„Принцеса Лидия”

 ( откъс от девета глава от романа приказка „Живите цветя”, in Bulgarian)

Анна отвори очи и видя пред себе си най-голямата сметанова торта, която беше виждала някога. Не, тя самата не можеше да произведе такова произведение на сладкарското изкуство. Даже и по-малко изящно не беше в състояние, защото сладкарските и дарби не бяха силната и страна. Но тук много по-опитен и вещ сладкар се бешe намесил и беше сътворил нещо, което с назъбените си върхове отгоре много приличаше на огромна торта с формата на замък. Анна примижа от удоволствие, предчувствайки сладкия вкус на тортата – нещо, което не беше опитвала от доста време. То просто не беше част от храната по местата, където я беше запратила богинята на съдбата Мокош.  Анна даже си представи и чаша горещо кафе, което щеше да бъде чудесна компания на сметановата торта. А и времето беше слънчево и топло по летен постоянен начин, което предразполагаше и даже поощряваше храненето на открито. Нещо се промуши през краката на Анна и тя подскочи изплашена. Докато се усети и огледа, един бял заек с червени очи вече препускаше пред нея закачливо, като предизвикателно махаше с бялата си пухкава опашка. И тогава Анна се огледа около себе си. Пред нея се беше ширнала широка и дълга алея, а в дъното на тази алея стоеше сметановата торта. Но, не, това не беше торта, само изгладнял човек можеше да обърка тази елегентна огромна къща с торта. Въщност това си беше истински бял замък, който блестеше на слънцето, припичаше се и събираше топлина, която трябваше да стопли дебелите му каменни стени, които трябваше да могат да задържат топлината и за през студената част от годината. Един от недостатъците на тези огромни господарски къщи беше, че трудно се отопляваха. Е, точно този недостатък Анна можеше да преглътне най-лесно и без особено притеснение, стига да притежаваше такава къща. От едната страна на алеята имаше парк, където можеха да се видят сърни и зайци, които кротко се излежаваха на тревата, все едно не забелязваха нейното присъствие или пък тя не можеше да ги смути. Те се чувстваха у дома си и на своя територия и със сигурност знаеха по-добре от нея къде да се скрият при опасност. От другата страна на алеята имаше езеро, чиято вода блестеше на слънцето и образуваше светлинки, които предизвикваха водните обитатели, пъстървите и шараните и те изскачаха един по един като опитни плувци шампиони повече да демонстрират уменията си, отколкото да имаше нужда от това. И това беше единственото движение, което преживяваше водата на езерото. Няколко бели лебеди и един черен грациозно и плавно се плъзгаха по водната повърхност и даже не обърнаха дългите си шии към Анна, за да полюбоптстват коя е тя и какво търси тук. Всичко това представляваше идилична картина, взета като от приказка, в която тя не беше участващ герой. Но защо тогава всичко и се струваше толкова близко и познато? И паркът с гората и вековните дървета в нея, и езерото, и градината лабиринт зад замъка и цветята, които сякаш не можеха да загубят цвета си и свежестта си от времето, а и самият бял замък не само, че не изглеждаха чужди на Анна, но тя не се боеше от тях, имаше усещането, че ги познава, че ги е виждала вече и даже че е живяла на това място. Не можеше да бъде сигурна дали това е било насън или наяве, но всъщност и нямаше толкова голямо значение. Тя знаеше, че се беше разхождала вече по тези места и даже можеше да каже как изглежда самият замък отвътре.

Анна можеше да почувства мястото и околностите и те и шепнеха неща за самите тях. За това, че са много стари и че помнят най-първите племена, живели по тези земи келтите, боите, зличаните и дулебите. Но Анна усещаше, че не е тук заради себе си и да остане. Все едно някога много отдавна беше напуснала това райско място, но сега някой я беше върнал отново тук, защото имаше нужда от нея.

Някакъв силен и сладък аромат привлече вниманието на Анна. Ароматът идваше от задната част на замъка, от неговата градина. Анна ускори крачки и като хипнотизирана се отправи в тази посока. Тя заобиколи външната кръгла стена на замъка и стигна до задната градина. А там пред очите и се ширна най-пленителната гледка. Цяла алея с алени рози се усмихваше на слънцето и изпускаше най-сладкия аромат, който някога можеше да бъде излъчен от роза. А хиляди трудолюбиви пчелички танцуваха своя танц върху чашките на розите и отнасяха неизвестно къде цветния нектар. Някъде далеч от любопитните очи те произвеждаха меденото си богатство, но достъпът до него беше известен само на тях самите. Не личеше да има градинар наблизо и като че ли розите се грижеха сами за себе си. Те изглеждаха така, все едно току-що бяха поляти и обгрижени. Анна се наведе и си откъсна една роза. Тя се надяваше това да не са обикновени рози, а живите цветя, за които бе чула в църкавата,  и да имат лековита сила, която да помогне на болния и баща. С откъсването на розата обаче се чу едно тихо “Ох!”.  Все едно нещо изплака от болка при скъсването на дръжката.  Анна се сепна и изпусна розата на земята. Тя се заоглежда, за да види откъде дойде този звук, но нищо не се виждаше. Тогава се наведе да вземе розата, да я прибере и бързо да избяга от това място, но розата вече беше увяхнала. Тя лежеше на земята и нямаше и помен от предишната и тържествена и царствена красота. Сега тя изглеждаше жалко по един мъртвешки сив начин. Все едно никога не беше имало живот в този розов стрък. Анна се изправи и се отдалечи бързо от това странно място. Но между розовата градина и задната стена на замъка тя видя една полуоткрехната малка врата. Любопитството надделя и Анна се доближи до вратата, която изглежда да беше направена за малки на ръст хора или пък да се минава през нея полуприведен. Тя се наведе и мина през нея. От вътрешната страна я приветства мрежа от лепкави  паяжини, които изглежда бяха плетени години наред и по плътност можеха да надминат даже завесата с най-добро качество. Анна промуши ръката си и разкъса паяжината. Една част полепна по тялото и, а другата остана да виси настрани. От вътрешната страна помещението беше тъмно, но не толкова, че да не се вижда съвсем нищо. От горната страна на стената имаше малко прозорче, което вкарваше по няколко снопа слънчева светлина и в тази забравена стая. Анна се спря, изплашена от празнотата пред себе си, и поиска да се върне, но нещо я теглеше напред и тя смело прекоси стаята. Можеше да се види как прахът беше покрил навсякъде оскъдната мебелировка. Следващата врата Анна отвори с повече решителност, която и се отблагодари с това, че вратата се отвори веднага все едно само това беше чакала. Последва дълъг коридор, като от двете си страни имаше стаи без врати като камери, в които можеха да се видят различни съоръжения и инструменти. Клещи, старинни ножици, ножове и друг вид оръжие, бяха небрежно разхвърляни навсякъде все едно някой ги беше оставил в бързината и беше излязъл по спешност, а после не се беше върнал да ги прибере. Имаше даже и стол, който приличаше на стол за мъчения, на който са слагали когото трябва и са го закопчавали с колана. Анна не издържа дълго да гледа всичко това, то не просто и приличаше на камери за мъчения на хора, но очевидно беше такова и споменът за това какво се е вършело вътре витаеше наоколо, а  виковете и стенанията можеха да се усетят все още като вибрации на стените. След като преполови по-голямата част от коридора и разклоненията му, Анна се оказа пред една стълба, която водеше  на едно ниво по-нагоре. Тя тръгна по стълбата и се озова в голяма зала, в която можеха да се видят едно до друго наредени винени бъчви и бутилки. Те спяха своя сън и чакаха да бъдат призовани, за да стоплят и развеселят нечия душа. На Анна и се прииска да се скрие до някоя бъчва и да остане тук защитена завинаги. Най-много от всичко тя сега имаше нужда точно от топлотата и веселието, което се криеше в старите бъчви. Тишината навсякъде беше толкова доминираща, че даже можеше да се долови как вътре в бъчвите виното подскачаше от нетърпение да бъде опитано, за да оправдае съществуването си. То сякаш знаеше за появата на Анна и настояваше тя да прояви интерес. А отгоре върху бъчвите се чуваше само едно тихо румолене, което идваше от винените подскоци. Но Анна не се изкуши. Нещо и подсказваше, че това вино има повече сила, отколкото тя може да понесе сега и че тя трябва да продължи напред. И тя излезе от винената зала и пред нея се изви още една стълба, но по-дълга този път. И Анна се заизкачва по нея и все и се струваше, че горе пред нея се изкачваше някакъв бял силует, който все едно и посочваше пътя. Силуетът спря на един от етажите и изчезна. Анна го последва и също спря на този етаж. Пред нея се откри малка зала със стени и таван облицовани с махагоново дърво, което с годините не само не беше изгубило яркостта си, но беше по-махагоново от всякога. От едната страна имаше маса, която вероятно е служела за писалище, защото по нея под дебелия слой прах все още можеше да се различи хартия и перо за писане, което стърчеше, изправено в мастилницата, но отдавна засъхнало. Изглежда някой беше писал нещо на тази хартия, но какво и кой щеше да си остане тайна завинаги. Анна се изкуши и издуха една част от праха, а другата просто махна с ръката си. За нейна изненада първото нещо, което видя, беше изписан лист хартия, с доста поизбледняло от времето мастило. Анна се вгледа внимателно и буквите сами започнаха да изскачат пред погледа и и да се подреждат, като даже се оформи и цял стих, който гласеше:

