„Две лица, едно сърце, една душа”

                             

 ( откъс от първа глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

                                   “Мила моя Либуше, изпращам ти само малка част от моя роман “Старите богове”. Знам, че сигурно звучи прекалено амбициозно и самонадеяно да си въобразя, че мога да напиша роман и да се опитам да обхвана нещо, което изглежда е без граници и без обхват, защото представя самия Космос, Вселена и Живот. А именно, роман за нашите стари домашни богове, които  са  стари и познати като света и които ни предлагат уюта и комфорта на люлката и майчината прегръдка, на нещо родно и завинаги наше. Но и които  са толкова непознати и богати като възможности да гледаме на света, че все повече съзнавам колко незаслужено забравени са те и колко малко на практика наистина ги познаваме в цялата им пълнота. Особено в това смутно, разделно и болно  по революционен начин време, в което живеем днес. Ти обаче ще разбереш тази моя страст, която е толкова силна и богата, колкото е богата и дълбока моята любов към теб.

                                   Липсваш ми и ти, липсва ми и Прага, в която открих сърцето си за първи път и го оставих в най-прелестната женска душа - твоята, мила моя Либуше! С нетърпение очаквам скорошната ни среща! Тогава ще поискам ръката ти.  Лада и Леля да закрилят нашата любов!

С дълбоко възхищение и най-искрени чувства! Вечно твой княз Александър Нарышкин!”  

“Старите богове”

 (откъс)

                          “Перун започваше да осъзнава, че живее във време, когато беше все по-трудно да си бог. Той се стараеше да изпълнява съвестно задълженията си, но не ставаше въпрос само за това. Хората като че ли вече не бяха същите, както преди. Вече беше по-трудно да ги изненадаш с каквото и да е. Защото те като че ли нямаха страх от никого, а и не уважаваха никого в такава степен, че да изпитат нужда да му се прекланят като на божество. От това на Перун и на божествените създания около него им ставаше  тревожно. В света на боговете се настани удобно паниката, която роди някои идеи, целящи привличането на все повече млади хора за божествената кауза. Все пак Перун беше върховен бог на мълниите и гръмотевиците, в негова власт беше да убива и да помилва и не беше особено благоразумно за хората да забравят всичко това толкова лесно и бързо. Колкото по-бързо, толкова по-добре и за двете страни. А и нито един бог не е бог само за себе си и без хората  той някак си се обезсмисля. Перун беше честен насаме със себе си и съзнаваше, че той друго не можеше да върши освен да бъде бог, някак си божественото особено му прилягаше и той не искаше да се раздели с него и в това столетие, макар че вече ставаше все по-трудно да удържа положението както сред свитата си, така и сред хората. И в двата лагера се намираха неверници и предатели, които бяха готови да повярват на всяко новопоявило се божество, стига то да покажеше някои умения и да демонстрираше убедителност, но най-вече с внушението, че е божество. Хората лесно се лъжеха. Така бяха му вярвали предано на него хиляди години и после нещо взе, че им стана на славяните и започнаха да се оттеглят от родната божествена кауза. Трябваше да се вземат спешни мерки. Кой ако не той трябваше да организира своите подчинени, а и да се свържат отново с хората, които май вече бяха загубили всякакъв интерес към тях.... Но хората помнеха Морена, макар че тя беше последното божество, чието име те искаха въобще да знаят. А и само Морена, богинята на зимата, студовете и смъртта, беше винаги на пост. Тя беше последното нещо, което хората искаха да виждат, но тя не отстъпваше и съвестно изпълняваше задълженията си хилядолетия наред. Рискувайки да бъде еднакво необичана и от хората, и от божествата.  Ето и сега отново се беше заела с поредната си задача и от  няколко дена обикаляше една селска църква...

                          Перун беше решил да обсъди всичките си тревоги за света на хората с първосъздателя Род и даже възнамеряваше да настоява Род да свика всички богове, за да обсъдят заедно как да възвърнат отново вярата на славяните в тях.

                                                         ...Всичко това се случи във време, когато общественото мнение беше единодушно приело, че славата на славянските богове беше залязла не само поради тяхната безполезност и непригодност за съвременния славянски свят, но и защото те бяха доста на брой и само излишно затормозяваха съзнанието на модерния човек с това да ги запомни всичките. Модерният човек не отричаше ролята на бога за сътворението на света, защото би било глупаво да се отрече всичко видимо и невидимо, което беше Негово дело. Но модерният славянин категорично отказваше да бъде затрудняван да помни и да знае имената на всички богове и богини, с които съзнанието му спокойно си съжителстваше хиляди години. Някогашният славянин беше преди всичко благодарен и богобоязлив човек, нещо, което прозтичаше от несигурния свят, в който живееше. И поради тази си причина беше си измислил богове за всяка една дейност и за всяко едно естество, което представляваше важност за него и от което той се страхуваше. Модерният човек, не само славянинът, предпочиташе да има едно име за бога, който той смяташе за важен, и да не претоварва излишно съзнанието си с многоликите и пъстри божествени създания. Така се беше родила идеята за Исус, за пророка Мохамед и за другите важни човешки божества.

