„Една жена срещу царя”

                                                         

 ( откъс от шеста глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Когато мина през завесата, Анна се оказа на място, което приличаше на огромно поле – нищо и никой не се виждаше наоколо. Нямаше я жената  в бяло, не се чуваше никакъв глас вече, но Анна продължава да го чува като ехо в себе си да шепне за живите цветя, които не увяхват. Тя се обърна инстинктивно да се върне, но зад нея нямаше нищо – църквата беше изчезнала и не се виждаше и следа от нея, нямаше я и бялата завеса, за да се върне обратно. Въобще Анна стоеше по средата на нищото и последното нещо, което си спомняше, беше гласът, който и говореше за някакви “живи цветя”. Не, Анна не сънуваше, това беше сигурно, защото виждаше как се движи, макар да не стигаше до никъде. И изведнъж от небето започна да се сипе като от сито сняг. Снегът падаше ентусиазирано и тържествено така все едно беше решил да затрупа всичко наоколо със сняг. Сега поне нищото пред Анна не беше сиво и никакво, а се облече бързо в бели дрехи. Анна не можеше да види как отгоре над всичко бог Крачун се забавляваше, като я гледаше такава ококорена и беше решил да покаже малко надмощие под формата на сняг. Особено му беше смешно, когато успяваше да издуха сняг от огромните си ноздри. Тогава той направо се задавяше от количеството снежен прах и почваше да киха и да се смее с глас, а това, което виждаше Анна, беше завихрената снежна виелица. Изведнъж от бялото нищо се чу звън на камбанки и пръхтене на коне. Анна се опита да се скрие някъде, за да се предпази от неизвестното, но просто нямаше къде. И тогава тя видя една елегантна шейна, теглена от три красиви коня, да се задава и да се насочва точно към нея. И точно, когато тя си мислеше вече, че шейната ще се сблъска с нея, тя зави внезапно и с един остър завой се изнесе напред. Колкото и да е странно, Анна не можа да види в шейната да има човек, който да я управлява. Тя беше сигурна, че кочиашът ей сега ще се покаже, че най-вероятно е паднал от шейната и конете сами са се понесли напред. Това може и да беше вярно, но никой не се показа. “Сигурно го е затрупала някоя преспа по пътя”, мислеше си Анна. Даже самият снежен бог Крачун се стресна от шейната и спря за малко снежната си веселба. Анна видя как след шейната се очертаваха следите и от конете, и от шейната. И тя последва тези следи. Може би те щяха да я заведат при хора, може би конете знаеха и следваха път, който на нея и беше непознат. Крачун пък от своя страна полетя във въздуха след Анна. Той със сигурност знаеше дали има някакъв път, но не искаше да осведоми Анна. И така се заформи цяло шествие: напред летеше шейната с конете, след нея тичаше Анна, за да не я изгуби от погледа си, а Крачун танцуваше във въздуха и злорадо си тананикаше някаква мелодия, която се сливаше с музиката на камбанките от шейната.

Анна не помнеше колко време продължи цялата тази гонитба. Тя почти беше замръзнала вече от студа. Крепеше я мисълта, че всичкият този кошмар ще свърши скоро и тя ще се върне в родната си къща. Какво щеше да стане с тези “живи цветя”? И какво въобще представляваха те? Не бяха ли всички цветя живи? Какво искаше да и каже жената в бяло с тези думи? Дали не беше това спасението за нейния болен баща? Анна се огледа да види дали няма наоколо някакви цветя, за да ги вземе и да се върне назад, където може би вече я чакаше завесата. Но, не, нямаше не само живи, но и никакви цветя. Само сняг, бял сняг се виждаше наоколо. И Анна продължи да тича след шейната. Крачун също си помисли, че не беше чувал за “живи цветя”.

Изведнъж пред Анна стана още по-светло и тя усети как конете спряха рязко на едно място. Когато вдигна поглед, Анна видя, че пред нея се е ширнал голям площад, можеше да се закълне, че това беше площад от градски тип. Започна да чува и голяма глъч и викове отвсякъде. Постепенно снегът ставаше все по-малко и по-малко и от него можеше да се види само в някои части на големия площад. Вече не беше и толкова студено, по-скоро поносимо студено. И изведнъж пред нея почти изскочи един голям самовар, който весело изпускаше пара през капака си. Следваха го във верига няколко чаени чаши, които се точеха една след друга и елегантно се поклащаха на чинийките си под тях. Изумлението на Анна беше пълно. Самоварът свистеше тържествено, а чаените чаши и чинийките танцуваха палаво след него. Представляваха странна процесия, която можеше да мине и за забавна. Но изведнъж, когато Анна си помисли, че и те са на път да изчезнат от погледа и, цялата процесия се спря шумно и силен трясък се понесе из въздуха. Анна видя как последната чашка отскочи от крака и, преобърна се и падна,  а едно парченце от елегантната и дръжка се търколи точно пред Анна. А чинийката под чашката се разполови така, че чашата можеше да стои на нея, но с риск да се обърне, ако е пълна. Тогава самоварът изскочи пред Анна и изсумтя страховито:

-          Ей, ти, защо счупи чинийката и чашата? – Ужасно! Ужасно!

          - Аз ли? – с почуда отговори Анна. – Нищо не съм направила. Бъркате ме с някого.

-          Ужасно! Ужасно! Как ще го обясня? Те ще останат без чай! Няма да има достатъчно чай за всички! Ужасно! А толкова са изморени. Изморени са и имат нужда от чай! Свършено е с мен! И със службата ми също така.

Самоварът беше в истерия. Счупването на чинийката и на дръжката на последната чаша за него се беше оказало най-катастрофалното  събитие въобще за живота му. Анна не можеше да разбере и тя реши да го попита:

-          Извинявай, но ти какво точно работиш?

-          Да работя ли?! Не, аз служа! – с гордост отговори той – Работят простаците. Аз служа за подобряване настроението и храносмилането на господата. По стечение на нещастни обстоятелства за мен в момента обслужвам и другите.

-          Кои са тези господа и кои са другите?

-          Всеки знае за господата! – Ако обичаш по-тихо говори, че ме компрометираш – нервно се заоглежда самоварът. – Другата група са временно явление, докато свърши изборът.