“Да се събудиш, но и да не си жива съвсем.

И ще те виждат, и няма да те виждат.

Да се влюбиш, но да е нещастно.

И само светецът на моста... ”.

“Вероятно това беше нечий опит да пише поезия”, помисли си Анна и остави листа, от който нищо повече не се разбираше, а и буквите от прочетеното изречение като че ли изчезнаха от само себе си и тя вече не можеше да ги разпознае и разбере. Но стихът се загнезди в паметта и и остана там. И макар че Анна не можеше да разбере за какво се отнасяше това послание, тя мислеше за него. Вероятно имаше някакъв скрит смисъл, за чието правилно разбиране и липсваше много информация. Вниманието и привлече нещо блестящо, което идваше от другия край на махагоновата стая. Тя се отправи натам и видя, че в най-крайния ъгъл на стаята висеше голямо огледало. Огледалото беше колкото човешки ръст. Анна застана пред него и видя в него стаята зад себе си. Обърна се да сравни гледката и когато пак погледна огледалото, от него я гледаше момиче, което тя не познаваше. Анна се дръпна уплашена, обърна се, но зад нея, а и в цялата стая нямаше никого освен нея. Анна не знаеше какво да мисли за всичко това. Непознатата беше облечена в червена рокля, точно също толкова алена на цвят, каквито бяха розите в градината зад замъка. Все едно някой ги беше боядисвал с една и съща боя. Роклята беше дълга и приличаше на бална, косата на момичето беше руса, а очите и сини. Не, това със сигурност не беше Анна. Момичето се усмихваше весело, но не изглежда да личеше, че то вижда пред себе си Анна. В същия миг, когато Анна реши да го заговори, нещо изгърмя силно и цялата огромна къща се разлюля. Клатеше се стаята, огледалото, покривът, основите на къщата – всичко. Масата в стаята се обърна и листовете се разпиляха. Анна едва се държеше на краката си. Всичко това продължи няколко секунди и тогава едната стена на стаята се разполови като че ли от само себе си, пропадна и таванът от едната страна. Момичето от другата стена продължаваше да гледа приветливо пред себе си все едно не знаеше какво става в стаята, в която беше Анна. То се въртеше и танцуваше, все едно беше на бал и нищо от случващото се тук не го засягаше. Последва още по-силен трясък и огледалото се счупи на две, точно по средата, като разполови танцуващото момиче в червената рокля. В този миг подът под Анна се пропука и тя пропадна в дупката, която се образува под нея. Пада дълго. Все едно в някакъв тунел, в който нямаше нищо освен влажни стени. И изведнъж се озова в една стая. В момента, в който стъпи в стаята, всичко започна да трещи и да се клати и тук. Приличаше на силно земетресение, което имаше няколко последователин труса един след друг. Анна успя само да забележи, че точно пред нея имаше мраморен саркофаг, който започна силно да вибрира и да се клати от земетресението. Докато нещо в него не изтрещя силно и капакът се отвори. Стаята беше в пълен безпорядък и едната и стена беше съборена, като слънчевата светлина нахлуваше все по-уверено вътре. Анна се отдръпна и с изненада видя как тя самата изскочи от саркофага. Да, жената, която излезе отвътре беше тя, Анна. На главата си имаше венец от червени рози, които с времето бяха поувяхнали. Но черните дълги коси, тъмните очи, те бяха на Анна. Тогава Анна се огледа и видя, че всъщност тя беше облечена с червената рокля на момичето от огледалото и че косата и е дълга и руса. Нещо се беше случило и тя беше разменила тялото си с момичето от саркофага, за което все още нищо не знаеше. Момичето от саркофага нямаше същата плътност като Анна, тя лесно можеше да се слее със светлината и да не бъде забелязана. Но Анна я виждаше. Другата също я видя и се провикна гневно:

-          Ти си крадла! Откраднала си ми балната рокля, с която бях вчера на бала! А роклята е чак от чужбина. О, не! И косата си ми откраднала. Стражи, бързо, хванете я! – крещеше момичето от саркофага.

-          Какво говориш? Не съм крадла. Анна се казвам. А ти коя си? И тук няма никаква стража – заоправдава се Анна

-          Коя ли? Ти шегуваш ли се? Ти си в моя замък. Как влезе тук всъщност? Отговаряй, когато принцеса Лидия те пита! – разглезено истерично крещеше момичето.

-          Значи ти си принцеса, така ли? – заинтригува се Анна.

-          Не си ли личи? Колко си нахална да продължаваш да ме питаш за очевидното! А ти си пастирка, нали? – предположи Лидия.

-          Не съм пастирка, откъде ти хрумна?

-          Ами виж си ръцете! Груби и червени. Виж си лицето! Загрубяло от слънцето навън – опита се да унижи Анна Лидия.

В този момент Анна спря да вижда Лидия. Тя все едно изчезна, но гласът и продължаваше да се чува как се опитва да отгатне неща за Анна. Лидия беше отишла точно пред отвора, откъдето влизаше светлината и се беше сляла с нея, и беше станала съвсем невидима. Преди това Анна все пак я различаваше като един бял облак, който се носи из стаята. Но след като изсипа куп обидни неща по адрес на Анна, гласът на Лидия долетя от другата страна на стаята и тя пак стана наполовина видима.

-          Какво се е случило с теб, принцесо Лидия? – попита Анна. – Защо си в този саркофаг и за какъв бал говориш?

-          Вчера беше балът ми по случай моето пълнолетие – отговори Лидия, оглеждайки саркофага. – Не разбирам, това някаква игра ли е? Какъв е този саркофаг и къде е баща ми и гостите? Къде са всички? – объркано започна Лидия.

-          В замъка няма никого, принцесо. И изглежда от твоя бал е минало много време, не е бил вчера – предполагаше Анна.

