„Кулата на злото”

 ( откъс от седма глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна се огледа и не можа да разбере къде се намира. Пред нея се беше ширнал прашен път, по който не се виждаше някой да  минава. Отстрани на пътя имаше дървета без листа, с голи клони, които  изглеждаха почти като вкаменени без признаци на живот. Може би това някога са били върби, в клоните на които е живяла добрата нимфа и под чиито тъжни клони млади влюбени са се срещали и са се обяснявали в любов? А може би сред дърветата е имало и калина, символ на момичешката красота и нежност? Анна беше чела, че калината е имала привилегията да краси и сватбените краваи, а и да бъде бродирана на дрехите на младоженците. Калината е имала и почтеното задължение да стои на стража на гробовете на загиналите в битка казаци. А може би стройни тополи са се виели покрай пътя някога? Как можеше да се разбере? Със сигурност е имало и могъщи и силни дъбове дълголетници!  И Анна почти си представяше цялото това зелено пиршество и богатство. Представи си и как в клоните на дърветата са пеели птици – лястовици, славеи, кукувици. По поляните наоколо щъркели са се разхождали важно, важно и са придавали елегантност и грациозност на пейзажа. А някъде високо, високо в небето жерави са се извивали и са пеели тъжните си песни. Анна стоеше и не искаше да помръдне. Картината, която си представяше, беше толкова контрастна и различна от това, което виждаха очите и, че тя искаше да остане със затворени очи и да преживява въображаемата гледка. Но трябваше да намери начин да се измъкне оттук. Може би защото се свечеряваше вече и мракът рисуваше всичко в черно и сиво, но пейзажът наоколо беше като застинал, замръзнал във времето по един мъртъв начин. Все едно богиня Жива по някаква неизвестна за останалите причина беше напуснала съвсем доброволно това място. И на нейно място тук се бяха настанили Морена, Чернобог и слугите му. Тръпки полазиха Анна и страхът скова душата и. Тук беше опасно за нея. Тя направи несъзнателно няколко крачки напред, но пак се върна. Не можеше да реши накъде да поеме и къде изглеждаше по-малко мрачно и опасно. Светлина не се виждаше отникъде. Даже напротив, като че ли за да се подсили усещането за ужас и опасност, някакви неясни звуци изведнъж се чуха от едната страна на пътя. Започна като стържене, все едно някакво старо и ръждиво желязо се опитваше да се завърти. След това из въздуха се понесе писък, който го последва от страховито кискане. Не можеше да се разпознае на кого принадлежаха тези гласове, но и нямаше нужда. Анна замръзна на мястото си и кръвта и застина от страх. Звуците на стържене, писъкът и кискането се повториха и потретиха и тоналността им беше толкова висока, че все едно бяха пуснали запис по високоговорител. Но не се виждаше нищо, което би могло да произвежда тези страховити звуци. Анна не смееше да помръдне. Изведнъж цялото това трещене спря и ярка светлина освети небосклона, Анна можеше да види, че идва от едната страна на пътя, а в основата на тази светлина ясно се очерта една висока постройка,  приличаше на Кула, но без остър връх. Тази гледка не обещаваше нищо добро и ужас, животински страх и отчание завладяха Анна. Тя не спираше да трепери. Тогава тя видя една сянка да пробягва точно зад нея. Приличаше на сянката на човек. И Анна реши да рискува, неизвестността за нея беше по-страшна от страха.

И тя извика:

-          Ей, ти кой си?

Сянката замръзна на мястото си. Известно време стоя така, но Анна отново повтори въпроса си. Мълчание беше отговорът и този път. Анна си помисли, че може би сянката се страхува също като нея и продължи да пита:

-          Извинявай, но къде се намираме? Не се страхувай от мен! Аз се изгубих и търся пътя за вкъщи!

-          А ти какво си? – се престраши да попита сянката.

-          Ами човек съм – отговори несигурно Анна.

И тогава тя видя как сянката доби плътност и се материализира и пред нея застана нещо рошаво и космато с дълга брада, ниско на ръст старче.

-          Човек, а? Не може да бъде! Тук хора не е имало от...- прекъсна старчето изведнъж речта си – откакто то избухна и ги унищожи. И сега изведнъж от нищото се появява  отново човек, а толкова го чакаме. Уважаема, ти сигурна ли си, че си човек?

-          Да, да, да! – побърза Анна да увери странния старец, защото за него това, че тя беше човек всъщност се оказваше нещо положително и хубаво - А ти искаш ли аз да съм човек? – попита го Анна, за да е сигурна.

-          Охо, хората са велико нещо! – с чувство на възхищение и преголямо уважение рече старчето. – Те измислиха Кулата, която после ги унищожи, но важното е, че те я измислиха. После другите я завзеха и искат да унищожат всички нас и всички останали, които не приличат на тях. Те си мислят, че са повече от хората, но тук отдавна не сме виждали хора, а ни трябват, за да се справим с тях.

Анна не разбираше какво и говори  косматото старче.

-          А каква е тази Кула? – попита тя.

-          Шшшт! – вцепени се старчето и зашепна – не викай толкова силно, тя ще те чуе. А до Кулата  и хълма живеят и останалите.

-          Теб страх ли те е от другите? – без да знае защо попита Анна. – Те какви са?

-          Страх ни е от Кулата, човек я е измислил и човек може да я надхитри! Но хора тук отдавна няма. Те се самоунищожиха, като построиха Кулата, с която трябваше да владеят целия свят. След това тя избухна, черен дъжд се посипа от небето и унищожи всичко живо.  Само ние останахме и другите до Плешивия хълм. Кулата  е в саркофаг, години стоя така, докато другите не я превзеха и тя умножи в тях злото и те искат да унищожат всички нас. Само човек може да ни помогне, той знае как да спре Кулата.