Анна нищо не можеше да разбере от самовара, той говореше загадъчно, ослушваше се и се оглеждаше, за да не ги чуе някой.

-          А какво избират? – поинтересува се Анна.

-          Излишно е да се избира. Криворазбрана демокрация е това. Всички знаем кого предпочитаме. Но другата група, другата група алармираха света и се наложи избор за пред света.

Не, Анна нищо не разбра и този път.

- Нищо не разбрах - призна си тя.

-          Ти си глупачка. Да не си от другата група? – опули очи самоварът.

-          Аз не съм от група – призна си Анна. – Изгубих се и искам да си отида вкъщи. Знаеш ли къде е църквата?

-          Аз не познавам църквата. Аз произвеждам чай – каза той високомерно.

-          А да си виждал цветя наблизо да има? – сети се Анна за гласа от църквата.

-          Цветя ли търсиш? Питай за това другата група. Безполезните неща са за тях, ние градим историята.

-          А как да стигна до другата група?

-          Случайно обслужвам и тях днес, ще ти покажа – с нежелание отговори самоварът, страхувайки се да не се изложи много пред непознатата, че се налага да работи допълнително.

В това време последната четвърта чашка се беше съвзела достатъчно от удара, за да се опита да застане върху чинийката. Но не не успя и се обърна обратно. Дръжката и продължаваше да стои на снега. Самоварат видя всичко това и изпадна отново в неконтролируема истерия.

-          Как ще го обясна всичко това?! Чашките недостигат. Ей, ти!

-          Анна се казвам – представи се Анна.

-          Ей, ти, те ще ме уволнят, аз съм уважаван тулски самовар, няма да го понеса. Какво ще правя сега чашките са по-малко и няма да стигнат за всички да има чай.

-          А те господата колко са на брой?

-          Повече от чашките.

-          Ами значи и преди да се счупи чашката не са били достатъчни  всички чаши.

-          Да, така е.

-          Нека да измислим нещо. Да я залепим чинийката и дръжката. Имаш ли тиксо?

-          Тиксо?! Какво е това, глупачке? Ти си виновна за всичко това!

Безпокойството на Анна също нарастваше, още повече, че тя нямаше представа откъде да вземе тиксо, за да залепи чинийката. Самоварът продължаваше да съска като гъсок  срещу нея и да изпуска пара, колкото сили имаше. Беше толкова разгорещен и зачервен от вълнение  и притеснение, че всеки момент можеше да експлоадира и да залее с чай всичко наоколо. Мисълта обаче, че щяха да го търсят и да изкарат после нея виновна, че е унищожила и самовара накара Анна да се стресне и да мисли за решение на проблема. Най-странното беше, че самоварът говореше през цялото време на руски език и Анна нямаше никакъв проблем да го разбира. Но нямаше представа на какъв език говори тя самата. Просто не можеше да каже със сигурност, но знаеше, че говори на някакъв човешки език. Щом се разбираха, какво повече беше нужно? И тогава Анна бръкна в джобовете си и за нейна изненада напипа нещо кръгло в единия джоб. Не, не можеше да бъде! Това беше тиксо. Анна нямаше представа как то се беше озовало в джоба и, но появата му предизвика изблик на възторг у нея.

-          Имаме решение на проблема! – извика тя. И показа тиксото на самовара.

-          Това нещо изглежда съмнително. Откъде го имаш? Може ли да стреля, да не е оръжие? Ти си опасна, глупачке! Махай се оттук! Махай се!

-          Не, не стреля – засмя се Анна. Макар че би ми се искало да може – но се осети навреме, че не може да говори по този начин, защото самоварът ставаше подозрителен.

-          Само внимавай!

Анна откъсна със зъби парченце от тиксото и залепи най-напред дръжката. После взе по-голямо парче и залепи чинийката, но тя продължаваше леко да виси.

Точно когато самоварът щеше да изпадне в поредната си нервна криза, изведнъж някъде зад тях се чу изстрел и мощен глас изрева: “Чаааай!”. Самоварът пребледня, строи всички чашки отново в редица и тъкмо се чудеше какво да прави с последната чинийка, когато Анна му предложи помощта си да държи чинийката и чашката. Самоварът само кимна делово, подкани всички да побързат, че господата губят търпение и всички потеглиха. Отпред подтичваше самоварът, зад него три чашки във влакова композиция се кипреха върху чинийките си и най-накрая вървеше Анна, като в ръката си държеше четвъртата чаша с чинийката отдолу. Скоро те видяха отдалеч две групи с хора да стоят отдалечени една от друга на площада, от едната се чуваха викове, крясъци, смях се носеше, личеше си, че оживено се спори за нещо. От другата група не се чуваше почти нищо, само тишината и как един глас говори нещо с равна и тържествена интонация  на всички. Всички  останали слушаха и кимаха с почти наведени глави.  Какво беше изумленето на Анна да види, че по средата между двете групи стоеше стар танк, чието дуло се движеше нервно ту в едната, ту в другата посока, охранявайки мирното и демократично протичане на избора, както Анна разбра от самовара, който тайно и прошепна това. Беше страшно, когато дулото на танка се насочеше в нечия посока и застанеше неподвижно така, а после нещо започваше да се движи и да скърца и да пука така, все едно щеше да гръмне всеки момент. Всички си отдъхваха, когато това не се случваше и дулото се преместваше в другата посока. Мирното провеждане на избора продължаваше. Изведнъж дулото се насочи в посока към самовара и той замръзна на място. Докато Анна разбере защо колоната спря тя се озова по инерция до самовара, който се беше изпънал като пружина. Анна искаше да го попита какво става, но той толкова се беше стреснал, че само сумтеше тихо.

-          Заради теб и това е заради теб! Той не те познава! Само беди ми навличаш – прошепна самоварът.

-          Но аз не съм опасна.

-          Никой не те познава. Значи ти си никой.

-          Моля те, обясни ми какво става, какви са тези две групи отпред.

