Ти си като затворник,
който доброволно е изгубил връзка с външния свят. Ти си като затворник, който
толкова много се страхува от мен, че си се затворил във висока кула, чийто
покрив достига до небето. В кулата, за по-голяма сигурност, ти общуваш само с
определени хора, които са от твоя род, етнос и
религия. Ти рядко излизаш от този кръг, защото се страхуваш, че ще ме
срещнеш, а когато ме срещнеш, ще е много трудно за теб да оправдаеш пред себе
си построяването на високата кула, която ти превърна в собствен затвор. И така
ти общуваш само с други затворници. Те са безопасни за теб, защото ви свързват
няколко поколения общи връзки и вълнения. Там непредвидените вълнения са
изключени, там ти никога няма да срещнеш мен. И ти не си достатъчно смел, за да
излезеш от своя затвор и да приемеш, че сърцето ти не е съгласно с него.
Аз не съм от твоето
племе, нито принадлежа на твоята официална религия. Аз вярвам във величието на
Бог, но той няма конкретно име. Той е
всичко видимо и невидимо, цялата космическа енергия.
В твоята кула затвор
липсва услугата „Поща с външния свят“, така е по-безопасно, защото ти се
страхуваш от моите писма.
Когато те срещнах, ти
вече беше построил своята кула и ти наистина ми заприлича на нещастен
затворник. И аз реших да ти помогна да се освободиш, като си тръгнах от
мястото, което ни свързваше. Тръгнах си, защото знаех, че ако страдаш по мен,
това ще те накара да направиш нещо, да промениш себе си или своя консервативен начин на живот.
Тогава ти се затвори в
своята кула още по-нещастен и не знаеше как да спреш поривите на сърцето си,
което настояваше за среща с мен. Но ти
не направи нищо за своето сърце. Ти продължи своя скучен живот по определения
години наред ритъм, който беше всеобщо одобряван от останалите затворници в
твоята кула. Ти си измисляше оправдания, че твоето сърце не е важно, важно е
останалите затворници да одобряват твоето поведение. Твоето сърце не беше съгласно
с тази политика.
Тогава аз ти написах
първото си писмо. Реших да съм смела и да ти помогна, защото виждах колко много
ти се страхуваш от мен. Ти се страхуваше останалите затворници от твоята кула
да не разберат, че твоето сърце не е безразлично към мен.
В първото си писмо аз ти
признах за тайната на моето сърце. Написах ти, че ти си специален за мен по
причина известна само на моето глупаво сърце. Написах ти, че ако трябва да
избирам съзнателно, то аз бих избрала свободен човек за свой любим, а не затворник,
защото тази любов е обречена още с раждането си. Написах ти, но после съжалих,
че ти признах за тайната на моето сърце. На първото мое признание ти отвърна с
дълго и объркващо мълчание.
Ти не отговори на моето първо писмо. Вместо това твоето сърце така се
развълнува от моите смели прощални признания, че и за твоя изненада основите на
твоята кула започнаха да се клатят. Ти не отговори на моето първо
писмо, но не спря да мислиш за мен и всяка вечер, когато останалите затворници
заспиваха, ти излизаше на двора на кулата и гледаше небето с надеждата да видиш моето
отражение там, горе на небето.
После аз ти писах и други
писма. Ти не беше свикнал на толкова свободни признания и не знаеше какво точно
трябва да направиш. За всеки случай ти продължи да се преструваш, че нищо
необикновено не се случва с твоето сърце. Но то протестираше и страдаше за мен.