                                                         Това не  означаваше, разбира се, че славянските божества бяха изчезнали. Славяните ги бяха позабравили, за което си измисляха хиляди оправдания и извинения, като основно всичко се свеждаше до тяхната неспособност да помнят през повечето време повече от едно нещо, което да не засяга техния малък свят.  Но боговете не ги бяха забравили. Те бяха богове от стар тип. Верни и предани на своите създатели, хората, които ги бяха измислили, бяха им вдъхнали живот и ги бяха пратили в небитието при първа възможност. Но като че ли не съвсем, защото някъде там,  на дъното на загадъчната славянска душа се криеше благодарност и любопитство към романтично определяното за задружно славянско минало, когато всички славяни са живеели на една обща територия. А съзнанието на модерния славянин пазеше спомена за славното в общи линии минало, когато боговете им винаги и при всяка възможност бяха прави. Нещо, което те постигаха с надмощието, което им се полагаше според божественото право. Та същото това съзнание на модерния славянин с неохота би се съгласило да се окаже отново в света на старите си богове, защото модерният човек беше си извоювал привилегията да се смята за връх на еволюционната пирамида и някак си толкова много божества щяха да му дойдат в повече. А и прословутата история със свободната воля, която хората уж имали, въпреки божественото предначертание на живота им, правеше разбираем страха от евентуална реабилитация на старите богове.

                                                         Но не така мислеха те, боговете. И макар хората да ги бяха забравили, то боговете и богините търпеливо изчакваха своя час, сгушени уютно в прегръдката на времето. Чакаха някой да ги призове. Вярваха, че ще дойде отново техният час.

И те не се излъгаха.

Ами, да! Божествата винаги имаха право!”

                                   В началото животът в чужбина не беше лесен за Анна, не само защото тя самата не се беше все още интегрирала напълно в местното общество. Постепенно обаче тя успя да намери приложение и поле за изява на предишните си занимания и това и помагаше да не се чувства така изолирана, социално безполезна и ненужна.

                                   Съзнанието на чужденеца трудно приема и се примирява с класовото разнообразие и предопределеност в новата страна. И не защото има нещо против социалното разделение. Не, той самият също е бил част от някаква социална класа в родното си общество. И някак си автоматично приема, че е справедливо да заеме същото социално стъпало и в чуждата страна. За негово най-голямо учудване обаче се оказва, че за него почти няма място на никое стъпало от социалната стълбица в новата страна. И в началото той почти виси извън тази стълбица. Не изпада от нея единствено поради голямата си решителност да покаже на местното население, че по-голямата част от тях незаслужено са заели местата и че той по достойнства, чест и таланти даже ги превъзхожда, нищо, че временно почти виси извън стълбата. Задържа го честолюбието му, а и изградената и повече внушена  представа за срам и чест от родната страна. За негова изненада този срам  ще се окаже мощен двигател за развитие напред. Важно е какво мислят за себе си хората. Но още по-важно е как се отнасят към тях и околните. Околните за чужденеца вече са и старите познати, пред които той трябва да изглежда успял и приет на по-горно социално стъпало в новата страна. Но доказване е нужно и пред новите околни хора, пред които новият чужденец трябва да се доказва, че не е варварин, че носи в себе си не просто цивилизованост, но че даже може и да влияе на местните хора с качествата си. Това в началото на новия му живот се оказва по-трудната задача, защото е част от реалния живот на емигранта. Докато пред старите познати винаги можеш да доукрасиш новия си живот, без това да го промени в някаква посока. И така в началото душата на емигранта е в постоянна готовност за себедоказване, защото не е никак лесно да се закачиш на някое от стъпалата на стълбицата, която виси толкова помпозно и внушително, все едно Род я е спуснал от небето, предопределяйки и разпределяйки чрез нея по някакъв относително справедлив начин житейската територия между хората.

