"Приказки за едно пътуване към себе си" 27

(Откъс 27 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Пролетният дъжд барабанеше закачливо по прозорците и като че ли напомняше на хората, че Великден наближава. Не е изненадващо да се чуе, че в Англия вали, нали? Такъв е стереотипът за нея – дъждовна и мъглива. Колко тайнствено и романтично звучи! Тъжната истина е, че с промяната на климата нещата никъде по света не са такива, каквито са били някога, преди да се роди капитализмът.

Ема обичаше дъжда много, защото чрез дъжда Великата Енергия като че ли си общуваше с хората по един особено красив начин. Но не по-малко обичаше и великденския период на пролетта, който беше най-красивото време през годината. Да, дъждът май на всякъде е еднакъв, но на различни точки по земята беше очакван от хората с различна сила. Пролетният дъжд в България беше чакан с особена надежда и вяра, защото беше важен за житата и реколтата. Беше важно по Великден и Гергьовден да има обилен дъжд, за да бъде реколтата добра и да не е хлябът за хората толкова скъп. Великден е времето, когато Великата Енергия възражда всичко отново за живот след дългия зимен сън. И хора, и природа полудяваха от пролетния злетен прашец, който Великата Енергия разпръскваше щедро през това време от годината. Златният прашец беше всъщност живата сила, живата енергия, която Великата Енергия откъсваше от себе си и посипваше с нея земята и хората. Тогава всичко полудяваше, природата започваше да се разлиства с неудържима скорост, за да достигне до състояние на едно цъфнало пиршество, изобилие от аромати, цветове и краски. Великата Енергия беше съвършеният художник, който рисуваше всичко в неподражаемо за хората великолепие. А хората, да, хората, те бяха просто имитатори, понякога добри имитатори, защото носеха в себе си късче енергия от Великата Енергия. 

Пролетта по Великден за Ема носеше със себе си и спомена за други аромати, с които детството и като че ли изглеждаше по-вкусно и приятно. И тя се унасяше на крилете на спомена към ароматните великденски козунаци – обредните сладки хлябове, които хората старателно приготвяха в чест на възраждащата се енергия. И тя оценяваше това старание, наистина. Но като че ли някога хората се стараеха повече да показват и доказват своята благодарност към Великата Енергия. Някога, когато все още животът им беше твърде оскъден и беден и материята не беше завладяла напълно мисълта им,  тогава те бяха все още чисти и непокварени и Великата Енергия вярваше в тях и ги възнаграждаваше. Това беше времето и на шарените, изписани с безброй краски символи на Великата Енергия,  боядисаните яйца. Всичко това привнасяше в сивото  ежедневие на хората повече цвят, багри, озвучавани от музиката на пролетните птици, които полудяваха от златния прашец и които го приемаха като покана да започнат любовните си танци. Няма по-красиво и вдъхновяващо нещо от любовните танци и песни на влюбените птици. Те са чисти в съвършенството, с което ги е надарила Великата Енергия. Те са перфектните актьори – изпълнители, които следваха перфектно сценария на Великата Енергия и които не се отклоняваха нито за миг от съвършената режисура, с която тя подреждаше живота им. А и нямаше смисъл да се противят на нещо толкова естествено и красиво, каквото беше любовният им инстинкт. Защо и хората не бяха като птиците и природата? Уж бяха надарени с повече неща от инстинкти, но вместо това да правеше живота им по-богат и щастлив, то напротив, за някои от тях той беше далеч по-незавиден от живота на щастливо влюбената птица напролет. Защото тя знаеше само това и  с това запълваше битието си. Съмнявам се, че даже и на най-умната птица някога и е хрумвало да се пита има ли право да е щастлива и защо точно сега, на пролет тя просто трябваше да се включи в хора на общата щастлива тълпа. Тя само следваше заложените в нея инструкции и, следвайки ги,  никога не грешеше.

