъ, стб. дворъ, монархът и неговите приближени;

            S1 език1 < *językъ,  подвижен орган в устата на човека;

            S2 език2 < *językъ,  средство за общуване между хората;

            S1 месец1 < *měsęcь,  1 от 12 части на годината;

            S2 месец2 < * měsęcь,  луна;

            V1 точа1 < *točiti/ *tekti, стб. точити, подострям нещо;

            V2 точа2 < *točiti / *tekti, стб. точити, разтеглям тесто на тънък пласт;

            V1 шаря1 < шаръ, правя нещо да стане шарено;

            V2 шаря2 < шаръ, ходя без посока, скитам.

Дълбочинни омонимни модели в българския, руския и чешкия език 1

(in Bulgarian)

            В тази част от работата разглеждаме произхода на повърхнинните омонимни модели. Въвеждаме нови дълбочинни спецификатори, които, представени в скали на спецификаторите, изграждат дълбочинните омонимни модели. Пътят, по който се получават дълбочинните омонимни модели, проследяваме в изработени от нас комбинаторни матрици. Всеки дълбочинен омонимен модел се тества с определен набор от твърдения.

Обобщения за повърхнинните омонимни модели. Матрици на българските, руските и чешките повърхнинни омонини модели

(in Bulgarian)

            От направеното изследване върху повърхнинните омонимни модели се налага очевидният извод, че както ядреният, така и периферните модели са представени и в трите избрани от нас славянски езика. Изключение прави единствено модел 10, който в чешки език се запълва от материал, ексцерпиран на базата на спецификатори, различни от тези за български и руски. Различното в запълнените модели от трите езика е по-скоро в:

            1. [±Хомогенност] на конституентните комбинации и тяхната дистрибуция;

            2. Количеството конституентни елементи.

            От всичко това следва, че матрицата на Л. В. Малаховски, включваща омонимни повърхнинни модели, изработени върху основата на универсални спецификатори, е с напълно възможно и вероятно поведение в български, руски и чешки език, което доказва и мисълта на автора и, че само едно сравнително-типологично изследване е в състояние да покаже и докаже универсалността на изследваното явление.

Ядрени и периферни повърхнинни омонимни модели в българския, руския и чешкия език 2

(in Bulgarian)

            Б. Втори периферен пояс. 

            Модел 7 = [+A, +B, +C, -D].       

            Прочитът на модел 7 е следният: Във втори периферен пояс се локализират омонимните вериги, чиито конституенти са маркирани със спецификаторите: тъждествена звукова форма, тъждествена графична форма, тъждествено лексикално значение и нетъждествено граматично значение. Двата компонента, изграждащи омонимния конституент от този модел, притежават следните характеристики:

            - форма - [+A, +B];

            - съдържание - [+C, -D].

            Въпреки наличието на спецификатор [+C], което е явно противоречие с основната дефиниция на омонимите, в която спецификаторът [+C] е отречен, ние приемаме този модел за омонимен, поради лексикографската му репрезентация, което е достатъчен повод и за други автори да го определят така (вж. О. С. Ахманова, 1986, стр. 374). Ахманова нарича конституентите, съставящи модел 7, "функционални омоними", а подобно детерминиране, според нас, логично произтича от отсъствието на спецификатор [+D]. И така, за да детерминираме модел 7, конструираме следното правило:

            Правило N 1:

            За да бъдат легитимни конституентите, които изпълват модел 7, трябва да притежават следните характеристики:

            1. [-Хомогенност]: S1 – Ad1, Praep1 – Adv2;

            2. [-Парадигматична адекватност], която е мотивирана от отсъствието на спецификатор [+D];

            3. Наличие на спецификатор [+C];

            4. Наличие на цифров индикатор (1,2,3,...n);

            5. [+Проницаемост на омонимните вериги];

            6. [+Хронологична мобилност] на омонимните вериги;

            7. [-Терминалност] на омонимните вериги.