-          Нали ти казах -  прошепна самоварът. - Провежда се избор за народен представител за участие във фестивал в чужбина. Те искат демократичен избор и следят, следят гадовете...но и парите те дават, та всичко трябва да се изиграе демократично. Затова е и другата група тук, онези кресливите идиоти демократи, които си въобразяват, че от тях зависи всичко. Виж при господата е друго – има класа, стил, традиция и дисциплина. Двете групи ще излъчат свой вътрешен представител и после те ще се сътезават помежду  си кой да представи страната в чужбина на фестивала. Такова унижение за господата, да се състезават с тези идиоти от народа за рожденото си право да ги  представляват Неслучайно господата са така мрачни и сърдити, те никога не са се състезавали за това с народа, защото той не им е конкуренция. Никога! Но наградата е нещо фантастично и бомбастично впечатляващо като сума, а унижението ще им се върне тъпкано на онези идиоти, но после, после, историята помни – тук самоварът замлъкна, защото дулото се раздвижи и започна да скърца тежко, тежко.

И самоварът започна да вика с един такъв сладък и извинителен, слугински глас:

-          Всичко е наред! Тя е с мен! Не е опасна! Всичко е наред! Тя само ми помага!

Дулото постоя още малко насочено към тях, при което Анна започна да се покланя и да маха сладко и кокетно все едно е филмова звезда, която поздравява почитателите си. След малко дулото се отмести и танкът се обърна в друга посока. Самоварът използва това, за да се насочи към групата на господата, които вече бяха на път да загубят търпение поради отсъствието на чая. До тях зад една малка брезичка се беше скрила бутилка “Столична” водка, която само очакваше да бъде повикана, за да придаде на чая истински мъжествен вкус. А купички с черен хайвер стояха подредени една до друга до бутилката водка и очакваха кимване с глава, за да се слеят с огнената течност и да свършат това, заради което бяха родени. Анна беше повече от любопитна да види отблизо тайнствената и могъща група на господата. Когато се приближиха към тях обаче, изведнъж пак заваля сняг и времето стана студено. Странно наистина, защото при другата група беше почти слънчево, даже се чуваше и птички да чуруликат без разрешение и недисциплинирано.

            На сцената пред групата на господата беше опънат плакат, на който пишеше : “Организация за защита на родината от непослушни и опасни граждани” = ОЗРОНОГ. А малък оркестър от няколко войници стоеше на съвсем близко разстояние и изпълняваше  тържествени военни маршове, които нашепваха само и единствено за победа, победа.

Първата група, която привлече вниманието на Анна, не беше много голяма, състоеше се само от няколко човека, които обаче не изглежда да бяха облечени в съвременни дрехи. Като ги огледа всичките по-добре, всъщност Анна видя, че само един мустакат господин беше облечен с някакво подобие на съвременна военна униформа. Останалите можеха да минат и за преоблечени в старинни костюми актьори. Но дали бяха такива? Първият господин държеше нещо голямо и странно по форма в ръката си, като от време на време се облягаше на него. В началото не можеше да се разбере какво е точно това. Но изведнъж Анна се досети, че  това всъщност е рамка на прозорец. Удивително! Мъжът беше с огромен ръст и широкопола шапка, големи мустаци, още по-големи ботуши и облекло, което е можело да бъде видяно в някои части на Холандия или Германия преди повече от триста години. През гърдите му беше препасана синя копринена лента, а няколко големи медали с различна форма блестяха на гърдите му. Най-вероятно сам си ги беше дал за заслуги. Всъщност господинът със съвременната военна униформа също беше с обкичена с медали гръд. Трудно беше да се каже кои бяха повече, по-блестящи и по-големи.

Не можеше да бъде! Та това настина беше цар Петър Първи! Анна имаше скромни познания по история, но те бяха достатъчни да познае, че човекът пред нея се беше маскирал много добре като Петър Първи, царят, който беше отворил за Русия прозорец към Европа. Ха-ха-ха! Той наистина държеше прозорец, символизиращ европеизацията на Русия. И тъкмо да започне да го сочи с пръст и да се смее, самоварът и просъска, че това всъщност е ТОЙ. Няма грешка! Петър Първи имаше мъжестен вид, черна коса, която се спускаше на къдри и въобще цялата му снага излъчваше страховит и достолепен вид на човек, с когото не можеш да се шегуваш без това да има последици за теб, понякога фатални и необратими.

На малко разстояние от него стоеше мустакат мъж, среден на ръст с военна униформа.  Анна можеше да гарантира, че почти никой простосмъртен човек не би искал да познава точно този човек. Защото той беше самият Йосиф Висарионович. На известно разстояние от него, но в кръга на групата имаше три коня с буйни гриви – бял, черен и риж, а до тях трима мъже с колоритно облекло и островърхи метални шапки на главите. Единият от тримата беше втренчил поглед в дулото на танка, който обхождаше всички на площада подред. И всеки път, когато дулото се обърнеше към този господин с коня, той грабваше сабята си и яхваше коня, готов нервно да атакува танка. Спираха го другите двама, които също се мятаха на конете си и му препречваха пътя.

Тримата богатири бяха горди потомци на илменските славяни, вятичите, белите хървати, поляните, русите – кръвта на всички тези славни племена се беше събрала в жилите им, за да ги направи достойни представители на едно славно време, което те бяха прославили с подвизите си. Стара Рус с основание се гордееше с тях като с нейни защитници.  Иля Муромец изпъкваше сред тримата  и с ръста, и със славата, която се носеше за него за битките му със Соловей Разбойник. Вторият по ръст и слава беше Добриня Никитич, който някога се водеше на служба при самия княз Владимир, заради когото и се беше бил със Змей Горянин. И третият беше Альоша Попович, син на свещеник, прославил се не толкова с физическа сила, колкото с хитрост, пресметливост и находчивост. Тримата се допълваха.

“Значи това беше представителната извадка на господата”, мислеше си Анна.

