THE LOVE OF THE CLOUDS

You are like a prisoner who has voluntarily lost all connection with the outside world. You are like a prisoner who is so afraid of me that you have locked yourself inside a high tower whose roof reaches the sky. For greater security, inside your tower you communicate only with certain people from your family, your ethnicity and your religion. You rarely step outside this circle because you are afraid that you might meet me. And if you met me, it would become very difficult for you to justify the existence of the high tower that you have turned into your own prison. So you communicate only with other prisoners. They are safe for you because generations have built these connections. There are no unexpected emotions there. There you will never meet me. And you are not brave enough to leave your prison and admit that your heart no longer likes it.

I do not belong to your ethnicity, nor do I belong to your official religion. I believe in the majesty of God, but He has no specific name. He is everything visible and invisible. He is all the cosmic energy.

Your prison tower has no postal service to the outside world. That makes you feel safer because you are afraid of my letters.

ЛЮБОВТА НА ОБЛАЦИТЕ

Ти си като затворник, който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с определени хора, които са от твоя род, етнос и  религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.

Аз не съм от твоето племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на Бог, но той няма конкретно име.  Той е всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия. 

В твоята кула затвор липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се страхуваш от моите писма.

Когато те срещнах, ти вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен, това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.

Тогава ти се затвори в своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си, което настояваше за  среща с мен. Но ти не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно с тази политика.

Тогава аз ти написах първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.

В първото си писмо аз ти признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник, защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих, че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с дълго и объркващо мълчание.

Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници заспиваха, ти излизаше на двора на кулата  и гледаше небето с надеждата да видиш моето отражение там, горе на небето. 

После аз ти писах и други писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.

За да отговориш на моите писма, ти излизаше на двора на своя затвор и,  когато никой друг не те наблюдаваше, ти се учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята дъжд, който  освежаваше човешките сърца и вдъхваше надежда. 

THE BLUE SKY OF AUGUST

The memories hang like ripe grapes in the heavenly vineyard of August. The sun hums relentlessly with honeybees, creating the feeling that a heavenly conductor is moving the air to perform the music of August.

The memories of August gather the ripe wheat and faded past loves. And the craters of the moon at night harbour our dreams as they search for their past and future lives, their past and future happiness.

The memories of August revisit the memories of our first love, whose grey hair the wind gently scatters across the sky. And every encounter with that first love is like a glimpse of the life we might have lived if our hearts had not been created to love so much more.

The memories of August are like sorrow for the future and joy for the past. They are like infidelity towards you and a dream of another. Because it is the dream of another that moves us forward.

СИНЬОТО НЕБЕ НА АВГУСТ

Спомените висят като узрели гроздове в небесното лозе на август. Слънцето безмилостно жужи  в такт с медоносните пчели и създава усещането, че небесен диригент движи въздуха, за да изсвири музиката на август. 

Спомените през август събират в себе си узрялото жито и пожълтялата отминала любов. А кратерите на луната нощем приютяват нашите сънища, които търсят своя минал и бъдещ живот, своето минало и бъдеще щастие.

Спомените през август минават през спомените за първата любов, чиито посивели коси вятърът нежно разпилява по небето. И всяка среща с тази наша първа любов е като един възможен наш живот, такъв, какъвто е можел да бъде, ако сърцето ни не беше създадено за  много повече любов. 

Спомените през август са като тъгата по бъдещето и радостта по миналото. Те са като изневяра към теб и мечта за другия. Защото мечтата за другия е това, което ни движи напред. 

Спомените през август са толкова големи и ярки, колкото далечните звезди в ясната лятна нощ, в която ти си далеч от мен. Толкова далеч от мен, че трябва да се задоволявам вместо с твоите с целувките на слънцето. А целувките на слънцето са огнени и страстни, те са сладки като копнежа ми по теб, те са солени като сълзите ми по теб. 

Синьото небе на август отразява нежността на Богородица, чийто живот е като пример за това какво е предназначението на жената. Да ражда богочовеци.

Синьото небе на август отразява нашата мъка и болка да съберем  плодовете на своя живот. Да се борим с летни бури и гръмотевици, да минаваме под слънчеви дъги след дъжд, за да се преоткриваме в другия. 

Синьото небе на август отразява зрелите плодове и цветя на човешката градина. То е като градина, облепена с калинки и пъстроцветни пеперуди. То е като човешкият живот, събран в месец август – мост между болката на делника и празника на богатата реколта, изяждана и изпивана от осите и пчелите и огласяна от хора на щурците. 

Синьото небе на август отразява моето тяло, безгрижно легнало в тревата под дълбоката сянка на дърветата. То отразява моето тяло като плодородна градина, пълна с късни плодове, които чакат някой да ги откъсне. А дърветата пошумоляват леко и ми разказват за теб, който си така далеч от мен. Ти си толкова далеч от мен, че тъгата по теб ме стиска за гърлото и соковете се разтичат по моето узряло тяло.