"Приказки за едно пътуване към себе си" 16

(Откъс 16 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

 

*                *                 *

 Оставям Ема да се труди над дневника си и се впускам в следващата история.

Луната тази вечер е като сърп, който е провесил единия си край и прилича на люлка. Сядам на единия и край и се олюлявам в приятен унес, наблюдавайки звездите и слушайки музиката на вятъра. Когато вятърът позатихна и всичко около мен се смълча в свещена тишина, почвам да се моля мълчаливо. Изричам думи на благодарност към Великата Енергия за мир, любов и доброта. Моля се за моето опрощение, защото не проявих цялото си старание и възможности, за да помогна на една объркана приятелка.

Моля се и за Ема, да има правилното виждане за трайните неща в живота, да има вътрешно зрение, а не външни очи, които се подвеждат по преходния блясък на  тленните неща в живота. Моля се да е достатъчно силна, за да не се подвежда по формата, а да търси стойностните неща, непреходните. Моля се,  да има достъчно развит слух за вътрешния си глас, да може да чува шепота на Великата Енергия, която никога не прекъсва връзката с хората.

Молитвата е връзката на хората с Великата Енергия. Понеже тя е достатъчно милостива е позволила на хората да си имат своя представа за нея. Затова тя има толкова различни образи и имена в света на хората: Бог, Исус Христос, Аллах, Буда и един куп други названия за Великата Енергия съществуват. Светът на Великата Енергия е магически свят, в който ако подхождаш със сърцето си, с много вяра и с много молитви към нея – нещата се случват. Не съществува такова нещо като “случаен късмет” – всичко идва от Великата Енергия и всичко отива при нея; както за хората, така и за нас, душите. Нашите постъпки, мисли, думи – всичко това се отразява в енергията на космическия безкрай и като бумеранг се връща върху нас. Великата Енергия  усеща и вижда излъчените ни мисли и чувства. Когато се обръщаме към Великата Енергия с молба или молитва, трябва да се подготвим все едно отиваме в Храм. Това е мястото, което Великата Енергия е позволила на хората да си представят, че е нейното убежище и дом. Хората по-добре осъзнават спецификата на Великата Енергия, като си ги материализират и опредметяват нещата.

 В живота на хората и на нас, душите, няма нищо случайно, така както няма и случайни срещи. С всяка среща Великата Енергия иска да ни научи на нещо и чрез  срещата с различни хора и различни наши души посестрими ни показва различните си лица. Смятам се за късметлийка, че по нейно  благоволение успях да видя и да се докосна до едни от най-прекрасните и и духовно извисени образи – в лицата на различни хора и души.  Затова трябва да се молим, трябва да не прекъсваме връзката си с Великата Енергия, да не прекъсваме енергийния поток, който протича от нея през нас и се връща обратно при вечния Извор на Енергия. Защото в енергийния безкрай на космоса ние имаме толкова сила и енергия, с колкото ние самите успеем да се  заредим. Важно е да не се прекъсва енергийната верига. Затова хората и ние, душите, трябва да се молим – важно е чрез думите да призоваваме енергията на символите за добрите неща – винаги  и само за добрите неща. Това е, като когато батериите на радиото се изтощат, и се включват да се заредят. За да се чувстват живи хората, трябва постоянно да се зареждат чрез молитва към Великата Енергия, защото нищо не свършва с физическия им край и те са само една малка частица от енергийни процеси без начало и без край. За нас, душите, е важно на края на земния си образ да имаме силата да изтръскаме от себе си бремето на земните, физически  страдания, които сме получили чрез нашето тяло, и да полетим към безкрая с криле широко разтворени и освободени от товара на земната болка. Напред към Създателя и към следващата ни среща със следващото тяло.