Анна започна да схваща какво се случва тук.

-          А къде се намираме? – потита тя, за да разбере как да се измъкне оттук.

-          Никъде. Това е никъде.

-          А ти как се казваш? – не мирясваше Анна.

-          Къщовник, домашен дух, уважаема. Но без хората къщата е вече празна, няма на кого да служа – тъжно отговори старчето – Затова я превърнах в гостилница, докато дойдат хората пак.

-          Моля те, може ли да отседна в твоята гостилница – сети се изведнъж  Анна, че няма къде да отиде.

И тогава стърженето писъците и кискането започнаха отново да завладяват въздуха. Носеха се на вълни по въздуха, като че ли искаха да превземат не само вуздуха, но и да внушат господство и психологическо надмощие. След тях се появи светлината, която като сноп освети небето и очерта Кулата в далечината.

-          Бързо, да тръгваме, те ще ни открият! Разберат ли, че си човек, ще те убият. Те се страхуват от хората.

При това пояснение Анна не чака изобщо втора покана, а заситни с дребни, колкото на старчето крачки, и след известно време  вече не можеха да се различат сенките им. Анна бързаше, колкото имаше сила, но вече почти не различаваше в далечината пред себе си Къщовник. В началото той беше само една сянка, която обаче с поради скоростта се разтвори във въздуха и изчезна. Анна започна да го вика и някаква невидима ръка я хвана и я издърпа във въздуха. И тя вече летеше, и беше редом до Къщовник, който отново беше наполовина невидим. След като летяха известно време Къщовник започна да добива плътност и очертанията му започнаха да стават по-космати и той отново си беше старчето с дългата брада. Тогава Анна усети как се приземи на земята и почти полетя на прашния път. Къщовник се приземи плавно и грациозно,  подпомаган от опита, който имаше в този вид придвижване по въздуха.

Вече беше напълно тъмно и Анна не можеше да различи почти нищо освен тъмнина около себе си. Но последва Къщовник и те се озоваха пред входната врата на една къща. Къщата не беше голяма и можеше да се види, че беше доста стара. Входната врата беше от масивно дърво и изглежда беше направена така, че да предпазва от влизане с взлом. Къщовник извади един стар и много дълъг ключ и отключи вратата. Анна стоеше, без да помръдне, но Къщовник я подкани, че трябва да побързат, за да не видят останалите, че човек е дошъл и двамата влязоха вътре. Анна не беше видяла той да има чанта, но той започна да изважда от джобовете си разни неща, като храна, бутилки, продукти, домакински неща за поддръжка на къщата. Беше ходил този ден на пазара в близкото село и беше купил всичко, от което се нуждаеше неговата гостилница, за да функционира добре според неговите стандарти.

Къщата отвътре приличаше на обикновена селска къща, но пригодена да събира повече хора. И Къщовник гордо започна да и показва помещенията и какви подобрения беше направил по къщата, откакто стопаните му загинаха при избухването на Кулата. Той беше лоялен домашен дух, който не просто обичаше стопаните си, но беше и благодарен, че се бяха грижили да има добър климат и атмосфера в къщата. И затова беше останал в дома, където се беше чувствал добре и се беше постарал да го поддържа така, че когато стопаните му се върнат един ден, да се гордеят с него. Защото какво е една къща без нейния домашен дух? Любимото му място в къщата беше до печката, там спеше. А той не просто вярваше, че в къщата отново ще заживеят хора, той беше убеден, че това ще се случи. И когато Анна влезе в къщата и се настани в стаята за гости, за да си почине, Къщовник с най-голямо задоволство отиде да и приготви чай и топла храна за вечеря. Не, това не беше задължението на добрия ханджия, който просто извършва услуга срещу заплащане. Защото можеше да се види и с просто око, че Анна няма пари. Това беше нещо повече, той беше роден за това от хората да топли техния дом, да създава уют и да живеят заедно в мир и хармония. Това беше неговото предназначение, поне според първоначалния замисъл, който хората бяха вложили, създавайки го. И Къщовник беше благодарен на хората и беше сигурен, че всичко в този свят беше тяхно дело и творение – и живота, и смъртта. Затова, когато поднесе на Анна топлата храна и седна до нея, той благодареше мислено на своите създатели хората, които бяха боговете в неговия свят. И той с удоволствие се зае и с ролята си на домакин и заразказва на Анна историята на своя род, която напомняше и се преплиташе с историята на човешкия род въобще. Къщовник беше толкова стар, че помнеше даже времето, когато беше създадена тяхната столица от братята Кий Щек, Хорив и сестра им Лебед. Негови роднини бяха обитавали домовете на славните братя. И по стените можеха да се видят портрети на тези славни създатели. “Човек, човек”, не спираше да пее безсмъртното му сърце. “Всичко ще е наред, тя ще се справи с тях”, не спираше да си нашепва той. Къщовник вече беше включил Анна в плановете на тяхната група и смяташе, че тя ще изиграе ключова роля и че на всяка цена ще измисли план как да унищожат дяволската група, която се беше настанила при Плешивия хълм, който пък беше до Кулата.

На другата сутрин Къщовник посрещна Анна с усмивка на уста. След като закусиха, Анна обеща, че ще помага в домакинството и в обслужването на гостите като благодарност за подслона. Къщовник беше доволен от това развитие на нещата, още повече, че това щеше да я държи вътре в къщата, където нямаше да бъде открита толкова лесно. Защото ако плешивите разберат, че човек се е появил тук, те ще направят всичко възможно да го заловят и убият. Засега Къщовник трябваше да представи Анна на своите и да се заемат със съставянето на плана. Подредиха храната и напитките в съблазнителни редици, които се усмихваха едни на други  - пиво, квас, самогон, горилка, коняк,  вино, варенуха. Удивително е колко изобретателни в количествено и качествено отношение се бяха оказали хората, когато ставаше въпрос да задоволят лакомията си. Алкохолът им помагаше да бъдат и повече себе си, когато това беше трудно за тях през останалото време, но те можеха да бъдат и всеки друг под влияние на алкохолното въздействие. Храната пък беше следващото най-сигурно удоволствие и в гостилницата на Къщовник тя беше представена достойно – борш, вареники, галушки, олади, сирники, голубци, кулиш – все спомени за живота им с хората.