Докато Анна оглеждаше групата, самоварът вече беше налял чай в чашите. Водката чакаше с нетърпение този момент, за да изпълни предназначението си, а купичките с черен хайвер изскочиха зад брезичката и като че ли от само себе си се озоваха пред господата. Израженията на господата поомекнаха малко и даже добиха почти домашно изражение, заслуга за това имаше без съмнение Столичната госпожа. Даже самият Йосиф Висарионович извади доволно лулата си и запуши със задоволство. Цялата тази бутафорна игра на демократичен избор можеше и да бъде много изнервяща за него, ако не беше повече от сигурен, че просто нямаше по-подходящ кандидат от него. Той се включи в състезанието, воден единствено от мисълта, че останалите знаеха за славата, която му се носеше и щяха да проявят здрав разум и загриженост за личния си живот. Всичко щеше да стане ясно съвсем скоро.

            В това време самоварът и Анна си почиваха, докато започне истинският избор, който щеше да се състои в това, че всеки тайно щеше да гласува и да даде глас за един кандидат. Анна обаче настояваше на първоначалното си предположение.

-          Това е театрална група, нали? Преоблечени актьори са? – попита почти сигурна в положителния отговор Анна.

-          Какво говориш?! Ти си невежа глупачка! Веднага, щом те видях, разбрах! – отряза я самоварът.

-          Но ние живеем в ддвадесет и първи век, откъде се взе Петър Първи с прозорец в ръката?! Той не е ли отдавна...недовърши Анна изречението си, защото самоварът изпревари мисълта и.

-          Не! Не! Не си го и помисляй! Това са ТЕ! И тук всичко е повече от истинско и живо, не знам какво говориш! Но може би ти не си жива, а?!

На Анна това и прозвуча като недомислен опит за шега, която можеше да е смешна, ако за нея не беше повече от ясно, че живата тук е тя. Нямаше смисъл да спори със самовара

-          Ами Йосиф Висарионович? Той не може да представлява страната в чужбина. Не знаеш ли, че хората никъде по света не го обичат, направо го мразят – атакува самовара Анна.

-          Никой не го мрази! Това са провокации на онези идиоти от другата група!

-          Извинявай, но кои са тримата мъже с конете? – попита Анна.

-          Ти си невежа, знаех си! Това са тримата богатири! Как не ги позна?! – не можеше да повярва самоварът.

-          Ама те не са истински, те са от фолклора, от песните, измислени са! – недоумяваше Анна.

-          Тук всички са истински и живи! Измислената си ти, защото никой не е чувал за теб! – отсече самоварът.

Анна си спомни, че знаеше имената на тримата богатири – Иля Муромец, Альоша Попович и Добриня Никитич, странно как изплуваха изведнъж в главата и.

-          Но как тримата богатири ще гласуват за останалите двама например, та те не ги познават, нали другите са живели след тях?! –недоумяваше Анна.

-          Казах ти! Тук всички се познават! И престани с глупавите си въпроси!

-          А кой е твоят кандидат? – попита Анна. – Ти за кого би гласувал?

-          Аз не мога да имам кандидат, аз не съм от господата! Аз имам само привилегията да им служа! – изпъчи се гордо самоварът. – Временно и на идиотите от другата група...

-          - Тогава кой ще избира кандидата? Положението може да стане напечено, ако те сами се избират! – предположи Анна.

-          Той ще избере! Върховният бог на всички!

-          А той как се казва? – не мирясваше Анна.

-          Никой не знае. Но Той ще ни съобщи кой е кандидатът.

Анна имаше друга представа за демократични избори, при която хората избираха, а не боговете, но не искаше да настоява повече, защото очевидно самоварът не я вземаше насериозно.

И изведнъж небето се  смрачи, шум на криле се чу отвсякъде и огромна сянка като чадър почти ги закри. Всички вдигнаха поглед да видят какво лети над тях, но видяха само огромните нокти на едно огромно влечуго с крила. То се спусна на земята и започна да се смалява, докато зае приличен на ръст размер, но все пак се извисяваше по ръст и по обем от всички останали. Беше пристигнал последният кандидат в групата на господата – Змей Горянин. Не се видя някой да извика от радост или пък да се спусне да го прегръща. Той очевидно не беше желан нито като гост, нито като кандидат тук. Всички знаеха колко коварен можеше да е Змеят и колко нечестно печели битките си. Обикновено му помагаше самият бог Чернобог,  владетелят на подземния свят Нав. С такъв покровител нямаше как да не спечелиш всяка битка. У останалите се усещаше по-скоро завист, защото те също бяха ревностни служители в подземния храм на Чернобог, но по незнайно какви заслуги или за какви ласкателства от страна на змея Чернобог го беше обявил за свой пръв любимец и винаги изпълняваше всяко желание на своето протеже. Даже самоварът си прехапа кранчето, от което течеше чай, и нищо не каза. Останалите не поздравиха, а се направиха, че не го забелязват. Анна веднага позна този кандидат, никой не можеше да го обърка с нещо друго, може би от това се страхуваха останалите. Почти паника премина през групата на богатирите. Добриня Никитич не можеше да повярва на очите си! Та нали той собственоръчно беше убил Змей Горянин в битка при река Пучай, за да освободи племенницата на княз Владимир?! Князът после не се оказа особено благодарен, но това е друга история, за която даже богатирът Добриня не смееше да говори. И ето го змея, жив и здрав, в целия си исполински ръст! Как можеше да знае той, обикновеният богатир, че Змей Горянин имаше много животи и че всъщност той беше взел само един негов пореден живот. Злото никога не умираше.

Всеки беше нащрек по отношение на другия в групата. Най-малкото, което можеше да се каже е, че си симпатизират. По-скоро  се усещаше агресия, заплаха и омраза, които целяха да смразят кръвта на останалите. Но завистта надделяваше над всичко. Сега всичко зависеше от това как ще се разберат Чернобог и Род, те едва ли щяха да оставят всичко в ръцете на господата, защото това със сигурност нямаше да доведе до нищо добро.