Най-трудното нещо в този живот е да се научим да приемаме решенията на Великата Енергия за нас, душите, и за хората, които обичаме – такива, каквито са. Винаги ни се струва, че към нас Великата Енергия е била по-несправедлива. Но точно това трябва да ни прави по-силни и да засилва вярата ни, за да и докажем, че и имаме доверие и вярваме в нейните планове за нас, защото обикновено те са адекватно отражение на нашето отношение към нея. Защото ние сме енергийни творения в буквалния смисъл на думата – носим частици от Великата Енергия в нас и не бива да я убиваме с неверие и съмнения. В този смисъл смятам, че Великата Енергия е била много щедра към нас, душите, като ни е дарила с безсмъртие. Но това е дар, който ние трябва да изплатим с много добри постъпки помежду си и към хората, нашите тела.

Потънала в размисли за смисъла на живота на хората и на нас, душите, не забелязах как нощта беше преминала вече. Молих се усърдно още известно време и зачаках отговор от Великата Енергия. Отговор, че ми прощава. И ние, душите, понякога сме не по-малко суетни от хората. Не искаме да носим дълго товара на собствената си съвест и търсим начини да се освободим от него, за да не ни тежи толкова. Чаках, чаках известно време, но отговор нямаше. Нито светкавица проряза небето, нито благодатен дъжд се посипа от него. Не се случи чудо от такъв род, което да бъде знак, че молбата ми за опрощение е приета. Явно, много бързам. Може би тя сега се завежда от помощниците на Великата Енергия. Трябва да съм търпелива и благодарна за вечния си живот. За мое оправдание ще кажа, че нетърпеливостта ми е наследство от човешкото тяло, в което съм принудена да се появявам. Това, май, не беше много честно спрямо Ема. Но какво да се прави, май ще стоя по-дълго време в изолатора на душите, преди да сляза в друго тяло някой ден. Има много неща за изтриване в мен.

Оклюмала нос от това неочаквано разкритие за моето бъдеще, слязох от луната и полетях към земята. Трябваше да го нося това със себе си. И да намеря начин да се реванширам с повече добри постъпки и внушения към Ема. Само така можеше да ми бъде простено. Добрите постъпки можеха евентуално да намалят времето на бъдещия ми престой в изолатора на душите. Но не беше сигурно. Това щеше да стане по преценка на Великата Енергия. Паника и безпокойство ме обхващаха, като си помислих колко трябва да се старая, но си струваше.

Всичко, което ще разкажа по-долу, се случи доста отдавна. Когато все още Ема живееше в България. За няколко месеца Ема беше на квартира у една странна жена. Тя живееше сама, майка и беше починала наскоро. Живееше почти в центъра на големия град, но в стара олющена кооперация, строена някъде по средата на социализма. Цялата сграда навяваше изключително неприятни и подтискащи мисли. Още пред блока гледката, която се разкриваше, беше поразяваща с невероятната липса на чистота и подсказваше за евентуално недобрите хигиенни навици на обитателите на блока. Навсякъде пред блока имаше разпиляна развалена храна, която старателно и критично подбираха повече от дузина котки. Във въздуха се носеше мирис на спареност и изгнили хранителни продукти. Котките и техните семейства, малките котета и котараци, бяха собственост на обитателката на първия етаж. Която, както изглеждаше, не си даваше труда да се старае и съобразява с когото и да било от блока. Правилно сте предположили, че това беше постоянен повод за неспокойни междусъседски остри разговори. Това беше поводът и за войната, която водеха господарката на котките и хазайката на Ема. Войната беше започнала като опит за тиха дипломация. Но след като се оказа, че дипломацията не е добро решение за хора, които не желаят да са част от преговорния процес, войната прерастна в явна и ожесточена, но и с доста подмолни и коварни действия от двете страни. Господарката на котките обаче не знаеше, че на хазайката на Ема, която се казваше Мариана, и помагаше и Марина. Така че не беше съвсем сама в тази война на световете. Понеже котките трудно се поддаваха на дресировка и дисциплината явно беше позапусната, та, когато Ема се нанасяше в този блок, на мен почти ми прилоша при влизането в блока. Ема обаче прояви ненужна решителност и влезе, но аз се позабавих малко, като си взех колкото въздух можах и тогава последвах Ема на стълбите, тъкмо навреме, защото на нея беше започнало да и прилошава от моята липса.

