„Царицата майка и Божията майка”

 ( откъс от дванадесета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Ароматът, който се разпръскваше във въздуха, носеше и внушаваше сладостно усещане. И Анна не можеше да спре да го свързва с аромата на прясно събран пчелен прашец, а и на нектар и мед, но изпуснат по невнимание. Подозрението и се превърна в увереност, когато тя видя, че се намира в най-прекрасната овощна градина, която някога беше виждала. Млади овощни дръвчета се бяха пременили в бяло-розова премяна  и като млади булки се кипреха на пролетното слънце и предизвикателно-суетно показваха от всички страни нежните си цветове. Даждбог беше изсипал в тази райска градина всичката си жизнена сила, което караше цъфналите овощни дръвчета да пръщят от скрито и едвам удържано плодородие и изобилие. Богинята на пролетта Порвата беше в разгара си и подлудяваше всички с младостта си и с пиршеството си от аромати и цветове. И всичко се заразяваше и омайваше от нейната лудост и енергия. А младата богиня Светлуша се радваше на това божествено тържество и танцуваше на воля между дърветата и леките и стъпки докосваха някои от капналите нежни цветове. Анна взе няколко от тях, но те бяха повехнали и мъртви и тя ги върна обратно на земята, на която те вече принадлежаха. Майката Земя блажено въздишаше и се гордееше с плодовитостта си и тази година, а напръщялото и от живот тяло беше готово да се роди и обнови за пореден път.

Анна усети как нещо малко и нежно докосна челото и. Преди тя да успее да го махне с ръка, то излетя и тя видя как няколко нетърпеливи работни пчелички очевидно я бяха объркали с по-голямо цвете и бяха кацнали да събират цветен прашец и нектар от нея. Но разбрали бързо грешката си, те полетяха във въздуха и се насочиха към цветчетата, които очакваха да бъдат опрашени. После те се връщаха в кошерите, складираха там събрания нектар  и от него щеше да се получи мед, който беше едно от любимите лакомства на боговете от незапомнени времена. Те дълго време го бяха държали и пазели само за себе си, но след това по незнайно какви демократични промени в начина им на мислене, се бяха смилили и бяха направили меда достъпен и за хората. Анна се огледа и видя, че градината като че ли нямаше край. Тогава тя тръгна напред и единственото нещо, което я съпровождаше, беше музиката от жуженето и бръмченето на пчелите, което изпълваше въздуха. А малките пухкави, плюшени и кадифени на вид пчелички се носеха във въздуха, извършвайки ежедневната си работа и задължения, строго разпределени и организирани със съвършена дисциплина.  Те приличаха на малки жълти, оранжеви, кафяви и златисти точици, които кацаха по тялото на Анна, но бързо се оттласкваха и намираха правилната посока. Анна не се страхуваше от тях. Бог Род беше намерил начин да накара пчелите да бъдат добри, а пък и те не бързаха да използват жилото си, защото след това умираха почти веднага. Така  страхът  от смъртта се беше превърнал в стимул да обичат всичко около себе си и да се въздържат от проява на агресия и насилие към другите. Те просто се радваха на живота си, а и бяха толкова заети с ежедневните си задължения, че не им оставаше време да мислят за злото в себе си и така го бяха погребали дълбоко навътре в себе си. Всеки ден имаха да изминават хиляди километри и да събират килограми  пчелен прашец и нектар и тези инстинкти запълваха мислите им изцяло. Съпровождана от танцуващите във въздуха пчели, Анна стигна до една част от градината, където тя видя как точно пред нея бяха подредени в стройна редица на разстояние един от друг няколко пчелни кошера. Хора не се виждаха. Изглежда боговете бяха заложили капана си и искаха пчелите да работят специално и само за тях и след това щяха просто да дойдат да вземат меда. Около кошерите жуженето и бръмченето стана по-силно. Хиляди пчели летяха в най-различни посоки, но не закачаха Анна, все едно тя беше една от тях и даже не им правеше впечатление, че е с доста необикновен ръст за една даже голяма пчела. Но те можеха да я усетят и знаеха, че Анна не излъчва заплаха за тях, което ги караше да спрат да се интересуват от нея и да продължат да изпълняват нормата си за деня, защото оставаха още много неопрашени цветчета, които тръпнеха в очакване за най-голямата чест и удоволствие за сезона – мигът,  когато пчеличката кацнеше въру цветчето и започнеше да събира от прашеца. Това и за цветчето, и за пчеличката беше доста интимен момент, който изпълваше малките им души с еротични усещания. Всяко цъфнало дръвче, посетено от пчеличка, се смяташе за благословено, защото гарантираше реколтата му за този сезон и нямаше да го постигне лошата слава на дърво, което не носи в себе си живот и плод. И пчеличките усещаха тези вътрешни трепети и очаквания на цъфналите цветенца и бързаха нетърпеливо да задоволят техните очаквания. Род ги беше създал по съвършен план да си бъдат полезни едни за други. За миг над кошерите можеше да се види и Царицата майка на пчелите, която с издължения си ръст и форма се открояваше сред тях и която просто контролираше целия работен процес. От зорките и очи не можеше да се изплъзне нищо и затова пчелите се стараеха съвестно  да си изпълняват задълженията, за да не я разочароват, защото те имаха една майка и тя означаваше за тях много. Не само защото ги беше родила и им беше дала възможността да имат и   земна форма. Не, единствено фактът на раждането не беше никога достатъчно задължение за обич. Любовта трябва да се показва и доказва постоянно. Тя беше добра майка, която се стараеше да разпределя майчината си любов между всичките си хиляди деца и винаги успяваше да разпръсне поравно така обичта си, че всички усещаха любовта и като мощен стимул и желание за живот. А и тя самата създаваше живота и пчелите я почитаха и боготворяха за нейната мъдрост,  святост и чистота. Защото не беше лесна работа да създадеш хиляди себеподобни потомци,  ако не си богоизбран със  специална мисия в живота си.

