КОГАТО СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ ИЗПРАВЯТ ГЛАВИ

Безкрайните жълти полета от цъфнали слънчогледи са като покана за полет и за вдъхновение. Те са като отражение на слънцето, като материализирана безгранична вяра и оптимизъм. Жълтото говори толкова силно, че аз се покорявам без колебание. Слънчогледите са навели главите си надолу, но не като знак за послушание и подчинение.

Когато слънчогледите наведат глави, то е защото те не могат да понесат тежестта на слънцето, което носят в себе си. То е защото никой жив не може да понесе погледа на слънчогледа, излъчващ слънцето. Никой смъртен не може да издържи да гледа директно в очите малкото слънчогледово слънце. Когато слънчогледите наведат глави, то е не защото те са покорени и победени, не то е защото те са пълни с любов и милост към ближния. Милост да не го изпепелят, а да го предпазят и той да остане жив.

Аз съм биологично състояние, отворено към новото, различното, към промяната, отворено към любовта във всичките и прояви. Но аз съм и свободна от всичко това. Аз съм готова да започна отначало, готова да отразя слънчевите жълти полета, които ще разсеят мрака в мен.

Ти ми казваш, че аз съм вече завършена и че няма надежда за мен. Ти се опитваш да ми внушиш, че съм завършена погрешно, така че да се впиша само в твоя свят, където ти си господарят. Ти ми казваш, че всичко в мен е вече приключило и не е възможно да бъде развито в посока, която да води до моето освобождение. Според теб ти не виждаш за мен посока на развитие, която да води до моята свобода. И ти наричаш това любов.

Ти искаш да ми внушиш това, за да завися от теб във всичко. Да зависи от теб моята болка, моето страдание, моята радост и надежди. Ти искаш да си мисля, че съм пречупена и че само ти можеш да ме научиш как да бъда отново цяла и независима. Защото това е, което аз искам – да бъда цяла и независима. Да бъда като бял лист, на който да мога да напиша своя живот отново. Да бъда като слънчоглед с изправена глава.

И затова аз Му казах.

Позволи ми, Боже, да се върна назад и да напиша своята история отново. Помогни ми, Боже, да напиша себе си, своя живот, своите мечти отново. Без грешките. Без сълзите. Без болката. Помогни ми да се превърна в новороден бял лист, на който грешките и поправките да липсват. Живот без грешки, поправки и прошки, възможно ли е това? Боже, нека да се договорим отново. Нека сегашният ми живот да е чернова за бъдещия, приемаш ли сделката, Боже?

Дай ми ново име, Боже, с което да започна отначало.

Той ми отвърна, че вече ми е дал име. И че моето име е това, което аз съм направила от него. От мен зависи да го покрия с чест или със срам, с подлост или гордост.

Дай ми ново тяло, Боже, с което да започна отначало.

Но Той ми отвърна, че вече ми е дал всичко, от което имам нужда. Дал ми е здраво тяло, което аз мога да използвам, както си поискам. Мога да го науча да се труди и да носи блага за мен и за останалите. Мога да го науча на разкоша на леността и телесните удоволствия. Мога да го продам срещу пари на други хора, които да го използват като оръжие или пък като източник на забранени удоволствия. Мога да го науча да се бори за себе си, да се бунтува срещу всяка несправедливост, липса на морал и липса на любов. Мога да го разпъна на кръста като доказателство за саможертва за някакви идеали.

Дай ми ново лице, Боже, с което да започна отначало.

Той ми отвърна, че вече ми е дал лице, честно лице, изначално честно лице. И от мен зависи да го пазя от срама и от позора.

Дай ми сила, Боже, за да започна отначало.

Той каза, че ми е дал дух, от своя дух. И че от мен зависи да го направя силен и спокоен. От мен зависи моят дух да е моето най-силно честно оръжие.

Дай ми глас, Боже, за да мога да говоря.

Той ми прошепна, че вече имам глас. И че от мен зависи дали ще използвам този глас да говоря само за себе си или ще говоря и за другите, които нямат тази привилегия. От мен зависи дали гласът ми ще е шепот или вик.

Защото когато болката е най-силна, тогава промяната е най-значима.

Ти падна на колене и поиска прошка. Ти поиска прошка от мен за това, че ме използваше като вдъхновение и утеха, превръщайки ме в птица в клетка, която ти отваряше единствено за собствените си нужди. Ти ми поиска прошка, защото сега ти беше слабият и пречупеният, умоляващият да започнеш отначало. А клетката беше превърнала мен в слънчоглед с наведена глава.

Аз пак се обърнах към Него.

Помогни ми, Боже, да върна учудването си към живота. Даже сега, когато той не е вече нов, но много повече скъп. Помогни ми да разбирам различните езици на живота. Езика на любовта, на състраданието, на милостта, на наивността, на чистотата. Помогни ми да мога да говоря тези езици – езика на вечната любов, езика на вярното сърце, защото само за вечността на нашето сърце ние можем да гарантираме. Помогни ми да запазя за дълго възторга от удоволствията на тялото и на духа, този вечен двубой. Не ме оставяй, Боже, без храна за моите сетива. Помогни ми, да бъда на висотата на прошката.

Аз застанах лице в лице срешу теб и ти простих. Простих ти за липсата на любов. Защото това, което ти наричаше любов, беше любов само за теб, но до мен не достигаше. Твоята любов държеше главата ми наведена и покорна. Аз ти простих, защото нямах нужда от такава любов. Простих ти с гордо изправена глава и уста смело изричаща думи на отричане.

Безкрайните жълти полета от цъфнали слънчогледи са изправили главите си смело нагоре. Нагоре към безкрайните възможности и слънчеви простори. Нагоре към звездния хоризонт.

Когато слънчогледите изправят главите си нагоре, то е защото болката им е толкова силна, че това ражда съпротивление и бунт. Бунтът на слънчогледите е като слънчев взрив, от който оцеляват само смелите и истинските. Когато слънчогледите изправят главите си, всяка фалшива истина и любов умират.

Когато слънчогледите изправят главите си, е време да се родим отново от техния звезден прах.

Защото никой не може да подчини слънцето.

(Елена С. Любенова)