За да отговориш на моите
писма, ти излизаше на двора на своя затвор и, когато никой друг не те наблюдаваше, ти се
учеше да пишеш отговори. Ти пишеше своите отговори на небето. Облаците бяха
твоята азбука и ти подреждаше облаците като букви в редица, която образуваше
изречение послание до мен. Постепенно ти ставаше все по-добър в изкуството да
ми изпращаш своите тайни послания чрез езика на облаците на небето. По твоя
команда те се подреждаха в красиви послания, които звучаха като музика на
небесата. Облаците нямаха нищо против да служат като посредници в твоята тайна
игра на сърцето. Когато то се вълнуваше, всички на планетата земя можеха да
видят на небето изписани нежни думи и копнежите на сърцето как препускат по
синьото небе, за да стигнат бързо до мен. Когато ти беше тъжен и отчаян, че
никога няма да ме видиш отново, защото твоят затвор е толкова висок и
непристъпен, тогава облаците поемаха твоята тъга и болка и изпращаха на земята
дъжд, който освежаваше човешките сърца и
вдъхваше надежда.
Строителните материали, с
които беше направен твоят затвор,
бяха с изключително качество по здравина. Това означаваше, че ти не можеше да го
разбиеш само с помощта на облаците. Макар че когато гневът ти ставаше толкова силен и мощен, той образуваше
гневни бури на небето, което караше облаците да страдат от светкавиците и
силната буря, която се изсипваше на земята. Това беше гневът на твоето сърце,
което не одобряваше твоя затвор. Но ти го построи бавно и постепенно, година след година, хвана
себе си като в капан на собствените си представи и предразсъдъци, които целяха
да те представят добре пред обществото. Малкото общество на твоя затвор
харесваше идеята, че ти сам се хвана в капана, защото малкото общество на твоя
затвор харесваше да те гледа как страдаш като затворник, така то те
контролираше отлично. В интерес на историческата истина трябва да се каже, че
някои от строителните материали на този затвор ти наследи от своите родители, а
те самите ги получиха в наследство от своите. Така тежестта на миналото, на
традициите, които ти не беше избирал, на средата и на малките консервативни
очаквания на останалите затворници, доведоха до това, че ти спря да чувстваш и
усещаш неща, които не принадлежат на твоя затвор. Защото ти искаше да се
харесаш на останалите малки затворници. Така ти доброволно избра страданието. И
постепенно, година след година, ти самият се превърна в строителен материал, в
камък, в част от твоя собствен затвор.
Когато ти ме срещна, ти
инстинктивно последва своето сърце, което ме разпозна веднага с универсалния
език на любовта. И първоначално, ти следваше неговите вълнения. Но всеки път,
когато ти отиваше отново в своя затвор, ти си припомняше, че аз не съм от
твоето племе, религия и традиция. Ти страдаше, защото твоето сърце не
одобряваше тези доводи и предразсъдъци. Но строителните материали на твоя
затвор бяха по-силни от тебе.
Аз стоях от свободната
страна на твоята кула и не разбирах каква е моята вина, че ти така старателно и
тъжно ме избягваш.
Постепенно аз се научих
да сричам твоите послания чрез различните настроения и конфигурации на
облаците. Те понякога ме завъртаха в страстно танго, в което аз танцувах сама
навън под съпровода на облаците, твоите посланици. Постепенно ти стана
изключително добър да изпращаш тайни послания до мен. И един ден ти вече беше
толкова смел, че изписа на небето “Обичам те!“.
На това аз ти изпратих
писмо, в което те обвиних, че ти просто си играеш с моето сърце, защото е толкова лесно да
кажеш нещо толкова страшно, когато си добре заграден в затвор и не си изправен
очи в очи срещу мен. Аз те обвиних в сто и един гряха, като това, че ти си
страхливец, който обича повече своите вериги, отколкото свободата. Ти не разбираше
в какво те обвинявам и смяташе, че аз съм опасна с моята неясна идея за лична
свобода.
И облаците, тези
преводачи на нашите чувства, объркано
сменяха прогнозата на времето на небето – от тих летен ден, в което нашите
сърца ликуваха от радост, до мрачна
буря, която отекваше в нашите малки сърца.
Аз стоях сама под стената
на твоя затвор, а ти все още беше от вътрешната му стена. Докато един ден, аз
не видях как облаците изписаха на небето „Спаси ме!“.
Може би твоето освобождение е въпрос на време,
въпрос на промяна.
Промяна дълга, колкото дълга
е мълчаливата любов на облаците.
No comments:
Post a Comment