-          Вчера беше. А това е роклята ми за бала. Имаше много гости, дошли да ми честитят пълнолетието. Дойде и Ярмила, тя беше много мила, изпя ми песен, но странна песен. Сложи ми и този венец. Странно, не помня нищо повече – посърна принцеса Лидия.

-          Коя е Ярмила? – заинтересува се Анна.

-          Тя е вещицата в кралството на баща ми. Тя първо беше много сърдита на татко, че той не поиска да ме даде за жена на Румпаруп, нейния син. Но после и мина и даже дойде на бала вчера и ми донесе подарък, този венец от червени рози.

-          Лидия, минало е много време оттогава, а вещицата те е омагьосала – Анна беше чела достатъчно приказки, за да се досети какво беше станало преди много време.

-          О, не! Сега какво ще правя? Къде е татко? И защо ти приличаш на мен?

-          И аз искам това да знам, принцесо! А ти приличаш на мен и си почти невидима. Постигнало те е проклятието:

“Да се събудиш, но и да не си жива съвсем.

И ще те виждат, и няма да те виждат.

Да се влюбиш, но да е нещастно.

И само светецът на моста... ”.

-          Да, точно тази песен Ярмила пееше през цялата вечер вчера! Стори ми се прекрасна и даже пях с нея няколко пъти – започна да се досеща Лидия.

-          Пяла си с нея? Това не ми изглежда да е добър знак. Чела съм доста книги за тези неща и съм сигурна, че си омагьосана – Анна си мислеше, че е от ясно по-ясно, толкова книги беше изчела, а и филми беше гледала.

-          Ооо, татко беше прав, че тя е зла и само се преструва на любезна. Но Румпарум е грозен като жаба. Не мога да се омъжа за него. Аз съм принцеса и искам принц за съпруг. Така трябва да е – заоправдава се Лидия.

-          Е, и аз искам принц за съпруг… - размечта се Анна. – Трябва да се махаме оттук и да оправим нещата. Искам си тялото, искам си живота.

-          И твоето тяло не ми харесва. И каква е тази дреха, в която съм облечена? – пак стана капризна Лидия.

-          Това са панталони. Много са удобни, нали? И топлят. За разлика от тази бална рокля – похвали си дрехата Анна.

-          “Панталони” ли? Скандално! Жените не носят панталони. Ти да не си вещицата? Откъде ги взе тези “панталони”? – стана подозрителна Лидия.

-          Дълго е за разказване. Пък и точно сега ми се искаше сега да съм вещицата Ярмила, за да мога да оправя нещата с някаква магия.

-          Трябва да намерим татко, краля, той ще оправи всичко. Ще свика звездобройците и те ще ни разменят – предложи Лидия.

-          Никъде взамъка не видях крал, а и звездобройци нямаше – каза Анна. – Виж какво, принцесо, опитай се да махнеш венеца, махни го и всичко ще се оправи.

-          Не мога да го махна, като залепнал е за главата ми – простена, докато се опитваше да последва съвета и Лидия.

-          Моля те, не се отдалечавай, трябва да сме заедно и да оправим нещата. Трябва да има начин да се махне венецът и ти да станеш пак принцеса, а аз да си върна тялото обратно – почти плачеше Анна.

В този момент замъкът се разтресе отново и полупрозрачното сияние, в който беше принцеса Лидия,  се отблъсна силно и се удари в тавана. Последва силен писък и Лидия започна да пищи от болка. Замъкът продължаваше да се тресе от следващия трус на земетресението. Изглежда Майката Земя беше събирала напрежение с векове и беше решила да се освободи от него точно днес, за лош или добър късмет на Анна и на принцеса Лидия. Стените започнаха да падат и тогава Анна протегна ръка да хване Лидия, но не можа да напипа нищо, все едно полупрозрачното тяло нямаше плътност и ръката и просто се промуши във въздуха.

-          Бързо, следвай ме. Да се махаме оттук, че ще ни затрупат всичките къмъни – изкомандва Анна и се затича към отвора, който се беше образувал в една от стените и от който влизаше слънчевата светлина.

Анна не спря да тича, докато не стигна до една полянка малко по-далеч от замъка. Полянката се намираше от вътрешната страна на замъка и Анна не я беше виждала преди. В дъното на полянката се виждаха няколко надгробни камъка. Тя се спря на достатъчно безопасно разстояние от рушащия се замък. Той беше почти неузнаваем и следа не беше останала от идиличната картина, която Анна видя само преди няколко часа. Животните от парка пищяха и ревяха, всеки на своя си език, изплашени от гнева на Майката Земя. Те не разбираха какво бяха направили, че я бяха резгневили така. Анна се заоглежда да види дали принцесата не е наблизо, но нищо не се виждаше. Тогава тя поседна на тревата, за да си почине и да реши какво ще прави по-нататък. Трябваше по-бързо да се махне от това място. И точно когато почти беше седнала на тревата, нещо изпищя под нея:

-          Аууу, махни се, дебелано! Ще ме смажеш – пищеше принцесата.

-          Дебелана, значи! Ти си дебелана, забрави ли, че съм в твоето тяло – иронизира я Анна.

-          Аз имам най-слабото и красиво тяло в цялото кралство! – защити се Лидия.

Анна обаче не можеше да я види. От силната светлина навън пашкулът, в който се намираше Лидия, почти се беше разтворил в светлината и тя беше станала съвсем невидима.

-          Моля те, застани някъде на сянка, така ще мога да те виждам – досети се Анна.

-          Какво е станало със замъка ми? И къде са всички? Татко, татко, аз съм тук, Лидия, твоята любима дъщеря! Татко, моля те ела при мен! – плачеше Лидия. Тя постепенно започваше да осъзнава, че наистина е сама и че няма никакви други признаци на живот в замъка. Продължаваше да се оглежда тревожно и да търси познати неща.

-          Какво е това там? Не помня да съм го виждала преди – посочи Лидия към няколкото надгробни камъка, които се извисяваха в дъното на поляната. И тя полетя към тях. Имаше предимство пред Анна, че се движеше и преместваше в пространството с бързината на светлината. Тогава ставаше напълно невидима. Изведнъж Анна чу как сръцераздирателен плач се разнесе из поляната. Плачът не спираше и се превръщаше в истеричен. Анна прекоси бързо поляната и застана пред първия гроб. На плочата му пишеше: “Крал Янко Първи”. “Какво съвпадение”, помисли си Анна и нещо я стисна за гърлото.

-          Баща ми се казва Янко, но не  е крал, слава богу! Макар че е много болен, и не знам дали е жив все още – простена Анна.

-          Това е татко. Той е крал Янко. Не, не може да бъде! Как е възможно, та той беше вчера на бала и беше жив, всичко си беше наред. Тази проклета вещица, тя  е виновна за всичко – плачеше неутешимо Лидия и Анна можеше да види как нейното тяло ту се появяваше, ту изчезваше и лицето и беше цялото обляно в сълзи, които даже нея стискаха за гърлото.   Лошо предчувствие сви сърцето на Анна, но на глас тя каза:

-          Виж, Лидия, балът ти не е бил вчера. Оттогава са минали много години, може би стотици години. Вещицата те е омагьосала и ти си заспала в саркофага Да, видях проклятието го на масата в залата с огледалото. В него  трябва да е и решението. Но защо е трябвало да си разменим телата? Не разбирам, нищо не разбирам. Искам да си отида вкъщи – плачеше вече безпомощно и Анна.

-          Това тук е мама – посочи Лидия другия гроб.- Тя е починала при раждането ми и не я помня, но всички казват, че съм красива като нея.