Самият Къщовник и гостите му проявяваха малък интерес към храната, но споменът за  хората ги задължаваше да поддържат илюзията, че те един ден пак ще се появят и че всичко ще бъде по старому. Затова те по-скоро се преструваха, че използват човешката храна и напитки, отколкото наистина да имаха нужда от тях. На тях не им трябваше бутилка с горилка например, за да накарат кръвта си да ври и кипи от смесени чувства на радост, веселие, тъга, ярост, те можеха да постигнат тези състояния и без помощни средства.

След малко на вратата се похлопа няколко пъти силно. Къщовник отиде да отвори и първият посетител за деня влезе вътре. След него влязоха и други. Но Къщовник все още очакваше основните си гости. И те не пропуснаха сбирката, не просто защото Къщовник беше изпратил да им кажат, че има да им съобщи нещо важно и че това е един голям ден за всички тях. С тържествена усмивка на лицето си, което едва се виждаше от голямата му брада и невчесаната коса, Къщовник пусна вътре няколко представители на Рахманите. Те бяха едни от най-уважаваните му сподвижници, мъдри и древни, достойни представители на своя древен митичен народ, потомци на Сиф, един от синовете на Адам. Те бяха най-пряката връзка със света на хората. Голяма част от тях живееха на Острова на блажените, който се намираше на края на земята, но една част бяха се разпръснали и по други краища и техни потомци живееха в близост до Къщовник. След като избухна Кулата на злото и унищожи всичко живо – хора и растителност, те се принудиха пак де се преместят, за да имат препитание, но редовно поддържаха връзка с Къщовник и със своите и понякога посещаваха прочутата му гостилница. Рахманите бяха много праведни, морални и вярващи. Те прекарваха денонощието си в молитви, хранеха се с плодовете на земята и пиеха сладка вода, която идваше от соковете на дърветата. Те не притежаваха материално имущество – нямаха злато, сребро, пари, дрехи, къщи. След като поживееха известно време с жените и децата си, те се развеждаха с тях и започваха да водят целомъдрен живот, отдаден на бога. Слуховете гласяха, че мъжете и жените рахмани живеят отделно и се срещат само веднъж годишно. Когато жената роди две деца, те започваха да спазват сексуално въздържание. А ако  жената се окажеше безплодна и мъжът идва при нея в течение на пет години и тя не може да забременее, той повече не се занимаваше с нея. Те спяха в пещери, постлани с листа от дърветата. Те се молеха постоянно и за добрите и за грешните хора, а ангелите им съобщаваха кои какви са. По време на пост те се хранеха не с плодове,  а с манна, която падаше от небето. Те живееха  от 100 до 860 години и даже до 1800 години. Те знаеха времето, когато ще умрат и умираха без страх и без болести да са причината за това. Рахманите бяха едни от най-почитаните гости в гостилницата на Къщовник, всички им се възхищаваха за морала, чистотата, силата на духа и волята. Те бяха нещо, което всеки, когато е в добро разположение на духа, си представяше, че е, но което никога нямаше да бъде, защото за това се искаше усилена работа, воля и себеотричане от всичко земно и телесно. Рахманите заеха своето място в гостилницата и след известно време на мълчание и тишина, през което всички останали преживяваха и смилаха в себе си образа на рахманите, веселбата и глъчката продължи.

При следващото потропване на входната врата Къщовник пусна вътре и представители на Шубините. Шубините също бяха доста близки на хората, даже някои ги свързваха и като преки потомци на хората, работещи в мините, предимно в района на Донбас. Сами по себе си те бяха дребни на ръст джуджета, малки духове от дълбините на мините, които бяха известни като стопани от недрата на земята, като владенията им прекрачваха границите на света на хората Яв и отиваха право в света на отвъдното Нав. Слуховете също така гласяха, че това всъщност бяха хората, работещи някога дълбоко в мините и с времето трансформирали се в образа на Шубин. Или по-скоро това бяха душите на загиналите в мините хора. Всичко беше възможно в света на духовете. Самите Шубини бяха покрити с гъста козина, която покриваше изцяло тялото им като шуба. На възраст те не бяха изобщо млади, по-скоро много възрастни, които постоянно огласяваха пространството с миньорската си кашлица, а очите им светеха като две запалени малки миньорски фенерчета сред гъстата козина по лицето. Те бяха известни шегаджии и обичаха да си правят веселие на чужд гръб, но бяха по-скоро добронамерени. И въпреки възрастта си, имаха голяма физическа сила и издръжливост. Ставаха особено раздразнителни, когато насреща им стояха наглеци и хитреци. Точно това беше и причината да се присъединят към идеята на Къщовник – те не понасяха онези от Плешивия хълм. Не, не се страхуваха от тях, просто плешивите играеха нечестно и това ги дразнеше.

