(Откъс
8 от
"Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)
*
* *
Неслучайно човешкият живот се създава с активното участие на най-голямата клетка в
тялото – яйцеклетката. Яйцеклетката е царицата на клетките. Като всяка царска
особа, тя трудно се поддава на съблазняване и покоряване. Знае простичките
женски начини да флиртува и съблазнява, но не е лесно да достигнеш до нея.
Всичко започва с едно намигване, малко усмивки и продължава по познатия си
сценарий. Танц между яйцеклетката и множеството, милиони
войничета-сперматозоиди, устремени в любовен ритъм към нея. Печели този, който най-бързо достигне до
вътрешността и. Ако това се случи, оттам нататък всичко е в ръцете на Великата
Енергия, която направлява малката душа и тя се имплантира в новото си тяло.
Следват девет прекрасни месеца, през които малката душа ще трябва отвътре да
изследва новата си форма – човешкото тяло. Ако това не се случи, то Нейно
Величество яйцеклетката продължава самотния си танц, докато не схване правилата
на играта. Даже и Техни Величества трябва някой ден да се оставят да бъдат
уловени. В живота те често го правят без ни най-малка съпротивива и с
най-голяма готовност. Всичко зависи от характера и темперамента на Нейно Величество Яйцеклетката. Но тя не бива да се дърпа прекалено дълго, защото има
опасност войничета-сперматозоиди да се
изморят и да намалят подвижността си, да се обезформят и да си развалят
морфологията и да намалеят като количество. Всичко това ще бъде огромен повод за нова драма, но
глупавата и суетна царица отказва
понякога да приеме, че трябва да си има работа с някакви си прости войничета.
Ако това, недай Боже, се случи, ще се наложи да се ползват чужди войничета –
донори. И тогава играта ще се окаже по-дълга и много по-скъпо струваща. Не ми
оставаше нищо друго освен да овещавам и моля горещо Нейно Величество. С риск Ема да ме чуе и да се обиди, ще си
позволя да се усъмня в голямата полза за
природата на жената от нейната ученост и образованост. Колкото по-учена е жената, толкова по-суетна ставаше
яйцеклетката и толкова по-дълго се съпротивляваше. Един вид, развиваше вторичен
снобизъм. Моля се Ема да не е усетила
тези мои мисли.
Освен бебетата от
епруветки, хората са измислили и един нов начин да създават подобни на себе си
същества. Начин, който те наричат клониране. И аз, и Ема не приемаме
клонирането. Аз като душа не мога да разбера полезността от това от едно тяло
да създадеш негово копие, но със същата душа. Тази душа е раздвоена, разкъсвана
между старото и новото си тяло. Такава душа страда и трудно приема втората
форма, която намира за излишна. В живота на хората често се случват алогични и
труднообясними неща. Най-странното е научното любопитство. То понякога
преминава граници, които не бива да бъдат прекрачвани от хората. Затова често
Великата Енергия е гневна. Странно е, когато в едно тяло душата по някакви
стари, кармични причини се раздвои, приеме двоен образ. Тогава страда и тялото,
и душата, заради двойнствения си живот. Но също толкова болезнено и
неразбираемо, когато една душа разполага с две форми. Недоумението и е
разбираемо и пълно. Моля се за Ема да не се стига до крайния вариант засега,
т.е. за бебето от епруветката. Надявам се, че нещата ще се наредят скоро и в
положителен смисъл.
Защо родителството е
толкова важно за хората? Всъщност, мисля че знам. Така както за нас, душите, е
важно да си имаме форма, тяло, в което да обитаваме известно време. Така и за
хората е от голямо значение да си имат своя малка душа, която да повтори
тяхната форма и която ще ги продължи във времето. Ние, душите, приемаме хората
като свои деца. Като грижовни родители стоим плътно до тях. И никога не ги
напускаме първи. Едва когато в тялото нещо се скъса и в него вече започнат да не се
усещат признаци за живот, едва тогава ние си тръгваме. Но винаги чакаме притаени
наблизо, в случай, че тялото ни повика обратно. Трудно се напуска тяло, в което
си се чувствал комфортно и уютно.
Приемам Ема като свое
дете. Тя е моят дом, моето тяло, моето семейство. Двете не можем една без
друга.
Source: Елена Любенова. Приказки за
едно пътуване към себе си. София. 2010.
No comments:
Post a Comment