Двете момичета седяха пред гробовете и плачеха, всяка за себе си. Анна не знаеше какво означава всичко това, цялата тази безсмислена размяна на телата. Но с цялото тяло на Лидия чувстваше загубата на баща и така все едно нейният баща си беше отишъл завинаги. И Анна оплакваше баща си и тялото на Лидия се свиваше също в конвулсивен плач. И Земята повече не се разтресе и всичко беше спокойно и тихо.  Но бурята се беше пренесла в Лидия и в Анна и те бяха най-нещастните създания на света в този момент. Първа наруши мълчанието и прекъсна плача си Анна.

- Трябва да се махаме оттук и да намерим светеца на моста. Така пишеше на листа. Това е недовършеното изречение от проклятието, което вещицата ти е спестила, за да не знаеш как да разрушиш проклятието. Но кой е светецът и на кой мост е той?! – объркването на Анна беше пълно и тя не можеше да разсъждава  трезво.

А над двете момичета кръжеше тревожно и тъжно грачеше райската птица Алконост. Алконост беше красиво момиче, но с криле на птица, разперени широко във въздуха като ветрило. Тя винаги се появяваше там, където страданието беше взело превес и където мъката и скръбта бяха надвили всичко останало. Тогава Алконост започваше да плаче заедно с опечалените и плачеше толкова старателно и искрено, че като че ли отнемаше от скърбящите част от товара им и правеше мъката им по-поносима. Иначе понякога човек трудно би оцелял от огромното количество несправедливост и скръб, които му се струпваха. Но боговете бяха помислили за всичко и този път. Алконост попи част от техните сълзи и с крилете си изсуши останалите от лицата им. След това запя с най-прекрасния и сладостен глас, който птица можеше да има. Не, тя нямаше дарбите на славея, а и не искаше да се сравнява с тази птица. Но Алконост знаеше как да успокои страдащия и да влее в сърцето и душата му успокоение и забрава за случилото се. След като видя, че двете момичета са по-спокойни и че могат вече да се справят сами, разпери криле, замахна елегантно с тях и отлетя в посока неизвестна, там където нямаше тъга и печал.

Анна се сепна от шума на нещо, което кръжеше във въздуха над нея. Тя избърса сълзите си, погледна нагоре и видя как голяма птица отлетя нанякъде. И на Анна и стана по-леко. Тя възвърна предишния си оптимизъм и решителност и взе нещата в свои ръце. Те трябваше да оправят всчико. И Анна извика принцеса Лидия:

-          Трябва да стигнем до Златния град, чела съм за него и за моста със статуите в него. Там има много хора и все някой ще знае нещо и ще може да ни посъветва как да се разменим. Там ще потърсим  и светеца на моста. Трябва да има някакъв смисъл в проклятието на вещицата.

Принцеса Лидия нямаше избор. Тя отправи въздушна целувка към гроба на своя баща, пое си дълбоко въздух, та чак пашкулът, в който се намираше, се наду още повече, изпусна въздуха и тръгна покорно след Анна. Макар и Анна да и беше непозната до днес, Лидия усещаше, че в тази жена има решителност и за двете, и че може да и се довери. Още повече, че тя беше абсолютно безпомощна, не само поради почти невидимото си положение, но и поради напълно непрактичните умения, на които я беше научил животът и на принцеса. Анна изглеждаше практична и делова, каквато Лидия си мислеше, че трябва да са мъжете. За жените оставаше да се стараят да са красиви и сърдечни, което обаче не беше добро средство за оцеляване в сегашната им ситуация. И двете момичета тръгнаха. Прекосиха поляната и минаха от предната страна на замъка, където беше езерото. От земетресението лебедите бяха навели изплашено глави под крилете си и нямаха смелост да погледнат реалността в очите. Страхуваха се от това, което може би се беше случило с живота им, докато те се бяха крили. Рибата също се беше изпокрила на дъното и стоеше със затаен дъх там. Всички изчакваха какъв ще бъде следващият ход на Майката Земя. Ще ги пожали ли, или ще се сърди още за това,  което и се налагаше да понася. И в езерото можеше да се видят само малки блуждаещи светлинки огънчета как проблясват и изгасват периодично. И ако се вгледаш по-внимателно в тях, те могат да ти заприличат или на деца, или на малки жаби, които подскачаха върху водната повърхност. Това бяха Блудички, верните водни духове, които никога не напускаха водата първи и винаги можеше да ги видиш там, където богинята на водата Дана властваше. И този път Блудички бяха проявили повече смелост от всички и продължаваха да извършват дейността заради която бяха създадени от върховния бог Род. Те пазеха водата. Това беше смисълът на техния живот.

             Анна и принцеса Лидия излязоха бързо от пределите на замъка и той не се виждаше вече. Те вървяха по прашния  черен път, който се извиваше пред тях и се надяваха той да води в правилната посока към Златния град. Вървяха цял ден, без да си починат изобщо. Нямаха нито храна, нито вода. Не се знаеше дали Лидия има нужда от това, защото тя почти не продума, откакто напуснаха замъка. Но Анна имаше съмнения дали това е правилната посока, защото нямаше кого да попитат. А и вече се стъмваше и тя не знаеше къде могат да се подслонят, за да е по-безопасно за тях. Тогава Анна видя една черна котка как изскочи от храстите покрай пътя. Котката се спря, изправи се на задните си крака и измяучи страшно срещу тях. Анна се сепна и също спря, но Лидия, която си летеше на по-високо, не видя котката и почти се сблъска в Анна. След първата черна котка излезе още една. Те стояха срещу Анна и Лидия, размахваха лапи във въздуха, мяучеха страховито и не изглеждаше да имат миролюбиви намерения срещу двете момичета. Може би ги бяха сбъркали с гигантски мишки и не знаеха какво да предприемат по-нататък и за всеки случай мяучеха, за да изглежда, че не ги е страх. Това бяха Богинки. Духовете на убийци на деца. Анна не знаеше това, но и стигаше каквото вижда пред себе си. Сигурно така щяха да си стоят още дълго време, без нито едната страна да се осмели да предприеме първата крачка, когато зад тях се чу звук, който приличаше на скърцането на стара каруца. Изглежда котките също чуха приближаващата се каруца, защото приеха кротко изражение и се мушнаха бързо в храстите, откъдето бяха излезли. Анна се обърна и видя, че каруцата беше окичена със звънчета, чиято музика се носеше във въздуха. Приличаше на панаирджийска каруца, от която висяха най-различни шарени и безполезни неща от всичките и страни. Отпред беше седнала стара жена, изглеждаше да е наистина много стара. Тя като че ли не забелязваше нищо, а беше потънала някъде в себе си. До нея беше седнал доста възрастен мъж, който може би беше по-млад. Той подкарваше коня, който пък теглеше каруцата. И двамата старци изглеждаха безобидни и Анна изчака каруцата да се изравни с тях. Преди да успее да ги заговори, тя чу как Лидия и прошепна: “Да се махаме оттук! Бързо! Да бягаме!” Анна се обърна да види какво иска Лидия, но тя вече не се виждаше. Но  чу как мъжът от каруцата каза любезно:

-          Качвай се. Ще те закараме докъдето искаш. Точно за един човек има място.

Анна разбра, че те не виждаха  принцеса Лидия. Мъжът скочи от каруцата и с грейнало лице и очи облещени от изненада подаде ръка на Анна и я настани в каруцата. След това седна пак на мястото си и подкара стария кон доста по-енергично отпреди. Анна не можеше да си обясни на какво се дължи тази любезност, но реши да не се безпокои поне за малко. През това време мъжът се опитваше да привлече вниманието на старата жена и шепнеше:

-          Маминко, това е тя! Тя е! Разбираш ли какво ти говоря? Дай знак, че ме разбираш.

