КОПРИНЕНО ПЪТУВАНЕ

Когато ти си тръгна, слънцето не свети цели три дена. По радиото обявиха, че е имало извънредно слънчево затъмнение. Причината изненадала всички физици и изследователи на космоса. Луната спряла своята самотна обиколка около земята и стояла така цели три дена. Това предизвикало редица космически катаклизми с непредвидими последици.

Луната не искала слънцето да смущава непочтително с блясъка си твоето заминаване. След три дена тъга и всеобщо объркване слънцето изгря над всички градини, паркове, гори, морета и океани. То освети с блясъка си цялата земя, то стопли всички студени сърца. Но слънцето не изгря над моята къща и дърветата в моята градина потънаха в мрака.

Когато ти си тръгна, единствено компания ми правеше самотната луна, която всяка вечер изгряваше точно над моята градина, закачаше се на едно от дърветата и оставаше там до сутринта като вярна стража.

Когато ти си тръгна, облаците обиколиха земята и попиха сълзите на всички самотни хора. След това те изсипаха тонове сълзи върху земята под формата на дъжд. Дъждът падаше със силата на библейския поток и оставаше трайни следи под формата на плачещи очи.

Когато ти си тръгна, ти ми каза да те чакам. Ти ми каза да те чакам в този живот, а също и във всеки следващ. Ти ми каза, че сега не си готов и че толкова страдаш, като гледаш как аз пърхам наоколо свободна. Ти ми каза, че това няма да е равностоен съюз – между роб и птица волна. Ти ми каза, че в следващия живот ти ще ми принадлежиш.

Аз ти казах, че аз вече не съм свободна. А това означава, че и двамата сме роби, което ни прави равни. Аз ти казах, че нашата любов ни изравнява, но ти ми каза, че това не е достатъчно. И че се налага да си тръгнеш, за да се върнеш някой ден, защото това нашето е незавършена история,  която не знае с какъв край да се развие. И аз ти обещах, че ще пазя тялото си за този някой ден. И аз те чаках вярно безброй дни и още толкова дълги и самотни нощи. Чаках те, когато всички други истории наоколо написваха набързо своя край. Чаках те като вярна вдовица на неосъществена любовна пиеса, която чака главния герой да се завърне и да обяви края. Чаках те, когато други главни герои искаха аз да съм тяхната дама. Те даже обещаваха бързо развитие на тази любовна история и бърз щастлив край, в който те бяха сигурни, че ще ме направят щастлива завинаги.

Но вместо това аз продължавах да те чакам, защото не вярвах в бързото и сигурно щастие.

Не бях сигурна колко още да те чакам и дали ще доживея този ден. Чаках някакъв божествен знак да ми подскаже кога да спра да чакам. Ако спра да те чакам днес, дали това ще е неуважително към моята любов към теб. Дали още няколко дена ще са от значение. Така изминаха няколко дена в очакване на божествения знак.

Един ден по средата на нищото и по средата на всеобщата скука, в която бяха потънали всички божи чеда, гръмотевица раздра небето. Гръмотевицата прекъсна скуката и празното безделие на всички. Гръмотевицата прекъсна електричеството. Всички телевизори изгърмяха. Хората излязоха навън с големи червени очи, които гледаха, но не виждаха. Хората не можеха да се познаят. Те си бяха чужди едни на други. Тогава гръмотевицата удари още няколко пъти и хората прогледнаха от силния тътен. Когато се видяха, те се изплашиха и започнаха да плачат от отчаяние, че са единствените оцелели единици на тази планета. В очите на другите те не приличаха на хора. Тогава гръмотевицата удари за последно и хората се втурнаха към кръчмите. Кръчмарите не смогваха да наливат вино. Хората се търкаляха пияни по пода на кръчмата и плачеха. Любовта беше напуснала тази планета.