            Анна познаваше добре тази двойнственост на емигрантската душа и се беше постарала да си завоюва местенце на едно  от стъпалата, което се охраняваше ревниво от местните хора. А тях ги движеха много и разнообразни по сила енергии – предразсъдъци от всякакъв характер бяха обсебили мозъците им, не оставяйки почти място за свободен избор, повлиян от личните качества и чар на чужденеца. Подозрителни и мнителни към всеки чужденец, те пазеха и охраняваха ревностно свободните пролуки на стъпалата на социалната стълбица. Постепенно обаче, след като чужденецът преминеше в техните очи изпитателния период, те доброволно или по принуда от неясен за чужденеца характер, но от която местните знаеха, че ще извлекат полза и за себе си, провеждаха известно разместване на някои от стъпалата. Така се намираше мастенце и за чужденеца, който биваше допуснат и приет от местните хора, които вече го бяха включили в своите си планове, задействайки машината си за асимилиране. В своите си очи чужденецът се оглеждаше като успял да надхитри местните хора и твърдо решен в себе си не само да запази родната си културна идентичност, но и да я предаде на поколенията си, с които най-често впоследствие общуваше на местния чужд език, за да се разбира. А приетият асимилиран емигрант пишеше до родината си писма, в които гордо известяваше роднини и познати как с упоритост, постоянство и много труд можеш да пребориш чуждата система да те приеме. Познатите и роднините от старата му родина обикновено не посрещаха с въодушевление такива писма, защото предпочитаха той да се беше провалил и върнал посрамен при тях. А и това ги караше да се чувстват обвинени, че единствено поради техния мързел и липса на амбиция те живееха живота, който имаха. Асимилаторската мисия на местните хора спрямо новия чужденец биваше изпълнена и те се заемаха със следващия нещастен висящ извън социалната   стълба чужденец. Така всички бяха щастливи. Това беше и част от  новата политическа платформа на управляващата партия – всеки гражданин трябваше да се чувства отговорен освен и за процентите на външния дълг, така и за процентите на общото колективно щастие, което беше производно от личното щастие на всеки данъкоплатец. Колкото повече лично щастие, толкова повече и колективно щастие.  Щастието беше залегнало в тяхната програма и те нямаше да се откажат, докато не накарат всеки един гражданин съвестно пред себе си и пред останалите да се почувства щастлив. Щастливите хора не мислеха, те само усещаха. Щастието беше добро решение и добър избор за живота на гражданите. А гражданите бяха щастливи, че правителството е така загрижено за тяхното лично щастие. Нещо повече, правителството в чуждата страна имаше амбицията до края на мандата си да направи гражданите щастливи на сто процента и да намали оплакванията им от живота. Даже беше разработило и методология, с която щеше да се измерва това толкова човешко чувство. Емигрантите не само, че нямаха нищо против тази политическа платформа, но тя ги хвърляше направо в луд възторг, защото обикновено в техните родини никой не само нямаше интерес, но и не желаеше те да са щастливи. И изведнъж, изправени пред перспективата да живеят и усещат един настина щастлив живот, те смирено заемаха освободените за тях пролуки на стъпалата на социалната стълбица и потъваха, и изчезваха в личното си щастие, усещайки го и като изпълнен дълг към новата страна. Не, тя не беше осиновителка, тя беше вече втора родина и за тях, и за потомствата им, които се оказваха сред най-изпълнителните граждани. Те бяха и сред най-верните гласоподаватели на партията, радетелка за колективно и лично щастие. Всъщност, погледнато не с щастливи, а с обективни очи, правителставата винаги постигаха своето независимо дали искаха гражданите им да са щастливи или нещастни. Гражданите винаги щяха да попадат доброволно в мрежите на техните партийни програми и обещания.

                                   Следвайки примера на всички емигранти, Анна също вече беше започнала да усеща живота си като щастлив, което означаваше, че тя вече беше заела освободената специално за нея пролука на едно от недостижимите в началото стъпала. Тя вече не висеше, а живееше и беше част от социалната стълба. Оттук нататък животът и можеше да мине за безинтересен и скучен, което всъщност зависеше изцяло от нея. И тя проявяваше известна доза изобретателност, за да не се слее и заличи напълно с местните хора. Търсеше себеподобните си, хората от своята родина или родствени на нея, които беше прието да счита за приятелски настроени. Беше решена да не се остави изцяло под асимилаторското въздействие на местните хора, към които обаче тя чувстваше благодарност за това, че я бяха приели сред себе си.

                                   Напоследък прекарваше голяма част от свободното си време на едно място, което беше имало дързостта да се самоназове с претенциозното “Славянски клуб”. Това странно по един емигрантски патриотичен начин място, наречено даже и Клуб по модела на островната клубна мания, която беше подсказала на членовете му очарователен начин да се интегрират и да запазят славянската си идентичност, беше приютило в себе си славяни от различни националности, чието членство в клуба ги караше да се чувстват по-малко чужди и самотни на Острова.

                                   Клубът се помещаваше в склада на сладкарницата на полското семейство Януш и Данута. Януш беше водопроводчик, а Данута любителка сладкарка, чиято нова страст към сладкарското изкуство не спираше да удивлява членовете на клуба, и то най-вече поради крайния резултат на нейните сладки творения, които с формата си можеха да предизвикат всякакви усещания и внушения, но не и изкушение, за което се искаше в повечето случаи липса на  гротескното. Казано накратко, беше си цяло изпитание да  вкусиш от нейните малки домашни творения и да не запламти в теб внезапното  решение да преминеш трайно на страната на здравословно хранещите се индивиди, които са решили твърдо и завинаги да избягват сладките неща. Това обаче не можеше да се каже за членовете на клуба, които бяха благодарни за предоставеното безплатно от патриотични подбуди помещение, където те можеха да се събират и колективно да скърбят или пък да злорадстват на гърба на сънародниците си, които бяха останали по родните си места, всичко зависеше от новините за деня. Точно поради тази причина тортите и пастите на Данута тук винаги имаха успех, защото запълваха точния баланс в душата на емигранта, която в повечето случаи се люшкаше между самодоволството на успелия в чужбина  славянин и между крайното отчаяние, когато нещата не вървяха, така, както им се искаше.