Но думите му или не достигаха до съзнанието на старата жена, или пък достигаха, но тя не можеше да асимилира казаното и да реагира адекватно. Само големите и брадавици, пораснали с времето, колкото носа и, се надигаха и спускаха ритмично в такт с изсумтяването. Под носа и бяха пораснали и мустаци, които подскачаха при всяко движение на главата и. Тя обаче не помръдна от мястото си нито изви глава, за да види кой се е качил в каруцата. Изглежда не съобразяваше добре какво се случва около нея.

-          Безполезна вещица! – изруга мъжът и се обърна към Анна. – Къде отиваш, девойко?

-          В Златния град, по работа – отговори Анна неуверено.

-          Точно там отиваме и ние, какъв късмет! – ухили се мъжът.

-          А това майка ти ли е? Тя да не  е болна? – реши да е любезна Анна.

-          Болна е. Не помни, не може да мисли... – опечали се мъжът.

-          А ти как се казваш? – сети се да попита Анна.

-          Ами казвам се Р... – притисни се мъжът, но тук каруцата подскочи от някакъв камък на пътя, попаднал под колелото и той не довърши изречението си. Всички в каруцата също се разклатиха.

-          А ти си... – направи опит да попита за името и мъжът.

-          Аз съм Анна. Поне така се казвах до вчера, но днес вече не знам коя съм – натъжи се Анна.

Изведнъж жената все едно си спомни нещо и започна да си мърмори някакви думи, което приличаше на песен, и Анна се заслуша. Ясно започнаха да се отличават думите: “Да се събудиш, но и да не си жива съвсем. И ще те виждат, и няма да те виждат”.

-          Какво пее майка ти? – стресна се Анна.

-          А, тя  е съчинителка. Измисля си песни, но тази е много стара и тя я е забравила – опита да се измъкне мъжът и подкара каруцата, колкото можеше по-бързо.

Лошо предчувствие сви сърцето на Анна. А и Лидия не се виждаше никаква, за да има някаква подкрепа.

-          Чакай. Спри каруцата. Искам да сляза – извика Анна.

Но мъжът все едно не я чуваше и само смехът му, който приличаше на смях на умопобъркан човек огласяше въздуха. Старият кон даваше най-доброто от себе си и демонстрираше завидна сила и скорост, все едно усещаше, че моментът е критичен и исторически важен.

-          Ти си моя, моя  жена си. Сега вече няма да ми избягаш – крещеше мъжът и камшикът в ръцете му се извиваше над гърба на нещастния кон, който беше имал неблагоразумието да живее толкова дълго, че да доживее и мигове на унижение като този.

Анна разбра всичко. Това бяха Румпурам и вещицата Ярмила. По някаква странна ирония на съдбата или пък благодарение на магьосническите умения на Ярмила те все още бяха живи, но почти неузнаваеми. Времето не беше пощадило нито външността им, нито пък умствените им и психически способности. Ярмила беше оглупяла, а Румпурам беше комбинирал в себе си много недостатъци, които с времето вземаха връх в различна последователност. Румпурам я беше помислил за принцеса Лидия, защото тя всъщност беше в тялото на принцеса Лидия. “Каква беда!”, помисли си Анна. Временното и положение на принцеса засега не спомагаше нейното лично щастие да се увеличи и тя да почувства ползите и привилегиите от това да е принцеса. Изглежда целият свят не харесваше принцесите и като че ли всичките беди се бяха наговорили да се струпат точно на главата на тази принцеса. И ако Анна някога си беше фантазирала или мечтала да бъде принцеса, то сега тя би дала всичко, което има, а то не беше никак много, за да не бъде принцеса. От това нямаше никаква полза. Нямаше златни каляски, нямаше слуги и торби пълни с жълтъци, нямаше пищни копринени рокли – нищо подобно нямаше. Вместо това тя се оказа и без замък, който земетресение, чакало стотици години да се случи, се случи точно сега и го разруши. И тя беше без дом, скитаща се по прашните пътища. А проклатие старо стотици години не само я беше умъртвило някога, но я беше намерило и сега. Баща и кралят беше мъртъв и нямаше кой да и помогне. Като капак на всичко вещицата Ярмила и грозният и син бяха решили да надживеят всички и всичко и като една образцова грозота се разхождаха по света и демонстрираха на всички какво се случва с тези, които се раждат без късмет. Те оглупяват и погрозняват максимално. А принцеса Лидия като една истинска принцеса беше избягала и беше оставила Анна сама да се бори за нейното тяло. Колко недостойно поведение за една принцеса! На какво я бяха научили? Да се покланя и усмихва правилно? Това днес всеки го може. Е, да, но тя си имаше цяла войска да се сражава и да умира за нейната красота, като през това време тя си е почивала на сянка. Светът беше изначално построен да е несправедлив, за да има с какво да се занимават хората през живота си, като се опитват да наместят тук и там някои нередности. Анна не искаше да е принцеса. Не искаше да я познават всички. Искаше да има правото да е анонимна и да се слее с тълпите, без да се притеснява, че някой ще я разпознае и че ще се сети как някога е имал вземане-даване с нея. Така можеше да си мечтае и да бъде каквото си поиска в мечтите си. А мечтата е винаги по-красива от най-истинската реалност. Но и много по-безопасно и неуловимо място. А фантазиите за нашите други възможни образи и животи трябваше да си останат само фантазии, за да не загубят от магията си и да не се превърнат в прозаичен факт от нашето ежедневие. Даже и без пари и беше добре досега. Поне не страдаше от излишни илюзии. А и всички мразеха богатите. Унесена в мисли за социалното устройство на света, Анна не забеляза как каруцата вече доближаваше гората пред тях. И точно когато старият кон като един маратонец, упражняващ бягане на дълго разстояние, съпроводено с усилено сърцебиене, почти щеше да финишира тържествено в началото на гората, нещо го стресна, той се изправи на задните си крака и от скоростта каруцата се обърна на едната си страна. Анна полетя в храстите. Ярмила и Румпарум също се оказаха тържествено забучени с главите напред в гъстия храсталак. Анна щеше да си остане в храстите, ако не усети как нещо се опитваше да я издърпа за ръката. От дърпането или просто защото беше минало известно време от падането, но Анна дойде на себе се. Тя отвори очи и първото нещо, което видя беше себе си как лети точно над главата си. Анна си помисли, че сигурно вече е умряла и това е духът и, който танцуваше над нея, освободен най-после от тежестта на тялото. Но се досети, че това беше принцеса Лидия, която беше предприела спасителна акция да извади Анна от храстите. Опитите и не бяха много успешни, защото тя самата нямаше истинска плътност и Анна беше по-тежка, отколкото тя можеше да понесе.

-          Какво си направила с роклята ми? – сети се тя да попита не на място Анна. – Това е скъпа рокля, от чужбина, а ти я съсипа.

-          Виж какво, принцесо, докато ти се криеш, аз се боря за теб. Ясно ли ти е? Стегни се и без глезотии, трябва да стигнем до Златния град – изкомандва я Анна.

-          Хайде да ги убием. Ето има и камъни. По един камък в главата и край с тях – доби решителност Лидия.

-          Ти си истинска принцеса! Браво на теб! Но аз не съм убиец! – смъмри я Анна.

-          Не мога да гледам грозни неща. А те са като крастави жаби. Прилошава ми, ще припадна – стана пак капризна Лидия.

-          Това сега не е важно принцесо. Трябва да побързаме и да стигнем до големия град – доби делови вид Анна.