Когато Къщовник за пореден път отвори вратата, от небето се спусна една звезда, която приземявайки се пред вратата на гостилницата прие образа на стопанина на Къщовник, просто за да покаже своето добронамерено и приятелско отношение към Къщовник, а и своята съпричастност към плана му. Това беше  Летавицата. Те бяха неуловими и известни с това, че обикновено като звезда падаха от небето и вземаха образа на починал човек. А стопаните на Къщовник те бяха виждали вече от портретите на стената. Това беше един много мил и неочакван подарък за Къщовник. Той почти се просълзи и разтрепери от вълнение при срещата със своя стопанин. Но Къщовник знаеше, че това беше Летавица, а не стопанинът  му. Той им благодари сърдечно и ги пусна вътре. Всички посрещнаха с радостни възгласи и Шубин, и Летавицата. В гостилницата Летавица отново взе своя образ на звезда, която просто си висеше съвсем удобно във въздуха, точно над стола, определен за нея до една от масите.

Къщовник очакваше останалите си гости с известно нетърпение да започне вече основната част по-скоро. Остана да дойде Чугайстер, горският човек. Когато на вратата се почука за пореден път, Къщовник пусна вътре да влезе един много висок мъж, толкова висок, че трябваше да се прегъне на три, за да влезе в помещението. Можеше да мине или за много строен, или за прекалено висок, колкото бор. Зависеше от модните вкусове и предпочитания. Беше облечен в бели дрехи, но беше известен и с това, че в повечето време ходеше и без дрехи. А фактът, че сега беше дошъл облечен, можеше да се обясни единствено с уважението към Къщовник и със симпатия към общия план. Но даже и белите дрехи не можеха да скрият обраслото му с козина тяло, чиято най-привлекателна част бяха двете големи сини очи, които блестяха жизнерадостно и развълнувано при срещата с Къщовник. Горският човек Чугайстер беше известен с любовта си към песните, танците и веселието. Чугайстер беше особено любим, защото единствено той реално и ежедневно се бореше срещу групата на плешивите, като системно унищожаваше техните последователи навките. Любимото му занимание беше да ловува  навки. Навките бяха злите духове на починалите некръстени деца. Но те не бяха добронамерени с хората, можеха да летят по въздуха и имаха формата на големи черни птици с големи клюнове и нокти, с които деряха до смърт хората. Страхуваха се единствено от Чугайстер, който се криеше в гората и ги причакваше на своя територия, след което ги хващаше, разкъсваше и изяждаше. На Чугайстер хората му липсваха, защото често при среща в гората те танцуваха и пееха заедно. На него се подчинавяха и всички животни в гората, но след избухването на Кулата нямаше вече нито животни, нито хора и това правеше дейността на Чугайстер малко по-тъжна и самотна. Понякога Чугайстер вземаше образа на вятъра и това му приключение не се случваше без специалното разрешение на бог Стрибог. И така този весел танцуващ и пеещ защитник на хората от навките беше особено желан и чакан от останалите. В техните очи той беше боец, воин, който единствен реално нещо правеше в борбата срещу групата на плешивите. Всички му се възхищаваха и искаха да приличат на него по смелост, самообладание, ловкост и веселост на характера.

Всички гости вече бяха налице. И Къщовник, след като проследи дали всички са се настанили удобно и имат питие и храна, се зае с основната задача за деня. Той влезе в помещението зад гостната стая и повика Анна, която до този момент беше изчаквала там. Анна нямаше представа какво и предстои, както нямаше представа и с какво точно можеше да е полезна в борбата срещу плешивите, за които самата мисъл я караше да трепери. Тя не искаше да участва в битки за чужди идеи и срещу врагове, които не бяха нейни. Тя искаше да си отиде вкъщи, където баща и имаше нужда от нея. Но как, как да се измъкне от това място, където всичко изглеждаше толкова отдавна неживо и мъртво. Едва ли точно тук можеше да намери спасението на баща си, както и каза жената в бяло. Тук всичко беше по мъртвешки сиво, черно, изгнило, плесенясало. Тук всичко беше имитация, бутафория на света на хората, който отдавна се беше самоунищожил. Но който по някакъв странен начин продължаваше да живее по свои закони и правила, свързани със спецификата на своето мъртво естество. Живот след смъртта, може би така щеше да изглежда. Тя се страхуваше каква ли може да е и нейната съдба тук. Но кой можеше да и каже? Тя трябваше просто да следва нишката на пътя си, която може би  щеше да я изведе оттук. И Анна последва Къщовник. Двамата влязоха в голямото помещение на гостната, където гласовете и виковете веднага утихнаха.

-          Представям ви – Човек! – тържествено и бавно представи Къщовник Анна. – Уважаема, това са нашите.

Сред останалите премина вълна от възторг и възхищение, които излизаха оттам, където би трябвало да е устата при хората  във формата на най-различни нечленоразделни звуци, писъци, викове, а също тропане с крака, удряне по масата с ръце. Летавицата даже направи няколко кръга във въздуха и звездата и освети още повече помещението. Всичко това трябваше да увери Анна, че те са одобрили новината и че поне тук и засега не я грози опасност. Всички бяха втренчили големите си очи право в нея и никой не смееше да я заговори. За тях тя беше “човек”, което беше нещо много силно, внушително и безапелационно като значение. Всички те бяха живели в мир и установени договорености с хората и имаха добри спомени за тях.

После всичко продължи по обичайния си дневен ред. Конкретно от Анна никой не се интересуваше повече, но всеки тайно поглеждаше от време на време към нея и тогава мигането на втренчените очи ставаше още по-учестено и силно. Анна просто си седеше и отпиваше на бавни глътки от чашата си. Останалите говореха дълго, спореха още по-дълго и като че ли накрая взеха някакво решение. След това късно вечерта всички се разотидоха и Къщовник радостно и доволно протриваше ръце, че борбата е започнала и че големите неща  тепърва предстои да се случват.  На Анна съобщи, че на следващия ден всички ще имат още една среща, на която на трезва и отпочинала глава трябваше да задействат плана си и тогава Анна щеше да узнае каква е нейната роля и участие.