И макар че имаше хиляди деца, Царицата майка Мариша се грижеше всяко едно от тях да почувства топлината на нейната любов. Тя не правеше разлика и не фаворизираше никого. И сълзите и, и радостта и бяха еднакво разпределени за всички. Царицата  майка Мариша ги хвалеше и поощряваше, а и подканяше по-мързеливите пчелички да побързат и да не изпуснат цялото това цветно богатство да отлети с идването на вятъра и дъждовете.  И пчелите разбираха това и извършваха безброй отивания и връщания от кошерите до цветчетата. Те бяха горди наследници на поморийските пчели, но много отдавна бяха мигрирали на юг, където боговете бяха по-милостиви към природата, от която пчелите имаха нужда, за да създават меда и за която нова възможност бяха благодарни. И всяка пролет те се рояха и раждането им повтаряше раждането на живота в неговата множественост. Те самите бяха животът, който няма начало и няма край, така, както от един пчелен рой се раждаше и откъсваше друг с времето, който пък пораждаше следващ след време. Пчелите бяха като звездите на небето, когато една паднеше, други се раждаха на друго място. По многобройност те приличаха и на човешките сълзи, на дъждовните капки, на песъчинките в пясъка и на искриците в огъня. Те бяха силни заедно. И Мариша знаеше това и се стараеше да засилва в еднаква степен искрите на любовта и на единението в сърчицето на всяка една пчела. И те усещаха тази любов и всички пулсираха на честотата на любовта и взаимопомощта с еднаква сила, което беше толкова важно за оцеляването им като вид.

Анна никога не беше виждала нещо подобно. Никога не беше присъствала и не беше допускана да види и почувства отблизо проявите на такава съвършена колективна любов. И тя следеше като хипнотизирана Царицата майка Мариша и не изпускаше нито едно нейно движение и поглед. И тя самата не просто попиваше тези движения и излъчваната любов от Мариша, но имаше усещането, че и тя се изпълва с тази майчина любов и беше готова да умре за тези пчели, все едно те бяха родени от нейната утроба и носени под нейното сърце. И макар и дотогава Анна да не беше изпитвала такива усещания, сега те я заливаха на вълни и тя се чувстваше като една от тях, една от тези божии създания, които с невинността, чистотата и трудолюбоието си нямаха равни на себе си в природата.  Силна обич завладяваше сърцето на Анна. И тя обичаше Мариша и хилядите пчели като свои деца, като плът от плътта си и кръв от кръвта си. И пчелите знаеха това и не се страхуваха от нея, но и показваха по своя си начин знаци на обич. А Мариша, пчелната майка, поглеждаше към Анна като към нещо голямо, силно, топло и родно, с което беше свързана и в което вярваше безрезервно и инстинктивно така, както и подказваше пчелното и сърце. И Анна, и Мариша се разбираха без думи, без да е нужно даже да знаят езика си. И Род беше доволен от всичко случващо се в овощната градина, защото знаеше какво предстои да се случи в живота на пчелното семейство и колко нужда те щяха да имат от Анна.