Анна стана, изтупа червената рокля от праха, приглади русите си коси и  закрачи напред. Тя обаче знаеше, че вещицата и Румпурам ще дойдат на себе си ще тръгнат да я гонят. Още повече, че Румпурам знае тя къде отива. Затова трябваше да стигнат преди тях в Златния град. А и гората пред тях изглеждаше безопасно място, където можеха лесно да се скрият и да не бъдат открити. И тя влезе в гората и тръгна по пътечката, която се извиваше пред нея. Принцеса Лидия летеше безгрижно над нея и от сянката в гората беше по-видима отпреди, но също толкова безгрижна и безотговорна към случващото се. Анна видя как нещо бягаше по пътеката пред нея и как това нещо кудкудякаше като кокошка. Какво можеше да прави тази кокошка в гората? Анна нямаше как да знае, че точно  тази нещастна черна кокошка се беше опитал да избегне старият кон на вещицата. Като резултат, черната кокошка беше претърпяла значителни поражения и изглеждаше доста проскубана. Анна се опита да я догони, за да разбере какво прави тя в гората, но кокошката все едно знаеше, че я преследват и тичаше презглава, за да се отърве от лапите на Анна. От силното земетресение няколко къщи в околните села бяха също разрушени и точно къщата, в която живееше Змок, домашният дух, който се явяваше в образа на черна кокошка, се беше разрушила. Паника беше обхванала цялото същество на Змок и тя беше хухнала да се спасява. За толкова години вече за първи път оставаше без дом, за чието благополучие  и богатство се грижеше ден и нощ. Това беше предназначението и. И тя беше тръгнала да си търси нови стопани и нов дом, но сблъсъкът с коня на вещицата и дойде в повече и малкото и кокоше сърчице щеше да се пръсне от преживяния стрес. Тя не искаше да вижда никого повече. И на един завой използва предимството на малкия си размер и се мушна под един храсталак, където имаше дупка. Тя трябваше да си почине, да събере кокошите си мисли, да си направи план за новия живот и да се опита да го реализира. А ако опитът и за промяна не успее, винаги можеше да се върне в старата разрушена къща и да се задоволи с това, което беше останало от стария и дом. Но тя беше видяла белия свят, който с големината си и необятността си я беше замаял дотолкова, че тя не успяваше да го преглътне и асимилира целия наведнъж. А и този неочакван и нащастен сблъсък с коня я беше навел на мисълта, че може би опасностите са повече и по-големи, отколкото тя имаше кураж да ги посрещне. Но мечтата за нов живот и за промени беше вече пуснала семето в сърчицето и и тя нямаше да има мира, докато не покори големия свят. Поне това и казваше малката и наивна кокоша главица.

Анна изгуби черната кокошка от погледа си, а и беше толкова изморена от гонитбата, че вече изобщо не настояваше да я види отблизо.  Вместо това тя разумно прецени, че трябва да следва горската пътека и да стигне по-бързо в Златния град, където със сигурност се намираше статуята на моста. По пътя нямаше нищо интересно и това и позволи да напредне значително. И даже на места, където дърветата бяха по-ниски и където Анна се оказваше на открита поляна, тя можеше да види как там някъде напред блестят на слънцето златните кули от Златния град. Това радваше сърцето и, защото означаваше, че вървеше в правилната посока и че градът се  доближаваше до тях. За Златния град Анна беше слушала много, както от туристи, видели вече града, така и от програми по телевизията. И тя нямаше търпение да го види с очите си. Тя вече не помнеше колко беше изминала, когато чу блеене на овца пред себе си. И докато се огледа какво точно произвеждаше този звук, пред нея изскочиха една котка, една овца и един петел. Изглежда те също бяха тичали, но от другата страна на гората, от тази част, към която тя отиваше. Те изглажда не се бяха хранили добре известно време, защото бяха слаби и немощни. От цялата група единствено овцата все още имаше сила да произвежда някакво отчаяно блеене. Шареният петел нямаше сила да пее, а котката, чиито ребра се брояха под кожата, беше далеч от мисълта да мяучи съблазнително и загадъчно. На Анна вече нищо не и се струваше странно, тя беше видяла и преживяла достатъчно, за да си помисли в случая, че най-вероятно най-близкият зоопарк в Златния град беше пуснал животните си на свобода и те се радваха на свободния си живот и не знаеха какво да правят, защото свободата им се е оказала изведнъж повече, отколкото те са имали нужда. Групата се спря при вида на Анна и овцата изблея:

-          Бягай! Бягай! Той идва и има голям нож!

-          Кой идва? Няма ли тук някаква служба да се грижи за бездомните животни? Да не сте избягали от зоопарка? – логично си помисли Анна.

-          Какво говориш! Ние си имаме стопани, но ги напуснахме, защото не бяха много справедливи с нас – изблея овцата, докато останалите си почиваха и събираха душите си от тичането – Но сега се връщаме при тях. Големият свят е пълен с опасности, а и сме много гладни вече. Господарите ни може и да не оценяваха напълно труда ни, но ни хранеха редовно. Колко глупави сме били да си мислим, че навън ни чакат чудеса и приключения вълшебни. Вместо това той ни преследва и иска да ни заколи.

-          Кой е той? – не разбираше Анна.

-          Разбойникът Мирко. Най-известният разбойник на всички времена. Има голям нож и е много гладен – почти прошепна овцата. – Моля те, скрий ни, помогни ни, иначе сме загубени.

-          Само разбойник липсваше. О, Боже! Какво ще правим? – паникьоса се и Анна. – Лидия, Лидия, къде си?

-          Не може да бъде! Баща ми, кралят, го хвърли в затвора, защото беше обрал кралския керван със съкровището. Мислехме, че ще умре в затвора – обади се отвисоко принцеса Лидия. – Той мрази татко, мрази и мен, защото сме богати. И краде от нас, за да възстанови справедливия ред – опита се да си спомни причината за грабежите на разбойника Лидия или поне това, което празната  и главица беше чула да се говори за Мирко.

-          Колко хубаво! Сега и разбойник ме мрази! – Анна беше готова да изпадне в истерия от несправедливостите, които и се струпваха на главата, и то не по нейна вина. – И аз определено не съм богата, за да му дам пари да ме остави на мира.

Цялата група стоеше и не знаеше какво да прави. Котката, овцата, петелът, Анна и Лидия, която кръжеше над тях, бяха оклюмали глави и се чудеха какво да предприемат. Тогава Анна се сети:

-          Вие бягайте! – обърна се тя към овцата. – Аз и Лидия ще се опитаме да го отклоним от пътя.

Но беше вече малко късно, защото те видяха как някой тичаше по пътеката и как размахваше във въздуха нещо, което по думите на овцата трябваше да е ножът, при вида на който горката овца си спомни за всичко, което беше чувала да се разказва за това как хората използваха овцата като жертвено животно. Колкото и да и звучеше несправедливо, изглежда беше  честа практика през годините хората да жертват овцата, за да си докажат, че вярват в нещо. И сега беше малко късно овцата да се опитва да им доказва, че можеш да вярваш в нещо и без да отнемаш чужд живот за това. Ето тя например вярваше, че зелената сочна трева спомагаше да се увеличи млякото при овцата и беше благодарна на своите си богове за това. Но никога не и беше хрумлаво да убие друго животно, за да покаже колко вярва в силата на зелената трева. Напълно безсмислено беше. В това време Лидия се спусна на земята и от тъмнината в гората тя стана по-видима, но не изцяло. Тя нареди на Анна да се скрие зад храстите, а овцата, котката и петелът се мушнаха от другата страна на пътеката и се опитаха да избягат, като скъсят пътя.