             И тогава водещият военен на събранието извади една малка черна кутия и обяви, че изборът започва. Всички заеха подобаваща стойка, нагласиха лицата си сериозно и съсредоточено, пригладиха предницата на дрехите си, някои затропаха нервно, а други просто зачакаха. Силен вятър се изви над групата, все едно пратен нарочно от бог Стрибог да даде тласък и ускорение на цялата група. И те наистина се оживиха, а някои и се ожесточиха и затропаха с крака нетърпеливо. Водещият военен не искаше повече да рискува положението си, взе купчина листчета и писалки, мина и раздаде на всички. Всеки трябваше да напише името на кандидата, който мислеше, че заслужава да бъде избран и после щеше да бъде обявено. Даде им известно време за изпълнение на задачата, а след това мина да събере листчетата. Но какво беше изумлението му, когато, заставайки пред Йосиф Висарионович, го видя как гордо държи несгънатия лист, на който с големи букви беше изписано “СТАЛИН”! Той очевидно нямаше какво да крие нито от какво да се срамува. Не, водещият не посмя да му направи забележка, че нарушава изборната процедура. Всъщност никой простосмъртен не би посмял да му направи забележка. След това водещият застана  пред уважаемия Петър Първи, който беше написал с разкривени букви “Царь Петр I”. После дойде ред на страшния Змей Горянин, който пусна в кутията една голяма люспа, която беше отлюспил от едното си крило и по големина надминаваше половината подметка на обувката на Петър Първи, който беше известен с огромните си ходила. Богатирите бяха единни в решението си и пуснаха в кутията по един конски косъм – съответно бял, черен и риж. А Иля Муромец реши да даде по-голяма преднина на себе си и откъсна един голям косъм от брадата си, който спокойно можеше да мине за конски, но  с неопределен цвят.

И така водещият остави кутията със странните предмети в една заградена стаичка и всички зачакаха какво щеше да бъде решението на боговете. Малко беше да се каже, че Род беше смаян от проявената тактика и стратегия на кандидатите. Той мислеше, че е живял доста и че е видял всичко вече по света. Но това надмина очакванията му. Кандидатите гласуваха типично като за господа – всеки избра себе си като най-достоен. И Род започна да мисли и съобразява качествата и достойнствата на кандидатите, претегляше тяхната слава по света, с какво ги познаваше светът и какви шансове реално имаха. Да вземем например Йосиф Висарионович. При споменаването на това име даже самият Род потрепери. Не, това едва ли щеше да е добра реклама за страната, светът вече имаше твърдо мнение за този кандидат, макар че той самият очевидно все още живееше в заблуда, поддържана от най-близкото му обкръжение, което не спираше да му повтаря, че е народен любимец. Той беше любимец, но на Чернобог, по-скоро негов верен слуга, но Чернобог не се поколеба да го изрита, когато вече започна да става опасно и за него. Не, определено Йосиф Висарионович нямаше да е добра реклама нито за света на хората, нито за този на боговете. Змей Горянин отпадаше автоматично, защото беше известен само с пакостите си и само вреда носеше в света на хората. А фактът, че е пръв любимец на Чернобог, просто потвърждаваше съпротивата на Род към този кандидат. Тримата богатири бяха честни и открити, ревностни защитници на Стара Рус, но и много неизвестни по света. Оставаше Петър Първи. Не, той не беше идеалният владетел, далеч не. Но колко хитро само беше обмислил всичко и даже беше взел със себе си едното крило на стар прозорец, за да напомни как беше отворил Русия към Европа и как от Холандия и Германия беше тръгнал поток от занаятчии и майстори да помогнат на страната да се модернизира. Е, защо не?

Военният излезе от стаичката и отново застана пред групата, като държеше в ръцете си празна кутия. В този момент птицата Гамаюн, говорителката на боговете, закръжи над групата на господата, сниши се над водещия и пусна нещо в празната кутия, която той държеше. Водещият бръкна в кутията и извади едно листче, на което с разкривен почерк беше изписано името на човека със стария прозорец в ръцете. Той прочете името. Никой не каза нищо, но се разнесе пукане и ядно стискане на юмруци, недоволен шум от криле, нервно тропане на ботуши и ритане на едната чаена чаша, от което тя не издържа и изпищя от болка. Чу се и как някой захвърли силно нещо и как самоварът подскочи като ужилен, но нещото затрудняваше движенията му. Това нещо беше рамката от прозореца, която доволният от избора Петър Първи беше захвърлил и която се беше нанизала като огромен гердан върху самовара. Самоварът се мъчеше да се освободи от рамката, но не успяваше и само се чуваше едно болезнено сумтене и пъшкане. Анна вдигна рамката и я махна от самовара. Всички стояха и не проронваха дума. Само оръдието на стария танк нервно се поклащаше в посока към групата на господата и като че ли усещаше, че въздухът скоро ще експлоадира от напрежение. Самоварът се обърна към Анна и я подкани, че е време за другата група. Там вътрешният избор тепърва трябваше да се състои. Предстоеше дълъг и мъчителен ден.

И пак се заниза процесията – самоварът отпред, чаените чашки на чинийките си и Анна най-накрая, като този път не само държеше последната чашка върху чинийката, но трябваше да успокоява и чашката, която беше ритната безмилостно от ботуша. Колоната вървеше с ускорено темпо, което трябваше да им помогне да забравят по-бързо страха  и да оставят мрака и студа зад себе си. Така те вървяха известно време, като минаха покрай танка, който охраняваше мирното и демократично провеждане на изборите и стигнаха до старата църква. Всъщност старият танк стоеше между двете групи, като малко встрани от него на площада се намираше и блажената стара църква, известна с това, че никой не можеше да каже със сигурност кой точно цвят преобладава. Но това нямаше значение. Още щом подмина танка и се изравни с църквата, колоната най-напред забеляза колко много цветове им махаха приветливо от външните стени на църквата – синьо, жълто, червено, зелено, розово. На колоната започна да и олеква от цялото това цветово разнообразие и радостта, без да се колебае нито миг, се настани в сърцата им. Даже намусеният  самовар забрави на какво унижение беше подложена службата му и побърза да запише този лош помен в графата “трудови злополуки”. На Анна църквата и напомни за старата им селска църква и тя се оживи при мисълта, че може би е близо до родната си къща. Тя настоя да разгледат отблизо църквата и самоварът, колкото и да не му се искаше, се съгласи. Приближиха се до сградата, но от страната изкъм тях не се виждаше никаква врата. Анна несъзнателно се откъсна от колоната и тръгна в кръг по външната стена на църквата, търсейки врата. Тя обиколи цялата църква и почти се сблъска със самовара, но врата не се виждаше никъде. Църквата беше като зазидана и каквото и да криеше вътре, то нямаше никакъв начин да се стигне до него. Всичко това напомни на Анна кък всъщност започна всичко и тъгата я погълна цялата. Тя трябваше да намери живите цветя, а и начин да се върне, защото баща и имаше нужда от нея. Но начин все още не се виждаше и пред избора да се скита сама в тази непозната страна,  Анна предпочете компанията на самовара  и на чашките. Самоварът не спираше да подканя всички, че закъсняват и трябва да побързат и те продължиха по пътя си.