            В същото това време в света на боговете, някъде там на Седмото небе, създателят на небесния огън Сварог беше повече от сърдит на помощника си Симаргъл. Симаргъл беше посредник между бог Сварог и света на хората и правеше достъпен огъня за хората, за техния свят и техните нужди, защото те не можеха да живеят без неговата топлина. Но днес той беше решил да доказва уменията си пред една млада богиня и от суетност искаше да блесне с всичките си способности на бог огненосец. Дали младата богиня заслужаваше всичката тази показна демонстрация на знания и умения? Това никой не можеше да каже, защото любовта кара и хората, и боговете да оглупяват и да губят разсъдъка и волята си. Това се случи и с бог Симаргъл, който се увлече толкова в играта си, че започна да изпълнява капризите на младата богиня и да хвърля огън напосоки. Огнените му копия обаче не можеха да улучат света на боговете и те отиваха толкова далеч, че падаха като горящи факли в света на хората. Там, където паднеше горящата факла, пламваше пожар и всичко изпепеляваше. Хората недоумяваха как и защо се беше случил пожарът, но никакви отговори не можеха да компенсират щетите и скръбта, които идваха заедно с огъня. Понякога той беше толкова буен и неконтролируем, че все едно демонстрираше любовната мощ на Симаргъл пред младата богиня. Това хората не го знаеха. Но те знаеха това, което виждаха, и гняв обземаше сърцата им, гняв пред несправедливата игра на неизвестни и капризни богове, безотговорни към живота на останалите. Понякога се случваше така, че огънят унищожаваше и малкото притежавано от хора бедни на материални неща. И тогава те оставаха съвсем сироти и се скитаха бездомни и безимотни по света. В този период от живота си те проклинаха боговете за стореното им нещастие. Но компенсация за понесените щети нямаше никога и никой никога не пое отговорност за случващите се без причина пожари на земята. А Симаргъл беше известен с любовта си към женската половина от света на божествата, което означаваше, че играта му никога нямаше да свърши. Просто всеки път обектът му на обожание беше някоя друга млада богиня, решила да направи кариера по бързия начин, използвайки някои слабости на утвърдени и влиятелни вече богове. Неслучайно и ненапразен беше гневът на Сварог и днес. По съвет на Род той беше привикал Симаргъл, за да го накара да усмири малко опасната си игра с огнената стихия и да не изпраща повече огън на земята, отколкото хората можеха да понесат. Но вече беше късно, защото Симаргъл беше свършил и този ден поредната си лекомислена демонстрация на сила и този път нищо не можеше да се поправи. А щетите бяха особено болезнени и за самите богове, защото щяха да загинат много близки на тях същества. Същества трудолюбиви, смирени и отговорни пред своите си и пред боговете. Същества, чийто труд ползваха и самите богове, които бяха известни със слабостта си и към нектара, и към меда, тази по право наричана според тях божествена храна.