Разбойникът Мирко стигна до мястото, където му се струваше, че се чуваше да се говори и почти можеше да се закълне, че беше видял няколко души тук. А и ако не го лъжеха старите му очите, принцеса Лидия беше също тук, макар че той не можеше да си обясни точно нейната поява на това място. Но сега нямаше никого. От тичането той едвам си поемаше въздух и черната му шапка със закичено перо отгоре се поклащаше ритмично в различни посоки. Той прибра ножа си в пояса и се огледа. И изведнъж видя някакъв женски силует, който приличаше на призрак. Но призракът беше облечен с панталони, макар че по останалата си видима  част можеше да мине и за жена. Куражът на разбойника Мирко се изпари съвсем и той се разтрепера от страх. Жената ту се виждаше по-ясно, ту изчезваше. Ту си стоеше на пътеката пред него, ту се издигаше във въздуха и се сливаше със светлината и той я губеше от поглед. Мирко мислеше, че си е изгубил разсъдъка. Какво друго можеше да е, щом вижда призраци посред бял ден? А може би беше и прекалено гладен и макар че вече си беше представил как си похапва вкусно печена овца, се оказа, че тя също беше изчезнала. Някога Мирко беше славен разбойник и всички трепереха от него. Но най-вече богатите, от които имаше най-много какво да се вземе. Но времената се промениха и вече почти нямаше хляб в тази професия. А и годините си казваха думата, защото той вече нямаше силата и пъргавината на млад разбойник. Но Мирко нямаше избор и щеше да упражнява занаята си, докато е жив. Все се намираше нещичко за прехрана. Но защо му се беше привидяла тук и принцеса Лидия? Та тя отдавна трябваше да е умряла, поне така разказваха всички, че вещицата я е убила. Ех, ако тя беше тук наистина, все щеше да вземе някоя пара от нея, баща и беше толкова богат. Трябваше да отиде в големия град, там имаше повече възможности и нямаше да му се налага да преживява такива унижения, като да гони овца, котка и петел из гората. А при добър късмет и принцеса можеше да срещне  там. В това време Лидия отново се показа и появата и беше толкова неочаквана и толкова близко до разбойника Мирко, че той припадна само при вида и. Гладното му съзнание не можеше да издържи повече на напрежението. Принцеса Лидия изпляска с ръце и се завъртя във въздуха, подскачайки от радост, че беше свършила нещо полезно. Да накараш някого да загуби съзнание от страх, понякога можеше да се окаже неочаквано полезно за теб самия.

И Анна, и Лидия се възползваха от това неочаквано развитие на нещата и забързаха през гората. Така вървяха цял ден и цяла нощ, без да си почиват. Докато на следващия ден в зори те приближиха покрайнините на големия град. В Златния град всичко беше златно. Имаше и златна уличка, и златни статуи, и златни кули, и златна украса навсякъде. Благополучието се беше настанило тук като че ли завинаги. През града течеше златна река, а по средата и двете момичета видяха голям мост с фенери и статуи от двете му страни. “Това трябва да е мостът”, помисли си Анна с облегчение. И понеже нямаше къде да бързат, те си позволиха да си починат в малката уютна кръчма, която се намираше между златната уличка и моста със статуите и на която висеше табела с надписа “При краля”. Принцеса Лидия справедливо предположи, че тази кръчма е нейна и и принадлежи, щом на нея е името на баща и. Анна нямаше повече сили да обяснява как точно стоят нещата и двете влязоха вътре да си починат, преди да потърсят статуята на моста. Кръчмата беше малка и точно по това време беше пълно с хора, желаещи да опитат от прословутото местно пиво, което се лееше щедро от малките бъчви. Почти никой не обърна внимание на Анна, а принцеса Лидия не можеше да бъде забелязана, защото осветлението вътре беше по-силно от това на улицата и тя се сля със светлината и отново стана невидима. Само от време на време се чуваше как кашля, задавена от дима на пушачите, които безмилостно тровеха и себе си, и останалите с пушека, който излизаше от устата им на кълбета.  Лидия не спираше да се чуди какъв е този дим в кръчмата на баща и. По стените имаше портрети на различни кралски особи, но колкото и да се взираше Лидия, тя не можа да открие образа на баща си там, нито пък своя. И логично предположи, че явно са отишли в друго кралство и че в момента са в чужбина. Цялото това любопитно разглеждане на старите картини по стените, облицовани със стари тапети, не се забелязваше от останалите, но тук-таме по невнимание тя събаряше чаши и бутилки по масите, после се извиняваше тихо и прелиташе по-нататък. Из помещението можеше да се забележи и дребния на ръст Скършитек, препасал дълга престилка, как тичаше с табла от маса на маса и разнасяше пълните халби със светло и тъмно пиво. Скършитек беше домашният дух на кръчмата, който живееше откакто се помнеше в нея и беше домашен дух от градски тип, който нямаше да признае за нищо на света, че родът му така или иначе е тръгнал някога от някое китно село в кралството. Животът в Златния град го беше накарал да си въобрази и разни златни неща за себе си,  и то най-вече, що се отнася до неговите лични качества, способности  и достойнства. А животът сред градските хора, пък било то и пияници по кръчмите, беше затвърдил в него предпочитанието към изисканите маниери и обноски, каквито нямаше да срещнеш по малките села. Той не точно се срамуваше от произхода си, но по-скоро предпочиташе да не си го признава, а и даже да забрави за него. В този случай времето беше на негова страна, защото, откакто беше напуснал родното си място, бяха изминали около стотина години. Някой ден той щеше да успее повече и да се издигне в обществото, засега обаче му беше добре да се занимава с този бизнес, мечтите му нямаше къде да избягат. А и хората тук бяха доволни от обслужването му и от любезното отношение към него и понякога бяха благодарни повече, отколкото си представяше, че биха могли да бъдат. Засега това му стигаше. Когато видя, че Анна влезе вътре, тя му се стори позната, но той не можеше да се сети откъде я познава. И през цялото време, докато обслужваше останалите клиенти, той я наблюдаваше. Тя изглежда беше изморена, защото седеше безучастно и си поръча само едно малко леко пиво, което той и донесе веднага. На въпроса му дали има нужда от още нещо и дали може да и е полезен с нещо, тя отговори, че никой не може да и помогне, но че ще е благодарна, ако и каже дали на този мост има някаква известна статуя.

-          На моста има много статуи и те всички са известни. Някоя конкретно ли търсиш? – попита я той.

-          Да, статуята, която изпълнява желания – хрумна и на Анна, че точно от такава статуя тя има нужда в момента.

-          А, има такава статуя. Светеца със звездния венец ще търсиш. На главата си има венец от звезди. А дали изпълнява желания?! Ами, да, вярно е. Аз съм доволен от живота си благодарение  и на него – реши да похвали светеца Скършитек.

-          А далеч ли е от кръчмата? – попита Анна.

-          Не  е далеч. По средата на моста – упъти я Скършитек. – Веднага ще го познаеш, там ден и нощ има хора, дошли отвсякъде с молби и желания, които искат да им бъдат изпълнени. Седят, чакат, молят се, връщат се пак, защото нещо не се е получило, както трябва. Народ всякакъв.