                                                Като цяло членовете на този клуб не бяха представители на новите герои на деня в родината си. Те не бяха даже и наследници на старите герои на деня. Защото ако това беше така, те нямаше да се скитат по чужбина, а щяха да използват изгодно удобството на приятелствата, които техните родители бяха създали вече. Не, те бяха в повечето случаи свободно мислещи и независими идеалисти, чиято гордост и независим дух не им позволяваха да се мърсят, като осребряват полезни познанства за социален растеж. Те предпочитаха честната игра, от която обаче добра кариера и обществено признание не следваше. Често талантът им оставаше умишлено незабелязан, за да не смущава посредствеността на останалите. Това беше мисъл, която се изповядваше от всички членове на Клуба и в която те свято вярваха. Тоест, че бяха недооценени, незаслужено непризнати и неразбрани от останалите. Сред посетителите на Клуба имаше и наследници на бившите пролетарии и работници, чиито връзки, приятелства и полезни познанства в обществото, не можеха да гарантират бърз социален растеж, какъвто се забелязваше при наследниците на старите партийни герои на деня, които обикновено правеха шеметна кариера. Равните възможности за развитие в обществото не бяха за всички, а само за тези, които можеха да предложат полезни приятелства на други хора. Така кръгът се затваряше, защото хората с полезните приятелства обикновено също очакваха отсреща да им предложат влиятелно познанство, за да е равностойно познанството и като евентуална полза. Наследниците на точно тези хора рядко ставаха емигранти, защото обикновено влиятелните познанства им осигуряваха възможност за бърза и изгодна кариера в собствените им страни, което им спестяваше множество проблеми от емоционален, душевен и носталгичен характер.

                                   Анна съзнаваше, че славянският клуб не допринасяше за по-добрата и интеграция в местното общество, но пък внасяше разнообразие и вкус на домашност, които бяха така необходимото лекарство срещу коварната понякога носталгия. А членовете на клуба бяха така богати  и пъстри в разнообразието си, че тук никога не беше скучно и даже напротив, доста често беше непосилно да се направи разлика между истинския смях, породен от качествено забавление, и между веселието, което се раждаше след като всички се поупражняват в многократно чаепитие, смесено с водка и домашен самогон. Тогава славянската душевност напираше от всички страни и изскачаше, и много сълзи се лееха по повод и без повод, а и от внезапно породила се любов и жал към света и към себеподобните славяни емигранти. Освен това славяните бяха известни по света, че те повече предпочитаха да мислят и говорят за щастието, а не да го усещат. Което влизаше в пълен разрив с директивите за щастие на местното правителство. И поради тази причина можеше да се каже, че сбирките им можеха да бъдат възприети и като нелегални, защото бяха място, където те спореха, говореха, обсъждаха щастието, а не го живееха. В това отношение те трудно се променяха – и в чужбина под управлението на най-щастливата партия, и в родините си, те бяха подозрителни към щастието и не бяха сред най-равностните му привърженици. Сами си бяха избрали да са нещастни, но свободно мислещи. Нещо, което местните хора трудно можеха да разберат, а и което почти никога не беше сред техните избори – нещастен живот на свободномислещ анархист или щастлив живот на съвестен данъкоплатец. Изборът на местните хора беше ясен. Складът, в който се намираше клубът, доста често се оказваше тесен за широката славянска душа, а и за бурята от емоции, които бушуваха и  които  намираха най-естествено продължение и израз в различните разновидности на славянските народни песни и танци, които следваха към края на всяка сбирка. Тогава всички бяха братя и много се обичаха, и се кълняха в разни неща, и обещаваха още повече, отколкото можеха да бъдат изпълнени на практика. Анна имаше нужда от тази домашна атмосфера, която и напомняше за родния край, където хората отпускаха душите си само след дружен запой.

                                   Това беше липсващият елемент абсурдно безумие, който тя не можеше по никакъв начин да намери на Острова, и то  не само в ежедневното общуване, но и по празнични поводи. Общо взето, и в пиянството на народите се забелязваха драстични разлики, по-скоро в трансформацията на междуличностните отношения. Иначе, през по-голямата част от останалото време,  братята славяни бяха изпълнени един към друг с голяма доза неразрешимо противоречиви чувства, подозрения и неприязън от сходната по кръв конкуренцията на трудовия пазар, която даже тортите на Данута не бяха в състояние да заличат и смекчат. Двама бяха най-колоритните и постоянни членове на клуба. Рускинята Маша, която беше омъжена по любов за англичанина Джим, но която твърдо отказваше да работи за местните капиталисти и да увеличава богатството им. Като резултат от тази и непоколебима и принципна политика, тя живееше благодарение на социалната политика на държавата да подпомага гражданите си в беда. А Маша беше британска гражданка, това беше първото и щастливо хрумване, което тя реализира веднага, щом се омъжи за своята голяма интернетова любов Джим. Поради тази причина тя разполагаше с доста свободно време и беше постоянно присъствие в клуба. Тук беше и чехът Иржи, който симулираше, че има проблеми с психичното си здраве, като резултат от невъзможността му да се адаптира към новия живот и да си намери работа. Затова получаваше парични помощи и психологическа помощ, която му осигуряваше държавата чрез организацията за “Психично здраве”. Останалите  присъстващи бяха всеки път различни, но тук постоянно можеха да се срещнат поляци, дошли да напазаруват от склада на полското семейство. В зависимост от мероприятието на клуба контингентът присъстващи всеки път беше различен, което осигуряваше разнообразие и в разговорите, и във веселието.