 Имах лошо предчувствие за това жилище на Ема, а и тя не го хареса още от първоначалния сблъсък с котките. Но някъде трябваше да живее, докато Любимия дойде и я вземе при себе си за окончателно. Налагаше се да търпи, но тя, а и аз не знаехме, че почти безобидните котки, бяха само началото на една невероятна среща. Трябва обаче да призная, че броят на котките намаляваше системно и методично всеки ден, като резултат от партизанската война, която водеше хазайката.  Обаче напролет, в периода на размножаване, природата връщаше обратно равновесието в котешкото царство. И така вървеше войната с временни победи и загуби и от двете страни на барикадата.

Когато се запознах с душата на хазайката, тя се представи като Мариана. Мариана беше безработна инженерка. На възраст около 43 години, тя не се беше никога омъжвала, но искаше, много искаше да си има дете. Естествено, нямаше финансова възможност за ин витро, нито пък за осиновяване. След няколко дена обаче, когато се разминавахме в коридора, тя ме попита коя съм и какво правя тук. На което аз много се изненадах и отговорих, че се запознахме преди няколко дена и че ние с Ема ще живеем тук няколко месеца. Душата обаче каза, че не ме познавала и ме виждала за първи път. Нямало Мариана, или поне тя не познавала такава. Можех да се закълна, че това беше душата на Мариана. Но понеже се държеше миролюбиво и кротко, а и аз не исках да създавам излишни конфликти  и  се представих отново. И така пак се запознахме. Този път тя се представи като Марина. Марина доста се притесняваше, докато говорехме, но след като се убеди, че с нищо не я заплашвам, се престраши да ми разкаже какви са заниманията и. Сподели ми съвсем тихо, че е руска шпионка, която се укрива от натовските агенти. Наредено и било да не излиза далеч от жилището си и да чака всеки момент да бъде отзована на мисия. Докато разказваше това, се въртеше постоянно, за да види дали не ни следи някой. Параноя и тайнственост се излъчваше от цялостното и поведение. Веднага разбрах за какво става въпрос. Предпочетох да не казвам на Ема, защото щеше излишно да се разтревожи, а и без това беше емоционално подтисната от липсата на Любимия.

Работата беше такава, че понякога и при нас, душите, се получават дефекти в производството, енергийни дефекти. Според Великата Енергия обаче  за това са виновни хората. Защото се раздвоявали. От несигурност, от страх се губели и не знаели кои са всъщност. Затова си измисляли различни свои идентичности и временно забравяли за другата. Един вид, влизали в образ, в роля, като актьорите. Та, така сега познавам и Мариана, и Марина. Това мое познанство ме обърква малко, защото всеки път, когато срещна тази душа, аз не съм сигурна с коя точно говоря с Марина или с Мариана. За хората остава загадка къде е границата между двете личности и как те комуникират помежду си. Истината е, че те не се познават. В зависимост от външните обстоятелства  се задействат вътрешните импулси и се появява съответният образ.

Ема бързо се досети за какво става въпрос и започна ужасно да я е страх от двете жени в едно.  Понеже нямаше желание да се мести отново, тя се опита да се нагоди към обстановката. Опитваше се да опознае и двата образа и да се сприятели с тях. Това си беше една опасна игра, която не се знаеше докъде можеше да доведе. Параноичността и подозрителността лека, полека започнаха да напускат хазайката в присъствието на Ема и тя започна да и споделя подробности за себе си. Ема обаче беше нащрек. А на мен ми се случваше да издебна понякога сутрин Мариана как се реши пред огледалото и да видя отстреща отражението на Марина.