Когато гръмотевицата изгърмя за последен път, светкавица раздра апокалиптично  небето. Но това не върна любовта. Дъждът образува потоп. Потопът се надяваше да събере всичката омраза, зло и нещастие и да ги отнесе извън света на хората. И то успя наполовина. Тогава дъждът спря. Но това не направи хората автоматично щастливи. Те все още лежаха като пияни моряци по подовете на кръчмите, които потопът беше превърнал в лодки, които търсят бряг, за да акостират.

Когато дъждът изми лицето ти от земята, аз бях на път да те забравя. Когато снегът затрупа пътищата към теб и наоколо не се виждаше никаква надежда, която да изглежда като теб, аз си казах, че това е краят. Това беше знакът, който чаках. И ти беше забравен.

Когато слънцето изгря отново и над моята градина, аз тръгнах на път да търся нова любов. Тръгнах, мислейки си, че ще мога да  намеря теб отново. Вървях дълго и трудно. Падах, ставах. Получих рани по тялото си. Раните бяха с различна дълбочина и история. Някои казваха, че е добре, че имам рани. Направо съм благословена, че страдам. Защото това означавало, че съм жива. Че Той все още иска нещо от мен и има нещо приготвено за мен. Аз само трябваше да бъда упорита да вървя дълго и да го намеря. Като онази детска игра на криеница. По пътя раните боляха. А някои даже си кървяха. Рани от предателства. Рани от злини. Но това нямаше значение. Аз можех да игнорирам болката на тялото си. Защото търсех теб. Търсех някой, който да ме обича отново. Аз знаех, че Той ме обича. Всички така казваха, че Той обича своите деца по равно. Но аз не бях толкова силна, за да живея само с неговото невидимо присъствие. И продължавах да търся.

Така стигнах до фермата. Фермата, която произвежда копринени пеперуди,  се намираше на края на пустинята. На края на пустинята започваше раят, който някакви предприемчиви бизнесмени бяха изградили, за да вземат парите на наивни туристи. Фермата провеждаше демонстрации по метаморфози и трансформации. Как за един месец от обикновен червей да се превърнеш в луксозна пеперуда.

Фермата беше пълна с яйца, от които трябваше да се родят великите копринени червеи. Великите копринени червеи  трябваше да умрат, за да се осъществи божествената им трансформация в пеперуди. Защото след смъртта идваше нов живот. И животът идваше от смъртта на нещо. Великите копринени червеи живееха, за да ядат, да умрат и да се родят отново като нещо различно от това, което бяха. Те се страхуваха от светлината. Тъмнината беше тяхното убежище и подготовка за раждането след смъртта. Тъмнината ги подготвяше за метаморфозата. Имаше нещо божествено и пълно с мистериозен смисъл във факта, че копринените червеи бързаха така тържествено, за да изплетат своя копринен пашкул и да изчезнат от света в него. Приличаше на жертвоприношение, при което те доброволно принасяха живота си в дар на техния невидим бог. Те сами изплитаха копринените си ковчези, сами лягаха в тях и след това, когато се събудеха за нов живот, те вече нямаха спомен за това какви са били, преди да се превърнат в пеперуди. Смъртта не обича светлината. Защото светлината е като обещание за живот след смъртта. Великите копринени червеи не знаеха нищо за това, те просто изпълняваха автоматично, своето предназначение. Хората от фермата си играеха на богове, жестоки богове. Защото те не позволяваха пеперудите да се родят, те се интересуваха от коприната, която червеят им даваше. Те не се интересуваха от живота след смъртта, а само от смъртта, която носеше печалба.

 Когато чуха моята история, хората във фермата ме обявиха за светица. Защото според тях никоя любовна история не  заслужавала лош край. Защото ти не заслужаваш аз да те чакам. Хората във фермата казаха, че аз  приличам на мъдра жена, която може да им е полезна със съвети за живота и те ме назначиха там на работа. Дадоха ми малък офис, сложиха в него мой портрет с малък ореол над него. Защото според хората във фермата, моето страдание по теб е надминало всички човешки норми и очаквания и трябва да бъде възнаградено. Не, не някой ден, а днес и тук, във фермата. Във фермата всички ме обявиха за главна жрица. Аз трябваше да решавам от кои пашкули да се родят пеперуди и кои да се превърнат в коприна.

