"Приказки за едно пътуване към себе си" 7

(Откъс 7 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

*                *                 *

Сега тя е много тъжна, защото нейната малка душа се бави. И все не идва. И аз страдам с нея за това. Разбирам, че само аз не съм и достатъчна. Тя иска да види как малката и душа ще излезе от нея, придобила земна форма. Иска да си мисли, че тя ще е част от нея. И съм сигурна, че ще я обича. Аз не съм излязла от нея, макар че съм част от нея. Тя не може без мен. И аз без нея не мога. Така вървим заедно. Тя е моето тяло, а аз съм нейното съдържание. Затова понякога разказвам ту за нея и нейните земни приключения, ту за мен и моите невидими пътувания. Аз знам къде е нейната малка душа. Но не ми е позволено да и кажа. Не мога да ги свържа двете. Нямам толкова сила, защото съм само една обикновена душа, макар и с необикновени способности и преживявания понякога. Но мога само да загатна, че знам от сигурно място, че нейната душа пътува към нея. Вече е на път. Ема, като че ли го предчувства, но я е страх да го повярва, защото два пъти вече беше излъгана в очакванията си. А тогава и мен ме боля много. Два пъти две малки невинни души се върнаха обратно. Тогава и аз останах малко разочарована. Защото никой от моя свят не ми обясни защо се случи това. Тогава Ема и Любимия бяха неутешими. Затова сега надеждата им е смесена с много, много страх. Всичко, което тя преживява, го преживявам с двойна сила и аз. А аз трудно понасям болката. Предпочитам Ема да е щастлива.       

                        

Чувствам се свободна и жива. Но и съм постоянно в едно такова замряло трепетно очакване заради срещата на Ема с нейната малка душа. Но дали това ще се случи? Заедно посещавахме клиниката по стерилитет. Заедно разучихме всичко за репродуктивните проблеми. Оказа се, че при Ема и при Любимия такива няма. Колко радостно. Но и бебе няма. В клиниката срещнахме много хора, които излизаха от кабинетите и плачеха. Но аз можех да видя и душите им. Те също плачеха. Не можах да издържа там много дълго и излязох преди Ема. А на нея за малко да и прилошее. Никога няма да разбера сложното устройство на човешките репродуктивни системи. При нас е просто. Чакаме да ни повикат – и откликваме. Но понякога получаваме команда да се върнем обратно. Тогава е много трудно и страдаме известно време. Никой не ни казва защо е нужно да се върнем и да изчакаме. Ние сме просто души, енергии, които трябва да вдъхнем живот в човешкото тяло и да вървим заедно с него по земния им път. Но повече не ни е дадено да знаем. Повече знае Великата Енергия. И аз съм се връщала доста пъти.                               

Едни разумни хора съветват Ема какво да направи, ако нейната малка душа не поиска в този живот да слезе чрез нея на земята. Ако не поиска да добие материално изражение чрез нея. Знаете, има едни места с много на брой ничии души. Да, за осиновяването става въпрос. Тези души само чакат някой да заяви готовност да ги обича. И те ще разцъфтят с цялата си красота и преданост. Те могат да и дадат топлината, която и липсва. Само да поиска. Но дали Ема е готова за това?  Но ще могат ли да запълнят празнината на липсващата нейна малка душа?  Аз нямам нищо против и съм готова. Но не аз вземам решенията. Макар че, знам ли, може би трябва да и помогна малко. Най-големият страх на Ема е, че няма да го обича това дете, чуждото дете.

Понякога ми е трудно да разбера хората. Аз нямам проблем с това. Разбирам се добре с малките енергии, защото те все още са толкова невинни и чисти. Защото душите им са отворени да напишеш в тях това, което искаш, и те ще го попият. Аз не се страхувам да обичам друга душа. Защото за това съм създадена. Мога да обичам всяка друга душа – и душата, вселена в хората, такава каквато съм аз. И душите на цветята, и душите на животните. Те са малко по-различни от мен. Но също се нуждаят от грижи и любов. В това отношение ние сме просто късчета жива енергия, разпръсната наоколо.

