"Приказки за едно пътуване към себе си" 17

(Откъс 17 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 *                *                 *

Никога няма да забравя една от ежемесечните ни срещи на нас, душите. На тази точно среща се запознах с една душа на име Стив. Като цяло мъжка душа, но с цялата условност по въпроса за  половата ни идентификация. Душата на Стив много често си търсеше поводи, за да избяга от вкъщи и даже съм я виждала да обикаля мястото за среща и когато никоя друга душа няма там. Но душата му изпитваше  паническа нужда да бяга от семейството си, защото то постепенно се беше  превърнало в едно пренаселено място, в което трудно издържаха  хората, та какво остава за душите, те поне могат да избягат, без да бъдат забелязани. Нали са невидими, какво неподозирано удобство! Всичко това ми навява размисли за решенията, които трябва да вземе човек и за възможността после да живееш с последиците от тези решения. Ема и Любимия бяха отлагали родителството години наред, къде по обективни, къде по субективни причини. И сега си носеха последиците от това, да имат по-труден път към родителството. Налага им се даже да живеят с риска, че това чисто човешко преживяване може и да им се размине. На  Стив и жена му Сю също им се налагаше да живеят с последиците от безумното решение, което бяха взели. Къде беше истината, на коя страна? Или няма нещо такова като извечна истина, валидна за всички. Има моментни състояния на пожелаване, но след които трябваше да можеш да живееш с всичко, което се случваше като последица. Понякога последствията биваха по-неподозирани и от предположенията на най-развихреното въображение.

Сю и Стив бяха семейство с единадесет деца вече, като в актива им влизаха и няколко спонтанни аборта, които обаче не бяха разколебали смелото семейство да увеличава периодично състава си. Сю и Стив бяха от онези семейства, които живееха на гърба на децата си.

Не бяха работили  и ден с някаква професия, но не само защото нямаха такава, а защото професията “родител” се беше оказала много по-доходоносна, отколкото се бяха надявали. Живееха в страна, която проявяваше прекалено разбиране и  помощ към социалните проблеми и нужди на населението си. И някои от тях злоупотребяваха.  Но в семейството на Сю и Стив нещата вече излизаха извън контрол. Първото си дете Сю роди, когато беше на двадесет години. Което означаваше, че най-голямото им дете, момиче, беше вече на четиринадесет години. А най-малкият член беше едва на няколко месеца. Деветте останали деца имаха разлика в годините почти само една година. Живееха в общинско жилище, което им плащаше държавата. Тя също така им плащаше и ежеседмични помощи за всяко дете. Тези помощи биха били идеално допълнение към заплатата на бащата например, но той не работеше. Задължението му се свеждаше до пазаруването веднъж седмично. Сядаше в малката, стара семейна кола и отпрашваше или към ASDA, или към TESCO. Оттам се връщаше предимно само със сготвена и замразена храна, която трябваше да им стигне за цяла седмица. Родителите купуваха за себе си цигари и бира. Дрехи за децата и книги почти не се купуваха, по-малките износваха дрехите на по-големите. Образованието им беше предимно от телевизията, а и това, което ги научеха в училище, което също беше безплатно. На градина малките не ходеха, защото вкъщи винаги имаше хора и все някой се съгласяваше да ги наглежда.