            На следващия ден обаче нещата не се развиха точно по план. Или по-точно всичко започна нормално, докато на вратата не се почука и Къщовник не видя на прага да стои още една висяща във въздуха звезда. Той беше сигурен, че Летавица вече е дошла, но понеже не искаше да разчита само на старческата си памет,  а и не можеше да си спомни в суматохата при влизането кой точно с кого беше дошъл този път, той реши да провери. Но понеже не искаше да засегне гостенката си,  той пусна Летавица вътре при останалите. И тогава видя с облещени от ужас очи, че всъщност вътре на обичайното си място над стола до една от масите вече висеше звездата Летавица. Но беше твърде късно. Новата Летавица със скоростта на светлината обиколи помещението, след което се насочи към останалите стаи от къщата. Къщовник се опита да я догони, като в същото време викаше към останалите, че шпионин е проникнал в къщата. Но докато успее да свърши и двете неща, новата Летавица вече беше в кухнята, където Анна вършеше своята част от домакинските задължения. Няколко секунди звездата гледа втренчено Анна, след което се доближи към нея откъм гърба и и я докосна по тялото. Анна почувства все едно нещо я е ужилило и се обърна да види какво е. Но не видя нищо. Новата Летавица вече беше излязла от кухнята и пред смаяните очи на Къщовник се промъкна през един от процепите на стените и изчезна. Суматоха и паника настана в къщата. Всички се питаха как така се беше случило, но най-вероятно те бяха проявили непредпазливост, породена от вълнението им от  срещата с жив човек. Те знаеха обаче, че Анна я грози смъртна опасност и че плешивите ще направят всичко възможно, за да я хванат и убият. Те вече знаеха, че тя е тук и че има сила, по-голяма от тяхната, за която обаче все още Анна даже не подозираше, не и беше дошло времето да го разбере и да открие и други свои страни. Шпионин от лагера на плешивите беше проникнал след тях и най-ужасното е, че беше видял, че те крият човек вътре. Ужилването на Анна всъщност беше малка проба от кръвта и, която взе шпионинът и която трябваше да докаже на плешивите, че Анна е наистина жив човек. И в двата лагера тревогата от неизвестното, което тепърва предстоеше да се случва,  достигна своя максимум. И в двата лагера трябваше много бързо да решат какво да предприемат и как да действат.

Шпионинът вече се беше завърнал в лагера на плешивите. Това беше лошият дух Блуд, който нямаше свой образ, а приемаше образа на всяко нещо, до което се докоснеше, както беше направил и с Летавицата. През останалото време той просто си висеше във въздуха невидим, което го превръщаше в идеалния шпионин. Новината, че в техния свят се е появил човек ги накара да потреперат. Те нямаха представа как това се беше случило и кой беше отговорен за появата му. Не, те не се страхуваха от групата на Къщовник, защото за тях те бяха жалки и нещастни подобия на духове, превърнали се в пародия на техния вид въобще. Още по-жалка беше и цялата олелия, която вдигаха, а и опитите им да върнат времето от преди избухването на Кулата. За тази цел трябваше да се намерят хора, готови да живеят тук, да се плодят и множат. Но хора нямаше как да дойдат, защото те  заедно с Кулата следяха входа към техния свят и нямаше да допуснат даже някой заблудил се по погрешка човек да припари. Точно затова никой не можеше да си обясни логично как точно се е появил този човек сега. По тяхната плешива логика това беше невъзможно. Но това беше вече факт, а и като капак на всичко останалите бяха взели човека на своя страна. Но всичко ще се нареди отново. Никой не може да избяга от плешивите, нито да се измъкне жив, влязъл ли е веднъж в техните планове. Трябваше да се действа бързо. И всички се събраха по  най-бърз начин,  защото ситуацията беше извънредна. Цялата група живееше  до плешивия хълм, който беше в непосредствена близост с Кулата, която бяха превзели и която без съмнение щяха да използват, за да заловят и убият човека. Те бяха повече от другите, защото злото беше превзело много повече неориентирани преди това духове, примамвайки ги с красиви обещания.