Ема обаче има много страхове. Страхува се, че може много да обикне малката чужда душа. И това ще я кара да се чувства виновна, все едно е предала своята малка душа. Все едно ще и каже, че може да е щастлива и без нея. Ще се чувства виновна, че не я е изчакала. Страхува се и, че няма да обича достатъчно малката чужда душа. Или пък, че любовта и няма да се окаже достатъчна за цял един живот. Хората си мислят, че имат пред себе си вечността. И все отлагат нещата за после, за утре, за другата година. А някои решения трябва да бъдат взети спешно  сега, веднага.  Честно казано понякога ми е трудно да разбера в каква посока да е моята помощ за Ема. Хората са толкова изкусни в способността си да те накарат да се чувстваш виновен и в готовността си, с която се отдават на страховете. Че с лекота могат да го внушат и на нас. Аз не мога да разбера усещането да се страхуваш и усещането да се чувстваш виновен за нещо. За мен това е напълно излишно, защото убива радостта от живота. Но как да и го подскажа на Ема. Хората понякога се наслаждават  на тъмното в себе си. И тогава страдаме ние. Те не разбират, че нямат вечността пред себе си. Вечни сме ние, не  те.

За мен нещата са прости. Ако искаш нещо – го правиш. Ако имаш мечта – я следваш. Ако се страхуваш от нещо – го преодоляваш. Ако искаш да си добър – опитваш. Ако искаш  да получиш любов – просто даваш любов. Хората обаче винаги намират оправдание за своето бездействие. Понякога ме боли за тях, че така си пропиляват живота. Да, осиновяването. Мъчно ми е за Ема, защото усещам болката и двойно повече. Тя не може да се реши. Мога да разбера, че за Ема осиновяването никога няма да компенсира факта, че тя няма своя, собствена (както си въобразяват хората) малка душа. То никога няма да компенсира тази липса за Ема. Плаши се от отговорността, от това, че няма да има инстинкти за това дете. Хората разбират повече своето, биологичното дете. Защото имат от Великата Енергия дадени девет месеца, през които те се подготвят и тук инстинктите са много силни. Инстинктът е по-близо до сърцето, отколкото разумът. Това мога да го разбера. За Любимия нещата са прости. Той просто иска да разбере какво е да си баща. За Ема той е по-добър, на едно дълбоко, инстинктивно ниво, със сърцето си е добър. Затова харесвам душата на Любимия. Тя е като мен, но може би малко по-добра. Знам ли? Може би Любимия по-добре я стопанисва. А може би аз съм малко по-лоша душа и не оказвам на Ема нужната помощ, за да бъде по-смела в някои моменти. Но тя понякога има толкова колебания, съмнения, страхове, които и пречат. И това ни отнема време, много повече време, за да ги преодолее и да вземем едно общо, съгласувано решение. Защото ние трябва да живеем в хармония – аз и тя, душата и тялото. Не мога да прескачам решенията на Ема и да се налагам, защото това ще промени  живота и, и то в посока, за която тя няма да бъде готова. Затова търпеливо я изчаквам да измине своя път и да се подготви за промяната. За Любимия нещата са прости. Лесно  и е на неговата душа. Може би, защото е мъжка душа, те действат бързо и  семпло в решителността си. И аз съм била в мъжко тяло и знам, че е по-лесно понякога. Извивките на женската душа са толкова много и толкова непредсказуеми, толкова алогични понякога. На тях им трябва двойно повече време, за да разберат себе си, а и нас.

Има неща, които е по-добре хората да не знаят за себе си, една дълбока, тъмна, непозната, непредсказуема тяхна страна, която те не познават и която играе по свои си правила. Някои неща е по-добре да не бъдат издълбавани  толкова надълбоко, за да не боли така силно и да не се чувстват изплашени от самите себе си. Защото това влече чувството за вина, чувството, че са по-лоши от другите. А това е равносилно на себеотхвърляне. Всеки намира своя начин да спаси себе си, душата си, семейството си. За едни това е осиновяването, а за други - нещо друго. Това, че един е осиновил несвое дете, не означава, че това е правилната рецепта за всички. Животът е многолик и многопластов. Това се опитвам да и внуша на Ема. И се надявам, че тя ще се вслуша в шепота на душата си. И това ще донесе малко мир и спокойствие и за двете ни.