            Анна не можа да разбере как внезапно пламна първият пчелен кошер. Все едно някаква невидима ръка беше хвърлила клечка кибрит върху кошера, който просто избухна в пламъци. Във въздуха се понесе сладникава миризма от изгорелите пчелни пити. Изглежда вътре не бяха останали живи пчели, защото не след дълго кошерът просто се свлече на земята като купчина пепел. Първият дом на пчелите вече не съществуваше. Мариша закръжи като обезумяла над кошерите и тревожното и жужене можеше да се чуе надалеч. Останалите пчели също се скупчиха над кошерите и не знаеха какво да правят, защото нямаха представа какво се случва. Даже пан Твардовски слезе по-близо до земята и любопитно заоглежда мястото, от което се издигаше сладникавата миризма, смесена с миризмата на дим и изгоряло. Пан Твардовски висеше на една паяжина между земята и небето. Някога той беше известен учен, който продаде душата си на Чернобог, за да разбере всички тайни и да няма загадки в света на науката за него. И когато реши да си върне душата обратно, той не можа да надхитри изцяло слугите на Чернобог и остана да виси във въздуха на паяжина. Това висящо  положение между земята и небето беше в резултат на това, че все пак се беше сетил да каже една молитва към Божията майка, докато преговаряше за душата си с Чернобог. Молитвата отслаби силата на Чернобог и той не можа да прати пан Твардовски изцяло в света на Нав.  Иначе отдавна за него никой да не си спомня и да е отишъл в небитието. Оттогава досега пан Твардовски обикаляше земята на паяжината и вече беше видял всичко.  Всяка пролет той прекарваше известно време точно над тази овощна градина, която му напомняше за Рая, и че той може да бъде и на земята или някъде там, където си го измислиш. Но сега и пан Твардовски беше изненадан от случилия се пожар и това малко разруши илюзията му, че Раят е място, където никога нищо лошо не се случва. Докато и Анна, и пчелите, и пан Твардовски бяха унесени всеки в своите си мисли, пламна и вторият кошер. Този път пан Твардовски реши да помогне, свали връхната си дреха и я хвърли върху кошера. А Анна я взе и започна с нея да гаси пожара. Вторият кошер не можа да изгори целия и Анна започна да сваля покрива на кошера, за да спаси оцелелите пчели. Пан Твардовски кашляше от пушека, който излизаше от кошера. Мариша беше повече от отчаяна и безполезна. Част от оцелелите пчели, а и всички от незасегнатите кошери се нагълтаха с мед при мириса на дим и закръжиха във въздуха, очаквайки знак от Мариша да разберат какво да правят. Мариша плачеше и сълзите и се стичаха по шията и гласът и можеше да се чуе надалеч как оплаква загиналите си деца. Лада, Дидилия и Прия  - богините, които закриляха майките и децата, бяха повече от гневни на Симаргъл. Този път нямаше да му се размине лесно, защото хиляди невинни деца бяха загинали и трите богини знаеха, че няма по-злочестна и нещастна майка в момента от Мариша. Сърцето и се разкъсваше на парчета, сълзите и задушаваха душата и и тя не можеше да диша от мъка. Заедно с нея тъжаха Карна и Желя, богините оплаквачки на всичко живо, което си отиваше от материалния свят. От най-прекрасното идилично място на света овощната градина се превърна в място на скръб и смърт. Морена беше вече минала и събрала душите на умрелите невинни пчелички.  Анна успя все пак да махне горната част на втория кошер. И с шепите си извади онези невинни пчелни телца, които не бяха успели да се спасят и се бяха задушили. Тя гребеше с шепи и ги слагаше настрани от кошерите. Макар и този кошер да не беше изгорял напълно, то купчината от загиналите пчели  в него изглеждаше внушително. След като извади, каквото можа, Анна подравни купчината със загиналите пчелички и ги подреди една до друга в редици. След това откъсна няколко шепи от цъфналите цветчета и зави с тях телцата на починалите. Земният Рай  се беше превърнал в място, където погребалният обряд тържествуваше. Карна и Желя заизвиваха кръшни гласове и заоплакваха починалите. Гласовете им бяха гласове на професионални оплаквачки, които бяха готови да оплачат всяка жива душа. Това беше малката компенсация от Род за отиващите си души, един вид малък жест на извинение и съпричастност, че след живота идва ред и на смъртта. Пан Твардовски също се прекръсти и изрече молитвата към Божията майка. Анна гледаше като в унес  цветното погребение на пчелите и отказваше да разбере, че нещо толкова невинно и чисто си беше отишло преждевременно, преди да може да опита от цветния прашец на всички цветя, създадени от Род по Земята. Мариша беше кацнала върху цветните ковчези и целуваше, и прегръщаше за последно децата си. Останалите пчелички бяха притихнали и даже жуженето им не се чуваше, задушавано от братско съчувствие. Погребението на пчелите напомни на Анна за онова, което тя даже не искаше да си представя, но което съпровождаше мислите и, откакто тръгна на път да търси живите цветя, за да спаси баща си. Какво ли става с него сега? Дали е все още жив? Дали вече и той не беше оплакан от Желя и Карна? И дали някоя невидима ръка не беше сложила и върху неговото тяло цветна завивка, която да го приготви за дългото му пътуване оттатък живота на това му тяло? Анна се сви и само раменете и се тресяха от плач, който тя не можеше повече да сподавя. И тя даде воля на сълзите си и оплака баща си. Може би така трябваше. Но след това и стана по-леко и тя разбра как смъртта може да донесе и облегчение и да свали земната мъка, и да направи страданията на тялото несъществени и маловажни. Сега и пчелите получиха своя заслужен покой и почивка, нещо, което приживе им беше отказвано поради спецификата на собствената им същност. A може би все пак смъртта не е толкова страшна, защото може да ни накара да се почувстваме част и от други състояния и измерения.