                                   Да си трайно емигрант беше по-различно, отколкото си го беше представяла Анна. Но беше нещо, което тя винаги беше знаела, че ще бъде, защото митарствата по чуждите страни, номадството с различна цел беше част от рода им и от гените, които носеше и тя. Целият им род представляваше една странна формула от съчетаване на различни по време и националност гени, които бяха последвали или гласа на любопитството си, или пък неволята ги беше пратила в чуждия край. Тази странна по националност генетична формула се беше спряла насила и не по своя воля за времето на социализма в България, но  след падането на социалистическия строй  новото поколение от този смесен в културно отношение род беше поел на път да търси щастието си по чуждите земи, така както бяха правели всички техни предци.  Любопитството ги гонеше да искат да знаят какво се намира и зад хълма, който закриваше хоризонта им и правеше очакванията им по-прозаични и делнични.

                                    И макар Анна да даваше предимство на духовната връзка във взаимоотношенията си с хората, то не можеше да изключи съвсем и гласа на кръвта, която и нашепваше понякога неща странни за далечни земи и места, които някой прапрародственик беше посетил и от които беше дотолкова запленен, че това се превръщаше в част от родовата митология и разказите за неговите реални или по-скоро въображаеми и желани приключения ставаха легенди, които гените им предаваха от поколение на поколение. И Анна беше послушала напева и шепота на тези гени и беше тръгнала на път.

                                   Да си емигрант по избор или по неволя беше като да се родиш отново, но на по-късна възраст и да трябва отново да опознаваш живота, но във форми и идеи, които не си познавал досега. И тук всеки може да разкаже своята история и макар и на едно и също място да са хората, то лошите и добрите герои ще са различни, чудесата, които ще са им се случили или пък ще са ги подминали, също ще са различни, а поуката накрая може да е със сладък или пък с горчиво-сладък привкус. Героите може да се чувстват и малко самотни понякога без родното племе наблизо, което да им внушава час по час колко са негодни всички и как си заслужават своята участ, но пък ще се радват на свободата си и на новите вълнения и приключения, които ще преживяват душата и въображението им.

                                   Странно нещо е човекът обаче, винаги иска това, което няма и да бъде там, където не е. Близостта до родното племе може да е окуражаваща и вдъхновяваща, но може и да е опасна, ако на някои от членовете хобито им са канибалските наклонности. Тогава става опасно за героя и той тръгва да си търси късмета по белия свят. И го намира. И не го намира. И научава много нови неща за себе си. И постепенно забравя за старите важни неща, които е знаел за себе си. И те вече не изглеждат толкова важни, нито толкова страшни от разстояние. И героят добива кураж от миража на разстоянието и започва самият той да се зъби на старите свои от племето си, но все от разстояние и ги поучава, и наставлява.
Но за по-безопасно остава на новото място, защото хората с канибалските наклонности от племето му са се увеличили на брой и само чакат той да се завърне, за да му дадат да се разбере.
Но той не се завръща, свива гнездо на новото място, раждат се новите млади чужденци. Но и тях с времето канибалският ген започва да ги измъчва и разяжда и започват те да се зъбят пак един на друг и новият род на новото място пак им става неинтересен и опасен. И те пак тръгват да търсят късмета си.           И всичко се повтаря в ритъма на номадския живот. И човек е все от нещо недоволен. И все нещо не му достига за пълното вътрешно равновесие и за пълния контрол над гласовете в него. И  всички понятия за щастие, благополучие и успех добиват все по-голяма относителна сила.

                                   Анна усещаше понякога, че животът и се върти в омагьосан кръг и че съдбата и на емигрантка е на път да открадне майчинството и. А и на възраст от тридесет и девет години, една неомъжена жена вече си е направила тъжната равносметка какво реалистично може да постигне и някак си още по-реалистично по принуда се примирява, че не може да има всичко.

                                   Единственото, което Анна не можеше да си представи, бе, че някой ден ще загуби усета си за родния език, за онзи душевен комфорт и лекота, които можеш да получиш само ако облечеш родните езикови одежди. Само чрез родния език светът може да се почувства истински и изцяло с всичките нюанси, цветове и звукове. Чуждият език никога не дава такъв комфорт и свобода, колкото и добре да го владееш, той пак си остава чужд. Защото това не е езикът, който си чул още в люлката, майчиният език, чиито ритми, музикалност и дълбочина приемаме още с майчиното мляко. Родният език е част от нашата интимност и святост, той е онази религия и връзка с прадедите, която ако следваш със сърцето си няма да се загубиш и винаги ще намираш пътя към светлината и собствената си идентичност.