Членовете на това семейство не само, че не питаеха свещена любов и зачитане един към друг, но нямаха търпение да навършат пълнолетие, за да напуснат с любов семейното огнище. Там вече нямаше място за всичкия народ, който се увеличаваше системно и методично всяка година, или поне през година. Родителите им нямаха милост. Бяха се превърнали в перфекта машина за деца, на които вече не само че не им достигаше родителската любов поотделно, но вече нямаха и нужда от нея. Беше им тясно в бащиното гнездо. Настройваха се революционно един спрямо друг, защото си бяха очевидна конкуренция за всичко. За парченце родителска любов, внимание, индивидуална грижа, всичко това не достигаше и се чувстваше голяма липса, защото майката вечно беше твърде заета да дундурка поредното бебе, а бащата от гледане на телевизия и пиене на свещената напитка бира, почти нямаше време за отрочетата, които обаче му носеха сигурен и постоянен месечен доход. Колкото повече деца, толкова повече доходи в семейството. Бяха решили, че ще ги раждат, докато могат. Майката вече беше се превърнала в перфектната машина и люпилня за деца. А децата се мразеха помежду си, мразеха и родителите си, които мислеха единствено  и само за собственото си удобство и нежелание да работят като останалите хора. Децата бяха оставени сами на себе си, учеха се от гледане и от телевизията, каквото покажеха и когато можеха да видят нещо, и то все в редките случаи, когато обичният татко не гледаше спортно предаване. Ходеха мръсни, необлечени добре, не можеха да четат добре, бяха банда малки разбойници, които само чакаха да навършат свещените 16 години и да тръгнат да завладяват света и да си отмъщават за причинените неудобства от семейството.

Бяха се зарекли никога повече да не се виждат с останалите членове на семейството. Твърде много усилия се изискваха тук, за да се нахраниш например. Беше си истинска битка с употреба на юмруци и ритане в кокалчетата. А накрая  повечето отиваха да си легнат със свирещи от глад тумбачета. Бащата пазаруваше замразена храна, която притопляха набързо вкъщи и слагаха на масата така, както си беше в кутиите. Случваше се обаче много често душите им да кръжат неспокойно около къщата, приличащи на рояк пчели, които чакаха царицата майка, за да ги приласкае и да им обърне внимание. Но това рядко се случваше, защото майка им все си намираше извинение, за да не се занимава с тях. Или държеше по-малкото братче или сестриче, или пък беше твърде заета да пуши, а и доста често я болеше главата от цялата шумотевица и нестихващи крясъци в къщата. Битката за пространство и внимание бяха най-реални и малцина бяха щастливците, които имаха късмета да получат и двете. Истината е, че и децата, и душите им мразеха родителите си. Особено изпитваха ужас от корема на майка си, който се уголемяваше почти всяка пролет. Почти всяка година с идването на пролетта идваше и новата бременност. Те с нарастваща тревога следяха растежа му и съвсем искрено не разбираха защо им беше нужно още едно дете, защото това си беше чиста конкуренция, от която те губеха и сили, и желание за семейството си.

Доста често на нашите сбирки душата на Стив идваше придружена от рояк малки души, които издебваха случая, за да се измъкнат от къщи. Душата на Стив обаче бързо ги пропъждаше и те, увесили нос, хващаха пътя за вкъщи.

Най-голямото събитие в семейството беше, когато веднъж годишно цялото семейство отиваше за три дена в народния северен, морски курорт Blackpool, особено известен през 70-те и 80-те години, но сега вече твърде позападнал. Най-голямата му атракция – местен вариант на Айфеловата кула, се мъчеше с всичка сила да не губи от чара си и да напомня на местните за модния Париж. Градчето приличаше на някаква английска версия на Лас Вегас. Много разноцветни светлини, кичозни сергии навсякъде и храна по улиците, от които най-много се търсеше любимата през всички сезони риба с картофки. Курортът обаче вече изглеждаше малко пуст и евтин. Не само защото там не ходеха толкова хора, колкото преди години. Но и поради простата причина, че населението се беше позамогнало за последните години и отдавна беше завладяло чуждите курорти, европейски  и не само. Но семейството на Сю и Стив нямаше възможност да отиде в Испания например, защото макар че билетът за едно нормално четиричленно семейство да не беше много скъп, то те не се водеха нормално семейство. Така че за тях оставаше народният курорт с позалязваща вече слава. Обикновено вземаха една каравана на едни роднини и цялото семейство, един шумен и весел кошер от малки пчелички, се понасяше с цяла сила към Ирландското море. През по-голямата част от годината там беше много студено и валеше почти непрекъснато. Слънце имаше за малко само през юли и август. Децата на Сю и Стив зъзнеха от студ, но не пускаха току-що купения сладолед или захарната пръчка, любимия специалитет на курорта. Даже имаше и работилници, в които можеше да се види как се правят захарните пръчки. Очите на децата там ставаха по-големи от чаени чаши. Особено красиво и впечатляващо беше вечер, когато се запалеха светлините на крайбрежната улица. Обикновено семейството оставаше три дена там, като преспиваха в евтини хотелчета по крайбрежната улица. Морето не ставаше за къпане, толкова беше студено. Но пък децата тичаха на воля по пясъка, макар че след един цял ден, прекаран на северния плаж, те си бяха вече напълно болни. Подсмърчащи малки котета, които жалостиво се гушеха в майка си, но тя не можеше да ги обхване всичките, толкова бяха много.  Семейството си тръгваше от курорта подсмърчащо и хленчещо, че иска да остане още. Случваше се много често да се натоварят в микробуса и да тръгнат и да се окаже, че са забравили някого там. Тогава пак се връщаха и обикновено там ги чакаше полицай с плачещо малко дете, което разпитваше за родителите си. Затова веднага, щом най-голямото момиче Мери поотрасна и навърши четиринадесет години, я натовариха с важната задача да брои децата и да докладва за евентуална липса. За съжаление, тя трябваше да изпълнява това си задължение и вкъщи, което напълно освобождаваше родителите и от отговорност. Но така или иначе, ходенето в Блякпул беше събитието на годината, което те дълго време след това си спомняха и разказваха за нещата, които са видели там с нестихнал ентусиазъм и с малко тъга.