            Точно когато цялата група се намираше в молитвено състояние на духовна съпричастност към случилото се и към техните близки, нещо от единия край на овехналите вече цветчета, под които се намираха телата на загиналите пчели, помръдна. И Анна забеляза как пчелата отдолу се опитваше да се вдигне и движенията и бяха отхвърлили почти цветното покривало от нея. Мариша също забеляза това и кацна наблизо, като се опитваше да помогне на пчелата отдолу да се изправи. Изглежда тя не беше загинала, а може би само бе упоена от пушека и по всичко личеше, че беше жива. Вниманието на всички се прикова към нея. Но не, тя не можеше да се изправи и да полети. Най-вероятно не само пушекът беше причината, най-вероятно тя се беше наранила по  някакъв начин от срутването на кошера. Анна я взе в ръката си и пчелата наистина се оказа жива, но не можеше да се изправи на крачетата си и не можеше да разпери крилцата си. Тя просто се търкаляше в дланта на Анна и изглеждаше безпомощна и трогателна  в неспособността си да управлява тялото си. Мариша хвана малкото тяло с крачетата си започва да я милва и да и жужи нещо нежно. Мариша беше добра майка, но даже и тя не можеше да помогне на болното и детенце да се изправи на крака. И тя не знаеше какво повече да направи. Тя имаше все още хиляди деца, повечето от тях бяха оцелели от пожара и кръжаха наоколо, но майчиното сърце на Мариша в този момент беше само и единствено с болното и дете, което имаше нужда от нея. Даже за миг не и мина през ума, че може да го остави и че трябва да се спасява с останалите пчели и да бяга далеч от това място. Не, вместо това тя го изкъпа със сълзите си и след това  подсуши с милувките си малкото телце. Тя беше майка и имаше не просто задължението да бъде до детето си, когато то има нужда от нея. Тя по-скоро щеше да умре, но нямаше да изостави детето си само в бедата. Майчиното и сърце беше понесло днес твърде голяма загуба. Никоя майка не трябваше да види как децата и си отиват преди нея. Такава жестока несправедливост беше извън силите и на най-силното същество. Анна не знаеше какво да прави и как да помогне. Тогава и пан Твардовски заплака и сълите му падаха на Земята и той можа само да си спомни:

-          Черната мадона.

-          Коя е Черната мадона? – попита Анна, като не беше сигурна откъде идваше гласът, защото тя не можеше да види нищо друго освен пчелите около себе си.

-          Чувал съм да я споменават, че помага, когато си в беда – отговори пан Твардовски, но не се показа пред Анна, за да не изплаши още повече цялата група.

-          Къде живее Черната мадона? Как да я намерим? – отвърна на глас Анна, като даже не се изненада, че разговаря с нещо, което не можеше да види.

-          Наблизо е нейният дом, търсете манастира наблизо, там живее тя – спомни си пан Твардовски и се издигна по паяжината нагоре, за да не смущава повече пчелите и Анна с присъствието си.

-          Черната мадона, тя ще погогне на болното ти детенце – обърна се Анна към Мариша. – Трябва бързо да тръгваме и да я намерим, докато не е късно.

Мариша изжужа нещо в отговор на думите на Анна. След отва тя вдигна тялото на болното си дете и го сложи върху гърба си, за да се опита да полети с него. Но тежестта беше повече, отколкото тя можеше да понесе, и Мариша политна към Земята. Анна взе болната пчела и я сложи в дланта си:

-          Аз ще я нося – прошепна тя на Мариша.