                                   Чуждата езиковост е в повечето случаи избор на разума, на модното увлечение, на суетата, а и на необходимостта и нуждата. Така и Анна усещаше чуждия език, приела го като необходима част от новото си ежедневие, като тясна модна дреха, в която много ти се иска да влезеш, да се чувстваш удобно и модно, за да се слее с извивките на тялото ти. Дреха, в която излишните движения не са много за предпочитане, защото сковават тялото, което като че ли усеща, че трябва да се придръжа към малкото и сигурни движения. И наистина през повечето време Анна като че ли усещаше новата езикова дреха напълно и тя се сливаше с кожата и, предоставяйки и почти удобството на офис облеклото. Но в миговете, когато се чувстваше тъжна, самотна, печална и когато безпричинната типична славянска меланхоличност по нещо неясно и непознато я завладяваше, когато душата и скърбеше или пък  ликуваше, а сърцето и следваше този добър пример, тогава тя толкова се вълнуваше, че чуждият език се свличаше от тялото и като  змийска кожа. И тя оставаше гола и ранима и тогава родният език прикриваше интимността и и тя отново усещаше топлината на майчината прегръдка и милувка. Родната езиковост е тайният код на душата, който единствен е в състояние да декодира шифъра на летежа, полета на фантазията и дълбочината на въображението. Анна плачеше и се радваше на родния си език, защото така беше по-истинско и защото така всичките семантични нюанси на понятията “радост” и “тъга” преживяваха заедно с нея емоционалното и състояние. И така се редуваха двете дрехи, предоставяйки и две различни в същността си идентичности, които тя използваше за различни цели. А и между тях някак си съществуваше негласна договореност да разпределят съзнанието и психиката и според ясни само за тях времеви пояси и пространства.

                                   Така усещаше и двете страни, които обитаваше духът и във физически смисъл там, където беше избрала да е, и в духовен смисъл, там, където някаква по-висша от нея сила беше избрала тя да види за първи път слънцето - страната майка и приемната страна, мащеха ли, или пък осиновителка, на която тя трябваше да е благодарна.

                                   Да, емигрантите са различна порода хора и те никога няма да са в състояние да  оставят на мира местните хора с анализите си.   Това е тяхното малко отмъщение към съдбата, към чуждото, което по неволя и по нежелание доста често те са принудени да припознаят  като свое с течене на времето, за да оцелеят и да се спасят. Защото трябва да са приобщени към някаква култура, за да ги разпознават и останалите като социални същества. Докато не се появи онова коварно и безполезно усещане за тъга по загубеното родно, което е прието да се нарича "носталгия" и което им напомня, че с новото "свое" те са и предали по някакъв начин родното майчино. И така до безкрай - родно, чуждо, чуждо, родно, търсят себе си и се лутат в тази парадигма и все не могат да се открият и да съберат всичките си парченца, за да се усещат цели и  щастливи. Славяните не могат да бъдат щастливи, или не искат да изберат това усещане към живота, все към тъгата и меланхолията ги тегли.

                                   Един от големите страхове на емигрантското битие и съзнание на Анна беше, че един ден съвсем неочаквано и без предупреждение и предварителна подготовка за това тъжен и нечакан телефонен звън щеше да я извади от коловоза на относително спокойното и ново битие и ще я запокити в прегръдката на отдавна спотаилия се в нея страх, че пропуска родното, майчиното, че то ще си отиде някой ден и тя няма да е до него да го изпрати в последния му ден, час, че няма да види как свършва земният  път на близките и хора. Тя потискаше тези си мисли и бягаше от тях, защото болката  беше толкова силна, че разкъсваше тялото и то се гърчеше и  крещеше, прогонвайки ги. Ужасът, че родното ще умре и тя няма да може даже да се прости с него, а напротив  го е предала, напускайки го, правеше дните и понякога много тъжни и тогава Анна почти губеше нишката на смисъла на новия си живот, който уж беше избрала доброволно и напълно съзнателно.

                                   Анна често мислеше за това как всъщност тя не беше имала право на избор, защото някой от рода и, живял много преди нея, вече беше решил всичко за техния род и останалите само следваха гласа, на който не можеха да устоят. Защото той обещаваше нови земи, нови преживявания и нови усещания. От мислите и не излизаха и писмата, които препрочиташе от време на време. Те я подготвяха за помощта, която беше обещала на баща си при написването на книгата му. Те бяха и част от родовата памет, единственото реално доказателство за рода им – колко далеч във времето и пространството се беше разпрострял. Родът им идваше от Европа, най-общо казано, славянска Европа. Корените му се разпростираха почти във всички славянски страни и не беше ясно къде почваха и къде свършваха. Това тя трябваше да разбере.  Беше важно за нея, защото щеше да и отговори на въпроса коя е тя и към какво принадлежи.

                                   Идеализмът и увлечението по идеи, които не носеха финансова изгода, Анна беше наследила от баща си. Това ги сродяваше в духовно родство, чиято сила понякога беше по-голяма от кръвната им връзка. Майка и изпитваше истински страх от тях двамата в това отношение. Тя беше жена земна, здраво стъпила на земята, с бизнес усет и от няколко години с лечителски способности, както тя твърдеше, а останалите трябваше просто да повярват в тях. Нищо, което не носеше финансова изгода със себе си, нямаше значение за нея и не си заслужаваше риска и начинането. В този случай Анна със съжаление си мислеше как кръвната им връзка на майка и дъщеря не беше никак достатъчна за духовна близост между тях, каквато и нямаше.