Сред основните герои можеха да се видят доста познати образи, но всички до един се подчиняваха на куция Дявол, който беше пръв най-верен слуга на Чернобог в света на Нав. За дяволите вече се знаеше достатъчно и даже повече, отколкото имаше нужда, защото те никога не носеха нищо добро и затова никой не смееше да ги назове с името им, за да не ги повикат, а той, Дяволът, тъй като си няма друга работа, веднага надушваше къде може да се направи пакост и откликваше  на всяко споменаване на името му. За дяволите се знаеше, че те се раждат като хората, женят се, живеят, но не умират. Но често се женят за вещици, за да укрепят силата си повече. На външен вид той беше космат, с рога на главата и опашка и куц, нещо отблъскващо и грозно като цяло. Но Дяволът имаше силата да се превръща и в животни като черен овен или черна котка, змия, свиня, вълк, но на практика трудно можеше да се предвиди в какъв образ ще се яви той. Всеки път изглеждаше различно, толкова голямо беше коварството му. Но Дяволът рядко можеше да бъде видян като крава например, защото можеше да го разпознае всяка жена, или като петел, който беше предвестник на новия ден и на слънцето и бележеше край на мрака, или пък като гълъб. Дяволът живееше навсякъде, но предпочиташе стари и разрушени мелници, блатата, дънерите на дърветата, но даже можеше и да се всели в тялото на човека. Сборното място обаче и на Дявола и на всичката нечиста сила беше при Плешивия хълм, по който нямаше растителност и признаци за живот, което пък караше дяволската душа да пее, защото той мразеше прогреса, движението и живота. Изключително рядко сред дяволите можеше да се срещнат и добронамерени, които даже можеха да учат хората на занаят и умения, свързани със стопанството или производството на домашен самогон даже, който сам по себе си се смяташе за дяволска течност. Не такива обаче бяха дяволите, събрали се в тази вечер при Плешивия хълм. Редом до старшия дявол беше и неговата жена, старата вещица, която се беше наконтила и докарала като млада жена, за да е по-успешна в съблазняването. До тях двамата стоеше най-верният им и пръв помощник Вий. Хората с основание никога не бяха обичали Вий, защото той беше зъл дух, който предвещаваше смърт, за което беше особено обичан от Морена и Чернобог, които си имаха на разположение всичките тези слуги да вършат черната и мръсна работа вместо тях. А те двамата се появяваха величествено и божествено накрая, за да оберат всичките овации от останалите зли сили. Вий беше грозен старец, който имаше огромни очи, чиито вежди и клепачи достигаха до земята и се влачеха по нея. Краката му бяха обвити с корени и целият той беше покрит с изсъхнали парчета пръст. Той сам не можеше да види нищо пред себе си, защото клепачите му закриваха всичко, но ако някой успееше с голяма сила да  ги повдигне, използвайки  желязна вила например, тогава нищо не можеше да остане тайна пред страшния му поглед. С погледа си той убиваше хора, а на тяхно място се образуваха езера или зейваха пропасти. Силата на погледа му беше толкова голяма, че можеше да изпепели цели села и градове. Хората се пазеха да не попаднат пред лошия му поглед, защото от него всичко загиваше и не съществуваше никакъв амулет или магия, която можеше да спаси нещастника. Вий беше достоен слуга на Дявола. Но злото след избухването на Кулата се беше умножило дотолкова, че злите духове завладяваха все нови и нови територии. Тук бяха и Злидни, които умишлено предизвикваха  беди и нещастия. Понякога приемаха образа на грозни старци,  а понякога можеха да са и невидими. До тях беше и Мелюзина, готова да се включи в предстоящото нападение и да помага с каквото може. Мелюзина беше полужена полузмия. И според някои в мелюзини се превръщаха момичета, починали случайно преди сватбата си, поради което коварството им нямаше край. Бяха решени на всяка цена да си отмъстят на всички за тази велика несправедливост, която ги беше сполетяла и която беше отнела щастливия им живот с любимия. Тук бяха и Навките, злите  духове на починалите некръстени деца. Отмъщението към съдбата и желанието за мъст и реванш беше най-важно за тях. Обикновено се явяваха в образа на млади момичета, които подмамваха деца с песните си и с привлекателиня си външен вид и ги убиваха. Навките бяха близки роднини на русалките. Тук беше и Баба. Тя изглеждаше като млада жена с дълги коси, която може да нахапе човек до смърт и да го убие. Те често обитаваха горите и полетата. Техни верни ученички бяха Лисниците. Злобни духове, които подобно на Баба приемаха образа на млади жени, готови да подмамят всеки лековерен мъж в капана си. Особено изобретателни бяха Криксите. Те бяха зли демонични същества, които крадяха сънищата на големите, но най-вече на малките деца. Тогава човек не помнеше нищо, а когато  това се случваше системно, този човек изобщо губеше представа за това кой е и какво става около него, той губеше паметта си не само нощем, но и през деня. Песоглавците стояха по открая, защото исполинският им ръст беше такъв, че им трябваше повече място. Те бяха великани, които се хранеха с хора и бяха известни с особената си жестокост, която предизвикваше истинско възхищение у дявола и у Чернобог. Те изповядваха идеологията и философията за смъртта, която Чернобог проповядваше, с най-голямо удоволствие и въображението им нямаше граници при прилагането и на практика. Приличаха на огромни хора, покрити с гъста козина, а главите им бяха кучешки с едно голямо око по средата на челото, понякога имаха и рог. За тях скоростта не беше проблем, а най-голямо предимство и те можеха да се придвижват почти светкавично от едно място на друго. Групата достойно завършваше образът на Вихър. Не, той не беше верен помощник на бог Стрибог, а на Чернобог. Вихър беше зъл дух и имаше вид на черен мъж, покрит с гъста козина, с криле, големи нокти и опашка. Той нямаше корем и вътрешностите му можеха да бъдат видени съвсем свободно, с което предизвикваше отвращение даже и у тук присъстващите. Живееше в полето или в процепите на скалите, прелитайки постоянно от едно място на друго. Особено активен беше преди буря. Смяташе за опасно да попаднеш във вихър, защото можеш да получиш физически недъг или даже психично заболяване от срещата с него.

Олеждайки цялата си вярна компания, Дяволът се пукаше от гордост и вече почти предвкусваше победата, която според него щеше да бъде повече от лесна. Неговите хора бяха толкова изобретателни и можеха да предизвикат смъртта по толкова много и различни начини, че ако единият от тях не успееше, то някой друг щеше да се справи. Все пак човекът беше само един, и то със среден ръст, както им беше разказал Блуд. Дяволът започна да си тананика весело, да потропва с копитцата си и да върти опашката от радост, че ще се представи блестящо и този път пред Чернобог. Останалите от групата, като видяха веселието на водача си, започнаха също така да подскачат, да пеят фалшиво и да издават неприятни звуци. След малко цялата група беше изпаднала в лудо веселие, като Дяволът дотолкова се беше въодушевил, че целуваше страстно и пламенно Вещицата. Мелюзините бяха обвили змийските си тела едно в друго и преплитаха езици. Баба беше паднала на земята и беше вдигнала неприлично краката си пред исполинските Песоглавци, които се поклащаха в ритмичен транс, което пък караше Баба да пищи сладострастно. По двойки се бяха съчетали и останалите. Вакханалията беше пълна и сякаш никой не беше на себе си. Те вече празнуваха победата си. Тогава нещо започна да скърца, да се движи тежко, писък раздра небето и един сноп от светлина освети съвъкупяващите се грозни тела. Те се откопчиха един от друг, поизтърсиха се, жените пооправиха прическите си, но все още потреперваха от преживяното, всички обаче разбраха, че беше дошло време за нападение. Кулата им даваше знак, че ще ги подкрепи, като внуши у противника тревожност и чисто  писихически остслаби волята им. Съюзът между Кулата и дяволската  чета изглеждаше нерушим, но не и свят.