Мери обаче не беше доволна. Направо съжаляваше, че е първородна и и се налагаше да бъде третият родител в това многобройно семейство. Душата и също едвам понасяше това положение. Ако знаеше, че ще се озове в толкова пренаселено семейство, щеше да изчака поне да не е първородна, защото това си беше направо лош късмет, който освен задължения не носеше никакви привилегии и права. Мери тайно си мечтаеше да навърши шестнадесет години и да се махне от вкъщи. Бяха и омръзнали всичките. Имаше обаче и нещо друго, което можеше да подобри положението според нея, или поне щеше да накара родителите им да си намерят и друго удоволствие освен възпроизвеждането. И тя започна да организира бягство. Всяки ден тя прекарваше да говори с по-малките си братчета и сестричета и да ги увещава, че могат да отидат в Блякпул и не само през лятото, и то не само с родителите си. Децата бързо се запалиха по идеята да отидат в курорта. Въобще, те бяха на мнение, че там трябваше да се ходи колкото се можеше по-често, защото там бяха прословутите блякпулски захарни пръчки. Лека, полека Мери намери в лицето на невръстните си братя и сестри верни съмишленици. Всички те бяха решили да дадат урок на скъпите си родители. Може би, ако почувстваха, че ги губят, щяха да осъзнаят какво многобройно богатство притежават и да се научат да го ценят. Така си мислеха децата. Душите им бяха особено ентусиазирани, защото щяха да се махнат, макар и за малко, от тази дупка, техния дом, в който вече се задушаваха, но не от прекалени грижи и внимание, точно от обратното.

Мери, според силите си, организира всичко, намери и карта в училищната библиотека, начерта маршрута. Една нощ, когато родителите им заспаха, след изтощително и продължително гледане на телевизия, тя натъпка някои дрешки в една чанта, в друга сложи малко храна. След това събуди бегълците, те се облякоха, излязоха тихичко от къщи и хванати всички за ръка, закрачиха бодро към свободата си. Представляваха странна гледка. Все едно учителка от детска градина водеше децата си на разходка. И затова хората не ги спираха, за да питат накъде са тръгнали. Мери беше намислила да излязат на главното шосе, където минаваха много коли, където все някоя щеше да ги качи и да ги закара на северния курорт. Групата засега се държеше и не мрънкаше, нямаше и предатели сред тях, които да искаха да се връщат. Родителите им трябваше да усетят липсата им.