И двете жени обаче имаха желание да започнат работа. Рано сутрин Мариана тръгваше да си търси работа по инженерската си специалност, но се връщаше след петнадесетина минути като Марина, оглеждайки се дали не я следва по петите натовски агент, за да разкрие къде живее и да прати човек да я убият. Марина обаче бързо си отдъхваше облегчено, че през цялото време до нея се е движила една червена кола с руски агенти, които са я прикривали от врага. Най-големият страх на Марина беше, че натовските агенти все някак успяват да подкупят хората около нея и и вредят умишлено, като крайната им цел е нейното убийство. Според Марина натовските агенти подбираха и хората, които и ставаха квартиранти и точно такива квартиранти били убили майка и преди няколко месеца, а лекарят – агент, под прикритие, казал, че тя е паднала, след като е получила инфаркт. Точно това подозрение и страх за живота държеше в началото Марина далеч от Ема, но след като я проучи достатъчно добре според нейните думи, тя отряза, че не вижда причина да я смята за натовска шпионка. Това беше добре за Ема, защото означаваше, че не се налага да се мести в нова квартира, макар че се страхуваше вече от тази странна жена. И така това се повтаряше всеки ден: всяка сутрин Мариана излизаше с намерението да отиде до агенцията за работа, за да си намери работа като инженер, но се връщаше бързо, подгонена от натовските агенти. Това обричаше и двете на много мизерно съществуване, защото вече свършваха парите, наследени от майка и, и оставаше само малкият наем.

 Марина се беше обрекла на безбрачен живот, защото нейният любим, също агент, бил на далечна мисия и щели да се оженят, когато той се върне и я вземе при себе си. Обаче, понеже натовските агенти постоянно следяли жилището и, то нейният любим, засега нямало как да пробие блокадата, за да дойде да я вземе. Но и това щяло да стане, някой ден. Затова Марина го чакала предано и вярно вкъщи. И за да има по-спокоен сън, държеше до леглото си един голям чук, с който щеше да се отбранява срещу агентите, ако те решат да влязат насила в апартамента и.

Ема не знаеше за чука до леглото на хазайката. Не знаеше също така, че всяка нощ Марина ставаше и отиваше до вратата на стаята на Ема, където стоеше близо половин час, вслушвайки се и в най-малкия шум, който идваше от стаята. Искаше да е сигурна, че Ема не крие някой натовски агент вътре. Така, скрита зад вратата, в тъмното, с чук в ръка, тя дебнеше за натовския враг. След като съзнанието и се успокоеше, че нищо опасно не я дебне отвътре, тя се изнизваше безшумно като сянка.

Според Марина нейните колеги, руските агенти, и били дали заповед в случай на нужда да се самоубие. Но само, когато ситуацията стане прекалено критична и опасна и е очевидно, че натовските агенти ще я хванат. Заповед да се самоубият имаха и другите руски агенти, защото така щяха да избегнат разпита, на който щеше да ги подложи врагът, за да не изкопчи тайните, които знаят. Заповедта влизаше в сила и по собствена преценка на агента, ако той сметне, че ситуацията е критична в някакъв смисъл. Доста зловеща гледка представляваше всичко това. И аз си бях обещала да не казвам на Ема, за да не я плаша излишно.

От друга страна, Мариана прекарваше деня си в кроежи за това да си намери работа и в мечти за ...бебе. Прекарваше часове наред да наблюдава тайно от терасата бебето на едно младо семейство в острещния блок. Мечтаеше, бленуваше за това ден и нощ. Понеже водеше доста спартански начин на живот, това беше едничкото светло нещо, което стопляше и осмисляше живота и. Налагаше се да прави доста икономии, като за целта беше изключила хладилника, телевизора, радиото. В апартамента и беше сиво, мрачно и студено  през цялата зима. Но понеже беше все пак образована жена, тя знаеше за ин витро метода и започна да си мечтае за него. Даже в една тетрадка си водеше дневник и правеше план за това как да събере пари за ин витро процедурата за бебе. Конфликтът идваше от това, че Марина не знаеше за тези тайни планове на Мариана. Но и Марина си записваше всичко преживяно и чуто в тетрадка. Така я беше посъветвала майка и, докато беше жива. Беше и казала да си записва всичко, свързано с живота и на таен агент и после да го гори, за да не може да го прочетат натовските шпиони. И Марина изпълняваше послушно майчиния завет. Затова на Ема понякога и замирисваше  като на изгорено, но когато питаше Мариана дали не е станал пожар, то тя и отговаряше, че няма представа за какво говори Ема. И тя наистина нямаше представа.