 Ема дълги години прави кариера. Все оставяше идеята за майчинството на заден план. Мислеше си, че има цялото време на света пред себе си. Сега вече знае какво е да си в групата на жените, които някои наричат с доста грозни имена. Хората са много жестоки един към друг понякога. Предполагам сте чували, но сте се молели или пък наивно сте вярвали, че тези думи никога няма да бъдат произнесени за вас: бездетен, стерилен, ялов... Това е един цял нов свят с много мъка, болка, унижение и чувство за малоценност. Една огромна драма е животът на такива семейства.

 Ема се оказа в света на бездетните. И аз не мога да разбера как. Тя нямаше никаква вина за това. А и никой не можеше да я посъветва какво трябва да направи, за да се променят нещата. И тя да попадне в социално по-престижната категория на хората, които могат да имат свои деца. В света на хората на бездетните винаги се е гледало като на малоценни, непълноценни, нереализирани докрай хора. Дефектни хора, които са се провалили в реализирането на  най-основната си и естествена биологична функция – възпроизвеждането. В света на хората една жена без  репродуктивни проблеми и една жена, бореща се със стерилитета, се намират на две различни планети. Те никога нищо не могат да си докажат взаимно и никоя не може да убеди в нищо другата. Всяко нещо трябва лично да го преживееш, за да го разбереш в дълбочина. Което не означава, че трябва да умрат хората, за да разберат за смъртта. И тогава нищо няма да научат за нея, защото тя просто не съществува. Има пътуване във времето, в материите. Но за да разбереш чуждата болка, е достатъчно да ни повикаш на помощ, да повикаш на помощ душата си. Мъката не може да се мери по големина и важност.  Когато душата ти страда, не ти става по-добре от това, че някой е страдал примерно година повече от теб. Всяка мъка заслужава уважение и подкрепа. Независимо с каква давност е. Особено болката по това да искаш да имаш дете, своя малка душа. Ема няма нито едно все още, но си мисля, че тя започва да се учи да разбира чуждата болка.

  Хората с деца не могат да разберат болката на бездетните. Или ако си представят, че някой отнема техните малки души, то частично ще се доближат до страданието на бездетните семейства. То е вик, писък, който разкъсва душата ми всеки път. Понякога трудно издържам.

Ема не можеше да повярва, че се проваля в тази толкова естествена човешка функция. Постепенно се научи да е по-смирена, по-мека, по-чувствителна, по-толерантна и малко по-търпима към човешките слабости и различности. Разбра, че и тя с нещо е различна. Че е от друга порода жени. По-трудният и малко по-дълъг път към майчинството я направи и по-чувствителна към чуждия проблем, защото в него виждаше себе си. Опитваше се да изгради в себе си толерантност към другите човешки различности, защото и самата тя е с нещо различна. Опитваше се да извлече “ползи” и да облагороди чисто човешките си  качества в сегашното си положение на активна търпеливост до голямата среща със своята малка душа.

Но на фона на съществуващите въобще човешки драми, нейната започна да не и изглежда толкова страшна. Започна да благодари  на своя си Бог за съдбата си, защото я постави в ситуации, които изискваха от нея да се променя в чисто човешки план, да развива и реализира качества, които дотогава не са и били чак толкова нужни.

 В момента е на един малко по-спокоен етап от живота си, в който животът около нея отново я радва. Но тъгата, копнежът, инстинктът  по нещо непознато, но заложено в хората като проекция, я съпровожда. И е постоянно в едно такова замряло трепетно очакване. И аз го усещам този копнеж, това очакване. Имам късмет с Ема. Даже съм доволна от нея, тя е търсещо същество. Не се спира на видимите дадености, преодолява условностите и продължава да търси новото, непознатото. Любопитна е към живота. Затова съм доволна от нея. Чувствам се комфортно в тялото и. Защото то е леко, почти освободено от материалното. И понякога почти лети. Усещам го. И се радвам за Ема. Тя се учи да разбира живота – не само в земните му форми и желания. С разума се опитва да преодолее и липсата на своя малка душа. Учи се да живее с тази липса и с болката по нея. Опитвам се да и помогна, като не страдам прекалено дълбоко и дълго.

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.