„Живите цветя”

 ( откъс от шестнадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

 Вече десети ден отец Янко се намираше между света на богиня Жива и богиня Морена. Никоя от двете богини не искаше да отстъпи, защото те се бореха не просто за душата на обикновен човек, но на човек, чиито мисли  и въображение общуваха и достигаха до техния свят, света на Прав. Отец Янко в техните очи не беше обикновен клиент, а много важен и специален клиент и те държаха на всяка цена той да им принадлежи. Лекарите не можеха да обещаят от себе си нещо, нито да се обвържат с надежда, която не беше в техните правомощия да реализират. А близките на отец Янко се подготвяха за най-лошия развой на нещата, все пак той беше вече на седемдесет години и чудеса на тази възраст почти не се случват. Така си мислеха членовете на семейството му и покрай мъката те допускаха в мислите си и практични съображения, свързани с организирането на изпращането на отеца от този свят. Появяването на Анна беше посрещнато с въодушевление, но и с нескрити упреци, че е прибавила към съществуващите им тревоги неочаквано нови, и то напълно излишни според тях. Анна не искаше да сподели с близките си къде точно е била през тези десет дена, когато и полицията я е издирвала навсякъде из околността. Но тя настоя веднага да отиде в болницата при баща си и да го види. И макар че беше вече късен следобеден час, Анна и Едуард се възползваха от услугите на брат и, който ги закара в градската болница.

Анна влезе решително в болничната стая, стискайки букетчето жълти звездички, които се поклащаха и си тананикаха нещо на своя си език.

Тя се приближи до леглото на баща си, коленичи до него, погали го по косата и изрече:

-          Изпълних обещанието си, татко! Колко прав си бил само! Видях това, за което ти си си мечтал през целия си живот. Бях там и живях с тях. Но те са навсякъде, достатъчно е само да затворим очите си, да ги повикаме и те ще дойдат при нас. Защото те са част от  нас и ние сме част от техния свят. Всичко е свързано, нали така? Ние живеем един живот, на едно и също място, по едно и също време. Те знаят за нас и без тяхната помощ и саможертва аз нямаше да намеря Живите цветя. Защото един от тях умря, за да дари живот на други и да живее чрез други. Ето това е дар специално за теб!

 Анна целуна букетчето и го остави на възглавницата до главата на отец Янко. Цветята като че ли усетиха, че е дошъл часът на тяхната специална роля и мисия и зазвънтяха тихо на ухото на отец Янко. Сладък аромат се разнесе над леглото му.

-          Утре пак ще дойдем. А те ще те пазят и закрилят така, както пазеха мен в дългото ми пътуване. Сега вече лесно можем да напишем нашата Родова книга, защото тя ще е богата и пъстра, както е светът,  в който живеем, но на който не сме единствените господари.

Анна погали още веднъж баща си и с Едуард излязоха от стаята.

            На другата сутрин цялото семейство бързаше нетърпеливо да отиде до болницата. Още от вратата ги посрещна развълнуван главният лекар, съобщавайки им, че малко преди зазоряване отец Янко се е събудил от комата. Отец Янко наистина беше в съзнание, но все още упоен от лекарствата, които му вливаха чрез системите. Но той позна Анна, която стисна ръката му и го прегърна. Тя инстинктивно потърси с поглед букетчето, но то беше изчезнало, а на негово място имаше ясен отпечатък на възглавницата, следа, че там е имало цветя.

Анна погледна баща си в очите и там наистина имаше живот, не беше илюзия всичко, което се случваше. Очите му блестяха и в тях се отразяваха жълтите звездички, душата на Звездния човек, който беше загинал, за да дари живот  на  друго същество чрез смъртта си. Анна се усмихна, защото знаеше какво се беше случило. Пътуването я беше променило и тя мислено благодареше на всички, които беше срещнала, търсейки точно тези цветя. Това бяха все същества на дълга, на честта, с висок морал и способност да обичат и да се жертват за всяко човешко същество. Чрез тях Анна опозна и себе си, други свои образи и лица, които са чакали само подходящия момент, за да има тя нужда от тях. И тя вече знаеше, че човек е способен на повече, отколкото си мисли, и че даже съмненията и страховете не могат да попречат на реализирането на мечтите. И трите свята на Прав, Яв и Нав са не само част от човешката същност и природа, те не само са в постоянна борба един с друг, но човекът е този, който ги е породил и управлява. Защото само делничното, сивото, битовото не е достатъчно, за да се чувстваш жив. За живота е нужно и нещо много повече – героизъм, приключения, безстрашие, мечти и кодекс на честта. На хората им е нужно да вярват, че в тях го има и това, за да могат да преодоляват по-лесно бита и да имат сила да мечтаят за далечни земи и страни, където ги очакват благородни същества, красив живот и героични приключения. Отключиш ли тази врата в себе си, вече нищо не може да те задържи да следваш мечтите си. Анна беше убедена, че без този свят оттук нататък животът и не би бил същият.

По същото това време Морена беше отново на служба. Тя трудно можеше да приеме, че загуби битката за душата на отец Янко и беше твърдо решена да не се връща с празни ръце при своя господар Чернобог. Не че той щеше да я критикува, че не си е свършила добре работата. Не, Чернобог знаеше, че тя е най-съвестният му служител и че никога не се връща с празни ръце. Даже и  някоя душа да успееше да и се изплъзне за момента, то това беше временно, защото никой не можеше да избяга от Морена. Временната отсрочка не означаваше вечен живот и рано или по-късно срещата с богинята щеше да се състои. И Морена отново се върна в селската църква на отец Янко. Точно на входа тя забеляза Митко, който събираше ежедневната си реколта от дарения. Тя се спря пред него и го загледа втренчено. Митко усети, че тази жена не беше обикновена жена от селото, не само защото не я познаваше. Но той почти беше готов да се закълне, че жената го гледа приятелски и нежно, така както майка би гледала детето си. И Митко не можеше да откъсне погледа си от нея, толкова беше развълнуван от това специално внимание на непознат човек. Тогава жената тръгна  и се отдалечи от входа, а Митко продължаваше да я следва с поглед като хипнотизиран. А тя се обърна, протегна ръка в неговата посока и го подкани да дойде с нея. Митко стана без колебание и тръгна след нея. Морена се отдалечаваше с уверена стъпка в посока, известна само на нея. И Митко я следваше с доверие и просълзени очи.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.