Сякаш за да ги окуражи още повече самият бог Погода беше пратил най-хубавото време, което му се намираше в момента в наличност и им намигваше отвисоко, че животът може да е отново  прекрасен. А Майката Земя си отдъхна, попи снега във себе си и изложи на показ зажаднялото си за слънчеви милувки и ласки тяло. Слънчевият бог Хорс само това чакаше. И се започна една игра,  която обаче не беше за пуритани. Но Майката Земя беше жадна за любов и топлота. И Погода, и Хорс се надпреварваха да я ухажват всеки по своите си правила. Младият бог Погода я развълнува с лекия топъл и закачлив ветрец, който прати, за да погали лицето и и да го изсуши от мокротата на снега и да го стопли от студовете. А Хорс не спираше да я сгрява със слънчевите си лъчи и да ги разпраща щедро по цялата Майка Земя. Когато цялата игра приключи, над площада в света на хората времето беше слънчево и топло, а птиците се надпреварваха да ги омайват с песните си. Но там някъде отвисоко, в света на Прав, палавият млад бог Погода се усмихваше предоволно, като съвсем лекичко поклащаше островърхия си шлем и рогата си.  Рогът на изобилието, който държеше в лявата си ръка Погода, и този път  беше изсипал щедро от семето на живота върху Майката Земя, давайки и сила за растеж и плодовитост. 

Цялото това тайнство оставаше невидимо за очите на Анна, но доброто време, което дойде на смяна на предишния студ и сняг бяха приветствани от цялата колона с възторжени възклицания. Бяха извървели доста път, когато пред тях взе да се очертава и другата група. Тук тишината не беше добре дошла. На нейно място се бяха настанили веселието, крясъците, виковете, говорът, смехът. Изглежда всеки беше дошъл тук, за да говори, но не и да чуе. И всички се бяха наговорили да се изкажат едновременно. Но това на никого не правеше впечатление. Но водещият на избора – отново военен представител – виждаше голямо затрудние, когато трябваше да съобщи нещо на всички.   Същото се отнасяше и за стария танк – той периодично насочваше дулото си в тяхната посока, но колкото и упорито да се взираше от изпаренията на самогона не можеше да види нищо. Цялата голяма и весела група от народа беше развълнувана само при появяването на мисълта, че и на тях им се дава право да избират. И понеже изискването за изборите беше да са демократични и мирни, но никой нищо не беше споменал за причината за колективното веселие, то то не минаваше за проблем и препятствие на изборите. А думата “демократичен” по степен на въздействие можеше да се сравнява само с танца, който младият бог Погода танцуваше с Майката Земя. Толкова разтърсваща беше за тях.

Отпред до водещия беше опънат плакат, на който беше изписано: “Организация за мир, зелен свят и женски права” = ОМЗСИЖП”. Тук никой не забеляза даже присъствието на самовара, който се беше надул и възгордял, а  презрението, което той изпускаше от чучурчето си можеше да развали хубавото време отново. Той презираше тази група, защото тук обноските не бяха на почит и никой не оценяваше маниерите и правилата на сервиране и обслужване, които беше усвоил при господата. Тук той губеше оформената си самоличност  и оставаше с впечатлението, че можеше да бъде всичко, което пожелае. Но той вече знаеше кой е и възможността да може да бъде и някой друг извикваше паника и подозрения за нещо психично нездраво. Той имаше нужда да знае кой е и да бъде това до края на дните си. Той нямаше нужда да променя образа си. Та нали ако си създаден като самовар, твоята самоличност е да бъдеш самовар?  За какъв избор може да става въпрос? Да, той беше чувал за някои редки случаи при някои самовари , че идентичността може да се разширява и променя, но също така беше чувал, че тези случаи бяха свършили в психиатрията. Просто не бяха издържали на напрежението и свръхголемите очаквания, с които сами се бяха натоварили. Не, той не искаше това. Но при глупаците е така, няма ред и дисциплина. Само фантазии, които объркват и без това неподредената им душевност.

На Анна цялата тази група и се стори повече от странна. И понеже никой не ги посрещна и не им обърна специално внимание,  те седнаха да си починат. Чашките се търколиха недисциплинирано от чинийките и колкото и да им подвикваше самоварът, те  не искаха да мръднат от местата си. И те заслужаваха малко почивка и уважение. Анна последва примера им и поседна на земята заедно с чашката и чинийката, които продължаваше да държи. Но в този миг някой се обърна към самовара и докато той разбере какво става, без никакво предупреждение и етикация, просто отвъртя кранчето и си наля чай в чашата, която вече държеше. След това притичаха и други да се възползват от самовара. А когато чаят свърши, тогава последният желаещ просто го ритна и ругатни полетяха във въздуха. Самоварът се сви до Анна и въздишка на унижение и обида отекна във въздуха. Никой вече не му обръщаше внимание. Но Анна го погали и го успокоява дотогава, докато той не възвърна предишната си бодрост и самоувереност. “Животът е несправедлив”, не спираше да си мисли самоварът. Но той беше създаден, за да оцелява. А и музиката, която се носеше из въздуха – звуците на балалайка и песните, които я съпровождаха, допринесоха духът му да се възвърне отново. Групата се веселеше, едър мужик не спираше да танцува казачок пред погледа на засмени хубавици. Някои само пиеха, а други не спираха да ядат пелмени и блини, които се раздаваха безплатно.

Всички бяха толкова упоени и щастливи, целуваха се по братски и се обичаха всичките и само едно дружно примляскване се чуваше из въздуха. И тогава водещият представи имената на кандидатите.

