(Откъс 28 от "Приказки за едно
пътуване към себе си", in Bulgarian)
* * *
Спомените на хората са
разположени радиално около тях. Не хоризонтално или вертикално само на една
плоскост. А точно радиално като една невидима окръжност, която преминава като
обръч около тялото. Достатъчно е само да протегнат ръка и ще хванат някоя
случка, събитие от който и период на живота си да си изберат. Протягат ръка и
се озовават в детството си например. На сантиметър от него се намира
юношеството и всичко останало. Там е всичко онова, което съзнанието пази като
доказателство за идентификация на конкретната личност. Вторият пласт на
окръжността заема подсъзнанието. Там е складирано всичко повече или по-малко
съзнавано, съзнателно подтискано и забравено, но не изтрито от Великата
Енергия. На тези два радиални пластта се намира цялата информация за човека.
Така го е разположила Великата Енергия за тяхно удобство. Но хората понякога
погрешно си мислят, че детството им е останало назад-назад във времето, много
далеч от тяхното сегашно Аз и че трябва да изминат мислено дълъг път, за да си
спомнят нещо от този период. Не, то е тук, до тях, на сантиметър може би от
ръката, като достатъчно е само да я
протегнеш и да извадиш всички спомени, свързани с него.
Хората често са склонни да живеят
с мислите си в миналото. Идеализират го, опоетизират го, романтизират го и го
преживяват безброй пъти. Всичко, което се е случило в миналото, след време
започва да се възприема по-снизходително и хората започват да гледат на него
по-благосклонно. Това е загадка, която аз не разбирах. Трудно ми беше да
разбера това желание да избягаш от настоящето и да търсиш пристан за себе си в
минали, вече преживяни многократно, събития. Илюзия, която се превръщаше в
капан и оплиташе хората в нещо сладко-горчиво на вкус, като с времето трудно
можеше да се каже коя от съставките надделява.
Другият капан беше бъдещето.
Мечтата за него понякога можеше да попречи и на най-перфектното настояще да
отстоява правото си да бъде изживяно качествено и пълноценно. Хората никога не
са тук и сега мислено. Те като че ли умишлено се отказват да изживяват
настоящето, защото е прекалено истинско и изисква тяхната активност. Миналото и
бъдещето са удобен пристан, защото там нищо не можеш да коригираш или пък да
предвидиш. И ти си един пасивен мечтател-пътешественик, на когото не е нужно да
се старае и да бъде активен участник в нещата, които се случват, защото те вече
са се случили или пък ще се случат може би и без твое участие в бъдеще. Но
днес, настоящето колко им е трудно на хората да го приемат, както с радостите и
тревогите, така и с риска и отговорността да са в състояние активно да променят
нещата. Полусънят, полублянът е онова типично човешко състояние, в чийто
плен те
попадат доброволно, забравяйки, че са смъртни и че техният престой на
земята е строго ограничен от Великата Енергия. Не, не защото тя е
несправедлива, а защото и се иска да ги научи да са творци на живота си днес.
Да, пак до свободната воля опираме. Хората могат да бъдат творци на живота си
днес, но те твърде често доброволно се отказват от това си право, заблуждавайки
се, че Великата Енергия ги е лишила от него. И изразходват цялата си енергия да
пътуват многократно до детството си. Което всъщност е на една ръка разстояние,
то е тук, до тях, а не там някъде. Детството е особено важен период на
формиране на хората, защото тогава те получават онзи образ, представа за света,
който ще ги съпровожда цял живот. Понякога този образ е спокоен, положителен и
добър, но понякога е тревожен, труден, отчайващ и неспокоен. Това белязва
хората завинаги и определя до голяма степен поведението им по-нататък в живота.
Понякога е много трудно да се коригира изкривения образ за света, което детето
е получило, защото той е наложил траен отпечатък в съзнанието му и неговата
душа е изстрадала трудното детство заедно с него, неотлъчно до него, но
неспособна да му помогне. Колко хубаво, че ние, душите, нямаме отделни периоди, защото ние сме една енергия
без начало и край, която попива и заема формата на тялото, в което се намира.
Но ние “знаем” за нещата от живота преди хората да съзреят и да достигнат до
своята зрялост и да помъдреят, което много често така и не се случва при всички.
Тези дни Ема също много често
пътуваше назад, назад във времето. Тя искаше да си припомни всичко от своето
детство, да съпреживее и доброто, и лошото в него, за да се поучи от грешките
на родителите си. След като се умори да скита в по-далечното минало, мисълта и
се върна на по-близкото минало, когато тя загуби своите предишни малки души.
Сърцето и се свиваше от страх какво ще се случи този път с нейната малка душа.
Ема почти съзнателно отказваше да приеме, че в нея вече живееше свой живот едно
почти оформено същество, чиято малка душа и тяло толкова бързо се адаптираха
към новото си жилище, харесаха го и категорично и безапелационно очакваха
всекидневни жестове на внимание от Ема. А Ема беше твърде много заета през
повечето време да се страхува за тях и така пропускаше ценни моменти от тяхното
израстване. А те толкова много се нуждаеха от нейното окуражаване, подкрепа,
погалване и милувка, от тембъра на гласа и, който беше като музика, която с
ритъма си им помагаше да преодоляват малките неудобства от тясното място, в
което се намираха. Ема очакваше бъдещето. Щеше да повярва и да се зарадва,
която след няколко месеца всичко приключеше благополучно. Чак тогава щеше да си
позволи да повярва, че и тя е била удостоена с висшата милост от Великата
Енергия. Ема повтаряше общата грешка на всички хора, като се разкъсваше между
миналите си страхове и несполуки и бъдещите радости. Така тя се опитваше да
избяга от настоящето, което вече беше необратимо истинско и я плашеше още
повече с това. Колко типично, мислех си аз. Опитвах се да и подскажа, че
нейната роля и участие в сегашния живот вътре в нея беше от изключително
значение за това, което се случваше. Понякога тя се вслушваше в съветите ми и
тогава малката душа вътре пощуряваше от блажена радост. В такива моменти
малкото тяло като че ли също разбираше, че нещо извънредно се случва, защото
отговаряше с нестихващ ентусиазъм на всяко погалване от страна Ема. Която след
това се отдаваше отново на съмненията си и предпочиташе да избягва да мисли
съсредоточено за всичко това, като за нещо реално. Донякъде я разбирах.
Донякъде я подкрепях. На нея просто и трябваше време, за да не се окаже отново
излъгана в очакванията си. И тя като човешко същество вярваше повече на очите
си, отколкото на душата си. Това беше и нейната драма – материалното, видимото
винаги имаха по-силна власт и сила на въздействие. Ние пък, душите, се
опитвахме да накланяме везните в наша полза – и така тази съвместна игра
продължаваше цял един земен живот в търсене на здравословния баланс.
Source: Елена Любенова. Приказки за
едно пътуване към себе си. София. 2010.
No comments:
Post a Comment