НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАСЕГНЕ

Иска ми се да съм камък, който времето постепенно ще покрие с мъх и забрава. А това ще притъпи болката от твоето пренебрежение и омраза. 

Иска ми се да съм камък, който не се променя, който не мечтае и не изпитва тъга по несбъднатите си мечти. 

Иска ми се да не мечтая повече за теб, защото това носи непосилно страдание поради мисълта, че ти си непостижимо далеч от мен.

Точно затова ми се иска да съм камък, който няма нужда другите да са милостиви към него, защото той няма милост към себе си.

Иска ми се да съм камък, за да съм от еднакъв  материал направена с теб. Защото само тогава няма да изпитвам болка, невъзможна болка от мисълта, че ти вече си превърнал сърцето си в камък. 

А камъните не плачат. Камъните не мечтаят, те са безразлични към любовта и омразата. Камъните нямат нужда да имат Бог, който може да ги дари с безсмъртие. Бог, който може да им обещае вечна любов и памет. 

Ние, камъните, сме безсмъртни и без Бог. Студени и непроницаеми за вечността. 

Аз нямам сърце, което да страда.  И понеже нямам сърце, то никога не може да бъде разбито. Нищо не може да ме засегне вече. Абсолютно нищо. 

Ти също си камък вече, в твоето сърце няма топлина за мен. 

А помниш ли началото? Помниш ли, когато нашите две сърца приличаха на две изгряващи звезди, чиято комбинирана енергия беше в състояние да стопли целия студен и мрачен космос. 

Защото моят край беше твоето начало. И когато гравитацията срещна  началото и края, любовта стигаше, за да стопли нашите малки  самотни сърца. Воден от гравитацията, ти се влюби нарочно в мен. Направи го нарочно, за да ме погубиш. Защото любовта и болката вървят ръка за ръка. Защото любовта за един е мъка и страдание за друг. 

И после започнахме да си отмъщаваме. Да си отмъщаваме за това, че гравитацията ни срещна. Отмъщавахме си и за това, че в мислите си бяхме непосилно, до болка близки. Отмъщавахме си, докато не унищожихме това, което ни свързваше, докато не станахме силни и твърди като камък, който не иска да чувства колко далеч и недостижим е другият.

Докато не се превърнах в разбит на хиляди парчета камък, който се пръсна от болката по теб. Но ти продължи да ми отмъщаваш за това, че се влюби в мен. И аз нямах друг избор освен да съм силна и жестока. Силна и студена като камък, който нищо не може да нарани. Нито бурите навън, нито тези вътре в мен. Нито предателствата, нито лъжите, нито умората от живота, нито обърнатите гърбове. Не може да ме засегне даже и това, че Бог ме изоставя във важните за мен битки. Не може, защото Бог е част от мен.

Иска ми се да съм камък, който нищо не усеща. Но съм цялата спомени,  мечти и нежност. А докато имам спомени и мечти, ще те чакам, защото слънцето има силата да стопли и най-студения камък. Защото преди да се превърнеш в камък, ти беше звезда, изгряваща звезда, която аз породих. 

Затова не ми вярвай, че нищо не може да ме засегне. Лъжа е това. 

Защото твоето начало беше моят край. Тук и сега. 

Иска ми се.

(Елена С. Любенова)

https://www.facebook.com/CoolDialogue/