Унесена в музиката на дъжда и в ритъма на спомените, Ема не  усети как нещо в нея помръдна. Но аз знаех какво е това, защото малката душа ми беше съобщила с доволен глас, че  там, вътре, вече запачва да става интересно. Оказа се, че малкото тяло толкова много се беше старало през тези месеци, че вече беше в състояние да започне да упражнява заложените в него от Великата Енергия инстинкти. То вече се движеше съвсем смело в малкото пространство, с което разполагаше. Движенията му бяха допълвани и от способността му да чува звуковете, които идваха и извън утробата на Ема. Когато започна за първи път да различава звуковете, то беше доста изплашено, защото изведнъж му се стори, че е доста шумно вътре. Сърцето на Ема, шумовете от нейния препълнен стомах, неприятното къркорене на червата – всичко това го стряскаше в началото ужасно много и го плашеше с неизвестността си. “Колко глупаво си само”, мислеше си в такъв момент малката душа, защото тя знаеше, че точно тези шумове не бяха никак страшни и опасни, но нямаше право да му подсказва все още нищо. То само трябваше да изследва света около себе си, за да може да развие сетивата си по този начин. На някои хора това им отнема цял един земен живот. Но така са хората, тяхното развитие отнема най-дълго време, макар че по някаква странна и несправедлива за останалите видове причина Великата Енергия им беше дала само на тях правото да могат да достигнат върха на еволюционната пирамида. Аз също не го разбирах това, защото с какво са по-лоши другите биологични видове, някои от които съзряваха за един ден само. Но много от въпросите, които си задавахме и ние, душите, и хората Великата Енергия беше оставила без отговор. Което от своя страна пораждаше доста легенди и митове в света на хората, а и в нашия свят също.

С времето малкото тяло свикна да не се плаши от вътрешните шумове, защото като че ли разбра, че те, макар и невинаги да бяха приятелски настроени с височината на тоновете си, но така и нищо лошо не следваше за него от тях. И то ги прие. Така както щеше да направи с много други неща, които не можеше да промени. Имаше един шум обаче, който идваше отвън и който беше особено приятен за макар и все още неразвития му слух. Да, това беше шумът от гласа на Ема, но то все още не знаеше това. Но усещаше, че точно от този шум няма нужда да се плаши. С времето към него се присъедини и един друг малко по-плътен шум, който идваше от гласа на Любимия. Този шум също не беше неприятелски, макар че понякога звучеше особено смешно, имайки предвид цялата условност, която се влага в категорията “смешно”, когато се говори за едно все още незавършено тяло.

В началото на малката душа вълненията на малкото тяло и бяха интересни, още повече, че след толкова време, скучно прекарано в еднобразни разговори с външните души, нещо все пак беше започнало да се случва вътре. И тя активно участваше в новите преживявания на малкото тяло, като голяма част от тях бяха вълненията около характерните му гимнастически упражнения. Обаче от толкова много движение започваше да и става досадно, а и малко и се виеше свят от ентусиазираните акробатични  изпълнения на малкото тяло. Но то беше толкова въодушевено да упражнява всяко новооткрито движение, че понякога правеше все едно и също дълго време – като например да се завърти на пъпната си връв и да се отблъсне с крачето си в корема на Ема. Това беше вълнуващ миг и за Ема, която започна да свиква с движещото се нещо вътре в нея и когато то по-някаква негова си причина не се движеше известно време, то тя започваше да се притеснява. Малкото тяло като че ли усещаше тези нейни тревоги и започваше отново – една безкрайна, твърде важна  фиеста, според неговите представи. То беше пораснало дотолкова, че геройски се мъчеше всячески да направи впечатление на Ема и да и покаже всичко ново научено, като така и напомняше за себе си. Това беше неговият начин да и покаже, че знае за нея, да осъществи контакт, но и тайно се надяваше тя да хареса тези негови изпълнения и да го похвали с едно нежно погалване по корема си. Малкото тяло имаше нужда от нейното одобрение, за да знае, че тя мисли за него и очаква неговата поява.