Но Мариша не искаше да стои отделена от детето си и тя също кацна върху дланта на Анна. След малко обаче Мариша полетя за миг и започна да жужи нещо на останалите пчели, а после затанцува някакъв странен танц във въздуха. Пчелите разбраха майка си. И всички тръгнаха да търсят Черната мадона. Отпред вървяха Анна с Мариша и болната пчела, а отгоре и отстрани ги следваше цял облак от пчели. Така те излязоха от пределите на овощната градина и поеха по пътя. Понякога Мариша излиташе от дланта на Анна и се присъединяваше към останалите пчели, за да не са те самотни без нея. Понякога някоя от пчелите кацаше на дланта на Анна при болната пчела и с хоботчето си и даваше малко от меда, който бяха поели в себе си като резерва при появата на пушека. По време на пътя Анна не чувстваше глад. Понякога, когато тя отваряше устата си повече, усещаше как вътре в нея е полазила пчела и след нейното излизане нещо сладко се разливаше по цялото и тяло. Пчелите се грижеха нито Анна, нито болната пчела да не останат гладни по пътя. И макар че Анна вече започваше да  усеща умората от изминалия път, тя даже за миг не си помисли, че може да спре, защото не биваше да губят нито миг, който можеше да се окаже ценен за спасяването живота на болната пчела. Мисълта на Анна беше прикована към това болно малко тяло и тя нямаше да има мира, докато не намерят Черната мадона, за да и помогне. В този миг Анна разбираше какво е да си майка и можеше с всяка клетка на тялото си да почувства болката на малката пчела. В този миг Анна беше майката и на Мариша,  и на останалите пчели, които разчитаха на нейната помощ, без която те просто няаше да се справят. В този миг Анна знаеше, че няма да ги предаде за нищо на света и тя ускоряваше крачки, колкото можеше.

По пътя се налагаше често да питат за Черната мадона и за манастира, в който тя живееше. И получиха доста и различни отговори за това къде се намира този манастир. Най-безполезна се оказа Учената сова, която те срещнаха на едно дърво и за която Анна беше сигурна, че трябва да знае всичко, защото даже очилата и излъчваха мъдрост и информираност. Но тя твърде много беше свикнала с всички тези ласкателства за предполагаемата си ученост и отдавна беше престанала да се старае да попълва знанията си с нова информация. Просто не се налагаше, защото славата и на Учена птица вече се беше разнесла по света и тя просто си седеше на клона и се въртеше суетно на всички страни и клатеше умно и многозначително глава и мълчеше. Това и поведение вдъхваше такъв страх и респект от страна на останалите, че те даже се страхуваха да попитат нещо, да не би да бъдат помислени за твърде невежи и неинформирани за живота. А и по всичко изглеждаше, че не биваше да прекъсват мисловния процес, в който се беше унесла Учената сова. Така отдавна никой не си спомняше тя да беше посъветвала някого за нещо. Но и никой не беше рискувал да бъде помислен за нахален и невъзпитан и да прекъсне унеса на мисловния и процес. Нещо, което направи обаче Анна, защото тя наистина имаше нужда да разбере къде живее Черната Мадона.

-          Черната мадона живее – и отвърна  совата.

-          Да, но къде живее и как да я намерим? – интересуваше се Анна.

-          Защо си толкова невежа? Казах ти, че тя живее, това е достатъчно, останалото са досадни и банални подробности – вбеси се совата. – Заета съм да осмислям по-важна информация в момента.

-          Но точно тези банални подробности ще спасят болната пчела – не се предаваше Анна.

-          Каква пчела? Хиляди, милиони пчели има по света, а ти ме занимаваш с една пчела. Времето ми е твърде ценно, за да го губя с тебе – опитваше се да се измъкне совата.

-          Значи ти не знаеш къде живее Черната мадона, така ли? – опита се да я уличи Анна.

-          Невъзпитано, нахално и жалко създание! Не мисля, че имам друга информация за теб, защото ти не оценяваш това, което ти казах – крещеше истерично совата, оглеждайки се обаче да не би някой да е чул разговора и с непознатата жена.

-          А ти си стара и изкуфяла сова! – извика ядосано Анна.

Това изкара Учената сова от равновесие и тя за миг изпадна в неконтролируем гняв, като започна да подскача нервно на клона, да се върти и да пляска с криле. Очилата и паднаха на земята и без тях тя приличаше просто на една проскубана кокошка дребен размер, която някаква неизвестна и закачлива случайност беше качила на клона на дървото и тя не знаеше как да слезе оттам, без да си разбие главата от падането. За зла участ на совата, наблизо имаше няколко врабци и една любопитна сврака, които изпитаха най-голямата наслада в живота си, наблюдавайки заслужената дискредитация на Учената сова. Тази сцена щеше да топли малките им птичи сърца през цялата дълга и скучна зима, която предстоеше, а и щеше да стигне като материал за споделяне и разказване на случки от техния район за още дълго време напред. И те отлетяха да разнасят новината за полудялата сова. В този момент за совата Анна беше най-омразното и злобно същество на света, което се появи незнайно откъде и с един най-нахален въпрос разруши целия и свят, в който тя така мирно и щастливо си пребиваваше вече толкова години. Трябваше и време да преосмисли ситуацията си и да си измисли нова роля, която да я оневини и оправдае пред света за липсата на компетентност и  информираност във всички сфери на живота.