По същото това време Род спешно призова Белобог и Перун. Тримата се събраха, за да решат бързо как да се предотврати всичко, което се случваше точно под тях. Очертаваше се пълно господство на Чернобог, което щеше да наруши равновесието в света на хората и в света на Нав и което щеше да обезсмисли и самото съществуване на Чернобог, а и на закона Правда, който Род беше длъжен да спазва и за чието равновесие беше длъжен да следи. Никое зло не трябваше да превишава по количество доброто и никое добро не трябваше да има постоянен превес над злото. И двете страни имаха право на победи и загуби, но никой не биваше да изчезва от трите свята, защото това щеше да нанесе непоправими беди и да наруши равновесието и хармонията в света, който Род беше създал. Род знаеше какво точно щеше да се случи и този път.

На входната врата на гостилницата на Къщовник се почука, а след това някой започна да рита вратата нетърпеливо. Къщовник със своите сподвижници и Анна стояха от другата страна на вратата и не смееха да помръднат.Тропането ставаше все по-настоятелно. Тогава някакъв мъжки глас започна да ругае на глас и да заповядва да му отворят, защото е готов да продаде коня си за чаша горилка. Къщовник си отдъхна. Вероятността този път това да беше шпионинът съществуваше, но Къщовник имаше добро предчувствие. И когато открехна малко вратата, не се излъга. На прага стоеше мустакат мъж с коня си,  а зад него стояха шестима казаци, очевидно изпитвайки същата жажда за горилка и самогон. Това беше легендарният казашки атаман Сирко и неговите хора, живели по времето на Запорожката Сеч преди много, много години. Те отдавна не обитаваха света на хората, но навестяха понякога изпаднали в голяма беда и внасяха справедливост там, където минеха. Бяха народните спасители. Бяха точно това, от което малката група на Къщовник имаше нужда. Гостите влязоха вътре и се настаниха. Останалите си отдъхнаха и надеждата отново се появи на лицата им. Тяхната, а и на Анна смърт засега се отлагаше. Те безусловно вярваха, че атаман Сирко може да се справи с всичко. Той не само притежаваше голяма казашка сила, но беше по-умен, учен, хитър и съобразителен от всички дяволи, взети заедно. Притежаваше храброст, но и знаеше много вълшебства, с които побеждаваше винаги. Неведнъж се беше изправял срещу представители на вида на Рогатия и неведнъж ги беше пращал за дълго далеч, далеч в преизподнята. Атаман Сирко беше и прочут по тези земи вълшебник, от когото всички врагове се страхуваха. Той можеше да хваща чуждата  сабя с гола ръка. Той можеше да приспи противника и да се превърне в бял вълк. Той побеждаваше с лека ръка както хората, така и дяволите. Легендите разказваха, че самото му раждане е било белязано с необикновени неща. Той се е родил със зъби и от близо и далече са идвали да гледат това дете чудо. Още от съвсем  малък проявявал необикновени способности и свръхестествена сила. Той можел да открива заровени отдавна и неизвестно къде за останалите съкровища, можел да лекува рани, можел да възкресява мъртви и да прелита за секундата от единия край на полето до другия. Бил е необикновено способен воин и талантлив политик, като е известен с това, че е предприел около петдесет военни похода и не е имал нито едно поражение. Всички тези победи хората си ги обяснявали с владеенето на магия, иначе би било невъзможно. И ето го сега тук в гостилницата на Къщовник, готов за нови дела и подвизи. Изглеждаше внушително в празничния си жупан, избран все едно готов да празнува вече и победа.  Широките му червени шалвари се издуваха като платна на лодка при ходенето. Шареният  пояс придаваше елегантност на стойката, шапката му се беше килнала победоносно, а лъснатите до блясък черни ботуши потропваха нетърпеливо да започне вече всичко. Дълга тънка сабя беше препасала тялото му, а пушката му висеше отстрани, готова да бъде използвана всеки момент.

Всички в гостилницата на Къщовник занемяха пред тази гледка. Никой не беше виждал лично нищо подобно и сега не смееха да мръднат от вълнение, за да не би да прогонят важните гости. Анна също наблюдаваше с нескриван интерес цялата група, но не забелязваше как атаман Сирко я гледаше изпод шапката си, засукваше единия край на мустака си и примляскваше леко с уста. Намеренията и мислите му бяха приятни. Но тогава се чу гласът на Къщовник, който се осмели да попита плахо на глас за какво са дошли гостите. Атаман Сирко го погледна отвисоко и не го удостои с отговор. В следващия миг цялата негова група напусна къщата, метна се на конете и изчезнаха от погледа на изпращащия ги Къщовник, който се върна при останалите и при Анна.

Двете групи на плешивите и на атаман Сирко се срещнаха. Но Дяволът още щом видя Сирко потрепера, и си спомни за всички минали техни срещи. Той не беше очаквал да го види тук и сега. Мислеше, че победата му ще е лесна и проста като обикновена разходка. Погледите на Сирко и на Дявола се срещнаха и Дяволът не помръдна повече. Оттук нататък чак до гостилницата на Къщовник се чуваше само силно пищене, допълвано от страховити писъци от най-различен характер. Викове, ръмжене и тропот на копита огласяше въздуха и спряха чак тогава, когато групата на плешивите не стигна до дъното на Нав. Там, където Дяволът щеше да остане за известно време, докато Чернобог не го прати другаде да злочинства. Но по тези земи той нямаше да се върне още дълго време. Дотогава светлината щеше да измести мрака от сърцата и душите. След това последва тишина. След малко се чу как Кулата започна да скърца, да се върти и лека музика изпълни въздуха. Нямаше го зловещото пищене, писък и кикот, нямаше и сноп светлина, който да следи всички и всичко. Кулата беше свободна, от което и идваше да пее и танцува.