През това време в тяхната къща утрото вече беше дошло. Бащата излезе направо с колата, за да пазарува. Не беше негова работа да надзирава сутрин децата, така че той не усети липсата им. Майката се зае с бебето, което спеше в тяхната стая. Стори и се странно, че беше толкова тихо навсякъде. Друг път вече се вдигаше глъч отвсякъде. Вече към обяд това започна да става подозрително. И така, като се върна бащата от пазаруване и се настани пред телевизора, майката отиде да провери какво става с останалите и деца. За нейна голяма изненада  двете стаи, в които нагъсто бяха сложени детските легълца, бяха празни. Децата ги нямаше и в градината. На майката започна да и става тревожно. Провери у съседите, където нейните деца често ходеха да си играят със съседските. Но и там ги нямаше. До няколко часа тя вече пищеше истерично и с плач си скубеше косите. Обзе я паника, първоначално по инерция, че нещо става не по нейната воля, а после и истинска паника за децата и, за многото и деца. От това бебето писна също. Мъжът и също не се сдържа и той взе да крещи. Започнаха да се обвиняват взаимно кой ги е изпуснал децата и защо точно те, техните родители, нямат представа къде са те. Обадиха се и в полицията, която пристигна до няколко минути. Заведоха протокол и разпратиха на патрулните коли доста неточно описание на изчезналите деца. Съобщението беше, че са изчезнали от дома си десет деца. Това предизвикваше смесени реакции, но полицаите бяха професионалисти, научени да скриват собствените си чувства и емоции на служебното място.

В същото това време вече почти на другия край на града колоната от бегълците започна да изостава все повече и повече. Децата бяха изморени и гладни. Някои плачеха и подсмърчаха, като искаха майка им да ги нахрани. Напразно Мери ги увещаваше, че още малко и ще стигнат до морския курорт. Той вече не беше толкова съблазнителен. Колоната от бегълците се спря за малко да си почине. Децата насядаха направо на бордюрите на тротоара. Някои се унесоха и заспаха в ръцете на Мери, която вече беше започнала да губи кураж за изхода на тази битка. Макар че и на нея и беше интересно каква реакция беше предизвикало всичко това у родителите и. Искаше и се да забележат, че ги няма. Искаше и се да ги търсят. Искаше и се да ги намерят. Искаше и се нещата да се променят и да няма повече попълнения в семейството.

Не след дълго една полицейска кола спря да тях и ги попита какво правят и за къде са тръгнали. От смесените отговори на децата всичко стана ясно. Дойде още една полицейска кола и ги натовариха. В участъка ги чакаха разплаканите родители. Прегръщаха се дълго вкупом всичките. Приличаха на футболен отбор, който току що е постигнал някаква победа или загуба – не ставаше ясно. Душите им обаче кръжаха над тях весели като пчелички в медоносен сезон, защото получаваха внимание и любов. Ние, душите, с това се храним – с любов. И най-после бяха получили така жадуваната и липсваща храна в това семейство. Толкова бяха щастливи душите на децата, че се правеха, че не забелязват как баща им ги попляскваше по дупетата. Беше им ядосан, че са му развалили удобството пред телевизора. Но и в него като че ли нещо се пропука и събуди, може би осъзна точната бройка на децата, като ги видя всички така, скупчени в кръг. И леко се изплаши. И взе решение. След малко цялата тумба весело се изниза от полицейския участък.

Вкъщи Мери обясни какъв е бил замисълът на бягството и какво са целели да постигнат. Родителите като че ли малко се засрамиха от това. И малко се ядосаха.  Не го бяха очаквали. Но осъзнаха, че докато те  бяха твърде загрижени за своята финансова сигурност, бяха произвели нещо, което беше пораснало и си имаше собствено мнение за нещата и живота. Децата искаха нещо много просто – любов и внимание. От това душите им пощуряваха от удоволствие и бяха най-милите и предани души, които можеше да видиш. Аз ги разбирах прекрасно.

 Стана така, че на следващата ни среща не дойде душата на Стив. Той вече не искаше да бяга от вкъщи. Дадоха им и една социална помощничка, която да помага на майката. Нещата се нареждаха.

Следващата пролет дойде, но този път само природата беше бременна.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.