            Пчелите едвам се удържаха да не нажилят хитрата празноглава сова и да и покажат отношението си, но не искаха да жертват живота си за нещо толкова негероично и прозаично, а и бяха нужни на Мариша и на болната пчела. Трябваше обаче да побързат, защото малката пчеличка вече помръдваше крачетата си съвсем слабо, като че ли силата и отслабваше все повече. По пътя те срещнаха и селянина Бартек, който се връщаше от пазара, където си беше купил една гъска, която беше стиснал здраво под мишницата си. Той беше чувал за Черната мадона и им каза, че трябва да вървят напред и после на изток, откъдето изгрява слънцето. Там живеела. Това не беше най-точното утътване, което Анна беше чувала, но все беше нещо и те продължиха само напред, защото не знаеха къде точно трябва да завият в посока към изток. Понеже Анна също чувстваше вече умората, тя реши да се спре и да почине малко. Тя седна на един голям камък, обрасъл с мъх и лишеи. Пчелите накацаха около нея, а някои по инстинкт се впуснаха да опрашват най-близките растения. Мариша кацна на дланта на Анна, за да е близо до малката болна пчела, чието състояние се влошаваше все повече. Изведнъж камъкът, на който беше седнала Анна, започна да се движи и тя усети как нещо изпълзя изпод него и запъчна да съска. “Само това липсваше!”, изтръпна Анна. И наистина изпод камъка тържествено се провлачи змия,  на чиято глава блестеше като утринна роса най-блестящата корона, която съществуваше. Змията беше стара вълшебница, която не само притежаваше сила  да прави чудеса, но и можеше да даде от силата си и на друго същество. И докато Анна успя да се опомни, тя чу как змията каза:

-          Черната мадона е наблизо, вие сте в нейния дом вече.

-          Нищо не виждам. Къде  е тя? – стресна се Анна.

-          Погледни по-внимателно. Погледни със сърцето си – каза загадъчно змията, доближи се до дланта на Анна и духна към нея. След това изчезна от погледа и, а пчеличката започна да диша равномерно и да помръдва с крилца.