                                  

                                   Този ден все не свършваше и не свършваше. Анна за пореден път прочете писмата на нейните прародители, преведени така красиво от отец Янко. Всичко изглеждаше толкова подредено, възвишено и чисто. Като от друг свят, по-хармоничен и правилен. Свят, който тя трябваше да открие, или поне каквото е останало от него. Анна споделяше мечтата на баща си да открият корените и началото на рода им. Защото това беше една красива мечта, която баща и беше носил в сърцето си цял живот. Но колкото повече четеше остатъците от писмата на далечните си прадядо и прабаба, толкова повече се изпълваше с убеждение, че едва ли родът им  иска да бъде открит. Поне в писмата нямаше нищо сигурно и цяло като белег и следа, което да я води по нишката на изгубения им назад във времето род. Даже напротив, като прагматичен и разумен човек, тя считаше себе си длъжна да вижда ясно, че това е даже безнадеждно дело. И дали въобще беше възможно да се стигне толкова назад във времето на техния род, че да се види началото? И къде изобщо можеше да се търси това начало? Не беше ли това не просто утопична идея, а даже невъзможна на практика за реализиране идея. Едва ли съществуваше род, който да можеше да се проследи до самото си голямо първоначало. Не е ли началото по принцип въобще зараждането на човешкото и славянското в случая? Нещо, което за славяните е прието да се нарича славянска прародина. Да, тя би могла да бъде голямото първоначало на техния голям род, но докосването до нея, откриването и не е по силите и разумните възможности на човешко същество не само защото става въпрос за едно далечно, много далечно начало. А и самата митична праславянска родина за Анна беше по-скоро плод на въображението на учените историци, археолози, лингвисти, етнографи, по-скоро романтична идея-творение в духа на панславизма през славянското Възраждане, отколкото нещо реално съществувало във времето. Колкото повече четеше Анна от различни източници, толкова повече се убеждаваше, че ще е трудно и почти невъзможно да открие даже рода си само по оскъдните следи, оставени в писмата на прадядо си и прабаба си. А какво оставаше за прародината на славяните, та тя не съществуваше, защото нищо достоверно реално не се знаеше за нея, само догадки и хипотези, теории, които не можеха да бъдат  доказани. Причината едва ли можеше да е, че е съществувала в дописменото още време, когато нищо не се е записвало, а се е предавало само в устна форма като разкази предания. Но е странно също така, че за тази обща прародина във фолклора нямаше запазени легенди и предания, което означаваше, че славянската памет от най-ранно историческо време не е знаела нищо свързано с нея, не са се предавали разкази от поколение на поколение, не е имало спомени. Достоверното и реалното започваше при споменаването не на общата славянска прародина, а на отделните славянски етноси, народи и държави. Много загадки и тайни имаше още и затова Анна беше склонна по-скоро даже да приеме мнението на някои учени, че е по-разумно славянската прародина да се разглжда като динамично понятие, което се е помещавало  между Балтийско море (северна граница) и Черно море (южна граница) и между Днепър (източна граница) и Одра/Висла (западна граница). Но за езиковата близост и родство Анна беше убедена обаче, не се нуждае от доказване и със сигурност е имала своето общо начало от т.нар. праславянски език, езика, който са говорели старите славяни в тази почти имагинерна обща прародина. Съществуващите данни, теории и хипотези за славяните, техния произход, обща прародина и общ праезик общо взето се свеждаха до това, което Анна вече знаеше и някои нови неща които тя допълни към старата позабравена информация.

                                   По отношение обаче на  общата прародина на славяните университетските знания на Анна не се оказаха изобщо полезни. И  наистина можеше да се приме, че е трудно да знаеш нещо със сигурност, когато става въпрос за епоха, когато писмото все още не е било измислено и нищо не се е записвало на практика. Но беше обезкуражаващо, че няколко различни научни направления като история, етнография, археология и някои други бяха построени в това отношение по скоро на факта какво не се знае, отколкото какво се знае и какво е известно със сигурност. Хипотези, догадки, предположения, но нищо сигурно. Даже не същетвуваха легенди и митове за това далечно общо славянско начало и обща родина. Точно както стояха нещата и с нейния род. Но доколко въобще за модерния човек беше важен родът? Доколко индивидът и личността проектираше своя живот чрез общото и какво място заемаше това общо в живота на отделния човек? Исторически родът е бил от първостепнно значение заради чисто физическото оцеляване на личността. Но днес, в епохата на глобализацията и масовата емиграция, когато нищо не остава на първоначалното си място, а се придвижва постоянно в пространството? А и представата на Анна за рода беше като нещо константно, нещо което е даденост и се намира наблизо и с което можеш да установиш контакт при нужда. И къде днес е мястото на кръвното родство, на гласа на кръвта, както гласят клишетата, описвайки признаците на родовото. В миналото кралски родове са се затривали и прекъсвали, защото родът не е имал пряко продължение, пряк наследник, което  прави кръвната връзка първостепенно важна. А днес за моредния човек не беше ли духовното родство по-важно от кръвното, защото при първото имаш право и на свободен избор, докато връзките на рода са нещо, което те включва, но без твое съгласие. Може би за всеки важното е различно. Но е истина, че родът дава усещане за принадлежност към нещо общо, към група, в която би трябвало да действат законите на симпатията, взаимопомощта и разбирателството, доколкото тази подкрепа наистина съществува. Но колко по-често срещани са омразата, злобата и завистта, враждата, делбите за имоти и земя, желанието да избягаш от хора, които не си избирал, но които са дошли при теб без предупреждение и с които се свързваш завинаги. За добро или за лошо. Но колкото и да се опитват хората да избягат от несъвършения си според тях род, толкова повече не могат да избягат и толкова по-силно имат нужда от това общо, за да не се чувстват странни самотници, дошли на земята единствено чрез себе си и за себе си. Човек има нужда да се огледа в другите, да се съизмери с тях, за да осмисли и своето, и чуждото съществуване по този начин. Общото добива смисъл и легитимност единствено чрез частното, индивидуалното, но и индивидуалното не може чрез общото, към което априорно принадлежи. И бягайки от него, не се ли опитват да избягат от себе си хората, от образа в себе си, който не харесват, но който удобно смятат, че е дошъл като генетично наследство от лошите роднини, а не е лично дело и заслуга. Светът на Анна беше твърде малък и конкретен, за да е в състояние тя да даде изчерпателен отговор на тези фундаментални въпроси. Но тя усещаше, че да си славянин днес е нещо, което не чувстваш веднага с раждането си. Въобще можеш никога да не го почувстваш така, както никога може и да не се почувстваш и усетиш българин, ако не си част от културната традиция и среда на страната. А славянското, като надредно на българското, Анна усети в по-късна възраст, вече като студентка. Но пак това беше нейната втора, културна идентичност, за която обаче баща и я беше подготвял през цялото и детство, разказвайки и легенди и истории от славните древни  времена на славянската взаимност. И тази романтична представа за славянската взаимност не беше ли повече имагинерно дело на книжовници и учени романтици, издигнали през славянското Възраждане панславистичните идеи в култ? Идея, родила се от нуждата за етническо, езиково и културно оцеляване на славянските народи, оказали се насила и не по свое желание за векове наред под неславянска политическа зависимост. Пак първостепенен и водещ е бил въпросът за оцеляването на общото, на родовото. И доколко приложима  е тази идея в модерните славянски общества?

