Безкрайните жълти полета от цъфнали слънчогледи са като покана за полет и за вдъхновение. Те са като отражение на слънцето, като материализирана безгранична вяра и оптимизъм. Жълтото говори толкова силно, че аз се покорявам без колебание. Слънчогледите са навели главите си надолу, но не като знак за послушание и подчинение.
Когато слънчогледите наведат глави, това е защото те не могат да понесат тежестта на слънцето, което носят в себе си. Това е защото никой жив не може да понесе погледа на слънчогледа, излъчващ слънцето. Никой смъртен не може да издържи да гледа директно в очите малкото слънчогледово слънце. Когато слънчогледите наведат глави, това е не защото те са покорени и победени, а защото те са пълни с любов и милост към ближния. Милост да не го изпепелят, а да го предпазят и той да остане жив.
Аз съм биологично състояние, отворено към новото, различното, към промяната, отворено към любовта във всичките ѝ прояви. Но аз съм и свободна от всичко това. Аз съм готова да започна отначало, готова да отразя слънчевите жълти полета, които ще разсеят мрака в мен.
Ти ми казваш, че аз съм вече завършена и че няма надежда за мен. Ти се опитваш да ми внушиш, че съм завършена погрешно, така че да се впиша само в твоя свят, където ти си господарят. Ти ми казваш, че всичко в мен е вече приключило и не е възможно да бъде развито в посока, която да води до моето освобождение. Според теб ти не виждаш за мен посока на развитие, която да води до моята свобода. И ти наричаш това любов.
Ти искаш да ми внушиш това, за да завися от теб във всичко. Да зависят от теб моята болка, моето страдание, моята радост и надеждите ми. Ти искаш да си мисля, че съм пречупена и че само ти можеш да ме научиш как да бъда отново цяла и независима. Защото това е, което аз искам – да бъда цяла и независима. Да бъда като бял лист, на който да мога да напиша своя живот отново. Да бъда като слънчоглед с изправена глава.