Най-напред сред кандидатите Анна видя една матрьошка с  големината на човешки ръст. Тя имаше големи сини очи и на главата си беше завързала шарена платнена кърпа. Беше красива матрьошка, нарисувана с най-ярките и цветни бои, които съществуваха. До нея вървяха три малки матрьошки, нейните деца. Както се разбра, бяха от различни бащи, което пък беше резултат от начина на живот, който имаше матрьошката, свързан с нейната бедност и борба за оцеляване. Матрьошката беше обикновена жена от народа, една от многото. Докато матрьошката се покланяше театрално на публиката, трите малки дечица бяха взели по една пирожка във всяка ръка и лакомо се опитваха едновременно да ги напъхат в устата си. Вторият кандидат изглеждаше познат на Анна, но едва с помощта на самовара успя да си спомни и името и. Това беше баба Яга, наметната с дълъг павловопосадски шал и окичена със сухи цветя и билки, напомнящи гората. Тя беше пазителката на гората и на границата между двата свята. Някога всички се страхуваха от нея, даже се говореше, че ядяла и малки деца. Това можеше да е  вярно, но можеше да е и обикновена злобна клевета. Разказваха също, че къщичката и била на кокоши крака и черепи висели по оградата и. Но  и това можеха да са сплетни и клевети. А и фактът, че тя живее в дълбоките гори в Сибир, караше хората да възпиремат с подозрение всичко казано за нея. Малцина бяха тези, които бяха виждали всичко с очите си, а още по-малко бяха онези, които се бяха върнали да разкажат. Само това можеше да разкаже за тази участничка самоварът на Анна. Но времената вече бяха други и баба Яга беше станала активна членка на организацията. Основната  причина да се запише в тази организация беше, че в гората вече бяха свършили лековитите треви и тя нямаше суровина за лечителските и магическите си дейности. Никой не внасяше лековити треви от чужбина, но и да внасяха, тя нямаше пари, за да си ги купи. Преди години черен облак, идващ от запад, беше покрил гората и от тогава всичко започна да съхне и вехне. Това беше заплаха за живота в гората въобще. Започнаха да наричат гората Мъртвата гора. В нея  не пееха птици, нямаше вече животни и растения. И баба Яга тръгна да търси начин да спаси гората. Така тя срещна кафявата мечка, следващия кандидат на тези избори. От кафявата мечка се страхуваха всички, но най-вече тези от господата, които имаха гузна съвест и мръсни ръце. Обикновените хора не се страхуваха от нея. После те срещнаха матрьошката, която по това време беше само с две деца, но на път с третото. Бременна я беше изоставил новият и ухажор, с когото се беше запознала на танците. Матрьошката беше добра танцьорка и това беше един от начините да печели пари. Орисниците Рожденици, любимите дъщери на бог Род, бяха орисали  и матрьошката с някаква съдба и най-вероятно и на нея и предстоеше достоен и нахранен живот, но засега времето, когато това щеше да настъпи, се знаеше само от Орисниците, самата матрьошка се мислеше за злочестна и с лош късмет в живота.

Тримата образуваха група, но им липсваше идеологическата нишка и платформа. И тогава почти на края на мъртвата гора срещнаха учения котарак Баюн, който съвсем естествено се превърна в техен идеолог и главен философ. Котаракът Баюн седеше на върха на железен стълб и имаше най-вълшебния и омаен глас, който групата беше чувала. Беше майстор да разказва истории, приказки, гатанки и измислици разни. Въобще притежаваше всичко необходимо, с което щеше да развлича групата в техния път към големия свят на хората, които можеха да ги чуят и да помогнат да се спаси мъртвата гора.

Групата щеше да се бори за мир, зелен свят и женски права, това последното по настояване на матрьошката.  Вниманието на Анна привлякоха цветята, нанизани на гердан и закачени на врата на баба Яга, но даже и отдалеч можеше да се види, че те отдавна бяха мъртви. А по-късно се разбра, че са изкуствени, по-трайни били цветовете им.

Публиката не спираше да аплодира представянето на всеки един кандидат. А това беше най-пъстрата публика, която можеше да се види. На една висока плоскост плуваше в аквариум златната рибка. Там бяха още Буратино, Василиса Прекрасна, жените декабристки, няколко снажни и силни мужици, принцесата жаба, Иванушка глупакът. И още няколко повече или по-малко известни лица. Мужиците, подтиквани от плътските желания на бог Поревит, не спираха да флиртуват с принцесата жаба и с останалите хубавици. Това не беше място, където платоничните увлечения на бог Лел бяха добре дошли. Не и докато траеше алкохолното опиянение, през което време похотливият бог Поревит вземаше предимство с лесна ръка.

Водещият най-после прикова вниманието на всички, взе кутията и мина пред четиримата кандидати. На всеки раздаде по едно листче и химикал, с който трябваше да напишат името на техния избраник и после да го сложат обратно в кутията.  След като мина да вземе изписаните имена, занесе кутията в тъмното оградено помещение и всички зачакаха избора на боговете.

Род беше не по-малко смаян и тук. Трите листа бяха празни по обяснима причина, трима от кандидатите не можеха да пишат. Но на четвъртото котаракът Баюн беше изписал с изящен почерк имената на всичките четирима кандидати. И Род извика добрия бог Белобог и започнаха да мислят и съобразяват.

             След известно време птицата глашатай Гамаюн се появи и над тази група и остави с клюна си нещо в празната кутия, която държеше водещият. Той изчака птицата да отлети, взе листчето, застана пред групата и всички чуха как той произнесе името на матрьошката. Всеобща радост избухна от всички страни, всички започнаха да се прегръщат и целуват по братски. Водещият обаче успя да ги надвика и да напомни, че сега предстоеше по-важното, беше време за крайния избор. Той прикани всички да се приведат във вид приличен и да изчакат следващото указание. Следващото указание беше, че двете групи трябваше да се придвижат до танка и да застанат по-близо от двете му страни. Изборът щеше да бъде съобщен от боговете, те трябваше да решат дали Петър Първи, или матрьошката е достойният кандидат да представи страната в чужбина и да вземе голямата награда.