                                   Тук Род изсумтя нещо за безполезността на науката и за това колко се бяха възгордели хората през вековете. Хората бяха станали надменни и себични. А егоцентризмът им ги беше замаял дотолкова, че беше убил смирението и страха в тях. Те вярваха в науката, в логиката на живота, в нещата, които можеха да се пипнат, видят и чуят. Но цялата фанатична вяра в науката не беше им помогнала да напреднат по отношение знанията си за славянската прародина – къде се е намирала, какъв е бил животът на най-старите славяни там преди хиляди, хиляди години. Това си беше достойно за присмех и Род не спираше да се усмихва самодоволно-присмехулно на цялото това човешко пъчене. Род съжаляваше хората, защото се бяха отдалечили  толкова много от простия си начин на живот, от вярата в старите си божества, а това на практика означаваше и от самата природа. Защото те, старите домашни божества, всъщност бяха самата Природа, Космос, Вселена. Това беше началото и краят на хората, там трябваше да се търси и сланяската прародина. Големите разлики между божественото и човешкото знание произтичаха от разликите между носителите и производителите на това знание и на техните ограничени човешки и неограничени божествени способности.  За Род славянската прародина беше факт толкова реален, колкото  реални бяха и самите божества, живеейки си обаче в паралелната на хората божествена реалност. Отричайки, съмнявайки се в съществуването на общата прародина според Род, хората и Анна всъщност директно отричаха и факта, че Той я е създал,  отричаха и тях, боговете и самото им  съществуване.

                                    Род обаче не мислеше така. Той почти се задави от божествената медовина, която отпиваше на бавни и малки глътки, убивайки времето, което самият той беше създал, докато чакаше божествените си служители да се съберат за свиканата от него среща. Беше наясно, че те не се славеха с точност и излишък от добра дисциплина. Вина, разбира се, за това имаше и той. Но това изобщо не беше важно в момента. Това, което прекъсна, тържественото му безсмъртно отпиване на медовината, беше жената, която го беше призовала в мислите си, без разбира се да подозира, че той ще откликне веднага. Не се случваше често в последните столетия човешко същество да го призове безкористно и без нужда, а просто от любопитство и интерес. Обикновено го търсеха със спешна нужда да изпълни нечие желание и молбите в повечето случаи капризни и суетни, но нетолкова важни и спешни го влудяваха с истеричния си и сълзливо-мелодраматичен тон. И тогава той се правеше, че не чува. Хората все искаха и искаха и нямаха мярка в желанията си. И само тогава се сещаха за него. Даже вече и жертвоприношения поне от лицемерие и фалшива вяра не правеха. Не се стараеха чак толкова много, а претупваха и молбите си към него. И защо  той да беше длъжен да ги чува веднага и автоматично? Нали ги беше създал? Беше им дал и способност да се борят за желанията и мечтите си. Нямаше угризения, че се спотайваше понякога, затова си имаше цяла армия от безделни божествени нехранимайковци, те трябваше да вършат черната работа и да осъществяват и поддържат най-пряк контакт с хората.

                                   Момичето се казваше Анна, Род веднага го разбра. Тя всъщност не искаше нищо от него, даже не се обръщаше към него директно, но очевидно я вълнуваха неща, за чието създаване беше отговорен Той. Любопитството му надделя и той се заслуша в мислите и. Още повече, че още дълго щяха да се точат божествените му подчинени за срещата. Имаха цяла вечност пред себе си. Какъв разкош!

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.