Кашлицата на принцеса Лидия ставаше все по-силна и хората започваха вече да се оглеждат кой я произвежда, защото те отдавна бяха свикнали с тютюневия дим и той беше последното нещо, от което можеха да се разкашлят. Виж, свежият утринен въздух можеше да ги накара да кашлят упорито и дълго, но само до следващата цигара, която мигновенно убиваше всяка нежелана свежест в тялото им. И обущарят Гицек, и приятелите железничари Яндала и Сверчок, се въртяха постоянно и даже се обзалагаха кой ли кашля нарочно, за да дразни останалите. Вниманието на всички обаче беше привлечено от новите гости, при влизането на които вратата се отвори толкова силно и изхлопа така, все едно те нямаха търпение да нахълтат вътре всички заедно  и едновременно. А бяха трима, и то добре познати на Анна, която при вида им се сниши под масата и пълзешком се опита да стигне в стаичката, в която се виждаха буретата с пивото. Въпреки гъстия дим, всеобщ вик на изненада привества новодошлите. А те бяха една стара жена с огромни брадавици по лицето, която или не виждаше нищо пред себе си, или не съобразяваше добре и мъжът до нея я направляваше с едната ръка. Третият гост в последния момент успя да мушне в пояса на кръста ножа, който държеше в ръката си, а с другата свали шапката с перо, за да приветства за добре дошъл. В стаята се чу силен писък, който приличаше на женски писък и принцеса Лидия закръжи из стаята паникьосана да търси Анна. В това време Анна изчакваше Скършитек в стаята с буретата с пивото, за да и помогне да се измъкне оттук. И Скършитек, очарован от женската и красота, я заведе до задния изход, като на сбогуване успя да си открадне една целувка от Анна. При други обстоятелства тя щеше да се опита да му обясни нагледно колко невъзпитано е да целуваш момиче, което те намира за отвратителен и отблъскващ, но този път мисълта, че щяха да я видят я накара не само да не отвърне на целувката, но и дълго време след като напусна кръчмата да продължи да трие половината си лице, опитвайки се да заличи следите от цената, която беше платила. И двете момичета се понесоха по моста. Трябваше по-бързо да намерят стауята, защото Ярмила, Румпурам и Мирко, очевидно бяха решили да запълнят празния си откъм събития живот, като я преследваха навсякъде. Те нямаше да мирясат, докато не я хванат. За Анна беше по-добре да се хвърли от моста в златната река, отколкото да стане жена на Румпурам.

            През това време богинята на съдбата Мокош беше вече изплела половината кълбо с прежда и реши, че е време за промени и съдбовни обрати. Беше се позабавлявала достатъчно този път, но тя беше изискана богиня, която се отвращаваше при мисълта за нещо гнусно и мръсно, каквото на практика щеше да бъде женитбата на Анна с Румпурам. Тя самата покровителстваше жените в домашната им дейност, но нямаше съпруг до себе си все още и мечтата и за идеална любов и съпруг я задължаваше да не причинява обратното на никое женско същество, поне не, докато то самото не се продаде срещу пари или някаква сделка. В случая с Анна обаче Мокош беше твърдо убедена, че в сърцето и има любов към мъж, но този мъж не е Румпурам, доколкото синът на вещицата можеше да се нарече представител на мъжкия пол. Анна все още не беше пробудила и осъзнала напълно любовта в сърцето си, но и това щеше да стане при подходящи обстоятелства. А избраникът и вече пламтеше с горещи чувства към Анна. “Всичко с времето си”, беше мотото, което изповядваше богинята на съдбата Мокош и което означаваше, че човек получава от всичко по малко в живота си, но кога и колко решаваше тя, а не той. А търпението можеше да запълни живота на човека през останалото време между големите събития. И Мокош отлетя да се съветва с бог Род, който беше оставил всичко в нейните ръце, но не и крайното решение. Тази привилегия винаги беше  негова.

             Анна и принцеса Лидия изминаха половината от моста и видаха как пред една статуя се беше образувала опашка от няколко човека, които търпеливо изчакваха реда си, докато човекът пред статуята шепнеше нещо със затворени очи и долепени ръце до основата на статуята. А на главата на светеца ясно можеше да се види венец от зведи, златни звезди. И те се наредиха да чакат реда си. Когато дойде техният ред, от моста се чуха викове “Стража! Стража!”. Двете момичета се обърнаха да видят какви са тези викове и видяха как двама стражари бяха хванали вече Румпурам и Мирко, а вещицата Ярмила си стоеше кротко, защото така или иначе нямаше представа какво става около нея. Те бяха тръгнали към статуята, за която услужливо им беше подсказал Скършитек, опитвайки се да спаси мъжката си чест,  защото му се беше сторило, че Анна го  гледаше с презрение, докато той  открадваше благодарността си от нея под формата на целувка. Мъжкото му достойнство беше  наранено, защото досега не беше отблъскван от никого. Може би защото никой не се е осмелявал да се доближи до него?  Род  беше изпратил  стража да ги хване, а в джобовете на Мирко бяха намерили откраднато портмоне.  Анна и Лидия си отдъхнаха, като видяха как преследвачите им тръгнаха със стражарите. Двете момичета поставиха ръцете си върху статуята и устните им зашепнаха горещо  желанието им за размяна. Те се молеха и притискаха дланите си до статуята, докато не се чу как гръмотевица раздра небето и пред статуята се появи още една женска фигура – тази на принцеса Лидия. Те се прегърнаха и се разцелуваха от радост. Още една гръмотевица освети небето и принцеса Лидия видя как статуята на един рицар с меч в ръката гледа от другата страна на моста до реката. Тя познаваше този рицар, той беше известен красавец, когото тя помнеше от времето на баща си. Лидия се изчерви, като го видя, защото някога тя беше влюбена в него. Беше се влюбила  веднага, щом беше видяла портрета му, но него лично не беше виждала до този момент. И никой не я беше запознавал с него. Принцеса Лидия вече не забелязваше нищо наоколо, тя не обърна внимание и на прощалните думи на Анна.  Като в унес Лидия се понесе към статуята  на рицаря и в сърцето и запламтя любов към красивия рицар с меча, който стоеше до моста и пазеше и реката, и моста. И принцеса Лидия следваше своя път и последната част от проклятието на вещицата Ярмила се сбъда:

“Да се събудиш, но и да не си жива съвсем.

И ще те виждат, и няма да те виждат.

Да се влюбиш, но да е нещастно.

И само светецът на моста... ”.

 А Анна повече не можеше да привлече вниманието и с нищо, защото тя вече виждаше само със сърцето си, а не с очите си. Тогава Анна видя как над моста се спускаше най-красивата жена, която някога беше виждала, като от кръста надолу тя беше птица. Жената беше с тъмна коса, тъмни големи очи и тъмни пера на крилете си. Останалата част от птичето и тяло също беше тъмно, почти черно. Това беше птицата Сирин, пратеницата на света на Нав и Чернобог, която пееше с най-омайния глас, който можеше да се чуе. Изглежда птицата се беше устремила към Анна и с приближаването си тя ставаше огромна и все едно искаше да грабне Анна и да я отнесе със себе си в царството на Чернобог. Нещо подсказваше на Анна, че трябва да бяга от тази птица, за да не попадне в по-голяма беда от тази, която беше преживяла като временна принцеса. Но нямаше накъде да бяга. Птицата вече беше покрила моста и ноктите бяха толкова големи и силни, че нямаше да изпита никакво затруднение да понесе с тях и Анна. Тогава Анна се обърна към едната страна на моста, погледна надолу, затвори очи и скочи от моста. С политането си тя видя как се озова върху нещо бяло и меко, почти като килимче. Това беше бялата завеса от църквата на отец Янко. Завесата издържа на тежестта на Анна и с помощта на Стрибог те се понесоха във въздуха по течението, което създаваше самият Стрибог. Когато бяха на достатъчно високо и безопасно разстояние от моста, бялата завеса се разтвори и Анна започна да пада. Тя пада дълго, без да има представа къде отива.

Source: Елена Любенова. Живите цветя. София, Гея-Либрис, 2012.