Тази толкова човешка нужда от одобрение ме изумяваше всеки път! Тя беше заложена като инстинкт още от утробата и до края на земния им път хората не можеха да се спасят от нуждата да търсят одобрение от хората, които по някакви критерии бяха важни за тях. Ние, душите, нямахме никаква нужда да бъдем одобрявани постоянно, защото това можеш да ни накара да се чувстваме доста объркани, изгубени и несигурни, ако не получехме на всяка цена одобрение. И точно поради тази причина избягвахме най-стриктно да прихванем по невнимание този чисто човешки инстинкт за приемане от себеподобните. Колко жалко, че животът на много хора понякога преминаваше в нетолкова тайната надежда да получат одобрение от погрешния човек, за когото те погрешно бяха решили, че има правото да раздава одобрение на останалите. Това се случваше доста често и на любовния, и на професионалния, а и на роднинския фронт. Тогава хората страдаха и биваха нещастни. Но хората обичат да се оглеждат в очите на другите, за да се съизмерят с тях по важност и значимост.

Засега малкото тяло имаше нужда само от одобрението на Ема, а и на Любимия, както ще видим по-нататък, който започваше все по-често да се появява като глас. Понякога този глас, за да спечели от рано благоразположението на малкото същество, му обещаваше разни неща. Това, че ще го обича, го разбирах и намирах за задължително обещание. Но понякога Любимия в ентусиазма си на новоизпечен татко  на все още нероденото си дете, толкова се разпалваше във въображението си, че му обещаваше разни безсмислени неща като например радиатор, с който малкото същество щяло да се топли през зимата или пък детска количка, с която Любимия щял да го разхожда гордо, гордо в парка. Малко ме беше срам за Любимия в такъв момент, макар че можех да разбера ентусиазма му, но беше пагубно да започва още отсега да се опитва да спечели малкото същество, обещавайки му безсмислени материални неща за едно тяло, което беше на гордата възраст от двадесет и две неродени седмици само. Всъщност, и това беше вид одобрение, което пък Любимия търсеше да намери у малкото същество; надяваше се, че то ще го одобри като грижовен баща. Съмнявам се, че малкото тяло разбираше смисъла на думите “радиатор” и “детска количка”, но му харесваше топлината, която идваше от този глас, и го приемаше безрезервно и без страх. Обикновено това се случваше по обедно време, когато Любимия тържествено присядаше до корема на Ема и започваше своите разговори. Което означаваше, че беше неговото време, в което той се опитваше да осъществи контакт с  малкото същество, а и да му напомни за важната роля, която беше имал в процеса на зачеването му. Да, хората не спират да напомнят цял живот това на децата си, като отново търсеха одобрение и благодарност за великата според тях саможертва, която бяха направили, и то особено в момента на зачеването. Никой не се съмняваше, че жертвата е била голяма, наистина!

Засега малкото тяло не знаеше за благодарността все още нищо, но щедро и с готовност му отговаряше по своя си начин – я, някое юмруче се удряше в корема на Ема, я, крачето му, или пък главичката се блъскаха пак там. Движеше се безгрижно като космонавт в космоса, освободен от земното притегляне. С това разполагаше засега, но беше особено гордо от тези си постижения. От другата страна на корема Любимия също се надуваше от радост и гордост за постиженията на двадесет и две седмичното си неродено все още дете. Малката душа засега предпочиташе да не присъства на тези толкова интимни мигове по опознаване на тялото и с неговото семейство. Деликатна по природа,  тя засега кротуваше, за да изчака своето време веднага след раждането и да се включи във всичко, което щеше да прави  тялото и. След раждането те щяха да бъдат едно цяло и тя горещо се надяваше, тялото и да не я заключва вече по своя воля. Но дотогава имаше много, много време.

Когато тялото се движеше и въртеше без посока, за нея не беше особено удобно да разговаряме и тя заключваше безплътната си уста за неопределено време дотогава, докато на малкото тяло му омръзнеха номерата. И това се случваше, защото то през по-голямата част от денонощието прекарваше в сън, та заслужено, макар и малко егоистично по инстинкт, използваше времето след съня за упражнения. Малката душа проявяваше разбиране и с търпение очакваше тялото и да се измори от играта и да заспи отново – тогава наставаше нейното време, което ние прекарвахме в разговори. Но трябва да призная, че и тя беше горда от постиженията на малкото си все още тяло и понякога с готовност се включваше в играта му. Тогава веселбата беше  особено забележима, но не и за света извън утробата на Ема.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.