Когато си отида, ще взема всичко със себе си. Ще взема душата
си, мислите си, енергията си. Само тялото си ще оставя.
Аз нямам нищо друго освен
душата, мислите и енергията си. Не събирам богатства, които бурите и ветровете
ще разрушат. Не събирам пари, които ще ме развратят. Ще взема спомените си, те
ще ме топлят в студа на безкрайната космическа нощ.
Не притежавам нищо освен себе
си. Аз не ти принадлежа. И ти не принадлежиш на мен. Изразът „Ти си мой“ е
илюзия, израз на слабост, неувереност в себе си. Никой не принадлежи на никого.
Никой не е ничий роб. Ние доброволно присъстваме за кратко в нечий друг живот.
Но само като гости. Ние не сме господари на другите, а гости в техния живот.
Бях малка гола точка. Абсолютна господарка на
звездното небе.
Помниш ли пролетта на
2121284 светлинна година? Когато се срещнахме и нашата любов изгря на небето
като млада звезда. Аз, ти и нашата любов. Ние имахме способността да летим. И
ние летяхме свободно навсякъде. Това беше напълно достатъчно и адекватно като
начало, среда и край. Ти искаше аз да бъда господарка на твоето тяло. Ти нямаше
нищо против аз да обсебя твоята душа. Сърцето ти ликуваше, защото аз бях неговата стопанка. С мен се
случваше същото. Ти беше господарят на моето тяло. Глупавото ми сърце забрави
гордостта си заради теб. А душата ми, родена да е свободна и да не принадлежи
на нищо материално, беше готова доброволно да подпише договор за капитулация и
да обяви себе си като горд и щастлив твой роб.
Щастието е глупаво.
Миговете на щастие заслепяват и ни карат да забравяме за себе си. Когато сме
щастливи ние забравяме да търсим смисъла. Защото живеем в кратките мигове на
смисъла. Тогава нашата гордост няма значение. А достойнството ни е доброволен
роб, който гравитацията затваря в затвора на другия.
И така ние живеехме
в смисъла. Но останалите около нас
започнаха да дават съвети и да изказват мнения. Те не одобряваха нашата идеална
любов, защото тяхната вече не беше такава. Те искаха да унищожат духа на нашата
любов, която ги притесняваше с това, че беше свободна и не искаше да се
подчинява на никакви закони и норми на обществото. Те не искаха да ни виждат
толкова свободни и щастливи. И те измислиха план как да унищожат нашата любов.
Казаха ни, че ще ни отлъчат от това общество, ако не сме като тях. Не може
просто да летим голи и щастливи, като новородени. Трябва да се облечем, да
построим своя къща, да я напълним с неща, с предмети, с деца. Те казаха, че това ще ни донесе
стабилно и трайно щастие.
Ние искахме да бъдем
приети от останалите и решихме да следваме примера на всички около нас да
събираме предмети и бит, с които нашето щастие можеше да живее по законите на
мнозинството, наречено общество. Ние искахме стабилно щастие и стабилна любов. Нашата
любов нямаше нужда от предмети, но те казваха, че това е важно, за да бъдем
като тях. Ние не искахме да сме различни, искахме да сме приети от
мнозинството. И постепенно се обградихме с невероятно много предмети на бита. Ти
започна да събираш коли и монети. С тях ти се чувстваше важен и стабилен. Аз събирах кухненски уют,
започнах да обожавам да консервирам храна за зимата, която остаряваше в
бурканите, защото беше толкова много. Събрахме много уют, който купихме с пари.
Постепенно обаче
предметите на бита станаха толкова много, че те препълниха нашите алчни души, а
домът ни вече преливаше от битов уют. А ние не спирахме да искаме още и още. Пътеките
и коридорите между стаите бяха запълнени с материя и предмети, които всеки от
нас купуваше на път за вкъщи. Така ние двамата се оказахме разделени в различни
части на нашата къща. Изолирани със своите предмети, ние изгубихме пътя към
нас.
Ние отдавна вече не
летяхме. С всеки предмет способността ни да летим намаляваше от тежестта на
предметите. Ние бяхме тежки и огромни. Стомасите ни бяха препълнени с остаряла
храна от нашите консерви. Дрехите ни бяха покрити с прах, който падаше от
уютните предмети около нас. Нашият дом приличаше на гробница, в която мечтите
ни за щастие бяха подредени по азбучен ред в един от многото шкафове. Нашите
мечти седяха там и чакаха да дойде техният ред. Но преди това ти трябваше да
изгледаш всички спортни предавания, а аз да опитам всички международни
кулинарни рецепти. Това запълваше огромните паузи между нас.
А ти, аз и нашата любов
вече приличахме на всички останали. Учените казват, че човек е най-интелигентното животно
на планетата земя. Ние не бяхме добър пример за това, щом се хванахме в капана.
Но аз продължавах да
сънувам нощем как летя. Всяка вечер, преди да заспя, аз отварях шкафа, в който
бяха подредени моите мечти. Вземах си малко от тях и отивах да спя. Заспивах, а
после летях свободна и надалеч. Летях, но ти не беше с мен. След всяка нощ,
пълна със сънища, в които аз летях, аз търсех начин да намеря изхода от нашето
препълнено с ненужни предмети жилище.
Така аз си тръгнах. Беше
2121294 светлинна година. Годината, в която аз започнах да летя отново.
Тръгнах си и оставих
тялото си. Никому ненужното си старо тяло. Заедно с него оставих всичките си белези и рани, които
получих през целия си кратък човешки живот. Оставих бръчките по лицето си.
Всяка една от тези бръчки беше родена в болка. Болка по теб. Болка по Него.
Болка да разбера капаните на живота. Оставих безплодната си вече утроба. Тя
нямаше да ми трябва в космическия безкрай. Защото каквото имаше да се ражда на
земята, то беше родено. Каквото не можа да се роди, със сигурност ще се роди по
друг начин. Оставих безплодната си вече утроба, която роди Него. А после Той ни
показа пътя към вечния живот на духа и душата, показа ни смисъла. Моята
безплодна утроба, която роди теб. Ти, който ми показа радостта и болката на
любовта.
Сега съм отново малка
гола точка в огромното небе. Нямам дрехи, нямам консервирана стара храна около
мен. Нямам уютни стари чехли, чието шляпане да ти подсказват, че аз идвам при
теб. Нямам нищо, което може да ме превърне в нечий роб.
Сега съм само малка гола
точка. Абсолютна господарка на звездното небе.
No comments:
Post a Comment