Случи се съвсем
неочаквано и без предупреждение. Бях горе на хълма, беше светло и щастливо, а
после изведнъж стана тъмно и аз започнах да пропадам надолу. След това не
помнех вече нищо за себе си. Не носех със себе си своя снимка и затова не знаех
как изглеждам. Не можех да си спомня нищо за себе си. Беше тъмна нощ. Пълен
мрак.
Тръгнах да се търся. Търсех се в себе си най-напред,
опитвах се да си спомня коя съм, какво обичам да правя, с какво се занимавам,
имам ли любим човек. Виждах само мрак.
После търсех около себе си, опитвах се да разпозная
средата, за да открия пътя към своя дом. Но нищо не откривах. Виждах само пътеки
с много стъпки, които водеха вече до нечии домове. Но не виждах неутъпкана
пътека.
Търсех навсякъде. Стигнах
до пазара. Но виждах само блясъка от парите в очите на хората. Те бяха дошли
тук да си купят щастие. Някои можеха да си купят много щастие, а други съвсем
малко и това ги правеше нещастни и изпълваше сърцата им със завист и омраза.
Влязох да се търся в един бар, но там ми казаха,
че не сервират на жени. Така разбрах, че съм жена. Попитах дали познават моя
любим, но те ми отговориха, че тук никой не обича никого. Но казаха, че ако
искам мога да спечеля пари, като позволя
на други да открият любовта чрез мен. Не бях сигурна, че там някъде не ме чака
моята любов и излязох.
Влязох в една църква, потънала отвсякъде
във високи бурени. Дворът и беше пълен с
дървета, които не раждат плодове. Те цъфтяха напролет, но плодове никой никога
не беше виждал. В църквата ми отговориха, че ако съм изгубена душа, ще трябва
да платя определена сума, за да ми направят служба за успокоение на душата,
която бързо след това щяла да се върне в женското ми тяло. Помислих, че може да
съм полезна на църквата и им предложих да изнасям проповеди, но те ми отговориха, че
не е възможно, защото съм в женско тяло. Жените не могат да бъдат духовни
водачи. Попитах защо позволяват тази
несправедливост да съществува. А те ми отговориха, че женското тяло води до
съблазън и мъжете може да започнат да идват в църквата заради моята хубост, а
не заради Бога. Попитах дали не съм
Богородица, но те ми отговориха, че ролята е отдавна заета. Излязох си сърдита и объркана и все още беше
пълен мрак.
Тогава започнах да крещя
за помощ. Беше невероятно тъмно и студено. Звездите ме гледаха съжалително от
безкрайното небе. А вятърът ми даваше посоката и координатите къде да се търся.
Тогава съвсем случайно,
когато бях толкова изгубена и изморена, че вече изобщо не исках и да зная коя
съм, аз срещнах Него. Той висеше на един дървен кръст на върха на хълма. Над
Него една светла ивица светлина идваше от небето и осветяваше лицето Му. Той
висеше самотно на кръста и наоколо нямаше нито един човек. Тялото Му беше
покрито с петна от кръв, която продължаваше да се стича все едно са Го
разпънали съвсем скоро. Но Той не изглеждаше ядосан на хората. Даже напротив,
тъжна усмивка осветяваше лицето Му. Той се тревожеше за хората, които Го бяха
разпънали. Той се тревожеше за техните души. Как ще живеят те оттук нататък с
вината за това тежко престъпление. Той се страхуваше, че те може да отнемат
живота си. Той не беше дошъл сред хората
да ги накаже, а да им покаже любовта.
Когато Го видях, аз се
изплаших и образи започнаха да минават през
главата ми. Стоях вцепенена пред Него и не смеех да Го попитам дали не
съм аз тази, която е виновна за Неговите страдания. Той разбра неизречения
въпрос и ме утеши нежно, че това вече няма значение. Защото ако аз намеря себе
си, ще спася и Него още веднъж. Започнах да разбирам, че ми предстои още много
път. Осмелих се да Го попитам накъде да тръгна, за да се търся. А Той ми каза,
че надясно, където сочи дясната Му окървавена ръка, там се намират добрите и
свети хора. И ако мисля, че аз съм една от тях, то аз трябва да тръгна надясно.