 Мариана от своя страна започна да ходи все по-често по гробищата, защото там, особено на празници, се раздаваше много храна за упокой на душите на умрелите хора. Живите хора имаха този обичай да раздават храна на гробищата, като си мислеха, че и мъртвите имаха същите материални  нужди като на живите. Така тя излизаше сутрин, връщеше се, защото я гонеха натовски шпиони и после пак излизаше, за да се озове на гробището. Редуваше ги няколкото гробища в големия град. Обикаляше ги и събираше оставените цветя и свещи. След това цветята продаваше пред църквите или на пазара. Все се намираха добри хора, които да купят стоката и. Свещите носеше в църквата и оттам за тях и даваха пари. Парите, които получаваше, завеждаше в тетрадката в графата: “Проект за ин витро бебе”.

Всичко вървеше относително добре в доста откачения си вид, докато един ден не се случи онова, от което се беше страхувала най-много майката на Марина. Една сутрин, след като се върна съвсем бързо, Марина седна веднага на масата да опише какво и се беше случило. Изписа две страници, които изгори набързо. Но понеже тетрадката и свърши, тя започна да търси из стаята нещо друго за писане. Ровейки насам, натам, тя попадна на една тъничка тетрадка, която виждаше за първи път. Тетрадката беше старателно пъхната под дюшека. Започна да чете трескаво страниците и изведнъж силен писък разкъса тишината на самотното и жилище. Мозъкът на Марина започна да работи на пълни обороти. От това, което прочете, тя разбра, че натовските агенти бяха проникнали вече в жилището и и бяха скроили капан. Според техния план щяха да я упоят и да я закарат в клиника, където да и направят ин витро, чрез което щеше да се роди генетично модифицирано дете. Гадните агенти щяха да я използват за свой генетичен експеримент. Но не това беше най-лошото. По-лошото според Марина беше, че това беше капан и за нейния любим агент, пратен на далечна мисия. Щом чуеше какво са направили с любимата му Марина, той щеше веднага да и се притече на помощ, и така щяха да го хванат и убият. Това Марина не можеше да го допусне. Твърде много го обичаше и заради него пазеше все още девствеността си, за да я има той изцяло за себе си. Затова трябваше да действа бързо и решително.

Облече най-хубавата си рокля, отиде до огледалото да се среши и гримира. И когато погледна в него, не повярва на очите си. Те вече бяха задействали своя план. В стаята имаше и друга жена, съвсем непозната на Марина, жена която ръкомахаше пред огледалото и се опитваше да привлече вниманието и. Тогава Марина с див вик взе чука, който винаги държеше под ръка, и удари с всичка сила огледалото. То се пръсна на малки парчета, но една малка част остана да отразява жената, която според Марина беше застанала зад нея и се опитваше да я удуши. Тогава Марина с един удар изпрати чука върху  жената зад себе си.

Двете души с облегчение напуснаха тялото и се изнесоха с неподозирана бързина от жилището. Нещастни създания, които щяха да бъдат вкарани за много по-дълго време от останалите в изолатора на душите, а и не се знаеше дали въобще щеше да им бъде разрешено от Великата Енергия да се върнат в ново тяло.

Когато вечерта Ема се прибра от работа, не се учуди на тишината. Но след като и на другата сутрин Мариана не се яви, за да и разкаже колко хора е имало на гробищата и какво ново е научила около процедурата ин витро, то Ема пое решително дъх и влезе в стаята и. От това, което видя, и се изправи косата. На пода окървавена лежеше Мариана. Последва обаждане в болницата, полицията. Полицаите разпитваха и Ема, и съседите, които им казаха цялата истина за хазайката на Ема, защото я познаваха от малка.

Така Ема по спешност се изнесе от апартамента на Мариана.  Пред входа на блока я изпратиха с жалостив глас само няколко оцелели котки. По плочите личаха кървави петна от починалите  преждевременно котки. Но зимата си отиваше вече. Задаваше се месец март, когато котешката любов отново щеше да подлуди всичко наоколо и която справедливо щеше да върне равновесието в популацията на котешкото царство пред блока.

Изглеждаше, че за котките надежда винаги има. 

Source: Елена Любенова. Приказки за едно пътуване към себе си. София. 2010.