Анна се изправи, присви очи и пред погледа и се очерта  някаква кръгла бяла сграда. Тя тръгна напред, а пчелите я последваха като един голям облак отгоре. Анна обикаляше кръглата бяла стена на сградата, докато тя не свърши и цялата група не се оказа на една поляна, където  бяха струпани много хора. Цялата поляна беше изпълнена с дошли отблизо и далече. Някои от тях бяха на колене и се молеха, а други стояха прави и гледаха втренчено пред себе си. Всички те бяха дошли да се срещнат с Черната мадона и да я молят за помощ и подкрепа. Отпред се виждаше голямата порта на манастира, зад която имаше църква, в която живееше Черната мадона. Анна застана отстрани до останалите, а пчелите тревожно се издигнаха върху нея и заприличаха на голям облак, чието жужене привлече вниманието на всички останали. Тогава от църквата се разнесе камбанен звън. Силен и тържествен той огласяше околността и приветстваше дошлите от името на Черната мадона. Чрез камбаната тя им съобщаваше, че ще се срещне с всички и ще изслуша молбите им лично. При звъна на камбаната  Царицата  майка Мариша се изправи и полетя във въздуха. Тя затанцува някакъв странен танц, ритуален танц, който издаваше вълнението и от срещата с Черната мадона и все едно от своя страна и съобщаваше, че оценява високата чест. Можеше да се види как в църквата влизаха и излизаха хора. Слепите проглеждаха, немите проговаряха,  инвалидите прохождаха, на коравите сърцата им омекваха. Възторжени викове посрещаха всеки излязъл от църквата. Всеки вярваше, че чудото на изцелението няма да подмине и него. И още по-ревностно падаха на колене и се молеха в транс. Търпението  на пчелите вече свършваше, защото свършваше и медът, който те при мириса на пушека бяха поели кризисно в стомахчетата си. И сега пчелният облак, който кръжеше над Анна, започна да става все по-нетърпелив и жуженето му се усилваше все повече. Хората наоколо, макар и погълнати от собствената си болка и молитвени слова, усетиха това и им направиха път да минат. Като с един замах цялата тълпа се раздели на две и направи пътека, която стигаше до входа на църквата. Анна разбра това, изправи се и тръгна. А пчелите, за да не се разпръсват и губят, накацаха по главата, раменете, ръцете и по цялото тяло на Анна. Тя разтвори широко ръце и пчелите полепнаха по нея. Анна приличаше на ходещо жужащо разпятие, което се придвижваше бавно към входа на църквата. Само по себе си това беше достатъчна и невиждана атракция, за да накара хората да зашепнат молитвените думи още по-добросъвестно. Пчелното разпятие минаваше покрай тях и като че ли ги благославяше с жуженето си, даже и  малката болна пчеличка се оживи от музиката, която се образуваше от жуженето. Царицата майка на пчелите Мариша летеше тържествено пред Анна и показваше посоката, тя можеше да усети вече Черната мадона и нямаше нужда да и казват пътя до нея. Тя знаеше, че Божията майка я очаква вече. И Анна влезе в църквата и жуженето на пчелите изпълни въздуха.  Точно срещу входа имаше голям стар, потъмнял от времето  олтар, където кротко стоеше иконата на Черната мадона, хванала нежно Младенеца с едната си ръка. Кралицата майка Мариша хвана с крачетата си болната пчеличка и полетя към иконата, където кацна на едната ръка на Черната мадона. А пчелите я последваха и накацаха по рамката на иконата и по олтара около иконата. Моментът беше тържествен и почти нереален и Анна, като следваше общия транс, който създаваше пчелното жужене, падна на колене пред иконата, затвори очи и започна да се моли. За себе си, за болния си баща, за любовта си, за болната пчеличка. Мариша и пчелите правеха същото, но по своя си начин – с танци и жужене. Мариша докосваше с хоботчето си ръката на Божията майка и я молеше тя да спаси болното и детенце. В този миг това беше просто среща между две майки. И Божията майка знаеше, че Мариша не беше дошла при нея като Царица на многохиляден народ. Не, тя беше дошла тук със сърцето си, което страдаше с болката на всяко свое дете. И Божията майка виждаше това, защото тя самата беше преживяла земната смърт на своя младенец и сърцето и скърбеше заедно с Мариша. Но Божията майка беше уверена, че вярата на Мариша ще спаси нейната рожба, защото духът е по-силен от тленното тяло. И божията любов изпълваше и наелектризираше църковното пространство и в този момент всеки чувстваше и знаеше, че няма невъзможни неща. Вярата можеше да спаси от страдание и земна болка и да даде надежда за живота след това. А  вярата живееше в сърцето и душата и там трябваше да се търси и усилва. Нещо накара Анна да стане и тя докосна с длан иконата на Божията майка. И светлина огря олтара и иконата засия като слънце, а пчелите бяха като златен ореол около това слънце, което изпълваше сърцата със сладост, топлина и любов. Една сълза се отрони от окото на Божията майка и падна върху Мариша и болната пчела. От свежестта на живата влага на сълзата болната пчела се почувства достатъчно енергична и тя полетя, и се сля с останалите пчели. Тогава вдясно от иконата и олтара се отвори прозорец и от течението бялата завеса на него се развя във въздуха. Мариша направи няколко танцови движения пред Божията майка, изразявайки благодарността си, и полетя през прозореца, разтваряйки се в белотата отвън. Целият пчелен рояк я последва и излетя след нея през прозореца. За още един миг само в църквата продължаваше да ехти жуженето им. Но след това всичко утихна. Сърцето на Анна затуптя при вида на бялата завеса. Тя се усмихна на Черната мадона и решително излезе през отворения прозорец. Вярата и беше достатъчно силна, за да знае, че отвъд отворения прозорец няма опасност за нея. След като тя излезе, бялата завеса изчезна и само Черната мадона знаеше, че прозорец се отваряше там, където и когато има нужда от него. На неговото място сега стоеше малка масичка с парченце хляб, чаша вино и увяхнал букет от полски цветя, оставени от идващите богомолци.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.