В гостилницата на Къщовник слушаха приятната мелодия, която огласяше въздуха и не можеха да повярват на ушите си. Нещо се беше случило, но какво точно нямаха представа. После на вратата се почуха отново и атаман Сирко с дружината си влетя вътре. Без да чакат покана, те се разположиха  на масите. Къщовник и Анна заразнасяха чаши с горилка и самогон, храна и напитки запълниха масите и след известно време казаците се веселяха вече юнашки и от сърце така, както само пиян казак може. Останалите ги гледаха с благоговение и благодарствени думи огласяха помещението, но героите на деня не ги чуваха, те бяха свикнали на похвали. Къщовник изпрати останалите си гости, които все още не смееха да повярват, че земята им е вече свободна. Тепърва щеше да стане ясно какво означава това, засега те не можеха да си представят живота без мрак. Но светлината вече беше превзела Кулата и се спускаше от върха и към земята, като постепенно щеше да нарисува всичко в бяло. Но това те щяха да видят на другия ден, когато се събудят. В гостилницата останаха само Къщовник, Анна и пияните казаци, които като че ли си бяха достатъчни за веселието, което бушуваше в душите им. Но не и на Сирко. Той искаше награда, достойна награда за победата си и не спираше да гледа Анна. А бог Поревит, понеже си нямаше друга работа, използваше опиянението на атамана и не спираше да му изпраща най-различни мисли и желания. Анна забеляза как Сирко я гледаше и се досети какво я очаква. В този миг, без тя самата да има ясна представа откъде и защо, в съзнанието и изплува образът на Едуард. Колко далеч беше времето, когато говореха за последно по телефона! Дали щеше да го види отново някога? Едва ли, той със сигурност я е забравил. И Анна си помисли, че ако трябваше да бъде гледана и пожелавана по този начин, то би искала това да бъде от Едуард. Нещо невъзможно. Къщовник също разбра какво щеше да  последва. Той донесе още алкохол и извика Анна в другата стая.

-          Твоето време свърши тук, уважаема. Тръгваме веднага – настоятелно и прошепна той.

Двамата излязоха през задния вход на гостилницата и оставиха цялата пияна казашка компания да се забавлява. Беше повече от сигурно, че на сутринта те нямаше да си спомнят нищо.

Къщовник хвана Анна за ръката и започна да тича. Тича известно време, докато набере скорост, и двамата полетяха. Но този път го нямаше бръснещия студен въздух, а топлина галеше телата им. За да подпомогне пътя им, бог Стрибог изпрати силен топъл вятър, който ги понесе на крилете си и ги подхвърляше като листо във въздуха. Вятърът се усилваше все повече и повече. А във въздуха се носеха, незнайно откъде долетели, зелени листа от дървета, стръкове трева и семена на цветя. Всичко това хвърчеше смесено, като издухано от фуния. Но постепенно, падайки на земята, всяко нещо заемаше мястото си. И прашната, студена от години земя, се застла  със зелен килим от трева. Голите клони на дърветата се покриха със зелени листа. А цветните семена падаха без посоки навсякъде. Няколко такива семена паднаха и в основите на Кулата. Богиня Жива беше нетърпелива да вдъхне живот на всичко наоколо. Тя танцуваше невидимо във въздуха и рисуваше като най-опитен майстор художник. Рисуваше с цветни бои най-големия си шедьовър Живота. След известно време бог Стрибог спря силния вятър и се оттегли. Утрото вземаше преднина все по-бързо  и по-бързо и слаба светлина се спускаше над всичко.  Къщовник и Анна вече бяха стигнали до мястото, където се срещнаха преди известно време двамата. Когато се приземиха, денят беше започнал. И двете редици с дървета по прашния път, които посрещнаха в началото Анна, сега бяха две зелени реки, които весело шумоляха с листата си във въздуха. А птици огласяха въздуха и се надпреварваха да пеят. Но нещо друго привлече вниманието им. Точно срещу тях се беше изправил един гигантски розов храст, който пламтеше с най-ярките си цветове срещу утринното слънце. Това беше Кулата. Цветните семена, които вятърът беше докарал незнайно откъде, бяха попаднали в основата и и от тях беше израсъл огромен розов храст, който беше обвил и покрил цялата Кула. И Анна не се сдържа и тръгна към нея. Тя тича известно време, докато я доближи. Анна се протегна и си откъсна една роза, която щеше да занесе на болния си баща. Розата ухаеше сладостно. На известно разстояние я чакаше Къщовник, за да се сбогуват. Когато Анна стигна до него и протегна ръка да му покаже откъснатата роза, тя с огорчение видя, че червената роза се беше свила и увяхнала. Не, това не бяха “живите цветя”, за които и беше казала жената в бяло. Анна поиска да се върне пак и да откъсне още рози, все някоя щеше да издържи по обратния път, но светкавица проряза небето, изпратена от бог Перун да и подскаже, че трябва да побърза. Когато Анна се обърна да се сбогува с Къщовник, него го нямаше вече, но точно на крачка от нея се вееше бялата завеса. Анна притисна силно до сърцето си увяхналата червена роза и мина през завесата.

Цъфтящата розова Kула сама щеше да докара хората отново тук.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.