(Откъс 29 от "Приказки за едно
пътуване към себе си", in Bulgarian)
* * *
Ема периодично посещаваше
акушерката, която не правеше кой знае какво за нея, но поне ежемесечно и даваше
съвети за кратки разходки, които беше препоръчително Ема да прави, за да има
по-добро кръвообръщение, а и за да разхожда енергията си, т.е. мен. Английското
здравеопазване упорито следваше правилото, че
бременната жена не трябва да се стресира с много прегледи, за да не се
пречи на естественото развитие на бременността, което пък според тях, също
толкова логично и здравомислещо, беше в ръцете на Великата Енергия. Ема вече
знаеше за тази основна грижа, която хората получаваха от Великата Енергия, но
си въобразяваше, че здравната система я подпомага със своите си методи и
средства. Това е всеобщата заблуда на хората за здравната система, че първата
грижа на представителите и, след като положат Хипократовата клетва, е да хукнат
да спасяват човечеството, даже и с
цената да жертват от съня си. Това се случваше твърде рядко, или почти никога.
Но те никога не си признаваха открито за
това, а винаги го маскираха под формата на различни бюрократични извинения,
които доста често се свеждаха само до това, че има недостиг на персонал и
свръхизлишък от пациенти. Пациентите протестираха пък, че те са толкова много,
защото онези не си вършеха качествено работата. Това отдавна се беше превърнало
в омагьосан крът, от който трудно се излизаше, но в който обвиненията и
добронамерените препоръки прелитаха хаотично и периодично от едните към
другите.
Ема беше подочула нещо
вече за тази стара вражда и обикновено избягваше да взема страна, но сега като
бременна, тя смяташе, че ще има повече права и че няма да се нареди във
всеобщата редица на обикновен пациент. Защото тя не беше обикновен пациент, а жена, която беше на
път да дари живот и да помогне на една малка душа да се сдобие отново с тяло.
Здравната система обаче и този път беше непоклатима в праволинейността си и в
тесногръдието си и не отстъпи нито за един преглед повече. Извън желязната
хватка на здравната система оставаха чистият въздух, разходките, положителните
емоции, които бяха по желание и безплатни, защото здравната система все още не
беше обложила и тях с данък и приемно
време. Ако имаше поне капка здрав разум, Ема трябваше да се възползва от цялото
това безплатно богатство незабавно, и да гребе с пълни шепи от безплатния
позитивизъм.
Ема този път послуша
вътрешния си глас, т.е. мен, и постъпи точно така. Остави настрани споровете
със здравната система и се отдаде на системни разходки на чист въздух. Всичко
това мен ме устройваше, защото моето безсмъртно здраве зависеше единствено от
добрите емоци, които чувства Ема. Традиционната здравна система е безсилна пред
страданията на нас, душите, защото в самонадеяността си те даже отказват да признаят, че все още няма изобретено
човешко лекарство, което да е в състояние да окаже благотворно, лечебно влияние на страдащата душа. Когато страдаме
ние, душите, това влияе нетолкова на
продължителността на живота ни в тялото, а на нашето качество и на способността
ни да влияем на хората. Което вече е повод за сериозна тревога и подозрение за
предстояща среща с Великата Енергия, която редовно проверява как си изпълняваме
поетите не по наша воля, а по предназначение задължения към хората.
Малко е да се каже, че
английската природа изглежда очарователно. Тя е като една добре поддържана
лейди малко над средната възраст, като при жените никога не се знае къде точно
минава тази граница. Английската природа е аранжирана и обгрижвана така, както
се полага на лейди, с цялата отговорност, която поемаш, имайки предвид колко са
капризни жените по отношение на крайния резултат на своята външна хубост.
Грижите по нея са с вековна давност, което ни най-малко не намалява нейния чар,
а напротив – дава време и възможности на редки дървесни видове да се развият и
да заблестят в цялата си прелест. Към английската природа не можеш да изпитваш
друго чувство освен на обожание и респект. Респект към прословутото английско
търпение, институциализирало се и добило популярност по света като “традиция”,
която местните градинари развиват векове наред, обогатявайки флората с все нови
и нови видове.
Разнообразието се е подпомагало и от
съществуването на Британската империя. Само можем да предполагаме и да гадаем
от колко части на света са били докарвани в Англия различни семена на редки
екзотични растения. Те са били аранжирани с артичността на художник и затова
отношението към английската природа е
плод на естетическата наслада, която са изпитвали тези градинари-виртуози. Оформена красиво и романтично от грижливата човешка ръка,
предавала векове наред рецепетите за естетическото. Природата в английската
провинция изглежда точно така, както е описана в романите на Джейн Остин
например. Едно от основните занимания на нейните герои са дългите разходки
навън, описани толкова привлекателно от авторката. Традицията е много важна за
англичаните – тя е нишката, която свързва миналото с настоящето и бъдещето.
Природата в родината на Ема се аранжира почти от само
себе си и без голяма намеса и старание от страна на хората. Но като цяло и в
миналото, и днес се забелязва едно по-прагматично отношение към нея. Флората е
оставена почти само на себе си, като на места е дива и сурова – такъв, какъвто
е и животът на хората. Не че липсва и специалната аранжировка, но тя обикновено
трудно си пробива път през задължителните зеленчукови градини, така нужни за
оцеляването на хората. Не са толкова типични – нито в миналото, нито днес, и
дългите, безцелни разходки сред природата. Защото времето обикновено се
използва за обработване на зеленчуковите градини – поне в селата е все още така. Така полезното, узаконено
вече от традицията, трудно отстъпва на
безполезното - приятното и естетичното. Обикновено те се съчетават в неравна
комбинация, което е показателно за начина на живот на хората през вековете.
По време на разходките Ема приличаше на разхождащ се
аквариум с подскачащата златна рибка вътре. Но златната рибка се забавляваше безкрайно, защото използваше
случая да подскача в ритъма на походката на Ема, един вид упражняваше нови
движения. А малката и душа и аз прекарвахме времето в обсъждане и сплетничене
на всичко, което срещахме. Обикновено разходките се случваха в близкия парк,
който се пресичаше от река и няколко пътеки, които го опасваха надлъж и нашир.
Понякога на пътеките кипеше оживен живот (обикновено
около пет и дридесет вечерта) и тогава те приличаха почти на магистрали, в
които, подтичвайки се разминават представители на различни биологични видове:
работещи до късно хора, които набързо разхождаха повече по задължение домашните
си любимци; тичащи за здраве и слабо тяло мъже и жени; птички, които прелитаха
с писък над главите на хората, бързайки да нахранят домочадието и връщайки се
от лов; патици, които за малко напускаха гнездото с яйцата, които мътеха и
бързаха да се подкрепят някъде и с нещо, преди да се е стъмнило; рибки, които
цял ден се бяха крили от по-упоритите рибари, които повече от скука и липса на
работа висяха цял ден по реката, та сега наставаше тяхното рибешко време. За
насекомите и червеите всяко време беше удобно за живот, та затова те щъкаха цял
ден без посоки в опознаване на света. Въобще, цялото животинско и човешко
царство вечер беше обхванато от суетня и треска да свърши задачите си по-бързо.
Но имаше и часове, предимно през деня, където на пътеките беше собено тихо и
приятно и почти не се срещаха хора. Обикновено Ема се разхождаше по това време.
Source: Елена Любенова. Приказки за
едно пътуване към себе си. София. 2010.
No comments:
Post a Comment