После Той се обърна наляво и каза, че наляво се намират предателите и
престъпниците. Той каза, че аз трябва да избера накъде да тръгна. Вече се зазоряваше, бях ходила цяла нощ пеша и със
сигурност не бях готова за дълъг път. Но нямах спомени дали съм била добра или
лоша. Тогова Той ми подсказа. Той каза, че сега аз имам уникалната нова възможност
да се родя отново. Той каза, че не на всеки се дава втори път този шанс. Затова
аз трябваше да избирам разумно, защото това щеше да определи целия ми живот
оттук нататък. Аз седях долу под прикованите
Му
нозе и целият свят се въртеше около мен.
Вече знаех, че може и да не
се открия и това започна да ми харесва. Аз можех да съм трева, носеща се без
посоки, подхвърляна от вятъра. Аз можех да съм просяк, който се радва на
свободата си да нощува, където си поиска като господар на улиците. Аз можех да
съм нечия любов, но вместо това бях просто една изгубена душа.
Когато срещнах Него, Той
ми каза да търся светлината, защото така ще започна да се отделям от мрака и да се оформям. Но аз бях обикнала
мрака, бях обикнала факта, че съм изгубена, че съм като онзи просяк, който има
всичката свобода на света.
Но Той каза, че
светлината ще ми даде форма. Аз търсех светлината. Той каза да се моля. И аз изучих всички религиозни
практики на света, за да науча Неговия език, защото не исках друг да превежда
молитвите ми в разговора с Него. Но все още не разбирах Неговия език. Той каза
да вярвам, но ми даваше поводи за обратното. Всичко около мен беше погълнато
единствено от себе си и своя си блясък и
егоизъм. Ефектът от това беше всеобщо ослепяване. А това разколебаваше вярата
ми в Него, защото нима е възможно Неговото копие да е толкова самовлюбено. Нима
е възможно да се изгубиш сред хората и никой да не може да ти помогне да се
откриеш. Но Той каза, че моето спасение зависи от мен. Той каза, че аз съм
вода, която трябва да може да заеме всяка форма, в която бъде излята. Той ми каза, че аз мога да съм всичко, само трябва
да избера какво искам да бъда този път. Той каза, че ми трябва нова форма, за
да укрепне духа ми и да се смекчи сърцето ми. Той ме искаше силен воин, но аз
бях слаба жена и се губех в светлината, свикнала на мрака.
Слънцето вече осветяваше кръста
и затова аз не тръгнах нито наляво, нито надясно, а поех смело по средата през
полето. И така започнах да се оформям. Вървях
през осветеното от изгряващото слънце поле, покрито с тръни и пълзящи гадини. Но вместо със страх
сърцето ми се изпълваше с милосърдие. Виждах как през полето преминаваха и
други изгубени, но всеки беше устремен към своята си невидима цел. А аз вече
имах сянка, която тичаше пред мен по полето. Сянката ми беше пълна със живот. Имах
красива сянка. Вече се виждаше краят на
полето, изпълнено с най-различни препятствия и изпитания, които успях да
преодолея. Мислех си, че трябва да спра да си почина, когато усетих как нещо се
изправи пред мен. Беше тяло, половината на което излъчваше силна светлина, а
другата половина беше голо. Не приличаше
на женско тяло. Така срещнах теб.
Ти каза, че ме търсиш,
защото така сме си обещали – да се срещаме във всеки следващ живот. Ти каза, че
аз съм твоята голяма любов, а ти си любовта, която аз търся. Ти каза още, че
никога не си спирал да ме търсиш. И че от мига, в който сме се изгубили, ти си
знаел, че ще ме намериш отново. Аз ти повярвах. Повярвах, че ти си това, което
търся. Когато ти ме целуна с очите си, аз си спомних всичко. Спомних си
създаването на вселената. Спомних си моето раждане. Спомних си как те срещнах.
Спомних си нашата любов. Спомних си мрака, който после покри всичко и който ми
пречеше да те намеря. Тогава ти ме прегърна и двете ни сенки се сляха в една
обща голяма сянка, в която се оглеждаха нашите обичащи се души.
Светлината завладяваше света без съпротива.
No comments:
Post a Comment