            Забрана N 1:

            Не признавай легитимността на онези омонимни вериги, чиито конституенти се характеризират с:

            1. [+Хомогенност];

            2. [+Парадигматична адекватност];

            3. Отсъствие на спецификатор [+С];

            4. Отсъствие на цифров индикатор;

            5. [-Проницаемост] на омонимните вериги;         

            6. [-Хронологична мобилност] на омонимните вериги;

            7. [+Терминалност] на омонимните вериги.

            Бележка N 1 към Правило N 1:

            Да не се легитимират спецификаторите: [+проницаемост], [+хронологична мобилност], [-терминалност] означава да се отрече езиковият развой въобще.

Ядрени и периферни повърхнинни омонимни модели в българския, руския и чешкия език 1

(in Bulgarian)

I. Ядрени омонимни модели.        

            За да дефинираме ядрените омоними, прилагаме Аксиома N1.

            Аксиома N 1:

            Ако една лексема-омоним е маркирана с признаците [+A], [+B], [+D] и не е маркирана с признака [+C], т.е. притежава го с обратен  знак [-C], то тя е ядрена лексема-омоним  .

            Като единствен ядрен модел се очертава модел 5 ()=[+A,+B,-C,+D]. Дешифриран, прочитът на ядрения модел е следният: ядрена е тази омонимна верига, която се характеризира с наличието на тъждествена звукова и тъждествена графична форма, с нетъждествено лексикално значение и тъждествено граматично значение. От гледна точка на дихотомията форма - съдържание, ядреният модел се характеризира с признаците:

            - форма - [+A,+B],

            - съдържание - [-C,+D].

            Това, което е специфично за ядрения модел и го диференцира от модел 6 и модел 7, са две правила, чиято легитимност произтича от Аксиома N 1:

            Правило N 1:

             За да бъде един омонимен модел ядрен, е задължително отсъствието на спецификатора [+C].

            Правило N 2:

            За да бъде един омонимен модел ядрен, е задължително неговите конституенти /S, Ad, Pro, V.../ да бъдат парадигматично адекватни. Тяхната парадигматична адекватност е обусловена от наличието на спецификатора [+D].

            Спазването на правилата е свързано с две забрани:

            Забрана N 1:

             Да не се детерминира като ядрен този омонимен модел, който се характеризира с наличието на спецификатора [+C].

Опит за изработване на теория за формално моделиране на лексикалната омонимия в българския, руския и чешкия език

           

(in Bulgarian)

            В тази част от нашата работа си поставяме за цел да анализираме проблема от гледна точка на структурната типология. Основа на нашите разсъждения е комбинаторната матрица на Л. В. Малаховски (Малаховски, 1974, стр.275), в която авторът на базата на универсални критерии - признаци се е опитал да покаже и докаже, че лексикално-семантичното явление омонимия е езиков факт, който може да бъде причислен към езиковите универсалии. Матрицата му представлява потенциален модел, който той не изпълва с конкретен материал. Опитваме се да проверим истинността на гледната точка на автора относно универсалността на явлението върху материал от български, руски и чешки език (представители на трите групи славянски езици). Проследяваме дали за трите избрани от нас славянски езика е релевантен сходен матричен модел, или всеки език си изработва свои модели на поведение на омонимните двойки. Освен споменатата комбинаторна матрица на Л. В. Малаховски изграждаме своя хипотеза за лексикалната омонимия. Тя включва създаването на аксиоми, правила, произтичащи от четирите релевантни спецификатора, които конституират същността на лексикалното явление. Всеки омонимен модел се проверява (тества) с помощта на определен набор от твърдения (аксиоми) и правила (с възможни и допустими изключения). Изработените от нас забрани не позволяват на определени "гранични" омонимни двойки да "мигрират" в друг модел (ядрен или периферен). Въвеждаме също така и нови понятия: омонимен конституент, омонимна опозиция (омонимна двойка, омонимно противопоставяне), омонимна верига, омонимен модел (повърхнинен; дълбочинен), омонимна матрица.