            През това време Анна и новите и приятели самоварът и чашките си бяха почивали на топлата земя, а Анна с любопитство наблюдаваше случващото се. Но беше време да тръгват. Никой обаче не искаше да помръдне от мястото. Не ставаше ясно дали бяха толкова опиянени, че не разбираха какво им се говори, или пък внезапно разумът им беше станал по-трезв и свеж от зимно утро и те разбраха какво се иска от тях. Мисълта, че нещо искаше и можеше да ги накара да се доближат до групата на господата всяваше ужас в цялата група. Единствено самоварът се изправи бързо, приглади сребърната си обвивка, изражението му доби отново самоуверен вид на победител. Най-после при своите, към които принадлежеше и където му беше мястото. Не той не беше обикновен самовар, който просто сервира чай. Той имаше разбиране за процеса и за нещата, разбиране от най-висше естество. Не му беше мястото при простолюдието и при тези слуги.

-          Да вървим! По-бързо, глупачке! – изкомандва той Анна.

Всичко беше забравено – искриците симпатия, помощта и разбирането на Анна. Службата го зовеше.

-          Чакай! Не отивай там! Опасно е! – извика Анна.

Но вече беше късно, самоварът тичаше с всичката сила, която имаше. Чашките и чинийките даже не помръднаха от мястото си. Никой друг не се опита да спре самовара. Но и никой не се опита да го последва.

Род не можеше повече да протака целия избор. И докато се усетят, двете групи се озоваха лице в лице една срещу друга. Никой не помръдваше – омразата и напрежението, които се усещаха ъв въздуха можеха да се режат. Род беше изключил волята им и и те стояха като кукли манекени, без да помръднат. Насилието беше предотвратено. И се събраха Род, Белобог и Чернобог и започнаха да мислят и премислят кой от двамата кандидати обективно е по-достоен да представи страната. Ясно беше защо нито Чернобог, нито Белобог можеха да бъдат безпристрастни и обективни. Спореха дълго и разгорещено. И тогава Род дочу някакъв глас да казва нещо. Заслуша се по-внимателно и можа да различи, че това беше детски глас. А когато се вгледа, видя, че това беше най-малкото дете на матрьошката. Малката матрьошка беше малко встрани  от цялата група, беше застанала на колене и шепнеше някакви думи. Род не можеше да разбере всичко от детската реч, а и най-вероятно малката матрьошка не произнасяше всичко правилно. Но той успя ясно да долови думите: “Отче Наш, Амин”. Това беше повторено няколко пъти. След това малката матрьошка избухна в плач и занарежда: “Прости ми, прости ми, че не помня всичко! Амин!” Род слушаше детските думи и не можеше да си спомни откога не беше чувал нещо по-трогателно и искрено. И той разбра защо малката матрьошка казваше всичко това. Не можеше да не забележи също така как тя беше завила няколко пирожки в парче хартия и ги беше сложила в джоба си. Пирожките бяха лакомство, което не се срещаше често в тяхното меню. Тогава към малкото детско гласче се присъедини и друг глас, женски глас, който също нашепваше горещо: “Отче Наш, помогни му! Отче Наш, помогни му! Амин!”. След което плач заглушаваше думите на жената и даже Род не можеше да чуе останалото. Жената не спираше да плаче и да моли за нещо, за нещо свое си. Всичко това продължи няколко минути, през които детското гласче и гласът на Анна се редуваха в молитвените си слова, всеки плачеше за своя родител.  И една силна въздишка се отрони от Род и той може би се замисли за справедливостта в света, който беше създал.

Тогава двете групи се оживиха и започнаха да си шепнат нещо помежду си. И над тях отново се чу силен плясък на криле и вестителката на волята на боговете Гамаюн се спусна над тях и остави нещо в кутията на водещия изборния процес. След като тя отлетя, водещият взе листчето и прочете ясно и с треперещ глас: “Матрьона Ивановна”. Тишината беше най-неподходящият отговор в ситуация като тази. Но никой не познаваше Матрьона Ивановна. В този миг се чу само силно хлипане, което премина в ридаене и женски плач.

-Да, така се казвах! Така се казвах! Спомних си! Но никой досега не е използвал цялото ми име! – хълцаше невярващо и с новопоявило се самоуважение към нея самата матрьошката.

Тя си беше спомнила името си. В същото това време се чу и силен пукот на оръжие, все едно най-силният и мощен пистолет разкъса тишината във въздуха. Идваше от групата на господата, които наизвадиха оръжие и се спуснаха към другата група. Най-ожесточен беше Петър Първи, който размахваше острата си и дълга сабя и не спираше да крещи с пяна на устата, че ще убие тази никаквица. Всички чуха как нещо по-силно даже от неговия глас започна да се движи и да скърца и тогава старият танк зае безапелационно малкото място, което оставаше между двете групи. А те замръзнаха по местата си. Дулото на танка се завъртя на триста и шестдесет градуса и се спря обърнато към групата на господата. Те не помръднаха в отговор. Само самоварът се хвърли безразсъдно напред, опитвайки се да покаже безсмислено за последно своята лоялност към господарите си.

-          Ще те убия, глупачке! Ти си виновна за всичко! Ако не беше ти, това нямаше да се случи! – крещеше истерично той. И се хвърли юнашки срещу Анна, бълвайки  последните горещи капки от чая. Но никой от господата не го подкрепи, нито пък го похвали.

Анна не можеше повече да остане на това място и тя хукна да бяга. Тичаше в посока далеч от двете групи и от побеснелия самовар, който се опитваше да я настигне. Тичаше и плачеше. Тичаше, докато не чу над главата си криле на птица и тя видя Гамаюн да кръжи над нея. Анна инстинктивно я последва. И тя самата не знаеше, че може да тича толкова бързо, а сълзите и се стичаха на потоци по лицето и. Птицата над нея вече не се виждаше, но нещо бяло  и махаше отпред. Анна се спря и не можеше да повярва на очите си, когато видя точно на две крачки пред себе си снежно-бялата завеса да се вее във въздуха. Тя просто си висеше все едно нямаше нужда да бъде закачена на нищо или пък някой горе нависоко я държеше с безплътните си ръце. Анна избърса сълзите си с крайчето на завесата, след което не се поколеба нито за миг и мина през нея.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.