И тогава ти се появи. Ти просто отвори вратата на моя малък офис, поздрави и каза студено, че търсиш жрица за съвет и всички знаци водели към този офис. Всички казвали, че тук е жрицата, която разбира от човешкото страдание. Точно тя може да те посъветва как да оцелееш след голямо страдание.

Ти идваше от свят, който те беше осъдил двадесет години на скука и самота, защото не се беше опитал да промениш системата. Ти идваше от свят, който те беше осъдил на бездушна самота и осъзнато страдание. Ти идваше от свят, в който твоето сърце отдавна беше спряло да  бие.

Когато ти си тръгна от мен и гръмотевицата раздираше небесата, а после последва потоп, ти разбра, че трябва да се върнеш при мен. Ти почувства, че не си свободен, защото си зависим от нашата любов. Ти разбра това веднага, но нямаше път назад. Потопът беше библейски, а ти не беше добър моряк, нито имаше свой кораб.

Когато ти си тръгна, потопът те обкръжи отвсякъде и не ти позволи да се върнеш при мен. Защото ти не беше готов за мен.

Когато ти си тръгна, тялото ти беше здраво като камък, който носи силата на сътворението на планетата. Тялото ти приличаше на онези митични първични елементи, които се образуваха от избухването на някоя звезда. Когато ти си тръгна, тялото ти, беше събрало в себе си звезден прах в изобилие, с който можеше да те накара да искриш от преживявания и страст, но ти не беше готов за това. Ти се задоволяваше само с тлеещ огън.

Когато ти си тръгна, ти започна да търсиш път да се върнеш при мен. Но път нямаше, имаше само огромен поток от човешки сълзи и страдание.

Когато ти си тръгна, ти реши, че на всяка цена трябва да ме намериш. Защото аз държах твоя живот в моето сърце и ти нямаше ключа от него, за да се освободиш.

Тогава ти реши, че ти трябва знак как да ме откриеш. И ти започна да търсиш божи знак във всичко. Обиколи няколко страни и навсякъде питаше дали хората не са ме виждали. Питаше дали не са виждали жената, която е откраднала твоето сърце. Но никой не беше виждал тази жена.

Тогава след толкова много изминат път, когато ти беше на края на силите си, един просяк те съжали. Той ти даде от водата си, сподели с теб малкото хляб, който имаше. И ти го почувства като брат по съдба. Тогава просякът каза, че по тези места се носи мълвата, че има една жрица, която знае всичко за човешкото страдание. Хората казваха, че жрицата живее на края на пустинята във фермата, която ражда живот след смъртта. Нещо като възкресение. И ако ти намериш фермата за копринени пеперуди, може би жрицата може да те посъветва как да се справиш със своето страдание и как да намериш покой. Така ти отново пое на път и след известно време се оказа във фермата на възкресението.

Когато очите ни се срещнаха, страданието излезе от нас и изпълни стаята със смисъл. Годините на скитане по света ни бяха променили, но не дотолкова, че да не се познаем. И двамата бяхме обикнали страданието повече от себе си. Защото то беше връзката ни с другия. И ние бяхме издигнали в култ страданието, превръщайки го в смисъл на живота си.

В същия този миг в една тъмна стая във фермата стотици какавиди завършваха процеса си на умиране. И след като смъртта посети фермата и отбеляза поредната си победа, беше ред на живота да тържествува. Стотици пеперуди нахлуха в стаята,  където Аз и Ти стояхме развълнувани.

В същия този ден на много места в пустинята изригнаха фонтани с вода, обещавайки да утолят жаждата на всички жадни.

И процесът по възкресението започна за всички живи твари.

(Елена С.  Любенова) 

https://www.facebook.com/CoolDialogue/