Проблемите на омонимията в лингвистичната литература, посветена на чешкия език

(in Bulgarian)

            Лексикалната омонимия намира място преди всичко в трудовете, посветени на лексикално-семантичните проблеми като цяло, т.е. в монографиите по лексикология и лексикална семантика (семасиология). Според нас, това се дължи преди всичко на цялостната ориентация на чешката лингвистика още от времето на Пражката лингвистична школа в по-друга посока. Повече са проучени проблемите на речта, на функционалните стилове и теоретичните въпроси на книжовния език. Съществуват обаче и учени, в чиито трудове проблемите на лексикалната семантика присъстват постоянно. На тези техни изследвания и ще се спрем.

            Съвсем бегли бележки намираме в работите на Б. Хавранек, А. Йедличка, (Хавранек, Йедличка, 1963), Б. Трънка (Трънка, 1967), В. Шмилауер (Шмилауер, 1972). За Б. Хавранек и А. Йедличка "полисемантичността може да бъде и случайна, възникнала като еднакво звучене на лексеми с различно значение и произход, като при това става въпрос за две отделни лексеми" (стр. 417). Тогава според тях говорим за омоними:

            stopka (в плода);

            stopka (лампичка на стопа в колата);

            pojistka (в застраховането); 

            pojistka (електротехн. термин);

            obloha (небе);

            obloha (кулин. жаргон гарнитура).

Проблемите на омонимията в лингвистичната литература, посветена на българския език

(in Bulgarian)

            Сравнително малко са българските езиковедски изследвания, в които намират място въпросите на омонимията. За разлика от руската езиковедска литература, където проблемът е поставен за разрешаване хронологично по-рано, а след това всеобхватно експлоатиран и интерпретиран, в българската лингвистична литература липсват монографични изследвания, посветени на проблема, а и публикациите в специализирания печат са сравнително малко. Освен няколкото статии (Чолакова, 1959; Пашов, 1979; Балкански, 1979), специално посветени на въпросите на омонимията, трябва да се споменат и няколкото учебника по лексикология (Зидарова, 1998, Георгиев, Русинов, 1979; Бояджиев, 1986; Георгиев, 1993; Вътов, 1995), в които поради характера на трудовете, омонимите се разглеждат наред с останалите лексикално-семантични явления. Макар и малко на брой, в посочените трудове се забелязва стремеж да се използват теоретичните постижения на руската лингвистична мисъл. Всичко това се обвързва с материал от българската лексикална система и се допълва със собствени теоретични наблюдения и модификации, съобразени със спецификата на българския фактически материал. По този начин универсалното се преплита с националното, в търсенето на теоретични решения.

Проблемите на омонимията в лингвистичната литература, посветена на руския език

(in Bulgarian)

            Ще започнем с представяне на по-значимите и приносни съчинения на руски език поради ключовото значение, което имат теоретичните постижения на руските лингвисти в областта на лексикалната омонимия както за българската омонимия, така и за чешката. Авторитетът, който си създават руските омонимолози, е безспорен и може би точно поради това българските и чешките учени следват традицията, създадена от тях.

            Представянето на проблемите ще направим хронологично (т.е. по десетилетия), а в рамките на десетилетията ще походим тематично. Акцентуваме на тези автори, при които е налице нов интерпретационен момент.

            Ще проследим, доколкото това е възможно, хронологията на осъзнаването на проблема и различните интерпретации на явлението.

            Тъй като специалните монографични изследвания върху лексикалната омонимия са малко на брой (предимно от руски автори), ще се постараем да проследим и по-важните основни статии, публикувани в специализирания периодичен печат, и в двата специални речника на омонимите на руския език. В хода на изложението ще се постараем да представим обстойно и обективно различните становища, независимо от нашата позиция.

Петдесетте години в руската лингвистична литература, посветена на лексикологията, с право могат да бъдат определени като начало, при което се поставят за разрешаване различни въпроси, свързани с омонимията. Паралелно с тесните проблеми на омонимията се обсъждат и по-общи теоретични въпроси, които се включват при дефинирането и конституирането на омонимията: определяне същността на лексемата, на лексикално-семантичните варианти и тяхната дистрибуция, на семемата, на полисемията, а оттук и определянето на точните граници, т.е. къде свършва полисемията и къде започва омонимията. В кръга на разглежданите въпроси стоят и лексикографски проблеми, свързани пряко и непосредствено с експлицитното представяне на омонимните единици.

УВОД на „Формално моделиране на лексикалната омонимия”

(in Bulgarian)

            Предмет на настоящето изследване е вътрешносистемната лексикална омонимия в българския, руския и чешкия език.

            В българското езикознание липсва самостоятелно проучване, посветено на тази проблематика, поради което смеем да се надяваме, че това изследване в някаква степен ще запълни една празнота в трудовете по лексикална семантика. В работата си изхождаме от схващането за естествения език като система от комуникативни средства с конвенционален знаков характер. Придържаме се също така и към разбирането за ситемния характер и закономерност на лексикално-семантични–те явления, обусловени както от синхронното им функциониране, така и от диахронния им развой.

            Езиковото явление лексикална омонимия отдавна е обект на вниманието на лингвистите. Още древните философи в своите трактати за естествения език са се спирали и разсъждавали върху "равноименността", т.е. когато с един знак се номинрат различни денотати и сигнификати. В по-ново време, едва през двадесетте години на ХХ в., този въпрос с цялата си сложна проблематика се поставя в работите  на руските лингвисти. Учени като Л. В. Булаховски, Л. В. Шчерба, В. В. Виноградов, съзнавайки комплицирания характер на явлението, се обръщат към различните проблеми и аспекти, свързани с него. Още през 1940г. В. В. Виноградов се занимава с въпросите на омонимията не само в общотеоретичен план, но и във връзка с лексикографската практика. Именно по това време се появяват и различните дискусии сред лексикографите, които малко по-късно предизвикват полемичната статия на В. И. Абаев "О подаче омонимов в словаре" (ВЯ, 1957, N 3, стр.3), която се явява като техен отзвук. От своя страна тази статия става повод за организираната дискусия по проблемите но омонимията, материалите от която са публикувани в "Лексикографический сборник" (вып. IV, Москва, 1960 г.). Вниманието на участниците е насочено преди всичко към общите теоретични въпроси: какво е лексема, лексикално значение, лексикално-семантичен вариант, семантична парадигматика и синтагматика и др. Особено място заема и въпросът за детерминирането и конституирането на омонимно-полисемните отношения. Проблемите на омонимията присъстват в лексикалните изследвания на руските учени и през 50-те, 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години - А. Аникин (1983), Д. Армстронг (1981), И. Арнолд (1959), С. Бережан (1988), О. Благовещенски (1973), В. Григорев (1958), О. Косинева (1967). Макар и не в такъв обем, но лексикалната омонимия се интерпретира от българските и чешките лексиколози, като забележим е стремежът да се изследват теоретичните постижения на руските им колеги. От българските учени задължително трябва да се споменат Кр. Чолакова (1959), Т. Балкански (1979; 1985; 1986), П. Пашов (1979), Ст. Георгиев (1979; 1993), Ст. Александров (1974), М. Парзулова (1992, 1993, 1994), В. Зидарова (1998), а от чешките лексиколози Пр. Хаусер (1980), Й. Филипец, Фр. Чермак (1985), Й. Мистрик (1988), Й. Бечка (1970), Пр. Хаусер (1970), Л. Климеш(1958), Вл. Шмилауер(1953), П. Ондрус, Й. Хорецки, Й. Фурдик (1980), Е. Бураньова (1987), Й. Хорецки (1978), А. Ерхарт (1990), Й. Немец (1975), П. Ондрус (1972), Щ. Пецяр (1980), Й. Филипец (1985) и др. Обаче въпреки многообразието на омонимни дефиниции и интерпретации, традицията е легитимирала убеждението, че лексикалната омонимия е ясно и почти безпроблемно лексико-семантично явление, а еднотипното му представяне в традиционните по характер лексикологии само засилва това предубеждение. Подобно представяне изхожда от презумпцията за традиционната, предимно класификационно-описателна по характер методика.